Лори Коупланд
Снежна приказка (5)

Пета глава

Не трябваше да му се доверява. Беше направила грешка, че му се довери, помисли си Дарби. Коди Бендърман просто не знаеше значението на думата „честно“. А точно докъде щеше да стигне Кордел Бендърман, за да спечели делото, й стана ясно чак когато в понеделник сутринта тя излезе от сградата, в която работеше.

Отново валеше сняг и тя съжали за суетността си, която я бе накарала да обуе обувки вместо не толкова елегантните, но затова пък много по-практични ботуши.

Прибра косите си под шапката и тръгна надолу по стълбите, мислейки с неприязън за следващите два-три часа, които трябваше да прекара, пазарувайки, но нямаше друг избор. Още не бе купила нито един подарък, а вече наближаваше средата на декември. Тя видя да се събира голяма тълпа пред входа на фирмата. Със смръщени вежди се насочи натам да види какво става, провря се с лакти сред множеството и изведнъж изтръпна.

Коди Бендърман, предрешен като Дядо Коледа, правеше демонстрация пред канторите на Йейтс, Бейтс, Слаг & Колерик.

Той носеше огромен плакат, на който пишеше: „Долу Гринч“, само че думата Гринч беше зачертана, а на нейно място на ръка беше написано „Дарби Пайпър“.

Лицето на Дарби пламна от гняв. Дяволите да го вземат! Дяволите да одерат мръсната му кожа.

Дядо Коледа се обърна и като забеляза Дарби, махна с ръка.

Тя яростно си проби път през тълпата и разпалено заговори:

— Какво си мислите, че правите?

— Демонстрирам пред канторите на Йейтс, Бейтс, Слаг и Колерик, разбира се.

— Престанете веднага!

— Няма да стане. Това е обществен тротоар.

— Тогава махнете името ми от плаката — нареди Дарби, без да забелязва кискането, което предизвика тук-там в тълпата.

Дарби стигна до Коди, застанаха лице срещу лице.

— Бихте ли обмислили предложението ми да вечеряме заедно, след като приключа с това? — попита той с надежда.

— За нищо на света. Сваляйте веднага този плакат, чувате ли ме!

— Е, хайде, Дарб, знаете, че не мога да го направя, и аз си имам своите права — възрази той.

Хвърляйки притеснен поглед през рамо, Дарби си спомни къде се намират. Тя сниши глас.

— Коди, моля ви. Това не е шега. Вие проваляте кариерата ми. — Усети, че е прибягнала до молба, но това вече нямаше значение. Трябваше да го отстрани от сградата, преди някой от старшите съдружници да го е видял.

— Я това много ме възбужда. — Сериозните му сини очи срещнаха обърканите й притеснени кафяви очи.

— Какво ви възбужда? Това, че ви се моля ли? — възкликна тя.

— Не това, че ме наричате Коди, а не господин Бендърман. — Той й се усмихна с прекрасната си топла усмивка, която толкова й харесваше.

За дълго време погледите им се бяха впили един в друг. „Внимавай, Дарби! Той лесно може да те подлъже“, помисли си тя, след това бързо отхвърли смущаващата мисъл.

— Защо ми причинявате всичко това?

— Вижте, казах ви да не го приемате като лична обида и вие се съгласихте — отговори той. — А сега, вижте се — цялата се тресете. Това са чисто служебни работи.

— Коди, моля ви. — Дарби хвърли поглед през рамо към увеличаващата се тълпа. — С труд съм постигнала всичко. Работейки, съм се издържала в университета — и сервитьорка съм била, и чистачка. Нищо не ми е било давано наготово. Единствената ми амбиция през цялото време е била да стана старши съдружник в първокласна адвокатска фирма, а сега вие сте на път да развалите с един замах всичко, което съм градила в продължение на последните три години.

— Добре, виждате ли, аз съм мислил по въпроса. Вие си вършите вашата работа, аз си върша моята, но не виждам никаква причина това да пречи ние да започнем да се опознаваме извън служебните ни контакти.

Тя го изгледа, сякаш той напълно си е изгубил ума.

— Сериозно ли говорите?

