Лори Коупланд
Снежна приказка (2)

Втора глава

— При други обстоятелства бих оставила случая без последствия — казваше Дарби по телефона, — но отношението на този мъж не търпи извинение. — Тя се наведе към апарата, опитвайки се да изолира шума от претъпканата съдебна зала. Беше пристигнала в десет часа с такси и още беснееше при спомена за сблъсъка си с багериста. Реши да не оставя случая от сутринта без последствие.

— Не мога да си представя, някой от моите служители да се държи по подобен начин — успокояваше я собственикът на К. Б. Кънстракшън. — Позволете ми от името на фирмата, госпожо… Как беше името ви?

— Дарби Пайпър.

— От името на фирмата, госпожо Пайпър, ви моля да приемете нашето извинение.

— Очаквам вашият служител да бъде порицан.

— О, да, госпожо. Веднага ще изпратя един от хората ми да говори с него. Казвате, че не сте разбрали името му.

— Не. — Дарби знаеше, че е трябвало да го запише, но той така силно форсираше дяволския багер! — Но този човек работеше пред моята къща тази сутрин. Няма да е много трудно да откриете кой е бил. — Такъв наперен като него сигурно ще си личи и сред тълпа, мислеше си тя.

— Е, ние, разбира се, имаме няколко души, които работят с багерите в този район, но… Как беше адресът ви, госпожо… — Мъжът, изглежда, пак се затрудняваше с името й.

— Пайпър.

— Да, госпожо Пайпър. Вашият адрес?

— Ул. „Шугър лейн“ номер 79364.

— Ул. „Шугър лейн“ номер 79364?

— Да. Моля, дайте му да разбере, че не одобрявам поведението му и че заради него закъснях за работа.

— Да, разбира се, госпожо. Моля, уверете и съпруга си…

— Не съм омъжена.

— Така ли? — Последва кратка пауза.

— Ще се погрижите ли своевременно да се вземат необходимите мерки?

— Да, госпожице.

— Благодаря.

— С удоволствие, госпожице…

— Пайпър.

— Да, госпожице Пайпър, можете да разчитате на мен.

Дарби остави слушалката и се усмихна победоносно.

А така! Нека този арогантен глупак си получи заслуженото и да го запомни.

Дарби стигна до кантората си чак към два часа. Гейл, червенокосата секретарка, й се усмихна широко и й подаде куп писма.

— Обади се съдията Мурхаус.

Сърцето на Дарби се сви.

— И какво каза?

— Цитирам: „Негово височество не смята за забавно извинението за закъснението на госпожица Пайпър. Той желае присъствието й в неговия кабинет преди свикването на съда утре сутринта“.

— Великолепно! Направо превъзходно! — промърмори Дарби.

— Ти наистина ли беше закъсала на собствената си алея?

— Да, наистина бях закъсала на собствената си алея благодарение на някакъв нахален строителен работник. — Дарби се усмихна измъчено. — Картър тук ли е?

— Тук е. Да му позвъня ли?

— Не си прави труда — каза тя разсеяно, преглеждайки пощата. — Ще вляза направо.

Картър Бейтс беше старши съдружник във фирмата, а също и наставник на Дарби. Тя често разискваше делата с него и го използваше за консултант. Знаеше също, че може да разчита на подкрепата му, когато се гласуваше предложението да бъде приета за пълноправен съдружник на фирмата. Фактът, че той беше един мил стар мечок, също не беше от вреда. Тя го възприемаше повече като любим чичо, отколкото като колега.

— Как мина делото на Хауърд тази сутрин? — попита Гейл.

— Аз спечелих — усмихна се Дарби.

Минута по-късно тя почука на вратата, влезе след поканата и се приготви за леките му закачки.

— Ха, нима това е госпожица Пайпър? — усмихна й се широко Картър. — Отвън все още ли е тъмно?

Дарби почервеня, след което му отвърнах усмивка.

— Вярно, че малко позакъснях.

— Чух, че тази сутрин си имала някакви неприятности.

— Да, имах — призна си тя и се настани на един стол пред неговото бюро.

Кантората на Картър бе обзаведена точно така, както тя би искала и нейната да бъде един ден. Стените бяха покрити с богата орехова ламперия, която блестеше с патината на отлежала дървесина. Тежки завеси в тъмносиньо висяха пред прозореца и скриваха следобедното слънце, което скоро щеше да докосне с лъчи масивното орехово бюро. Тя обожаваше скромната изисканост, която излъчваше кабинетът. Столът на Картър проскърца, щом намести масивното си тяло.

