Лори Коупланд
Снежна приказка (4)

Четвърта глава

Съшия следобед в кантората на Дарби бяха получени две дузини червени рози и три чифта копринени чорапи.

— Ти май ходиш с принц Рение вече — пошегува се Гейл, подавайки пакетите на Дарби.

Дарби смръщи вежди и потърси картичката.

— Ако е така, принцът не ми го е казал. — Тя се усмихна, като прочете кратката бележка: „Операторът на булдозера и К. Б. Кънстракшън ви поднасят своите искрени извинения“. — О, колко мило! — отбеляза Дарби, сияеща от радост.

Тя се полюбува на розовите пъпки. Ето че поне собственикът на К. Б. Кънстракшън беше човек с подход към жените.

* * *

В сряда сутринта Дарби беше в кантората си малко преди седем часа. Необходими й бяха поне два часа, за да прегледа материалите по делото Бендърман, преди да се срещне с Луи и Арвила Кинитс.

Телефонът й иззвъня точно в 9 сутринта.

— Да?

— Семейство Кинитс са тук.

— Благодаря — каза Дарби и сложи настрана чашата си с кафе. Стана и се усмихна, когато Луи и Арвила влязоха в кантората. — Добро утро.

— Много ми е студено — заподсмърча Арвила.

— Хайде, скъпа, нали ти казах да си облечеш дебелото палто? — започна да се суети Луи.

— То не ми харесва, Луи. — Тонът й беше категоричен и показваше, че повече не иска и да чува за дебелото си палто.

Семейство Кинитс седнаха и изчакаха Дарби да започне разговора.

Заемайки мястото си, Дарби скръсти ръце и попита:

— Желаете ли кафе?

— Не — заподсмърча отново Арвила, — от кафето получавам сърцебиене.

— А вие, Луи?

Луи погледна с очакване към Арвила и тя поклати глава.

— Не, благодаря — каза той.

— Вие навярно сте наясно, че няма да променим становището си, така че защо е необходима тази среща? — попита Арвила.

Дарби премести настрана куп папки. Внимателно подбирайки думите си, тя заговори:

— Исках да обсъдя една възможност с вас, преди да дойдат господин Бендърман и неговият адвокат.

— Каква възможност? — попита Луи.

— Мислех си дали вие и вашите съседи не сте склонни на компромис. — Предишната вечер Дарби беше спала съвсем малко. Тормозеше я делото Бендърман. Тя наистина съчувстваше на клиентите си, но се чудеше дали няма по-добър начин за разрешаване на спора от това да се води дело в съда. Беше й ясно, че Кордел Бендърман обича децата и че няма лоши намерения, като прави приказната коледна украса в градината си.

Може би с малко хитрост нямаше да се наложи да се разглежда делото в съда.

— Компромис ли? — Арвила се наежи. — В никакъв случай. Тази украса трябва да се махне и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Разбира се — каза Дарби, преценявайки следващите си думи. — Мислех си, че човек като вас, способен на съчувствие, не би искал да прекара навечерието на Коледа в съда. — Тя любезно се усмихна.

— Коледа ли? — попита Луи.

— Да, това е датата ни за явяване в съда.

Луи погледна към Арвила.

Жена му заканително поклати глава.

— Нали целта на иска е да се свали украсата. Мислех си, че ако сме по-находчиви, ще можем да спестим — на вас и на съседите ви — несгодите от битката в съда. — Дарби се наведе напред. — Може би ще желаете да помислите за някакъв компромис?

— Не, не мисля. — Луи започна, след това замълча намръщен. — Казахте навечерието на Коледа ли?

— Да. Защо не си отидете вкъщи, за да го обсъдите със съседите, може би заедно ще стигнете до някакво решение.

— В никакъв случай — заяви категорично Арвила.

— Но, скъпа, тържеството ни в службата е точно тогава… Няма да е красиво да го пропусна — мекушаво промърмори Луи.

— Съжалявам, Луи.

Мъжът сконфузено вдигна рамене.

— В никакъв случай. Никакъв компромис — присъедини се той към жена си.

Въздъхвайки, Дарби вдигна папките със записките си по делото.

— Тогава да пристъпваме към работа.

* * *

Точно в 9.30 часа Дарби, Луи и Арвила се запътиха към заседателната зала.

— Вашата кантора е доста скромна в сравнение с това, нали? — попита Арвила, докато оглеждаше празнично украсената с многоцветни гирлянди приемна.

— Да, така е — съгласи се Дарби, сещайки се за единственото клонче имел, което Дан беше закрепил на вратата й.