— С живота си се обзалагам, че говоря сериозно. — Погледът му се смекчи. — Вижте какво, харесвате ми, разбирате ли? И моето мъжко его ми подсказва, че и вие изпитвате същото към мен. Сега разбирам, че началото е поставено лошо, разбирам, че това глупаво дело е застанало помежду ни, но съм готов да рискувам и вярвам, че ще можем да преодолеем тези елементарни пречки.

— Елементарни пречки ли? — попита Дарби в недоумение. Опита се да успокои лудото си сърцебиене. — Коди, това е напълно налудничаво — не мога да имам лични отношения с вас.

— А защо не? — Коди усещаше, че тълпата ги наблюдава. Те представляваха интересна атракция, но в момента никак не му пукаше. — Да нямате връзка с някой друг?

— Не…

Той се отпусна облекчено.

— Радвам се.

— А вие? — Тя несъзнателно му отвърна със същия въпрос. Очите му бяха най-сините, най-повелителните очи, които някога беше виждала.

— Не, госпожице, но изведнъж тази мисъл започва някак си да ми се нрави.

— Коди, дори и да искам, не мога да имам връзка с вас — няма да е професионално от моя страна.

Погледът му стана по-настойчив.

— Ще си тръгна само при едно условие.

Този път тя се отпусна безпомощно, почти болезнено.

— Имам чувството, че не искам да чуя какво ще кажете.

— Хайде да вечеряме заедно.

Очите й се разшириха отново.

— Та това е изнудване!

Той повдигна рамене.

— Това са моите условия, госпожице адвокат. Ако искате, приемете ги.

— Коди Бендърман! — Тя тропна с крак. Дарби никога през живота си не бе тропала с крак, но вече губеше контрол над себе си.

— И какъв е отговорът?

— Какъв ли? — Дарби се пресегна, грабна плаката от ръката му и счупи дръжката му с коляно.

Той раздразнено заговори:

— Значи ще играем на инат, така ли?

Тя не помнеше да е била някога толкова ядосана, но за секунда едва не прихна да се смее. Той изглеждаше така идиотски с тази бяла брада, кръгъл корем и комични бебешки очила, забодени на върха на черешовочервения му нос.

— Знам един прекрасен малък италиански ресторант, където можем да се усамотим — тихичко започна да я увещава той. — Хайде, Дарби, дайте ми възможност да ви покажа, че невинаги съм идиотът, за когото ме мислите.

Дарби поклати глава, безмълвно се обърна и тръгна в обратната посока, оставяйки го със счупения плакат в краката му.

— Това, предполагам, означава, че отново се връщаме в начална позиция — извика той след нея.

Тя не благоволи да отговори.

— Да, Бендърман — промълви Коди, навеждайки се смирено напред да събере парчетата от счупения си плакат. — Точно това означава.

* * *

Когато Дарби накрая се добра до претъпканата търговска част, вече се бе поуспокоила. Макар че Коди я вбесяваше повече, от който и да е мъж в живота й, трябваше да признае, че и силно я привличаше. Толкова силно, че започваше да се плаши. Последното нещо, от което се нуждаеше в този момент, бе да се влюби, особено в човек като Коди Бендърман. Любовта бе ангажимент, а тя не беше готова да се ангажира.

Дарби си беше поставила цели. Цели, които бе преследвала твърде упорито, за да се откаже от тях в името на любовта. А мъж като Коди Бендърман би желал деца, дом и всякакви други подобни неща, за които тя дори и не би могла да помисли на този етап. Не, независимо колко силно ставаше привличането към този мъж, бе решена да го игнорира.

Паркингът бе препълнен, така че тя се принуди да паркира на най-задната редица и да гази през локви киша към магазините. Когато стигна до входа на търговския център, чувствуваше краката си като стокилограмови парчета лед.

А вътре хората заемаха цялото налично пространство. Дори и записите с коледна музика звучаха уморено. Изпитият Дядо Коледа, който седеше на един голям стол в средата, изглеждаше, сякаш беше позволил на твърде много деца да пипат проскубаната му вече брада.

Дарби знаеше, че срещата й с Коди бе развалила и без това лошото й настроение и единствено с голямо усилие на волята можеше да си наложи да направи коледните покупки.

В осем часа седна на една пейка и отчаяно огледа смачканата си пазарска чанта. Беше купила единствено чифт ръкавици.

