Лори Коупланд
Снежна приказка (9)

Девета глава

Дарби обърна нова страница на календара си и се загледа апатично в нея. 22 декември. Два дни преди Бъдни вечер, а никога не бе се чувствала толкова далеч от коледното настроение. Тази сутрин майка й се беше обадила да обсъди с нея плановете й за Коледа и бе попитала Дарби дали е приключила с коледните покупки. Дарби за малко да се разплаче по телефона. Чувстваше се толкова нещастна. Не беше чувала нито думичка от Коди и знаеше, че той няма да й се обади. Тя трябваше да направи първата стъпка. Десетина пъти вече беше посягала към телефона.

Но днес щяха да се видят. Днес в девет беше насрочена среща на двете страни в съдебния процес.

Телефонът иззвъня и Дарби вдигна слушалката.

— Семейство Кинитс пристигнаха — съобщи Гейл.

— Заведи ги в заседателната зала и ми съобщи, когато господин Бендърман и неговият адвокат пристигнат.

— В момента влизат.

— Благодаря, идвам веднага.

Започваше да я боли глава от голямото напрежение, на което беше подложена. Тя беше изтощена. През последните няколко нощи не беше спала. В опита си да измести Коди от мислите си се бе затрупала с работа, но откакто си бе тръгнал, не беше спала нито една нощ. Най-много й се искаше да се свие в някой ъгъл и да се скрие от хората.

Изпи два аспирина, стана и взе папката с делото Хевън-Хайтс. Изпъчи гърди, опитвайки се да си придаде професионален вид, макар че се чувстваше на светлинни години от работата си.

Закрачи по коридора и се поспря пред вратата на заседателната зала, за да се въоръжи със сила преди срещата с Коди. Когато отвори вратата, неговото лице беше първото, което видя.

Беше облечен в тютюнево кафяв костюм, кремава риза и вратовръзка на шарки. Вече беше заел мястото си и приличаше на манекен — преуспяващ, самоуверен и красив.

Но когато се загледа в него по-добре, тя забеляза, че и той е преуморен. Освен това с нищо не показа, че я е видял. Настроението й съвсем се развали. Може да беше намерила компромис, свързан с делото, но помежду им компромис не можеше да има.

Както беше казал самият той, Коди искаше всичко или нищо.

— Дарби — каза Джеф, подавайки й ръка.

— Джеф! — Здрависа се с него за добър ден.

Тя кимна на семейство Кинитс и когато се обърна към Коди, очите им се срещнаха.

— Добро утро, господин Бендърман.

— Добро утро, госпожице Пайпър.

О, господи! Как можеше да стои толкова близо до него и да запази самообладание!

Тя спокойно зае мястото си начело на масата и пое дълбоко въздух.

— Знам, че всички сте в недоумение относно причината за тази среща.

— Да, наистина е така — изсумтя Арвила. — Аз и Луи смятахме, че всичко вече е подготвено за внасяне в съда. Дори си купих нова рокля.

— Датата за съда е определена за вдругиден — успокои я Дарби, — но аз се надявам, че след разговора ни тази сутрин няма да има нужда да продължим процедурата. — Вдигна поглед и се опита да се усмихне. — Надявам се, че съм намерила удовлетворително решение на проблема. Поне смятам, че си струва да го обсъдим.

— Компромис ли? — попита Джеф.

— Може би.

— Какъв е той?

Дарби се притесняваше, че Коди още не беше проговорил. Също така се притесняваше от усещането, че той не сваляше поглед от нея.

— Аз се нагърбих със задачата да се обърна към Градския съвет с едно мое предложение и с радост искам да ви съобщя, че те се отзоваха положително.

— Какво предложение? — Арвила се намести напред в стола си.

— Хайде, скъпа, остави госпожица Пайпър да се изкаже. — Луи успокоително погали ръката на съпругата си. — Аз съм съгласен да изслушам всяко предложение, което би предотвратило ходенето ни в съда на Бъдни вечер.

— Но ние не можем да отстъпваме, Луи — прошепна му Арвила. — Съседите ни разчитат на нас.

— Никой не прави никакви отстъпки, скъпа. Продължавайте, госпожице Пайпър. Изложете ни вашия план.

Пръстите на Дарби разсеяно започнаха да масажират слепоочията й. Тя погледна към Коди — той продължаваше да я наблюдава.

„Спри да ме наблюдаваш или съм загубена!“ — помоли се тя наум.