— Чувам, че съдия Мурхаус никак не е доволен от теб.

— Това е меко казано. Любезно съм поканена на частна аудиенция в неговия кабинет утре сутринта. — Тя сви рамене. — Може да предложи да плати разходите по изтеглянето на колата ми.

— Вярваш ли? — усмихна се той.

— Няма такава вероятност — отвърна Дарби.

— На твое място не бих се тревожил. — Картър сложи молива си на бюрото, облегна се на стола и скръсти ръце над корема си. — Чух, че си спечелила делото Хауърд. Поздравления!

— Благодаря. Заслужих ги с труд. — Тя палаво му смигна.

— Какво друго те занимава тази сутрин.

Дарби се усмихна и се отпусна за първи път през този ден.

— Знам, че нямам нужда от повод, за да те търся, но имам тук едно дело, за което бих искала да чуя мнението ти.

— Разбира се — усмихна й се Картър. — Какъв е спорът?

— Свързано е с жалба, подадена от няколко души срещу техен съсед — Кордел Бендърман. Те искат господин Бендърман да махне пищните коледни украшения, които накичва в градината си всяка година. Твърдят, че движението по улицата, привлечено от гледката, нарушавало обществения ред и се превръщало в опасност. Тъжителите не можели нито да влизат, нито да излизат от алеите пред къщите си заради хората, минаващи да разгледат украсата.

— Тези да не са някакви стари Скруджове? — попита Картър.

— Не, жалбата им е напълно законна. Те не само че трябва да се справят с натовареното движение, но и осветлението в градината на този човек май е свързано с часовник и очевидно свети до късно през нощта. Господин Бендърман, изглежда, спи като пън, защото нито ослепителната светлина, нито шумът му пречат.

— И какво има в украсата на този Бендърман?

— Всичко, с изключение на духа на отминалата Коледа. Неговата градина е, да речем, доста обширна. В един кът е изобразено раждането на Христос, включително с яслата му и истински животни наоколо. Абсолютно всяко дръвче и храст в градината са украсени с многоцветни лампички, блещукащи над вълшебни играчки за елха. Отстрани на къщата има пастири и овце, осветени в светлосиньо, и накичени ангелчета с тромпети, които периодично свирят мелодията на „Чуй как ангелите пеят“.

Картър поклати глава и се усмихна.

— Това продължава от Деня на благодарността до Нова година. Колите запълват няколко пресечки, а… и този Бендърман излиза и свири коледни мелодии.

— Звучи ми като едно очарователно представление — каза Картър.

— Очарователно, но съседите заплашват, че ще разсипят градината му с бухалки за бейзбол.

— Ясно. И как смяташ да процедираш?

— Първо, довечера смятам да отида и сама да се уверя какво е направено. Утре имам среща с тъжителите. — Дарби се намръщи. — Ако изобщо е останало нещо от мен след обработката на съдия Мурхаус.

— Сигурен съм, че всичко ще мине добре — успокои я Картър — Ти си способна адвокатка и съдията го знае.

— Благодаря ти, Картър. Имах нужда от подкрепата ти след този ужасен ден, който преживях, започнах да се чувствувам като пълен неудачник. Да закъсам с колата си, и то в собствената си градина!

Дарби с учудване осъзна, че вече можеше почти да се смее на инцидента. Но онзи глупак с багера й дължеше нов чифт обувки.

— Разбира се, ако онзи мъжкар не беше изсипал пръстта на пътя ми, нямаше да закъсам.

— Онзи мъжкар ли? — засмя се Картър.

— Никак не е забавно, Картър. Мъжете се делят на джентълмени и мъжкари. Този определено беше мъжкар. Никога през живота си не съм била толкова вбесена.

— Да си призная, сигурно гледката е била великолепна. Дарби Пайпър, жена, която винаги е била непоклатима, да гази боса през калта и да съска като котка.

— Нищо смешно не виждам в това — възрази тя — и никога няма да простя на онзи мъж за проблемите, които ми създаде. Вече се обадих на шефа му.

— Ах, тази Дарби Пайпър! — Очите на Картър весело искряха и въздействуваха добре на нараненото самолюбие на Дарби. — Ако бях на твое място, не бих се оставил този да ме ядосва.

