Лори Коупланд
Снежна приказка (3)

Трета глава

Утрото в понеделник беше слънчево и ясно. Имаше тънка снежна покривка по алеята на Дарби, когато тръгваше за работа.

Тя хвърли поглед, изпълнен с неприязън, към ръмжащите машини и забеляза, че работниците бяха превърнали затънтената уличка в паркинг.

Мъжете се бяха скупчили наоколо, пиеха кафе и разговаряха.

Разбира се, сред тях беше и онзи — арогантният. Той навярно имаше някаква власт над останалите. Или поне се переше надолу-нагоре, опитвайки се да изглежда много важен, независимо дали беше такъв или не.

Когато мъжът я забеляза, учтиво вдигна ръка до козирката на каската си.

Тя демонстративно го пренебрегна, като му обърна гръб и се качи в колата си.

Тъкмо когато работниците лисваха остатъците от кафе от чашите си и се качваха в кабините, Дарби затягаше предпазния си колан. Тя погледна към таблото на БМВ-то точно когато часовникът показа 8 часа.

Само няколко секунди по-късно уличката й напомняше на централните писти на летище Логан.

Поглеждайки назад, Дарби видя, че един от булдозерите беше влязъл в нейната алея. Машината не работеше, а кабината беше празна. За броени секунди шофьорът беше препречил пътя й и бе изчезнал.

— Трябваше да се досетя! — беснееше тя и гневно удари волана си.

Излезе от колата и внимателно тръгна към работниците.

„Властният“ се беше подпрял на една лекотоварна кола и говореше с шофьора.

Тя направи фуния с шепите си и извика:

— Извинете!

Мъжът вдигна очи към нея, но не спря да приказва.

— Извинете, моля — извика тя, този път по-силно.

Той обърна глава и й отправи раздразнен поглед.

— На мен ли говорите?

Обзе я гняв. Дали на него говореше? Той много добре знаеше, че говори на него. Кой друг, ако не той, беше блокирал алеята й?

— Да, на вас говоря. — Тя опита да си наложи гласът й да звучи учтиво. Нямаше да допусне той отново да развали деня й. — Бихте ли си преместили машината, за да мога да изкарам колата от алеята?

— Я запази самообладание и си дръж нервите, да не ти се разсипят! — каза й той и се извърна да продължи спокойно разговора си.

Аз да запазя самообладание! По-скоро казаните на ада ще се сковат от лед, отколкото такъв като теб да ме накара да си изпусна нервите, мина й през ум.

— Мак, много ще се радвам, ако се погрижиш за това.

— Разбира се, шефе.

Щом шофьорът потегли, мъжът се обърна и тръгна към Дарби.

— Какъв е проблемът ви тази сутрин? — попита рязко той.

— Същият, какъвто и всяка сутрин, откакто работите тук вашата машина ми препречва пътя.

Той погледна нататък, преценявайки отвора между булдозера и живия плет.

— Нима не можете да минете през проход с такъв размер? — попита той недоверчиво. — Сигурна ли сте, че имате шофьорска книжка?

Дарби нямаше намерение да стои до колене в калта заради удоволствието да спори с него, затова повтори и наблегна на думите си:

— Искам тази машина да се махне от пътя ми веднага.

Опита се да го респектира, като същевременно отчаяно се стараеше да не обръща внимание на приятната миризма на неговия одеколон, но никак не й беше лесно. С изненада осъзна, че нищо у този мъж не беше лесно да се игнорира.

— Ще го преместя веднага щом мога — отвърна той.

Тя се обърна и тръгна по алеята с достойнство, доколкото й позволяваха гумените ботуши. Вече се беше научила да не настоява прекомерно пред него.

Не след дълго моторът на булдозера послушно забоботи, но на Дарби й се стори, че твърде дълго време отне самото му преместване.

Тя даде на заден ход и внимателно заобиколи машината.

— Извинете! — извика той от кабината.

Тъй като тя не го погледна, той изсвири пронизително. Дарби свали прозореца си и попита студено:

— Какво искате?

— Какво ще кажете да вечеряме довечера заедно, а? — провикна се той сред шума на мотора.

— Какво ще кажете да не ме разсмивате? — отвърна му тя също високо.

Четиридесет минути след това, когато влизаше забързана в съда при съдията Мурхаус, тя все още се възмущаваше на наглостта му. Да вечеря с него? Той сигурно се шегуваше. И все пак й се струваше, че повечето жени не биха пропуснали шанса да прекарат една вечер в негова компания. Имаше нещо привлекателно в този мъж.