— Я се стегни, Дарб! Така както си я подкарала, доникъде няма да стигнеш.

Час по-късно се почувства по-добре. Сега вече маневрираше сред тълпата с шест чанти и почти беше привършила с коледния списък за подаръци. Дори беше попаднала на някои хубави коледни поздравителни картички, които трябваше да изпрати през следващата седмица, ако иска да ги получат преди Коледа.

— Извинете, моля! Направете път! — опита се да надвика група тийнейджъри.

Беше набелязала следващия магазин, в който искаше да се отбие, и мрачно си проправяше път към него. Искаше да купи копринена нощница и халат за майка си, а след това щеше да си отиде вкъщи и да се наспи.

Щандът за луксозно бельо беше на горния етаж, трябваше да се насочи заедно с чантите си към ескалатора. След тридесет минути вече беше избрала най-подходящия комплект, беше го платила и бе въздъхнала с облекчение. Тя не успя да смести покупките и с шест чанти и една обемиста кутия отново се отправи към ескалатора.

Болеше я глава, нозете й бяха отмалели, ръцете бяха пренатоварени от стискане на чантите и кутията, но бе приключила със задълженията си поне за тази година.

Обаче ако още някой я настъпи, бутне или изблъска, щеше да започне да крещи.

Точно когато вече слизаше от ескалатора, усети нещо тежко да се удря в токчето й. То се счупи и глезенът й се преви.

С усилие се отдръпна настрани и се напрегна да запази равновесие. Застана на един крак, от другия обувката й висеше, а самата тя беше уплашена до смърт.

Изви се назад, търсейки с поглед идиота, който й бе причинил всичко това. Зяпна от изненада, след това рязко си затвори устата. Бе забелязала виновника.

Зад нея, със зачервено, изразяващо смущение лице, стоеше Коди.

— Сега, преди да почнеш да ме обвиняваш, че съм те следил, искам да знаеш, че не съм. Откъде да знам, че ще дойдеш тук? — попита той отбранително.

Дарби погледна към обувката си. Токът беше счупен. Нямаше как дори да се задържи поне докато стигне до колата.

Сърцето й се сви. Това беше ужасният край на ужасния ден. Сега ще трябва да ходи боса в снега няколко километра до паркинга, където беше оставила колата. Ако имаше късмет, щеше да се размине само с пневмония и да е на легло до януари.

— Добре ли си?

— О, просто превъзходно! По-добре не може и да бъде — отсече тя. — Че какво ми е? Изтощена съм, стоя посред търговския център боса. Колата ми е паркирана на осем километра оттук. Животът не би могъл да ми предложи нищо по-добро.

Тя знаеше, че се държи гадно, но вече не й пукаше. Преди да разбере какво е замислил, Коди се наведе и я вдигна на ръце.

— Остави ме веднага на земята! — заповяда тя.

С каменно изражение на лицето той я притисна по-здраво и започна да маневрира сред тълпата.

— Коди, пак ме разстройваш — предупреди го тя.

— Значи нищо ново.

— Предизвикваме погледите на хората. — Лицето й поруменя, когато видя как ги гледаха.

— Ти ги предизвикваш — припомни й Коди, — този път не съм аз.

Коди отвори с рамо стъклените врати и тръгна към паркинга с нея. Снегът се беше усилил и студеният вятър пронизваше Дарби до кости.

— Къде е колата ти?

— На осем километра в онази посока — посочи Дарби на изток.

— По дяволите, зарежи я. Моята е по-наблизо. — След пет минути той отвори вратата на един джип и настани Дарби на високата седалка.

— Подай ми чантите да ги сложа отзад.

— Не — отвърна тя заядливо, опитвайки се да се измъкне от колата, — нямам нужда от твоята помощ.

— Виж какво — каза Коди, подпирайки се на вратата. При всяко издишване се образуваха облачета пара от студения въздух пред устата му. — Аз стъпих върху токчето ти и го счупих. Най-малкото, което мога да направя за теб, е да те откарам до колата ти.

Дарби въздъхна, разбирайки, че е прав. Тя не беше в състояние да отиде до колата си на куц крак.

— Е, добре, просто искам да си отида у дома.

Коди нагласи пакетите й, затвори вратата и заобиколи до шофьорското място.