— Говорих с управата на „Паркове и градини“ ежегодно да показват изложбата на господин Бендърман в някой малък градски парк. На тях много им хареса идеята. Има един подходящ парк в центъра на града и хората ще могат да минават с коли около и през него. Украсата на господин Бендърман може да се показва на отделни секции за радост на гражданите на целия Бостън.

Джеф изсвири леко под мустак.

— На мен ми харесва.

Дарби рискува да погледне Коди още веднъж и видя, че погледът му още беше фиксиран върху нея. Ако не приемеше този компромис, тя не знаеше какво щеше да прави по-нататък. Не можеше да се яви в съда срещу него. Знаеше, че няма убедително да направи обвинителната реч, а беше твърде късно да предаде делото на някой друг дори и да иска. Ако този план се провали, тя щеше да бъде победена.

— Съвсем лесно може да се обогатява изложбата. Хората могат да ходят на разходка, да вървят сред експонатите, да слушат музика или просто да минават оттам с кола и да оглеждат коледните сцени. Армията на Спасението иска да наеме малък духов оркестър, който да свири на близкото площадче.

— Това ми звучи превъзходно — коментира Джеф. — Какво ще кажеш, Коди?

Очите на Коди още не се отделяха от Дарби.

— Това, което госпожица Пайпър е уредила, ме задоволява.

Дарби си наложи професионално поведение, но почувства силно желание да отиде да го прегърне. Всъщност на нея й се искаше нещо повече, но в настоящия момент би се задоволила с прегръдката.

— Благодаря, господин Бендърман.

— Моля, госпожице Пайпър.

— Е, на мен това ми се струва доста добро решение — каза Луи. — Какво ще кажеш ти, скъпа?

Арвила внимателно премисли предложението с присвити устни и напрегнато чело.

— Аз… е, на мен всъщност ми харесва предложението, Луи. Напълно справедливо е.

— Градската управа ще съхранява украсата, но съм уредила господин Бендърман да има възможност да се грижи за поставянето и свалянето й всяка година. Всички допълнителни неща той може да уреди с управата на парка, но те високо оценяват този жест. Всъщност казаха ми, че са мислили да поставят подобна изложба, но не били решили откъде да си осигурят необходимите средства. — Тя рискува да погледне още веднъж към Коди. Той я наблюдаваше съсредоточено, но погледът му беше странно безучастен. — Това удовлетворява ли ви, господин Бендърман?

— Да, удовлетворява ме, госпожице Пайпър — отвърна той.

— Господин и госпожа Кинитс? Вие ще убедите ли съседите си да приемат компромиса?

— Ще им позвъним веднага щом се приберем у дома. Ще получите отговора до утре сутринта, ако не и по-рано — каза Арвила. — Нали така, Луи?

— Точно така, скъпа. — Луи стана и подаде ръка на Дарби. — Госпожице Пайпър, благодаря ви за помощта, която ни оказахте. Сигурен съм, че нашите съседи ще бъдат напълно удовлетворени, нали така, Арвила?

— Не бих се ангажирала с мнението на съседите ни, Луи, но за мен лично разрешението е приемливо. Ще ви се обадим не по-късно от утре следобед.

Дарби затвори папката по делото с облекчение.

— Тогава веднага щом ми се обадят семейство Кинитс, Джеф, ще ти телефонирам за отговора. Имате ли други въпроси?

След като нямаше въпроси, Дарби се изправи.

— Тогава да се надяваме, че Бъдни вечер ще прекараме вместо в съда, по домовете си заедно със семействата.

Погледът й несъзнателно се насочи към Коди и изражението на лицето му я накара да помръкне. То явно говореше, че ако зависеше от него, те непременно биха се оженили на Бъдни вечер.

— Браво, Дарби, справи се отлично — поздрави я Джеф. — Аз все се надявах, че ще измислиш нещо.

— Радвам се много, че делото протече по този начин — каза тя. — След като основната цел на изложбата на господин Бендърман е да носи радост на хората, сега още повече хора ще могат да се радват на идеята му за истинската Коледа и коледното настроение.

Джеф излезе от заседателната зала след семейство Кинитс и Дарби и Коди останаха насаме.

Коди се изправи, облягайки се леко с пръсти на масата пред него.

Дарби го наблюдаваше с крайчеца на окото си, чудейки се какво да каже, за да излязат от затрудненото положение, в което се намираха. Но тя не каза нищо и когато след малко вдигна поглед, той се бе втренчил в нея.

— Благодаря — каза той.

— За какво?

— За това, че намери компромисно разрешение.

Буцата в гърлото й отново се появи.