Всяка година фирмата поставяше гигантско коледно дърво във фоайето. Венци и имел украсяваха всички кантори и почти едновременно секретарките носеха вкусни домашни курабии. Духът на Коледа очевидно обземаше почтените кантори на Йейтс, Бейтс, Слаг & Колерик.

Дарби отвори вратата на заседателната зала и влезе след клиентите си.

Джеф Макдоналд се изправи и Дарби пое протегнатата му ръка.

— Дарби.

— Джефри.

Джеф и Дарби бяха състуденти от юридическия факултет.

— Госпожице Пайпър, бих искал да ви запозная с моя клиент, Кордел Бендърман — каза Джеф.

Усмивката по лицето на Дарби изчезна, щом високият мъж зад Джеф се изправи.

Тя едва се въздържа да не изстене, когато очите й срещнаха погледа на Коди Бендърман.

— Господин Бендърман притежава и ръководи компанията К. Б. Кънстракшън — продължи Джеф. — Коди ми съобщи, че поставят нови тръби във вашия квартал, Дарби. Каза, че те е виждал там.

Лицето на Дарби пламна. Ах, този надут, отвратителен нахалник. Искаше й се да се скрие в миша дупка. Не само че Бендърман беше операторът на булдозера, той беше и собственик на строителната компания. Значи с него бе разговаряла, когато се беше обаждала, за да се оплаква. Чудесните цветя, както и чорапогащите, бяха от него, а също и целувката! Целувката на Дядо Коледа, която всъщност й беше харесала. Всичко това все от него.

— Господин Бендърман — отвърна сковано Дарби.

Коди кимна, а по очите му личеше, че се забавлява.

— Госпожице Пайпър.

Джеф се обърна, за да си налее чаша кафе, а семейство Кинитс бяха вече заели местата си, оставяйки Коди и Дарби ненаблюдавани за момент.

— Не можах да ви позная без булдозера ви — промърмори Дарби през зъби.

— Така ли? А аз бих ви познал навсякъде — отвърна Коди спокойно.

О, да! Тя беше убедена в това. Също така беше убедена, че той добре се е забавлявал с гневните й телефонни обаждания.

Обръщайки му гръб, тя отиде до мястото си и седна. Опита се да овладее нервността си. Щеше да се покаже в чисто професионална светлина.

— Да започнем ли, господа? — попита тя енергично.

Джеф вдигна поглед, учуден от враждебността в гласа.

— О, да. — Той бързо зае мястото си до Бендърман. — Да видим сега. — Джеф разтвори бележките си и бързо ги прегледа.

Дарби се беше втренчила в своите бележки, решена при всички случаи да игнорира присъствието на Кордел Бендърман. А той седеше срещу нея, облечен в перфектно ушит костюм, който съвършено прилягаше на широките му рамене. Тя усещаше, че сините му очи я изучават.

И преди беше забелязала, че е красив, но така облечен — в сив костюм, без работническата каска, бе направо зашеметяваш. И той го съзнаваше, тя бе сигурна в това.

Имаше вид на човек, който получава каквото поиска, и то когато го поиска.

Е, ако си мисли, че ще я очарова, беше на грешен път. А ако си мисли, че ще очарова Арвила, направо е мръднал.

Неговата наперена полуусмивка нямаше да подейства на госпожа Кинитс.

Дарби се въртеше на стола си, когато отново забеляза Коди да я наблюдава, и затова си наложи да стои напълно неподвижно. Дали знаеше, че беше обула чорапите, които той й бе изпратил? Надяваше се, че не. Беше се сетила, че чорапите са твърде интимен подарък. Тя трябваше да ги върне, но тогава й се бе сторило като мил жест и уникален начин за извинение, затова ги беше задържала. Сега имаше чувството, че чорапите докосваха краката й по твърде интимен начин. Отново започна да нервничи.

Гласът на Джеф прекъсна мислите й.

— Първо, моят клиент иска да изрази недоумението си по повод на това нелепо дело. — Джеф се облегна назад и скръсти ръце, добросърдечно насочвайки вниманието си към Арвила и Луи. — Господин Бендърман не изпитва лоши чувства към съседите си — изрече той с най-подкупващия си глас, — напротив, моят клиент смята, че с коледната си украса изразява своята добра воля, вярата си и допринася за празничното настроение на своите съседи и на хората въобще, ако щете. Кордел Бендърман е вложил много време, усилие, любов и — да, пари също — в тази украса. Той искрено съжалява за натовареното движение, предизвикано от неговата щедрост, но с уважение припомня на тъжителите, че това се случва само веднъж в годината. — Изражението на Джеф стана печално. — Убеден съм — завърши той, — че ще стигнем до удовлетворяващо ви решение и без да се съдим.