Тя се отпусна облекчено, когато чу говорителя да обявява номера на нейното дело. Не беше закъсняла. Пое дълбоко въздух и се опита да отпусне напрегнатите си нерви.

Все още раздразнена от сутрешната случка, тя с резки стъпки отиде до мястото си и тръшна куфарчето върху масата по-силно, отколкото възнамеряваше, при което клиентът й я изгледа недоумяващо.

В съдебната зала настъпи мълчание, когато съдията удари с чукчето и погледна претенциозно над ръба на очилата си към закъсняващата.

— Госпожице Пайпър — произнесе той напевно.

— Ваше Благородие. — Дарби се изправи на крак.

— Толкова се радвам, че тази сутрин сте решили да ни удостоите с присъствието си. И то точно навреме. — Той вдигна ръкава на дрехата си и погледна часовника. — Да — отбеляза, — и нито минутка по-рано, както забелязвам.

Дарби се изчерви и усети как адвокатът на ищеца й се присмива от мястото си на съседната маса.

— Да, Ваше Благородие.

В ушите й още звучеше забележката на Бил Мурхаус: да не закъснява втори път!

Съдията отегчено свали очилата си.

— На твърде много ли се надявам, ако предложа най-после да открием заседанието?

— Не, сър. Адвокатът на защитата е готов, Ваше Благородие — промърмори Дарби с усмивка.

Дан Мидълтън се изправи и погледна Дарби с усмивка.

— Ищецът е готов, Ваше Благородие.

Сядайки, Дарби стрелна с поглед Дан. Скоро щеше да стане ясно кой ще се смее последен.

* * *

Когато Дарби излезе от съда късно следобед, отново беше завалял сняг. Болеше я глава. Делото, в което тя пледираше, беше дълго и скучно и изискваше часове наред досадни повторения на свидетелски показания. Тя беше убедена, че половината от заседателите бяха дремели през последния час и половина.

Когато най-после успя да се включи в натовареното движения, слепоочията й пулсираха. Тя спря да купи храна за котката и вечеря за себе си.

Навлезе в уличката си и видя, че работниците отново бяха избрали нейния двор за паркинг на тежкотоварната си техника.

Тя внимателно провря колата си в алеята и само веднъж направи гримаса, като усети, че бронята й закачи огромните гуми на един кран. Без да диша, бавно мина покрай машината, проклинайки наум всички строителни работници.

На следващата сутрин реши отново да се обади в тяхното управление, за да говори с отговорника на този екип. Щеше да се оплаче от недостойното поведение на цялата банда.

* * *

Във вторник Дарби излезе от дома си и видя багера отново в нейната алея. Трима души с ръце в джобовете бяха наобиколили машината и гледаха задната гума.

Тя тресна вратата след себе си и тръгна решително към багера.

Нейният зъл орисник вдигна поглед и свъси вежди, като видя устремния й ход.

— Да не би моята алея да е единственото възможно място за паркиране на това чудовище? — попита тя настойчиво.

— А вие размислихте ли дали искате да вечеряте с мен? — попита той.

— Ако почакате петдесетина години.

— Ц-ц-ц. Днес май не сме в настроение.

Тя срещна присмехулния му поглед.

— Преместете веднага багера! — произнесе тя отчетливо.

Мъжът се усмихна.

— Имаме малък проблем с веригата. Ако се отместите, след няколко минути ще се опитаме да ви направим път. Съгласна ли сте?

Не, изобщо не беше съгласна. Той я беше забавял всяка сутрин през последната седмица и тя започваше да подозира, че си играеше с нея по един отвратителен начин.

Дарби пое дълбоко въздух, сви устни и нетърпеливо зачака, докато мъжете стояха с ръце в джобовете и зяпаха веригата.

Нахалникът най-после се огледа и сякаш се изненада, като я видя да стои до тях.

— Нуждаете ли се от нещо?

— Нуждая се да изляза от алеята си. — Струваше й се, че тези мъже възнамеряваха да прекарат цял ден с ръце в джобовете, втренчени в развалената верига.

— Няма да отнеме много време — каза той, отмествайки отново погледа си.

— Колко време ви е нужно?

— Госпожице! — Очевидно търпението на мъжа се изчерпваше. — Когато самият аз разбера колко време ще е необходимо, непременно ще кажа и на вас.

Дарби се врътна и тръгна решително обратно към къщата да се обади на секретаря на съдията Мурхаус и да предупреди за закъснението си, като кроеше планове да отмъсти на поне единия от строителните работници преди края на работния ден.