— Мислех, че не приемаш компромиси.

Погледът му беше открит, но не излъчваше топлина.

Тя копнееше да го види да се усмихва, копнееше да види очите му да заблестят отново игриво. Но единственото, което се четеше в погледа му, беше отчаяние. Сърцето я заболя. За този поглед беше виновна само тя.

— Нямам нищо против компромиси в работата. Но не ги приемам в личния си живот. Знаеш ли, и аз подреждам нещата по важност — напомни й той.

— Знам. — Тя отклони погледа си от него, неспособна да го гледа повече в очите.

— Ами… просто исках да ти пожелая весела Коледа, скъпа.

— Весела Коледа — прошепна тя на пресекулки.

Щом вратата се затвори след него, Дарби се отпусна на един стол и затвори очи.

Всички твърдяха, че любовта е прекрасно нещо.

Защо никой не беше споменал, че болката е толкова голяма?

* * *

В края на деня главоболието й се беше усилило. Дарби реши, че не може да чака повече Кинитс да се обадят. Излезе от кантората си в шест и си тръгна за вкъщи.

Въздухът бе изпълнен с шума и настроението на Коледа. Хората сновяха забързано напред-назад, натоварени с огромни разноцветни пакети, приключвайки с покупките си в последния момент. Пищно украсените за празника витрини на магазините светеха ярко и показваха всякакви вещи, които изкушаваха хората да харчат парите си.

Обикновено Дарби обичаше коледните празници. Хората тогава ставаха по-любезни, по-усмихнати, поздравяваха познати и непознати. Но тя знаеше, че щом настъпи първи януари, мнозинството ще върне нормалния си облик.

Времето предвещаваше сняг, когато прибра колата си в гаража. Тя мерна червената шейна и й се прииска да отиде до хълма Ръдман, но реши, че ще е глупаво. Това само ще й напомни още повече за Коди.

Отвори пощенската си кутия и я намери претъпкана с пощенски картички. Те й напомниха за вечерта, когато тя и Коди прекараха, надписвайки нейните картички.

И за вечерта, когато за пръв път се любиха.

Влизайки вътре, тя престана да сдържа сълзите си. Те се стичаха по бузите й, когато седна на дивана. Дори и най-старателните опити на котката й да я утеши не помогнаха ни най-малко. Само си спомни колко комичен изглеждаше Коди, когато за пръв път беше видял котката и бе започнал да киха, и колко мила от негова страна бе готовността му при необходимост да пие хапчета против алергията си.

„Нали в това се изразяваше любовта!“ — напомни си. А тя бе влюбена в Коди. В това вече не се съмняваше. А след като го обича, защо да не промени живота си заради него? И други жени са се заемали и с кариера, и със семейство. И са успявали да ги съчетаят. Мъжете от фирмата също бяха семейни. Но те се бяха устроили отдавна, вече бяха постигнали целта, към която тя се стремеше — съдружие във фирмата. Не можеше току-тъй да захвърли една мечта.

Затвори очи и си пожела животът й да стане отново лесен. Имаше времена, в които наистина беше щастлива. И то не много отдавна. Преди да срещне Коди.

Но дали тогава наистина е била щастлива? Нали откакто познаваше Коди, тя изведнъж осъзна колко еднообразен е бил животът й преди това? Потърси носна кърпичка. Всичко се бе преобърнало наопаки. Всичко беше загубило смисъла си. Тя не беше мигвала в продължение на няколко нощи, търсейки оправдание за отхвърлянето на предложението му за женитба.

Накрая свали палтото си и го преметна върху креслото, изпускайки върху пода купчината поздравителни картички. Без да ги прибере, тя събу ботушите си и се запъти по чорапи към кухнята.

Фърбол я последва по петите, изглеждайки, сякаш се тревожи за нея.

Отвори вратата на хладилника и видя, че е почти празен. Беше забравила да напазарува на път за вкъщи. Единственото нещо за ядене беше полупразен пакет с виенски кифли и литър мляко. Тя разсеяно извади една кифла от пакета и я лапна. После бутна вратата на хладилника с крак и се отпусна на един стол в кухнята, загледана в телефона. Звъни, дяволите да те вземат, заповяда му наум. Звъни!

Подскочи, когато той наистина иззвъня.

Тя задъхано грабна слушалката.

— Ало?

— Скъпа, просто исках да разбера към колко часа ще дойдеш.

Дарби се отпусна назад в стола си.

— Няма никаква промяна, мамо. На Бъдни вечер съм си у дома веднага след работа, като успея да се измъкна от кантората.