Последва дълга многозначителна тишина, която адвокатът по защитата не наруши, за да обмислят думите му. Като се окашля, Дарби вдигна бележките си.

— Моите клиенти са съгласни, че господин Бендърман е направил сложна коледна украса — каза тя, — но човек си задава и въпроса не е ли могъл господин Бендърман да се ограничи с нещо по-просто, за да зарадва семейството си.

— Господин Бендърман е ерген — каза Джеф.

Това мога да го разбера, помисли си Дарби. Той е толкова арогантен, самонадеян и надменен, колкото за половината Бостън. Но, слава богу, че не е женен! Още по-лошо щеше да бъде, ако бе хранила идиотските си романтични мисли за женен мъж.

— Моят клиент просто обича децата — обясни Джеф с бащински тон. — Неговата изложба е направена единствено за радост на малките и той няма никакво желание да причинява неприятности и проблеми на съседите.

— И все пак проблеми има — каза Дарби — и те се състоят в това, че той създава обществен смут.

— Клиентът ми е запознат с обвинението.

— Това, с което клиентът ви не е запознат очевидно, Джеф, е, че дворовете и градините на моите клиенти ги изпотъпкват, спокойствието им се нарушава. Коледното им настроение се помрачава от постоянна върволица непознати. Вашият клиент е предпочел да пренебрегва техните оплаквания години наред, още повече че е разширявал украсата и увеличавал хаоса от сезон на сезон.

— Моят клиент най-почтително се извинява и напомня на съседите си, че тази година е готов да смъкне украсата по-рано от обикновено. Да речем — Джеф погледна към Бендърман, — в деня след Коледа?

Коди се усмихна любезно на Арвила.

— Аз мисля, че това може да се нареди, ако господин и госпожа Кинитс са съгласни.

— Е, бихме могли да поговорим с останалите…

Като видя, че Арвила се поддава на чара на Бендърман, Дарби взе папката си с бележки и се изправи.

— Моите клиенти намират това за неприемливо. Украсата да се смъкне веднага, в противен случай ще се съдим.

— О, божичко… — каза Арвила, приглаждайки с ръка косата си. Тя се усмихна на Коди. — Дали да бързаме толкова?

Дарби хвърли на Луи предупредителен поглед.

— Хайде, мила. Не смяташ ли, че трябва да оставим госпожица Пайпър да се занимае с въпроса?

Жена му се оттегли намръщена, но Дарби забеляза, че беше впечатлена от красивия собственик на строителната компания.

— Е, аз не бих имала нищо против да си поговоря с някои от…

— Дарби, нали знаеш, че датата за делото е насрочена за деня преди Коледа — каза Джеф шепнешком, наведен към нея. — Нима искаш да прекараме целия ден в съда?

— Не, не искам. Тогава може би твоят клиент ще реши да свали украсата си по-рано? — отговори му тя също шепнешком.

Дарби упорито отказваше да срещне погледа на Коди.

— Моят клиент намира това за неприемливо — отговори Джеф. — Хайде, Дарби! — Той се наведе още по-близо до нея и заговори по-тихо, но настойчиво: — Бендърман има пълно право да прави каквото пожелае на собствен терен!

Дарби обаче не отстъпи.

— Тогава вероятно в навечерието на Коледа няма да се занимаваме с точене на тиквеници.

Джеф изрече нещо под носа си, след което стана и погледна към клиента си.

Коди само повдигна широките си рамене.

Джеф затвори куфарчето си и излезе от заседателната зала, последван от Бендърман.

— Какво означава това? — попита Арвила.

— Означава, че не са готови на компромис — отговори Дарби. Тя беше ядосана на себе си за това, че не беше по-обективна спрямо Коди Бендърман. — Делото ще се разгледа в съда.

— Но — Луи с надежда я погледна — аз мислех, че вие искахте компромис.

Излизайки от стаята заедно със семейство Кинитс, Дарби мерна Кордел Бендърман, преди той да завие по коридора, и изпита съжаление.

— Компромис ли? — Очите й се присвиха. — Откъде ви дойде наум?

* * *

— Госпожице Пайпър?

Дарби излизаше от работа късно следобед, почти в 6.30, през въртящите се врати към оживената улица. Огледа се, чувайки мъжки глас да изрича името й. Намръщи се, като видя Кордел Бендърман да се насочва към нея.