* * *

— Госпожица Пайпър, госпожица Пайпър, госпожица Пайпър…

Два часа по-късно Дарби стоеше умърлушено пред съдията Мурхаус.

Бил Мурхаус недоверчиво поклати глава.

— Вие да не би да се опитвате да ме изкарате от равновесие?

— Не, Ваше Благородие. Виждате ли…

— Чакайте един момент — пресече я той, — именно това е сърцевината на проблема. Аз искам да видя Вас. Тук, в съдебната зала. Навреме. Всяка сутрин. — Съдията свали очилата си и с носната си кърпа започна да търка някаква въображаема прашинка на стъклата. — Напълно ли съм ясен, адвокате?

— Да, сър.

— Кристално ясен ли?

— Да, сър.

Когато съдът се оттегли в четири следобед, нервите на Дарби бяха обтегнати до крайност. Нейните закъснения бяха станали пословични и я бяха направили за смях в съда. Присъстващите в залата се подсмихваха цялата сутрин, а Дан дори вече не се и опитваше да прикрива смеха си.

Тя беше станала обект на присмех и всичко това по вина на онзи строителен работник!

В колата на път за вкъщи тя пусна касета с коледна музика с надеждата да си оправи настроението. Някъде между песните „Малкият барабанист“ и „Чух камбаните да бият на Коледа“ тя усети как нервите й постепенно се отпуснаха. Реши, че твърде навътре взема нещата. Следващата сутрин щеше да си навие часовника да звъни по-рано и щеше да излезе от къщата преди седем. По този начин щеше да се измъкне, преди да пристигнат строителните работници.

Мислейки си за тях, дойде й наум за красивото лице на арогантния мъж и стомахът й се сви като на ученичка. Дарби с усилие изтласка смущаващия образ от мислите си и сви към своя квартал.

При вида на строителния екип, който работеше извънредно, тя изстена на глас. Движението беше спряно през няколко пресечки заради тежките машини, които пълзяха тромаво напред-назад по пътя.

БМВ-то бавно се придвижи сред дългата колона от коли. Дарби видя някъде отпред регулировчик, който насочваше движението на оживеното кръстовище.

Колите изведнъж тръгваха, след което рязко спираха.

Напред, стоп. Напред, стоп.

Това се повтори многократно в продължение на десетина минути, докато тя се приближи до кръстовището. Дарби промърмори нещо неразбираемо, когато разпозна регулировчика.

Беше той.

Е, този път нямаше да му позволи да я смути. Мъжът даде път.

Втренчила поглед право напред, Дарби потегли бавно с БМВ-то. Първата кола от редицата бързо премина, след нея втората, третата и четвъртата. Тъкмо когато нейното БМВ — пето в опашката — набра скорост, съвсем внезапно беше даден знак за стоп.

Дарби наби спирачки и БМВ-то почти заби нос в земята.

Да го вземат дяволите! Той беше направил това нарочно — беснееше тя. Преди това пускаше по десетина-дванадесетина коли през кръстовището, а когато се появи тя, спря още на четвъртата кола. Само четири!

След няколко минути мъжът даде път на БМВ-то, като дружелюбно махна на Дарби, когато тя се стрелна покрай него.

* * *

На следващата сутрин Коди кихна и посегна за поредната хартиена кърпичка, прелиствайки страница от плана. Той погледна часовника си и отвори шишенце с антихистамини, сипа две хапчета в дланта си и потърси с ръка чашата вода.

Божичко, главата го цепеше, сякаш Лари Бърд беше дриблирал с нея по баскетболно игрище цялата сутрин.

Телефонът иззвъня и той го грабна, докато търсеше перпендикуляра в плана.

— К. Б. Кънстракшън. — Гласът му звучеше дрезгаво и той преглътна мъчително, усещайки дращене в гърлото. Какво ли не би дал, за да си отиде у дома и да прекара деня в леглото.

— Искам да говоря със собственика, ако обичате.

— На телефона. — Коди се усмихна, разпознавайки гласа, който напоследък чуваше доста често. Той премести слушалката на другото ухо и се подготви да повиши тон.

— Много се извинявам, обажда се отново Дарби Пайпър.

— Да, госпожице.

— Обикновено не си губя времето, за да се обаждам повторно. Разбирам, че не е лесно да се работи с хора, но наистина чашата на търпението ми преля от един от вашите работници.