— О, не може ли да дойдеш малко по-рано? Надявах се, че ще имаме малко време да си поговорим насаме, преди да пристигнат останалите. Притеснявам се за теб, скъпа. Онзи ден, като те чух по телефона, ми се стори, че нещо не е наред.

— Добре съм, мамо.

— Не ми звучиш много добре. Струваш ми се нещастна. Така ли е?

Майка ми винаги успява да разбере, помисли си Дарби.

— Просто мисля за много неща. Иначе съм добре.

— Не, не си. Но ако не искаш да говориш за това сега, няма да настоявам. Ще си поговорим, когато си дойдеш. Ще намерим време през почивните дни да си бъбрим, както някога. И да караш внимателно. Синоптиците отново предвиждат снеговалежи.

— Добре, мамо. Ще се видим след два дни.

Дарби остави слушалката и мрачно отхапа още един залък от студената виенска кифла.

— Прав си, Фърбол. Това е отвратително. — Тя подхвърли останалата част от кифлата в кофата за боклук.

За да има какво да прави, Дарби започна да отваря поздравителните картички, прибавяйки ги към купчината върху малката масичка в хола. Тя включи и телевизора да й прави компания, но за малко да го изключи, когато се появи реклама „Коледа за него“, в която мъжът й напомни за Коди. Всъщност всичко, към което поглеждаше, й напомняше за Коди.

Това е лудост! Я се стегни!

Тя реши да опакова коледните подаръци и си наложи да се занимава с тази работа, докато я свърши. Обикновено с удоволствие връзваше панделките и оформяше подаръците по специален начин, но тази година тръпката я нямаше. Поне това запълни времето й, след което се завлече към спалнята си на горния етаж.

След като си взе топъл душ, Дарби легна и не можа да заспи въпреки хапчето за сън, което беше взела.

Всеки път, щом си затвореше очите, пред нея изникваше образът на Коди — по лицето му ту беше изписано очарование, ту дяволито изражение или пък силните му черти бяха смекчени от любов.

Споменът за Коди в ролята на Дядо Коледа, който правеше демонстрация пред канторите на фирмата, беше като сол в раната на душата й. А вечерта, когато беше дошъл да запали аварийното пламъче на газовата й инсталация, по случайност имаше пица в своята кола. Онази вечер тя беше толкова уморена, толкова изтощена и той бе разбрал и я бе оставил. И кой друг, освен Коди би я замервал със снежни топки или би я завел на пързалка? Никой. Всеки я смяташе за твърде… надменна… за да се замеря с нея със сняг, нали така? Какво, госпожица Дарби Пайпър ли? О, не, тя винаги е толкова благоразумна! Но когато беше с Коди, тя се променяше. С Коди се смееше като ученичка. Беше правила снежни топки и го бе замеряла с тях, без изобщо да се замисли по какъв начин това ще се отрази на репутацията й. И, разбира се, никой не би предположил, че може да я види на пързалката. Но преживяването там беше незабравимо. Така спонтанно и забавно. Коди беше единственият, с когото би могла да прави подобни лудории. Единствено с Коди.

Коди, който си търсеше жена и искаше дом и деца, на които да отдаде любовта си. Очите й отново се насълзиха.

Прекрасният, топъл, нежен и любящ Коди. Коди, който така обичаше децата и който искаше да има три свои дечица. Коди, който желаеше тя да бъде майка на децата му.

Но има ли тя смелостта да захвърли всяка предпазливост и да приеме предложението му? Те се познаваха само от четири седмици. И първите две от тях бяха прекарали в препирни относно някакъв си булдозер. Една жена не може просто да захвърли всичките мечти, таени цял живот, заради някой, когото е срещнала само преди месец, нали?

Но някои хора го правят. Ако са влюбени.

Нали и родителите й неведнъж бяха повтаряли на дъщерите си, че любовта не може да се диктува. Те самите се бяха влюбили на деветнадесет и за един месец бяха сключили брак. Дарби си припомни как разказът им неизменно завършваше — те се поглеждаха влюбено един друг и обявяваха, че никой от тях никога не е съжалявал за това.

Дарби въздъхна и се търколи на една страна. Беше влюбена в Коди, нали? Безнадеждно влюбена ли? Да, да, да!

Бе се опитвала да се убеди, че това не е така, но думите й звучаха фалшиво. Не можеше да го забрави и в никакъв случай не искаше да го изпуска.