Дарби вдигна яката на палтото си и тръгна към паркинга, където той я настигна.

— Искам да поговорим.

— Мисля, че вече сме говорили достатъчно.

Той откри нотки на присмех в гласа й и вдигна рамене.

— Знам, че трябваше да ви кажа с кого разговаряте, когато се обадихте в офиса миналия ден.

— Да, но не го направихте.

— Защото беше прекрасен шанс да ви го върна — призна той.

— Е, поздравления! Сигурна съм, че добре сте се забавлявали.

— О, да. — Той кимна, широко усмихнат. — Чудесно бе!

Тя предпочете да не обръща внимание на хумора му и се загърна по-добре в палтото си, докато си проправяха път през тълпата. Усети, че върви рамо до рамо с него и се зачуди защо този невинен контакт й въздействаше толкова силно. Тя не си спомняше откога не беше усещала осезателно мъжко присъствие до себе си.

— Ще приемете ли да пийнем нещо? — попита той.

— Не, благодаря.

— Е, хайде, госпожице Пайпър, успокойте се, мисля, че трябва да поговорим, да се разберем и да стигнем до приемливо решение.

— Относно кое?

— Относно това дали искате да ходите с мен или не.

Дарби вдигна очи към него, напълно зашеметена.

— Да ходя с вас?

— Да, започвате да ми харесвате.

Дарби отмести поглед и ускори крачка.

— Ако ви притеснява фактът, че представлявам тъжителите, тогава по-добре се обърнете към вашия адвокат. — Те се спряха за миг на кръстовището, изчаквайки да светне зелено.

— Нямах това предвид. Не ме интересува, че ще бъдете пристрастна спрямо мен. Аз знам, че сте. Просто ви намирам за привлекателна и мисля, че трябва да се опознаем извън служебните ни контакти.

— Аз никога не смесвам работата с удоволствието, господин Бендърман.

Той погледна надолу към нея. Главата й едва достигаше раменете му.

— В това не се и съмнявам.

— А относно нашите връзки, ако държите булдозера си извън моята алея, няма да ви се обаждам повече да се оплаквам от… вас.

Беше светнало зелено и те бяха пометени от тълпата купувачи на коледни подаръци.

— Но не желаете да излизате с мен, така ли?

— Точно така.

— Жалко. Мисля, че пропускате чудесна възможност. А получихте ли чорапите?

Дарби усети как се изчервява. Тя усещаше стегнатите копринени чорапи как обвиват краката й.

— Ако знаех, че вие сте ги пратили…

— Щяхте да ги върнете.

— Да.

— Не ви ли харесаха?

— Не е там работата.

Те пресякоха друга улица и продължиха да вървят.

— Дали няма да променя отношението ви, ако се извиня за стореното и призная, че се държах като идиот?

Спонтанната усмивка за малко да подобри настроението на Дарби. Този човек беше невъзможен и все пак трябваше да признае, че той запалваше огън в нея — огън, който намираше за опасен. Тя не беше сигурна дали й харесва нещо у Коди Бендърман, но се страхуваше, че я привлича твърде много.

— Не съм сигурна, но можете да опитате.

— А вие да ми се присмивате в лицето ли? — попита той.

— Съвсем е възможно.

Те завиха на ъгъла и се отправиха към рампата на надземния паркинг. Студеният вятър свиреше през бетонните отвори. Дарби забърза към колата си и отключи вратата.

Коди изведнъж протегна ръка и й попречи да отвори.

Дарби вдигна очи и погледите им се срещнаха. Тя усети някакво жегване, което започна от дъното на стомаха й и тръгна спираловидно нагоре през тялото й като топло червено вино.

— Не сте ли променили мнението си относно поканата ми да пийнем по нещо, госпожице Пайпър?

Спокойно посрещайки погледа му, Дарби се зареди с упорство. Би било немислимо да общува с него, макар че, призна си тя, мисълта я изкушаваше.

— Не съм го променила, господин Бендърман.

Очите му бавно я изучаваха.

— Жалко. Харесвам жени с борбен дух като вас.

— Така ли? — усмихна се тя. — А аз бих се заклела, че харесвате всички жени.

— Дълбоко грешите. Аз твърде много избирам жените, с които имам връзки.

Тя отмести ръката му от вратата и влезе в колата. Запали мотора, при което той изрева, и в следващия момент изтегли колата си от клетката за паркиране.