— Ха! — Той бе последният човек, който би могъл да я ядоса.

Дарби стана и сърдечно прегърна Картър.

— Благодаря ти. Винаги успяваш да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Затова съм на линия. Ако не беше така, отдавна да съм се пенсионирал… Между другото, кой е адресът на Бендърман? Вивиан и аз тази вечер ще гледаме внучетата и бих искал да ги заведа да видят…

— Картър!

Той продължаваше да се подсмихва и след като Дарби излезе от кабинета му.

Щом влезе в собствената си кантора, Дарби усети колко студена изглеждаше тя в сравнение с тази на Картър. Имаше два стола, тапицирани в синьо, но останалото бе традиционното стъкло и алуминий.

Тя седна зад металното си бюро и започна да изучава записките си по делото, което щеше да се гледа в съда в края на седмицата.

В шест вечерта, тъкмо когато слагаше последната папка в кожената си чанта, Ванс Колерик — един от старшите съдружници на фирмата — показа глава през вратата й.

— Имаш ли нещо против да дойдеш до бар „Пъдинган“ да пийнем по нещо?

— Звучи чудесно. — Дарби затвори чантата си, доволна, че се е сетил да я покани. Нямаше нищо помежду им, но тя винаги се радваше на възможността да контактува със старшите съдружници на фирмата.

— Искаш ли аз да шофирам? — предложи Дарби в асансьора. От сервиза й бяха докарали колата в четири часа следобед.

— Да, ако обичаш. Моята кола е още на ремонт.

— Какво й има този път?

— Кой знае? Всяка седмица механиците намират по някаква повреда, която ми струва сто двадесет и пет долара, за да бъде отстранена. Много е странно. Случва се най-редовно и е винаги точно сто двадесет и пет долара.

Те си бъбреха приятелски, докато пътуваха към бар „Пъдинган“ — едно пъстроцветно заведение, посещавано от бостънските бизнесмени. Ванс я хвана за ръката и тръгна да си пробива път сред препълнената зала. Наложи й се два пъти да отскача рязко встрани, за да избегне сблъсъка със забързани сервитьорки, които крепяха препълнени подноси с питиета.

Ванс бързо намери свободна маса и Дарби с въздишка на облекчение седна срещу него.

— Тежък ден, а? — попита Ванс, давайки знак на една сервитьорка.

— Много — отговори Дарби. — Изтощена съм, а преди да се прибера, трябва и да напазарувам.

Ванс поръча водка с лед и бяло вино. След това се обърна към Дарби и се усмихна:

— Чувам, че си се заела с делото за лудориите на Дядо Коледа.

Дарби направи гримаса.

— С лудориите на Дядо Коледа ли? Това пък откъде дойде.

— От Пийт. — Пийт беше чиновник във фирмата, известен с чувството си за хумор. — Той ми каза да ти предам, че с удоволствие ще ти събере нужната информация, само че иска и да те предупредя, че ще вземе страната на защитника.

— Ще взема страна ли?

— Да не иска Дядо Коледа да го зачеркне от списъците си. — Ванс й намигна. — Говори се, че той два пъти ги проверява.

Тя разтри слепоочията си. Странно, че имаше само главоболие. Господи, дело за лудориите на Дядо Коледа. Нямаше да може да го преживее.

Сервитьорката донесе питиетата им. След като опита водката, Ванс насочи вниманието си отново върху Дарби.

— Радвам се, че можем да си поговорим насаме, Дарби. Отдавна искам да го сторя.

Тонът му привлече вниманието й, докато вдигаше чашата си с бяло вино.

— Нещо не е наред ли?

— Не, напротив. Всичко е наред. Както знаеш, аз бях скептично настроен, когато Картър те назначи. Тъй като съм за „мъжкия шовинизъм“ — той се усмихна, — не вярвах, че момиче, което е толкова красиво, колкото си ти, може да има твоята стръв и да е така всеотдайно към работата си, да не говорим пък за твоя забележителен талант в професията.

Дарби сърдечно отговори на усмивката му. Тя добре знаеше за резервираността на Ванс — той с нищо не се бе опитал да скрие съмненията си. Очевидно усилията й да го спечели бяха дали резултат. Ванс се наведе напред, поставяйки лакти на масата. Очите му сериозно срещнаха нейните.