Той запали мотора и я погледна. Главата й се беше отпуснала на облегалката и очите й уморено се бяха вторачили в тавана.

— Изглеждаш доста отпаднала. Вечеряла ли си?

— Не, не съм вечеряла — отговори Дарби тихо, изведнъж осъзнавайки колко е гладна.

Изкарвайки колата от клетката на, паркинга, той предложи:

— Ако не искаш да ми позволиш да те черпя спагети, то поне изяж с мен един хамбургер.

Дарби бе твърде уморена да се съпротивлява повече.

— Добре, но аз си плащам сметката.

С широка усмивка Коди подкара джипа.

— Нека бъде на твоето.

За да не се налага Дарби да слиза, те отидоха в ресторант „Драйв ин“, където им сервираха направо в колата. Сервитьорката, която ги обслужваше, беше преоблечена като едно от еленчетата на Дядо Коледа.

— Май ще й поизмръзнат рогцата — изкоментира Дарби гледайки невероятно късата поличка на момичето.

— О, кой знае! — каза Коди, изтегляйки седалката си назад да направи повече място за краката си. — Бих казал, че ако се постарае, ще си намери някой любител на животни да я топли.

Дарби погледна към него и сбърчи нос.

— Мъже, такива сте си!

— Имаш ли нещо против нас?

— Не, нямам.

— Радвам се — усмихна се той.

Тя се облегна назад, наслаждавайки се на топлия въздух от отоплението. Предната седалка беше удобна и предразполагаща.

— Трябваше да си отида направо вкъщи след работа, вместо да ходя на покупки.

— Какво ще правиш през празниците? Семейството ти тук, в Бостън ли е?

— Ще си отида у дома — на около 40 километра оттук. Мама още украсява огромна елха. И тя винаги приключва с коледните покупки още на 1 декември, докато аз винаги се суетя чак до 24-и.

— Имаш ли братя и сестри?

— Две сестри. Едната е омъжена за банкер, а другата е заклета стара мома. А ти? Винаги ли си живял тук?

— Цял живот.

Сервитьорката им донесе хамбургерите и мляко с какао.

Докато се хранеха, разговорът им вървеше леко, паузите бяха естествени.

Дарби допи млякото си и когато Коди я погледна, той се усмихна.

Остатъци от каймака бяха оставили съблазнителни следи над горната й устна. Той се наведе към нея и леко прокара пръст по устната й.

— Предполагам, че не ще ми позволиш с целувка да го махна, нали?

Тя го гледаше зашеметена, осъзнавайки, че няма да може още дълго да се държи на разстояние, той беше толкова настъпателен.

— Защо говориш така?

Погледът му стана по-настойчив.

— Защо намираш за обиден факта, че ми се иска да те целуна?

— Не го намирам за обиден… просто… се смущавам.

Той взе чашата от ръката й и я постави обратно на подноса. Дарби се почувства леко пренебрегната, когато той не продължи темата.

Скоро след това джипът спря до нейната кола, която беше останала една от последните на паркинга пред търговския център.

Той настоя да й помогне да се премести.

— Ще те следвам — каза й, когато тя запали мотора на БМВ-то.

— Не е необходимо наистина — възрази тя.

— И без това пътят ми е натам. Ако реша да свия преди това, ще ти свирна с клаксона.

Изведнъж, изпитвайки прилив на смущение, Дарби му подаде ръка.

— Благодаря ти за хамбургера.

Той пое ръката й и я задържа в своята за момент.

— Удоволствието беше мое.

Когато Дарби спря в своята алея след 30 минути, светлините на джипа завиха след нея.

Преди още да отвори напълно вратата на колата, Коди вече я държеше, за да й помогне. Той я вдигна на ръце и я пренесе през снега до входната врата.

И двамата се смееха гръмогласно, когато я постави на крака, оплаквайки се от болки в кръста. Балансирайки на един крак, за да не стъпва с босия върху мократа площадка, тя се облегна на ръката му и отключи вратата.

Обърна се към него да му пожелае лека нощ и осъзна, че лицето му беше само на няколко сантиметра от нейното. Дълго време не си продумаха. Просто се гледаха в очите и се опитваха да разберат сериозността на това, което възникваше помежду им.

Дишането им постепенно се успокои, след това стана съвсем леко, когато той се наведе към лицето й.