— Хей! — извика Коди. — Аз не се предавам лесно. Може да сме попаднали на нещо истинско този път. Държа да ви видя отново.

Дарби свали прозореца, подаде главата си навън и му отвърна:

— Ще се видим. В съда, в навечерието на Коледа. — Тя потегли, почти съжалявайки, че не бе приела поканата му.

* * *

В четвъртък вечер Дарби тъкмо бе седнала пред телевизора да вечеря, когато лицето на Коди се появи на екрана. Напрегната, тя веднага увеличи звука.

— Не, госпожо, не мога да го разбера. Коледа е времето да се обърне внимание на децата. Това е сезонът за изразяване на любовта към ближния, сезонът на щедростта.

Една млада репортерка с дълга черна коса, развяваща се от вятъра, интервюираше Бендърман. Коди стоеше в предния си двор, заобиколен от дървените пастири и една жива камила.

Дарби изпусна лъжицата върху масата. Божичко, истинска камила! Той беше прибавил й жива камила към менажерията си!

Тя седеше зашеметена и продължи да следи интервюто.

— Господин Бендърман, чухме, че съседите ви съдят и изискват от вас да закриете изложбата си, така ли е?

— Да, госпожо. Те са решили, че не трябва да изобразявам нито сцената при Рождество, нито ангелчета, нито да свиря коледни песни.

Дарби забеляза как лицето на репортерката изрази съчувствие и изпита гняв. Накъде точно биеше Бендърман този път?

— Ще ходя в съда в навечерието на Коледа — каза той на зрителите, гледайки право в камерата. — Ако госпожица Пайпър постигне целта си, ще трябва да сваля цялата украса завинаги. Кажете ми, това звучи ли ви справедливо? Мислите ли, че това е коледният дух? — Той въздъхна. — Е, единственото, което искам да кажа, е, че хората трябва да отстояват правата си, иначе ако не внимаваме, ще се наложи забрана за украсяването и на коледните елхички.

Дарби се разгневи.

Когато се обърна към камерата, лицето на репортерката стана сериозно.

— Ето един случай за това как Гринч^[1] се опитва да развали Коледа. Кордел Бендърман е местен предприемач, чиято коледна украса се е превърнала в дългоочаквано събитие в Бостън. Днес следобед се опитах да се свържа с адвокатката на тъжителите — Дарби Пайпър от адвокатската фирма Йейтс, Бейтс, Слаг & Колерик, но госпожица Пайпър не бе склонна да коментира случая.

Дарби щракна гневно телевизора и започна да ходи напред-назад. Как можа да й скрои такъв номер? Този човек нямаше никакви скрупули!

В този момент телефонът й иззвъня и тя ядосано вдигна слушалката.

— Да, моля.

— Дарби, Ванс Колерик на телефона. Видя ли новините по местния канал?

Сърцето на Дарби се сви.

— А ти? — попита тя сконфузено.

— Дарб, това, което каза, уронва престижа на фирмата.

— Знам, Ванс. Не мога да повярвам, че Бендърман е паднал толкова ниско. Случаят започна относително гладко. — Дарби притеснено масажираше слепоочията си.

— А сега се превръща в кошмар.

— Мисля, че е необходимо утре още рано сутринта да се срещнем, за да обсъдим стратегията — предложи Ванс. — Какво ще кажеш за 8.30 часа?

— Приемам, Ванс. Ще дойда тогава.

Дарби остави слушалката и посегна към кутийката с аспирин.

* * *

Когато на следващата сутрин Дарби отиде на работа, завари Гейл и телефонистката да отговарят на непрекъснатите обаждания по шестте линии на фирмата.

За Дарби имаше осем съобщения, които тя взе и се запъти към кантората си.

С учудване види, че там я чакаха Ванс, Картър и пребледнелият Виктор Слаг.

— Дарби, влез. Седни, моля те — каза Ванс.

Дарби забеляза купчинка от розови бележки с телефонни съобщения, натрупана пред Ванс. Тя тихо зае своето място, кръстоса ръце в скута си и зачака. Имаше смътното усещане, че появата на Коди Бендърман по телевизията предишната вечер беше по някакъв начин свързана с купчината бележки.

— Изглежда, изправени сме пред малък проблем. — Ванс се изкашля, след което продължи: — Всъщност това може да се превърне в много сериозен проблем. По телефоните непрекъснато звънят от рано сутринта хора, разстроени за участта на Кордел Бендърман. Всички обаждания са били в негова подкрепа да задържи изложението си. Изведнъж ние се превърнахме в онзи Гринч, който откраднал Коледата, и обществеността е много развълнувана от това.