— Гордея се с теб, Дарби. Ти си един от най-добрите адвокати, с които съм имал щастието да работя. Искам да знаеш, че според мен ти заслужаваш да станеш пълноправен съдружник във фирмата.

Сърцето на Дарби подскочи от удоволствие. Ванс не би могъл да й поднесе по-добър коледен подарък от този. Всичко, за което беше мечтала, всичко, за което се беше борила, щеше скоро да се сбъдне. Щеше да стане пълноправен съдружник, и то още преди да навърши тридесет и пет години.

Тя вдигна чашата си за тост.

— Благодаря ти, Ванс, оценявам твоя вот на доверие.

— Предлагам да пием за скорошния нов съдружник.

Дарби се усмихна при допира на чашите им, тихият звън почти се изгуби в какофонията от звуци около тях.

Вдигайки чаша към устните си, изведнъж се смрази.

Само през две маси от тях онзи упорит багерист седеше заедно с други двама работници и гледаше право в нея.

Ужасена, тя видя как той спокойно се усмихна и вдигна чашата си в ироничен поздрав.

За да не му отвърне, тя бързо отмести поглед. Ах, този нахалник, беснееше тя. Той за какъв се мислеше? Ванс се беше нарекъл мъжки шовинист, но той беше очарователен принц в сравнение с този прост, надменен копач! Мъжът постави чашата си на масата, без да се впечатли от резервираното й отношение.

Погледът на Кордел Бендърман се насочи към мъжа, който седеше до Дарби Пайпър. Имаше вид на преуспяващ делови мъж със скъпия си костюм, но изглеждаше по-възрастен от нея. Беше напълно логично.

Той отпи от бирата си и се зачуди какъв ли беше този мъж, а след това и защо мислеше за него. Ако желанието й беше да ходи с мъж на възрастта на баща й, това си беше неин проблем.

Като погледна отново към Дарби, видя погледа й, насочен към него, и й намигна.

Дарби мигновено обърна глава, но не и толкова бързо, че да не забележи усмивката, играеща по устните му.

Мъжът насочи вниманието си към разговора с двамата си приятели. Тази малка досадница се отнасяше към него, сякаш беше едно нищо.

Дарби старателно се въздържаше да не поглежда към масата му. Минаха още двадесетина минути, преди да може вежливо да се сбогува.

Допивайки виното си, тя се усмихна и посегна към чантичката си.

— Е, става късно.

Ванс стана и направи знак на сервитьорката. Когато минаваха покрай масата на строителния работник, Дарби демонстративно погледна в друга посока. Този мъж без съмнение се налива с бира и оценява мацките в бара по десетобалната система, мислеше си Дарби, проправяйки си път сред тълпата. Тя не погледна назад дори при излизането си.

Навън духаше и имаше изгледи да завали сняг.

— Само това ми трябва сега — сняг върху цялата тази кал пред къщата ми — оплака се Дарби, загръщайки се плътно с коженото си палто.

Ванс се засмя.

— Не, няма да вали. Синоптиците твърдят, че студеният фронт ще ни подмине.

— Искрено се надявам да са познали този път.

Дарби остави Ванс пред къщата му тъкмо когато първите снежинки започнаха да прехвърчат.

— Направо вкъщи ли се прибираш? — попита Ванс, вдигайки яката на палтото си и мрачно поглеждайки небето. — Нашите прословути синоптици май пак са се объркали.

— Трябва да ходя на пазар, а след това имам намерение да отскоча до един квартал, за да видя една коледна украса.

— Коледна украса ли?

— Ами да — усмихна се Дарби, махайки му за довиждане. — Сега й е времето, нали така?

* * *

Малко преди осем часа фаровете на БМВ-то осветиха първите къщи в квартала на Кордел Бендърман.

Дарби даде мигач, докато чистачките й работеха усилено, за да чистят стъклата от падащите снежинки. Колко странно! Пред нея имаше три коли, зад нея още четири. Това бе необикновено движение за този тих квартал.

Тя спря до тротоара и светна лампичката в купето, за да прочете адреса, който набързо беше записала върху вестника. Помисли си, че щом попадне на улицата на Бендърман, няма да е трудно да намери и къщата му. Сигурно ще бъде осветена като Коледната гора в Дисниленд.