— Все още ли имаш нещо против да те целуна? — попита я нежно.

Дарби кимна в момента, в който устните им се докоснаха. Тя имаше вкус на студено и сладко, той — на топло и мъжествено. Тя не можеше да си спомни някога да е искала това или да се е нуждаела от него. У нея се зараждаше копнеж.

Коди я притисна силно до себе си.

— Коди, моля те — промърмори.

— Няма да те целувам, нито докосвам изобщо, докато и ти не го желаеш толкова, колкото и аз.

Устата му беше така близко до нейната, така мъчително близко! Дъхът им се сливаше в студения нощен въздух, а тялото му се допираше до нейното и сластно напрягаше сетивата й.

— Коди, моля те…

— Молиш ме за какво?

Тя въздъхна, уморена да се съпротивлява повече.

— Моля те, целуни ме.

Без да бърза, той я докосна отново с устни и ненаситно обхвана нейните. Окуражен от мигновеното й откликване, взе я на ръце и я зацелува страстно.

Изведнъж Дарби осъзна, че се притиска в него, без да разбере, че тя беше направила първия ход. Тялото й отмаля от желание, но той не спираше да я целува. Никога не беше срещала мъж, който да възбужда всяка струна в душата й и да я кара да копнее за още.

Когато устните им накрая се разделиха, и двамата бяха задъхани.

— Искам пак да се срещнем — каза той нежно.

— Не…

— Моля те, забрави за служебните ни връзки, ако е необходимо, ще сваля украсата, щом искаш.

— Не, не искам да правиш това. — Дарби чак сега осъзна, че не искаше той да я маха — или поне не заради нея. Не би било честно. Той обичаше децата и тя чувстваше със сърцето си, че не нарушава съзнателно обществения ред. Тя щеше някак си да разреши този проблем. Но как щеше да разреши проблема със собственото си влюбване в него?

Лицето му стана сериозно, гледайки я.

— Кажете само „да“, госпожице. Ако не смесвате работата с удоволствието, ще трябва да жертвате или едното, или другото.

— Коди, ти не разбираш. Просто не съм готова за подобно нещо.

— За какво нещо? — прекъсна я той. — Не ми обяснявай, че не усещаш какво се заражда между нас. — Притисна я близо до себе си, спирайки дъха й със своята самонадеяност. — Това никога не ми се е случвало толкова бързо, нито пък с такава сила — прошепна с пресипнал глас.

— На мен също — отговори му тя тихо, — но чувствам, че ти желаеш повече от това, което съм готова да ти дам засега.

— Какво например?

— Например женитба и деца. — Без да й се казва, тя знаеше, че Коди Бендърман бе готов да се задоми и да стане баща. Той вече не беше хлапак, нито пък тя беше малко момиченце. На този етап в живота си не се чувстваше способна успешно да балансира между професионална кариера и брак и ако опиташе, вероятно щеше да се провали и в двете.

Разочарование се разля по красивото лице на Коди Бендърман.

— Нима не желаеш брак и деца?

— Не, все още не, поне в близките няколко години. Имам чудесна професия…

— Ти можеш да продължиш да работиш. Стотици жени ежедневно съчетават семейството с работата — възрази той.

— Но аз не мога да съчетавам двете — поне засега.

Изведнъж я обхвана паника. От къде на къде стоеше и спореше по въпросите за брака с мъж, с когото още официално не беше имала среща!

Коди добре разбираше кога да настоява и кога не. Той отпусна ръце и се усмихна.

— Добре де. Нека не се разпалваме да спорим по въпроса. Това беше просто една целувка, а не предложение за женитба.

Той стисна рамото й и бащински я целуна по челото.

— Хайде, върви да си лягаш, че стана късно.

Смаяна, Дарби го проследи как слиза по стълбите и изчезва зад ъгъла на къщата.

Минута по-късно чу запалването на мотора и видя как джипът излезе от алеята и потегли.

„Просто една обикновена целувка?“ — помисли си развълнувано. Всяка клетка на тялото й бе усетила тази целувка.

Сега наистина изпитваше паника. Не намираше целувката никак обикновена и сериозно се съмняваше, че и Коди я смята за такава.

А започваше да разбира и друго — нищо, свързано с Коди Бендърман, не беше обикновено.