— Фирмата съществува от седемдесет и пет години — вметна Виктор — и нищо подобно не се е случвало преди. Просто не можем да оставим нещата така. Не можем да си позволим такъв позор в никакъв случай. Трябва да предприемем нещо.

Дарби ги изгледа, съвсем разстроена от обрата на нещата. Четиримата партньори никога не бяха страдали от отрицателно отношение към фирмата и не искаха сега да им се случва.

Йейтс, Бейтс, Слаг & Колерик беше най-консервативната адвокатска фирма в Бостън. Партньорите носеха само сиви костюми. Дори и вратовръзките им нямаха никакви шарки.

Ванс се обърна към Дарби със сериозен тон.

— Дарби, дали групата на съседите няма да е съгласна на компромис?

— Дори и да е било възможно преди, сега вече е късно. От сутринта на два пъти вече се обаждат Луи и Арвила Кинитс, които изразяват мнението на съседите. Естествено и те като нас са обезпокоени от изпълненията на Бендърман. Така че са готови да се борят докрай. Бендърман ги представи в твърде неблагоприятна светлина.

— В такъв случай може да е по-добре някой друг да поеме делото — предложи Виктор, — може някой от нас…

— А, не — противопостави се Дарби, — така ще изглежда, сякаш се съгласяваме с Бендърман, когато според закона съседите му имат пълното право да заведат дело срещу него. Той така или иначе накърнява правата им, независимо че се опитва на наклони общественото мнение в своя полза. Ако ме лишите от това дело, ще означава, че ние се поддаваме на неговите заплахи, а не мисля, че трябва да е така.

— Дарби, това може да е единственият разумен ход в тази заплетена ситуация — намеси се Ванс. — Мисля, че бих могъл…

— Единственият разумен ход — възрази Дарби — е да победим господин Бендърман в съда. И аз мога да направя това.

— Дано да е тъй — въздъхна Ванс.

— Разбира се, че мога. Имам видеокасета с неговата изложба, с хора, тъпчещи градините на съседите, с непрекъснатия поток от коли, с цялата суматоха, а освен това има много подобни прецеденти. Без съмнение можем да спечелим делото — каза Дарби с нарастващо убеждение.

— Но въпросът е дали искаме да спечелим това дело — промърмори Слаг.

— Това ще бъде единственият начин да докажем, че не сме безчувственият Гринч — отговори Дарби. — Ако отсега се предадем, ще признаем, че Бендърман е прав. Не можем да постъпим така с нашите клиенти, нали?

— В известна степен си права — съгласи се Ванс.

— Не съм сигурен, случаят много ме тревожи — каза Виктор.

— Мисля, че трябва да решим да оставим нещата така, както са, още няколко дни, бурята може да не се разрази — спокойно се изказа Картър.

Дарби се поуспокои, но Слаг отново взе думата.

— Никак не ми харесва тази работа. Нашата фирма никога не е била замесена в скандал в продължение на цели 75 години и аз лично никак не искам да седя безучастен. — Бледите му очи злобно погледнаха Дарби. — Никак не съм доволен, че сме позволили да се стигне до такава абсурдна ситуация. Това очевидно е случай, който трябва да се разреши без съд. Искам това да стане скоро и напълно дискретно. Да няма повече обществени изяви, повече лоша реклама за фирмата ни. Това ясно ли ви е, госпожице?

— Да, сър — отговори тя с уважение.

Съвещанието приключи и Дарби стана.

Картър положи ръка върху рамото й и се усмихна.

— Не се разстройвай от това. Виктор просто се притеснява за репутацията на фирмата.

— Зная, Картър, и ще водя случая възможно най-дискретно.

Дарби се надяваше да успее да убеди и Бендърман да бъде дискретен. Той, освен че беше с магарешки инат, никак не се двоумеше да предизвика общественото мнение. И очевидно нямаше да се спре пред нищо. Напротив, правеше я да изглежда като пълна глупачка.

Сърцето й се сви. Блестящата й кариера беше помрачена и изведнъж се оказа на ръба на катастрофата. Независимо как ще завърши случаят, тя винаги ще бъде обвинявана, че е принизила фирмата в очите на обществеността.

Единственият начин да се спаси репутацията й — а и възможността да стане съдружник във фирмата — беше да спечели делото за лудориите на Дядо Коледа, и то безапелационно.

* * *

Заведението на Пъдинган беше претъпкано, когато Дарби пристигна там късно следобед.

