Лори Коупланд
Снежна приказка (8)

Осма глава

С въздишка на удоволствие Дарби се облегна на гърдите на Коди — сияеща и изтощена до крайност.

Ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка, докато нежно отстрани няколко влажни къдрици коса от лицето й.

— Трябва да се направи нещо по въпроса.

— Какво? Не ти ли хареса?

— Напротив, много ми хареса. Просто искам да го правим малко по-бавно, отколкото е скоростта на светлината.

Дарби се усмихна и повдигна глава да го целуне още веднъж.

— Вината не е моя.

Те се целунаха бавно, усещайки отлива на приятната възбуда от телата им.

— Омъжи се за мен и ще посветим времето си да се усъвършенстваме — заубеждава я той шепнешком.

— Не.

— Да.

— Коди, моля те. Не ти ли е достатъчно, че ме изтощи дотам, че признах лудото си влюбване в теб?

— Не, изобщо не ми е достатъчно. Желая те цялата, Дарби, цялата. — Устните им пак се сляха непринудено и не се разделиха дълго време.

— И искаш да се ожениш и да създадеш семейство, нали? — прошепна тя.

— Да, искам всичко това. И три деца — най-малко.

Тя изпъшка.

— Семейството е нещо много значимо за мен, Дарби. Искам всичко, което тази думичка означава: деца, бейзбол, игри, къщички на дърветата, домашни животни, Дядо Коледа, спускане с шейна, снежни човеци, сладолед, лагерни огньове, сметки при зъболекари и шоколадови бисквити. Искам всичко това. Досега просто не бях намерил жената, с която да го създам. До този момент.

— Коди…

— Знам — прекъсна я той, — в момента тече това дело. Но независимо дали ще се вземе решение в моя или в твоя полза, това няма да засегне чувствата ми към теб. Ще направя каквото каже съдията.

— Наистина ли няма да има значение?

— Е, наистина ще ме засегне. Неприятно ми е да повярвам, че хората са станали толкова безсърдечни, че искат да лишат децата от нещо, на което те толкова много се радват. В края на краищата нали в това е смисълът на Коледа? В любовта, нали? И в децата и всичките мечти и надежди, присъщи единствено на детството.

Сълзи пареха в очите й. Той бе пропит с любов и на нея й беше мъчно, че тя е частица от механизма, целящ да задуши неговата щедрост. Защо именно тя трябваше да бъде адвокат на страната Хевън Хайтс в това дело? Не можеше ли да е някой друг? Някой, който да не се влюби в обвиняемия.

— Значи, независимо какво ще бъде решението на съда, все някак ще го преживеем.

— Дори и ако се наложи да свалиш украсата и никога повече да не я използуват ли?

— Да, дори и ако означава именно това. — Коди се премести и се облегна на лакът, загледан надолу към нея. — Мисля, че съм направил грешка. Трябваше теб да наема за адвокат.

— Така ли мислиш?

— Да, макар да съм сигурен, че и Макдоналд е от стара коза яре. Въпреки това бих заложил на теб в съда.

— Макдоналд беше отличник на групата си в университета. Това го знам, защото бяхме в един курс и завършихме заедно — обясни Дарби.

— Ти си била избрана да произнесеш прощалната реч при дипломирането ви, а Джеф е произнесъл приветствената реч — каза Коди.

— Не, обратното беше.

Коди вдигна рамене.

— Сигурно Джеф е преписал на някоя от контролните.

Тя се усмихна.

— И аз така си мислех.

Той се наведе към нея и си открадна още една целувка.

— И така, какви са твоите предпочитания?

— Относно какво?