Дарби потегли отново и фаровете й веднага осветиха табела с името на улицата, която търсеше. Рязко сви и за малко да се блъсне в една кола, паркирана на пътя й. Тя погледна в огледалото за обратно виждане и видя върволица от коли да завиват след нея.

— Помощ! — промърмори си тя. — Като на тунела Калахан в час пик.

Бавно си проправи път сред другите превозни средства, като нервно барабанеше с пръсти по волана и тревожно отбелязваше изтичащите минути.

Паркираните коли бяха наредени нагъсто по тихата уличка и постоянен поток от нови и нови се нижеше по тясната алея. Тя разбра, че е намерила къщата, която търсеше.

Цареше пълен хаос. По тротоарите имаше страшно много хора. Млади родители водеха щъкащи малчугани, газеха през тревните площи на съседите, за да погледнат по-отблизо. Деца крещяха от радост при вида на истинските говеда, овце и магарета, вързани в градината, които доволно преживяха, докато наблюдаваха цирка наоколо с пълно безразличие.

След като чака петнадесетима минути, чудото, на което Дарби се надяваше, се случи. Една кола освободи най-после място за паркиране. След като успя да вкара БМВ-то в тясното пространство, тя излезе и заключи вратата.

Три пресечки по-нататък се виждаше ярко сияние в нощта.

Напълно удивена, тя усети как я погълна потокът от зрители, забързани към многоцветната изложба. Възклицанията на хората станаха по-отчетливи и Дарби забави ход. Когато най-накрая къщата на Кордел Бендърман се появи пред погледа й, тя бе не по-малко развълнувана от децата наоколо.

Трели от песента „Тиха нощ“ се носеха сред мученето на кравите и блеенето на овцете, който бавно дъвчеха сено. Зад животните бяха поставени дървените фигури на Дева Мария, Йосиф и новороденото бебе, както и на коленичилите пастири. А над фигурите една ярко светеща звезда озаряваше скромната плевня.

Дарби продължи и застана пред голяма червена шейна. Тя беше натоварена с големи разноцветни пакети. Дядо Коледа подвикваше гръмогласно на Дашър, Дансър, Прансър, Виксън, Комет, Кюпиц, Донър, Блитцън и… Рудолф. Дарби се усмихна при вида на комичните еленчета. Рудолф имаше най-големия, най-червения, най-яркия нос, който тя беше виждала. На света нямаше по-хубав северен елен от този.

А и целият свят можеше да го види от километри. Имаше също така и няколко дървени коледари, които посредством високоговорители изпълняваха за публиката си вълнуващ аранжимент на „Украсете си градината“.

Следващата групичка се състоеше от механизирани фигурки на герои от Уолт Дисни, които се пързаляха по ледена пързалка, въртейки се и танцувайки под звуците на джазирана версия на „Зимна приказка“. Доналд, Мини, Гуфи и Плуто лудешката обикаляха из замръзналото изкуствено езерце със застинали на лицата усмивки. Пепеляшка, също с блажена усмивка на дървеното си лице, танцуваше с принц Чар, докато Снежанка и седемте джуджета обикаляха в кръг, хванати за ръце, и пееха.

По-нататък беше работилницата на Дядо Коледа с неговите джуджета, облечени в яркозелено и червено. Дарби усети, че се развълнува заедно с тълпата, щом от гаража излезе един възпълен весел Дядо Коледа. С драматична въздишка той преметна един чувал на гърба си и тръгна сред тълпата.

Децата закрещяха от възторг, когато той започна да раздава оцветени в ярки цветове захарни пръчици. Галеше дечицата по бузките и ги молеше на Бъдни вечер да оставят за него овесени бисквити и мляко.

Когато стигна до Дарби, Дядо Коледа изведнъж се спря рязко, постави чувала си на земята пред нея и се дръпна назад, за да я огледа.

— Хо, хо, хо! Кой е дошъл тук? — каза той, бръкна в чувала и извади голям захарен бастун, украсен с цветна панделка.

Дядо Коледа подаде вкусната залъгалка на Дарби, но бързо си дръпна ръката, щом тя посегна.

— А, не толкова бързо, малко момиченце. Дай първо на Дядо Коледа една целувчица — гръмогласно пожела той.

Дарби поруменя, но реши да се хване на играта заради мъничките невинни дечица, които следяха разговора им с голям интерес.