Тя забеляза свободна масичка близо до прозореца и се отправи към нея, сигнализирайки на сервитьорката, че ще пие обичайното си бяло вино. Съблече палтото си и изведнъж застина, усещайки нечие присъствие зад рамото си. Вдигна поглед и сърцето й се сви.

— Моля ви, вървете си — изстена тя.

Коди се усмихна и непринудено придърпа един стол към масата, сякаш го бе поканила да седне при нея.

— Я гледай кого виждам тук? Имате ли нещо против да ви правя компания?

— Да — отговори Дарби с равен глас.

— Е, хайде де! Я се поразвеселете! Не съм толкова страшен.

Той сложи стола си срещу нейния и коляното му се докосна до нейното. Дарби го изгледа предупредително. Невинният му допир твърде много й въздействаше:

Той се усмихна, опитвайки се да я накара да се отпусне.

— Защо не желаете да седна до вас?

— Смятам го за сприятеляване с врага.

— Врагове сме не по мое желание — припомни й той.

Дарби издаде гърлен звук на несъгласие.

— Какво чуват ушите ми? А аз си мислех, че съм бичът на коледното настроение.

Коди отново се засмя. Усмивката му наистина беше очарователна.

— Мисля, че казах Гринч — и това беше просто малко преиграване пред медиите.

— Така да бъде.

Той беше донесъл чашата със себе си и се загледа в нея за момент, въртейки я разсеяно.

— Вижте какво, мислих по делото. Няма ли някакъв начин да се споразумеем, без да стигаме до съд?

Дарби се наведе напред и бавно прокара ръка през косата си.

— Това ли искате наистина?

Той вдигна очи и погледите им се срещнаха.

— Това е само едно от нещата, които желая — призна той.

Коди започна да я разглежда внимателно. Тя изглеждаше уморена и сега за пръв път забеляза колко е крехка. Преди му се бе сторила по-заплашителна заради начина, по който се бе отправила решително към булдозера и бе настоявала да се махне от пътя й. Тогава приличаше на териер, който джафка по слон, но маниерите й бяха толкова властни, че слонът бе отстъпил.

А сега, облегнат на стола си, той я наблюдаваше. Странно, че никога преди това не я беше оглеждал добре. Ръцете й бяха дълги, слаби и нежни. Гласът й бе мелодичен — сега, когато не му викаше да отмести техниката си. И очевидно беше много добра адвокатка, иначе не би работила в такава престижна фирма.

Дарби вдигна поглед, ядосана от начина, по който той я оглеждаше.

— Какво има?

— Дяволски сте ми симпатична, госпожице Пайпър.

— А вие дяволски ме дразните, господин Бендърман.

Те се спогледаха, след което изведнъж и двамата се разсмяха.

— Вие наистина ли смятате, че трябва да сваля коледната украса на градината си?

— Няма никакво значение какво смятам аз. Моите клиенти имат законно основание за жалбата си.

Той се наведе напред и многозначително се вгледа в очите й.

— Но аз искам да знам какво мислите вие.

Тя вдигна очи да срещне погледа му и за пръв път забеляза колко гъсти са миглите му. Какво не би дала една жена за такива мигли, помисли си тя. А и усмивката му беше чаровна, особено когато не я тормозеше. Ръцете му бяха силни, а раменете — широки и мускулести. Общо взето, Коди Бендърман беше прекрасен мъж.

— Разбирам и двете гледни точки — призна тя.

Бавна усмивка се разля по лицето му.

— Знаех си аз. Просто си знаех, че ако дълбая достатъчно навътре, ще открия истинската Дарби Пайпър.

Тя се изчерви под нежния му поглед.

— Какво ще кажете за компромис? — попита той.

Дарби все още беше скептично настроена.

— Вие какво предлагате?

Той вдигна рамене.

— Не знам. Но сигурно има начин да се разреши спорът.

— Да, има. Ако махнете изложбата.

Той поклати глава, усмихвайки се.

— Знаете, че няма да направя това. Не толкова заради ситуацията, а заради самия принцип. Аз живея в тази част на града много преди да се построят голяма част от къщите. Не преча на никого, редовно кося тревата в градината си, винаги съм се старал да имам добросъседски отношения, купувал съм повече кутии с бонбони в подкрепа на местния отбор по футбол, отколкото можете да изядете през пелия си живот. Помагал съм на децата, когато счупят колелата си, и съм ги превързвал, когато е ставало нужда. А при пожара у стария Уинтърс аз бях този, който повика пожарната. И сега, заради това коледно изложение само пет седмици в годината, се превърнах в страшилище. Това никак не ми харесва и този път няма да отстъпя.