А и Коди беше влюбен в нея, нали? Да, така беше. Тя вярваше, че е така. Никой, нито дори Коди Бендърман, не обикаляше и не правеше предложения за брак, без наистина да го е обмислил. Семейството за него беше нещо свято. Това си личеше по всичко, което казваше и вършеше.

Но тогава къде беше проблемът? В нея. В нея и в нейната професионална кариера. Затова тя си зададе следния въпрос по най-официален начин: „Толкова ли е важна за теб кариерата ти?“.

— Да — беше отговорът. — Да, да.

Не беше, сякаш една сутрин се е събудила и е решила, че ще е забавно да стане партньор в една от най-престижните фирми в града. Напротив. Тя се бе стремила към тази цел през последните дванадесет години. Това бе нещо, което очакваше да постигне. Това беше цел, върху която се беше фокусирал целият й живот на възрастен човек.

Ако станеше съдружник, това означаваше, че е имало смисъл от упорития й труд и многобройните лишения.

Но нали имаше смисъл и от брак и семейство, нещо не по-маловажно от професията? Може би Коди имаше право. Майка й беше успяла да отгледа деца, като междувременно преуспя и в бизнеса. Майка й се заинтересувала от художествени занаяти, когато Дарби започвала училище, но се зае с този бизнес едва когато Дарби влезе в колежа.

Дарби си спомни годините, в които майка й оставаше да работи, за да завърши някой модел, или оправяше сметките на фирмата. Никой в семейството не го беше оценявал навремето. Чак сега Дарби разбра колко сили и време майка й е влагала в работата си. Никак не й е било лесно. Дарби го осъзна със закъснение. Тя и сестрите й бяха типични тийнейджъри. Те се караха толкова, колкото и се смееха заедно. Майката беше еманципирана жена и бащата винаги беше ценял това качество у съпругата си. Той беше от този тип съпрузи, които помагаха в домакинството, и поемаше наравно с жена си отговорността по отглеждането на дъщерите си, макар че често признаваше, че изобщо не ги разбира. Но помежду им имаше любов. Домашни сладкиши имаше, но по-рядко, докато любовта беше в изобилие. А също и щедрост. Едва когато Дарби отиде да учи в колежа, осъзна с колко грижи и любов беше отгледана. Не можеше ли и тя да се въоръжи със същата сила, която имаха родителите й? Не можеше ли и тя да отдели време да предаде на децата си същата ценностна система, както родителите й бяха направили с нея?

Да, би могла.

Но тогава, госпожице адвокат, какъв е проблемът?

Тя обичаше Коди, проблем там нямаше. Не вярваше ли в думите му, когато той каза, че оценява нейните усилия да успее в работата и е готов да я подкрепи, за да осъществи мечтите си? Да, вярваше му. Нали той щеше да очаква същото и от нея? Разбира се. Тя би му помагала непрестанно, защото го обичаше.

Преобърна се по гръб и се загледа в тавана. Все пак нямаше никакъв аргумент срещу факта, че се познаваха съвсем отскоро. Статистиките за разводите бяха достатъчно шокиращи и без да се утежняват с обстоятелството, че в един и същи дом ще има двама свръхзаети с работата си. Ако се прибави и отговорността да се отглеждат деца, тогава бе твърде възможно завършекът да е катастрофален.

Но ти нали искаш да имаш деца?

Да!

Сега ли?

Отговорът не беше даден с такава готовност. Не… още не… а все пак биологическият й часовник не спираше. Тя беше на тридесет и две. Ако изобщо имаше намерение да има деца, трябваше да се замисли за това в най-близко време. Тя искаше да бъде достатъчно млада, за да им се радва дълго. С любов си спомни за посещенията в зоологическата градина, за излетите сред природата, за ложата при цирковите представления, когато майка й и баща й ядяха лепкавия захарен памук заедно с момичетата и се смееха на номерата на клоуните. Искаше да е така и с нейните деца. Искаше да има време, което да може да отдели за тях, да им се радва, искаше също така и да стане съдружник.

Пое дълбоко въздух. Разрешение не можеше да намери. Необходимо й беше някой да й нареди какво да прави и да й гарантира, че няма да сгреши.

Дарби погледна към часовника. Четири часът сутринта! Не би могла да издържи следващия ден, ако не поспи поне малко.

Обърна се в леглото и прегърна силно възглавницата, притискайки я до гърдите си. Въобразяваше си, че още усеща по нея одеколона на Коди и когато затвори очи, те отново се просълзиха.

О, Коди, защо не се срещнахме след две години. Или поне след три месеца, когато бих могла да съм вече съдружник. Защо сега?