— Разбира се, Дядо Коледа. — Дарби се наведе напред с намерението да целуне веселия старец по бузата.

Но той избегна този мил жест и завъртя глава в последния момент, така че целувката й попадна върху топлите му устни.

Дарби разтвори широко очи, когато целувката изведнъж стана по-интимна. Тя се дръпна назад и го изгледа ужасена.

— Хо, хо, хо! — Дядо Коледа се потупа доволно по корема, очевидно му хареса реакцията й. Очите му весело искряха, вперени в Дарби. — Ти добричко момиченце ли си била?

Твърде обезпокоена, за да реши какво точно мисли за държането му, Дарби смирено наведе глава.

— Най-добричкото, Дядо Коледа.

— Ааа… сигурна ли си? — Дядо Коледа посегна към чувала си и извади дълъг списък с имена. — Я да видя сега. Как се казваш, малко момиченце?

— Дарби.

Дядо Коледа я изгледа отново и за миг на Дарби й се стори, че и преди е виждала тези сини очи.

— Дарби? — повтори гръмогласно Дядо Коледа.

— Да, Дядо Коледа.

— Дарби… коя, малко момиченце?

— Дарби Пайпър, Дядо Коледа. Сигурно името ми го има във вашия списък, Дядо Коледа. — Тя се усмихна и погледна децата наоколо, които бяха наистина възхитени.

— Дарби Пайпър? — Дядо Коледа поклати глава, преглеждайки списъка си повторно. — Не, мисля, че името ти го няма в моя списък. — Той вдигна поглед, този път очите му дяволито искряха. — Сигурно си била непослушно момиченце.

Той подаде големия захарен бастун на детето до Дарби.

— Хо, хо, хо! — Потупа се пак по корема и продължи сред тълпата, оставяйки Дарби да гледа озадачена подир него.

* * *

Тази случка продължи да занимава Дарби и на следващия ден.

В десет часа Гейл въведе първите й клиенти: Луи и Арвила Кинитс. Те бяха тъжителите по делото за лудориите на Дядо Коледа — Хевън Хайтс срещу Бендърман.

— Вижте какво, госпожице Пайпър, ние не искаме да раздухваме излишно нещата — обясни Луи Кинитс, щом се настаниха удобно. — Просто не виждаме по какъв друг начин да се справим с положението. Не че не уважаваме празника, напротив. И никой от съседите няма желание да разваля удоволствието на хората. Искане правилно да ни разберете — повтори Арвила.

— Разбирам. — Дарби си спомни как, за да стигне до къщата на Бендърман, бе загубила един час миналата вечер.

— Не искаме да създаваме неприятности на господин Бендърман — каза Арвила, — но там се създава такава бъркотия, госпожице Пайпър. Просто бъркотия. Бендърман ще трябва да махне украсата. Нарушава се спокойствието ни.

— Именно това ще искаме в съда — каза Дарби.

— Да се свали всичко до последната лампичка и играчка — добави Луи.

— И то веднага — Арвила се наведе напред, — не искаме това да продължава до Нова година, нали разбирате? Просто не мога да го изтърпя. Движението е направо непоносимо.

Луи потупа ръката на съпругата си, за да я успокои.

— Щом приключи делото, съдията ще посочи срока, в който господин Бендърман ще трябва да махне украсата си — каза Дарби. — Но ние ще пледираме да бъде свалена в най-кратък срок. — Тя ги погледна. — Обаче ви предупреждаваме делото може да бъде разгледано чак след празниците.

Луи и Арвила се спогледаха отчаяно.

— Няма ли начин да се избърза? — попита Луи.

— Съжалявам, но няма, господин Кинитс. Не правя аз програмата в съда.

— Ами… — Арвила се изправи от мястото си и взе голямата си чанта — това просто ще ми развали празника.

Докато изпращаше клиентите си до вратата, Дарби им се извиняваше:

— Съжалявам, но понякога съдебният механизъм е твърде бавен.

— Ако питате мен, механизмът е просто гнил — изсумтя Арвила.

— Хайде, Арвила — скара й се Луи, — не се разстройвай. Госпожица Пайпър изглежда доста способна адвокатка. Сигурен съм, че няма да е проблем да спечелим делото.

— Надявам се да е така — каза Арвила.

Като затвори вратата на кантората си, Дарби се облегна на нея и въздъхна дълбоко.

Лично тя вече намираше делото за досадно.