— Относно какво искаме — две момченца и момиченце или две момиченца и момченце? Ти представяш ли си, че по това време догодина можем да бъдем тричленно семейство? Няма ли да бъде чудесно? Ще си купим огромна къща и ще си направим гигантско коледно дърво, украсено с всичко необходимо. Ще поканим родителите ни на гости за Бъдни вечер и ще пеем коледни песни около камината. След това в полунощ ще отидем на църква. Когато се върнем, аз и ти ще си разменим подаръците. — Синьото на очите му стана още по-синьо. — След това ще се любим — направо там, пред камината…

Дарби затвори очи. Той толкова усложняваше нещата.

— Коди — предупреди го тя тихичко.

— Какво?

— Обичам те.

Промяната, която се изписа по лицето му, накара сърцето й да се свие. Сякаш тя му беше поднесла най-прекрасния подарък.

— Знам. Аз също те обичам — прошепна той. Преди да може да каже нещо повече, той я придърпа към себе си и те отново се целунаха.

— Коди, аз наистина те обичам — продължи тя, когато устните им неохотно се разделиха.

Изражението му изведнъж стана сериозно.

— Защо ми се струва, че във въздуха витае някакво „но“?

— Защото е така. — Тя вдигна пръст и любовно проследи очертанията на долната му устна. — Не мога да се омъжа за теб, поне не скоро… знаеш това.

— Не, не знам нищо подобно.

— Казвала съм ти го и преди.

— Да, но това беше, преди да признаеш, че си влюбена в мен.

— Влюбването и бракът са две съвсем различни неща, Коди.

— Но не и за мен. Едното неизменно следва другото.

— Коди, моля те, да ме разбереш. Не съм планирала това да се случи.

— Необходимо ли е да планираш абсолютно всичко? Не можеш ли да оставиш поне веднъж нещата да „се случват“?

— Не — отговори тя упорито. — Може би след две или три години…

— Няма да стане.

— О, Коди, моля те, да ме разбереш. След две-три години ще съм се наложила във фирмата, натоварването ми няма да е толкова голямо, мога да започна да мисля за брак и деца, но не му е времето сега.

Беше очевидно, че той е готов да спори с нея.

— Виж какво — опита се да намери компромис тя, — може… може да се опитаме да заживеем заедно… — Гласът й секна немощно, когато видя студенината в очите му.

— И това няма да стане. Или се обвързваме, или не. Не правя половинчати неща.

Засегната, Дарби му отвърна:

— Аз също. Именно затова не съм готова сериозно да мисля за брак в този момент. Посветила съм се на целта да постигна нещо в живота. Работила съм толкова усилено. По-усилено, отколкото можеш да си представиш. И съм точно пред победа на финала на дългата борба. Да стана равностоен съдружник във фирмата. Сега не мога да си раздвоявам вниманието. Отдала съм се на професията си, а това означава, че ще отдам времето си на нея. Голяма част от времето си. Време, което не мога да деля с теб. А дори и през ум не ми минава да имам деца. За децата са необходими грижи и търпение, а когато работя по някое дело, не разполагам нито с едното, нито с другото. Просто не би било справедливо.

— А мислиш ли, че това, което ми причиняваш, е справедливо?

Тя затвори ядосано очи.

— Просто се запознахме в неподходящ момент — отговори с равен глас.

— За теб може да е така. Аз съм те търсил толкова дълго.

— Коди, моля те, да ме разбереш.

— Какво да разбера? Че кариерата ти е по-важна от мен ли?

Той скочи от леглото и започна да навлича дрехите си ядосано.

— Не. — Тя стана и облече пеньоара си. — Не че е по-важна, а просто, че… — Чудеше се какво да каже. Нещо, което да го накара да разбере, без да го наранява. Последното нещо на света, което би искала, бе да го нарани, но и себе си не искаше да наранява. Нетърпеливо прокара пръсти през косите си. — Толкова много неща ни пречат. Не мога просто да стана от леглото и да се омъжа. Най-малкото, не е разумно.

— Любовта никога не е разумна.