— Така ли? Той пак ли ви е създавал проблеми, госпожице Пайпър? — попита Коди. Надяваше се, че е придал на гласа си необходимата доза съчувствие.

— Да, този човек, изглежда, нарочно ме дразни. Смятам, че е един от вашите бригадири — или поне такова впечатление създава. Мисля, че той отговаря за работниците, които паркират техниката си в района, в който живея.

— И какво е сторил този път?

— Вчера следобед той регулираше движението на едно кръстовище в района. Е, и когато минавах аз, той спря колоната, така че моята кола мина последна.

— Наистина ли?

— Да. Този мъж е причината, за да закъснея за работа два пъти през последната седмина и аз настоявам да направите нещо по въпроса.

— Ами просто не мога да разбера… Как ви беше името? — отново попита разсеяно Коди.

— Дарби Пайпър!

Коди посегна за още салфетки.

— Съжалявам, че този човек ви дразни, госпожице Пайпър. Един от бригадирите ми вече говори с него по този въпрос, но мъжът смята, че вие го провокирате.

— Аз да го провокирам? Какво нахалство! Нищо не съм сторила.

Дарби пренесе телефона до прозореца в желанието си да се успокои. Под нея се виждаше пазарът, претъпкан от купувачи, носещи красиво опаковани пакети за коледни подаръци.

— Той нарочно ме дразни.

— Е, аз непременно ще пратя един от моите бригадири да говори с него отново. На коя улица казахте, че живеете?

Съвсем раздразнена, Дарби повтори адреса си.

— И поради арогантността на този човек получих голяма сметка от Пътна помощ. Похабих два чорапогащника и нов чифт официални обувки.

— О, много съжалявам да чуя това. Моля непременно да ми пратите сметката за разходите ви, ще се погрижа да ги компенсирам.

Коди се изсекна.

— Моля?

— Казах, че е необходимо да ми пратите…

— О, аз наистина възнамерявам да ви пратя сметката — увери го Дарби.

— А ако искате да си купите нови чорапогащи и сини обувки, не се колебайте да ми пратите и тази сметка — добави той любезно.

— Благодаря. — Ето това е внимателен човек, помисли си Дарби. Жалко, че не подбираше по-внимателно работниците си.

От другата страна на телефона Коди се отпусна назад в стола си, широко усмихнат. Как щеше тя да се изпоти, като разбере с кого е говорила. Усмивката му стана дяволита. Имаше нещо в тази малка котка, което го възбуждаше. Да си признае, харесваше му да я дразни.

Или просто му се нравеше начинът, по който лицето й придобиваше розови краски, както и очите й, които излъчваха непокорство, когато я ядосаше. Той без колебание си признаваше, че обича жени с борбен дух и можеше да се обзаложи, че Дарби Пайпър беше страстна в леглото и извън него.

Изведнъж почувства, че желае да провери тезата си.

Но беше необходимо да направи някои отстъпки. В продължение на дълги години беше изграждал репутацията на К. Б. Кънстракшън и не можеше да си позволи да навреди на фирмата, като продължава да дразни адвокатката.

— Ало, на телефона ли сте? — попита Дарби след продължителното мълчание.

— Да, госпожице. Отново се извинявам за неудобствата, които сме ви създали. Нали разбирате, че работим под голямо напрежение. Зимата настъпва, а сме сключили договор, за да поставим няколко километра тръби, преди да се скове съвсем земята. Всеки ден, с който просрочим срока на договора, ще ни струва скъпо. Сигурен съм, че мъжът — май казахте бригадир?…

— Всъщност не съм сигурна. Може просто да е позьор.

— Да, вероятно наистина е позьор — съгласи се той бързо. — Не се притеснявайте, госпожице. Аз лично ще се погрижа да бъде смъмрен.

— Много ви благодаря. Надявам се, че няма да се налага пак да ви безпокоя.

— Аз също — поне не по такива неприятни въпроси.

— Благодаря.

— Моля.

Коди остави слушалката, усмихвайки се доволно.

Дарби също затвори телефона с удовлетворение, как й се искаше да види момента, когато собственикът на компанията насолява онзи глупак! Той напълно заслужаваше това, което го очакваше.

Тя се прозя, изпитвайки удоволствие от мисълта, че ще може да поспи един час повече на следващата сутрин. При условие че багерът вече нямаше да блокира пътя й, можеше да възстанови редовния си режим.

Дарби се върна на бюрото и изведнъж се смрази. От къде на къде собственикът на компанията знаеше, че похабените й обувки бяха сини?