— Не проявявате ли малко инат?

— Възможно е. Но и аз имам права. И ми се струва, че ако единадесет месеца в годината съм добрият съсед, те биха могли да изтърпят някои мои прищевки през дванадесетия. Твърде много ли искам?

— Не знам. Не моята градина и цветя се изпотъпкват.

Той се засмя.

— Но вие трябваше да се примирите машините ми да ви разорават двора през последния месец, нали?

Този път тя не можа да скрие усмивката си.

— Да, и макар че никак не ми беше приятно, не ме е убило. Бях доста толерантна.

— Толерантна ли? — Коди отметна назад глава и високо се разсмя.

Дарби знаеше, че сега той добронамерено се закачаше. В очите му светеха игриви пламъчета и да си признае, наистина това, което беше казала току-що, изглеждаше малко глупаво след поведението й всяка сутрин.

— Това е просто един термин, до който прибягват адвокатите, когато са в неизгодно положение — каза тя.

— А, така ли? Не съм овладял добре езика на адвокатите очевидно. А защо не използвате знанията си да убедите клиентите си да оттеглят иска?

— Страхувате се, че ще загубите ли?

— Не. Просто нямам време да се разправям с това. С две седмици съм просрочил плана за полагане на тези тръби поради снега, а и вие с нищо не подпомагате работата ни.

— Аз ли? Защо продължавате да намеквате, че аз ви причинявам всички тези неприятности?

Очите му спокойно я изследваха.

— Сещате ли се за онази червена рокля, с която бяхте?

Тя повдигна вежди в недоумение.

— Коя, вълнената ли?

— По дяволите, не знам от каква материя е направена, но тя наистина подчертава краката ви. — Той й намигна приятелски. — Миналата седмица изкорених цяла редица декоративни храсти, докато се опитвах да погледна по-отблизо. Много са хубави, госпожице Пайпър. Много. Все още ми се иска да погледна по-отблизо.

Дарби отново се изчерви. Защо още седеше тук и приемаше комплиментите му?

— Вие защо работите наравно със строителите? Предполагам, ръководенето на компанията е достатъчно отговорна дейност и поглъща голяма част от времето ви.

— Обикновено е така, но един от най-добрите ми майстори има здравословни проблеми и аз го замествам. Трудно се намира попълнение за такава работа.

Дарби погледна часовника си и видя, че времето е напреднало. С изненада осъзна, че й бе почти неприятно да напусне компанията му.

— Съжалявам, но трябва да си ходя.

— Аз също.

Погледите им отново се срещнаха, след това неохотно се разделиха. Дарби стана и посегна към палтото си. Коди се изправи.

— Приятно ми беше да разговаряме — каза той и подаде ръка в знак на примирие.

Те си стиснаха ръцете.

— Вие сте необикновено красива като за Гринч — забеляза той.

— Да бяхте го споменали вчера, когато правехте изявление по телевизията.

— Не съм правил никакви изявления. Една репортерка ме хвана на излизане от къщи. Бях много ядосан след срещата ни предишния ден и казах повече, отколкото трябваше. Обадиха ли ви се от телевизията?

— Не, но ми се обадиха от фирмата. Искаха да разговарят с мен. Никак не им хареса лошата реклама.

— Извинявайте. Не съм искал да ви създавам неприятности.

— Няма нищо. Може да ми се размине съдружието във фирмата заради тези нападки.

Коди се притесни.

— Много се извинявам. Но вижте какво, ако не ви повишат, ще се оженим. Няма да работите повече, ще посветите времето и силите си да се грижите за мен и децата ни. — Дяволита усмивка се появи на лицето му, когато видя смущението й. — Е, нали ще ми кажете дали са ви повишили?

— Голям шегаджия сте — каза тя, когато се съвзе.

— Да, надявам се, че е така — измърмори той под носа си. Признаваше си, че тя много го привлича — дори твърде много. Опасно много. — Чакайте малко, нали не приемате лично това дело?

Тя поклати глава и отвърна на усмивката му.

— Не, не го приемам лично.

— Добре, защото нямам намерение да свалям украсата.

— Това никак не ме учудва.

Той се усмихна.

— Довиждане, госпожице адвокат.

— Да, довиждане — произнесе Дарби.

Тя се почувства насърчена от доброто настроение на Коди. Надяваше се, че рязко промененото му отношение е показател, че оттук нататък той ще играе честно с нея.