— Но е редно да бъде. Аз поне трябва да съм благоразумна. Работила съм толкова години, голяма част от живота си съм се стремяла към нещо. — Тя прибягна вече до молба. — И почти съм постигнала целта си. Коди, не можеш ли поне да се опиташ да разбереш моята дилема? Още като бях на дванадесет години, знаех каква искам да стана. Всичко в живота ми е било подчинено на тази цел. Не мога просто да захвърля всичко.

— Не съм те карал да правиш такова нещо. Винаги съм казвал, че ще те поддържам професионално.

— Но не е само до моите амбиции. Ние сме на различни етапи в живота. Имам предвид, че ти си утвърдил своята фирма, спокоен си. А аз току-що съм закупила тази къща, имам борчове, големи колкото националните ни дългове, и почти съм станала съдружник в моята юридическа фирма. Освен това съществуват и други пречки. Ти си безгрижен човек, оставяш се да те носи течението, а аз обичам да планирам всичко до най-малък детайл и се придържам към правилата. Работя постоянно, докато ти сам си си господар. Понякога се прибирам чак в десет вечерта, нощем работя по случаите, а на следващата сутрин излизам в седем. Не мога да те карам да споделяш такъв живот с мен.

— Не ме караш ти. Аз поисках, а ти ми отказваш. — Погледът му омекна. — Минавало ли ти е през ум, че моето работно време също не е напълно нормално? На работа съм в седем, а често работим и по тъмно. Колкото до това, че сам съм си господар, грешиш, скъпа. Може аз да давам заплатите, но не бих успял, ако не бяха клиентите. Всички тези пречки, които ти ми излагаш, могат да бъдат преодолени. Ако искаме да ги преодолеем, разбира се.

— Бъди справедлив, Коди. Най-малкото: ти си алергичен към котки, а аз гледам Фърбол от шестнайсетгодишна, той остарява и не мога да го изхвърля на улицата.

— Мога да пия хапчета против алергията си, но не мога да пия хапчета да спра да те обичам — отговори той рязко, мушвайки ризата си в панталона.

Дарби го наблюдаваше с болка в сърцето. Наистина го обичаше. В това не се и съмняваше. Но любовта струваше твърде много. А какво щеше да стане, ако се оженеха прибързано и след това разберяха, че са допуснали грешка? Какво щеше да прави тя тогава?

— Аз наистина те обичам — каза нежно.

Коди нахлузи ботушите си.

— Не ми го казвай, а ми го докажи.

Тя реши да приеме друга тактика.

— Та ние почти не се познаваме.

— Аз не мисля, че почти не те познавам. — Той направи пауза, по лицето му беше изписана решителност. — Когато те прегръщам, аз те познавам. Когато сме заедно, никога не се съмнявам, че ти си жената, която съм търсил цял живот. А когато се любим, тогава убедеността ми е пълна.

— Не смесваш ли сексуалното привличане с любовта?

— Не, не ги смесвам. А ти?

— Не ми харесва това.

— Значи това е само фиктивен процес, а, госпожице адвокат?

Това наистина я жегна. Наистина. Не беше прав. Беше решил, че иска да се жени и не приемаше „по-късно“ като отговор.

Посегна за палтото си, след това се спря и се обърна с лице към нея.

— Между другото, Дарби, родителите ти откога са женени?

Дарби го погледна в очите и отговори:

— От тридесет и пет години.

— Майка ти работи ли нещо извън дома?

— Да, има свой магазин за художествени занаяти от години.

— Преуспяваща ли е фирмата й?

— Много. Майка ми е интелигентна и способна жена.

— Колко е голяма фирмата?

— Тя е за продажба на дребно. Продава всичко възможно — от предмети от дърво до платове, цветя и материали за различни хобита. — Дарби не разбираше този негов внезапен интерес към родителите й.

— Сама ли работи или наема работници?

— Разбрах накъде биеш, Коди. Да, майка ми е преуспяваща бизнес дама — но повярвай ми, нерядко съм се прибирала в празна къща. Тогава, когато другите майки си бяха вкъщи и печаха кексове, моята се бореше да преуспее в бизнеса. Тя полагаше колкото грижи можеше, но аз искам нещо повече за своите деца. Искам да съм у дома, когато се прибират от училище, искам да им пека шоколадови сладки, които правят детството така хубаво, осигурено и запомнящо се.

— Значи на теб не са ти правили ежедневно шоколадови сладки. Да не би това да е повлияло по някакъв начин отрицателно на светогледа ти?

— Не.

— Тогава какъв е проблемът? Майка ти е омъжена от тридесет и пет години, отгледала е три, предполагам, достойни дъщери, докато е управлявала успешно своя фирма. Всичко това едновременно. — Той й намигна. — Помисли за това, скъпа.

Тя сега разбра какво целеше той. Караше я да се чувства глупачка.

— Не е същото — отговори хладно. — Съвременните жени са принудени и да работят, и да въртят домакинство, да бъдат шофьори, лекари и никога да не признават, че са изморени. Може би просто не съм пораснала достатъчно да се справям с всичко това наведнъж.

— Напротив. Достатъчно си голяма. Просто отказваш да го признаеш. Освен това аз ще карам колата. — Той се приближи към нея и вдигна нагоре главата й, за да погледне в очите й. — Виж какво, аз съм на тридесет и осем години. И преди съм имал връзки с жени. Достатъчно, за да разбера, че това, което е помежду ни, не трябва да се погубва. Освен това не бих направил предложение на жена, без да имам намерение бракът ни да е щастлив.

— Добре, но не даваш гаранции.

— Ще се стараем двамата заедно. Може да има случаи, когато ти не можеш да си у дома да посрещнеш децата, а аз ще мога. По дяволите, и аз мога да пека сладкиши — големи, дебели, малко грубички. Просто трябва да повярваш, че двамата заедно ще можем да отгледаме деца, без да ги превръщаме в психопати, неприспособени за живот.

В неговите уста всичко звучеше толкова просто, но не беше така в реалния свят. Защо той не можеше да разбере, че й е необходимо повече време.

— Бракът и семейството са важни и за мен също, Коди. И ти си важен. Но не мога изведнъж, поради някаква приумица, да реша да се омъжвам. Не мога да рискувам да сгреша. Не бих могла да понеса това. Не искам да наранявам нито себе си, нито пък теб. Не искам и децата ни да страдат. Всичко трябва да става по реда си.

Коди пое дълбоко въздух.

— Тогава ми се струва, че ще отложим заседанието, нали така, госпожице адвокат?

Дарби преглътна буцата, която се беше спряла в гърлото й.

— И на мен така ми се струва.

Той си тръгваше и тя нямаше какво да му каже, за да го накара да остане. Нищо по-малко от обещание да се омъжи за него не би могло да го спре. А тя отказваше да прибегне до това средство.

И все пак не й се искаше да го остави да си отиде — поне не в това състояние.

— Коди, виж какво… не може ли да обсъдим този въпрос? — Любов изпълваше очите й, докато говореше. Тя не искаше той да я напуска ядосан.

— Извинявай, но ти искаш да правиш компромис с чувствата ни един към друг. Аз не обичам компромисите. Аз съм човек, който получава всичко или нищо, особено в любовта. Мислех, че си го разбрала вече.

Той се завъртя и тя го последва до вратата.

— Коди, може да съкратим времето до една година… това не е много.

Той отвори вратата и след това се поколеба. Надежда изведнъж лумна в нея. Той се обърна и тя посегна да докосне лицето му, надявайки се поне на прощална целувка, но Коди само се наведе и разсеяно докосна челото й.

— Ще се видим пак, малката.

След това бързо погали бузата й, прекрачи прага и решително затвори вратата след себе си.

Дарби остана замаяна за миг, без да може да осъзнае, че той наистина си беше тръгнал. Когато чу мотора на джипа, а малко след това и звука на колата, излизаща от нейната алея, тя се свлече на пода и заплака.