Лори Коупланд
Снежна приказка (7)

Седма глава

— Сигурно има начин да се стигне до компромис — изрече Дарби, докато сновеше напред-назад пред бюрото на Картър на следващата сутрин. Беше напрегната и нервна. Под очите й имаше тъмни кръгове и беше очевидно, че предишната вечер не е спала.

Забави крачка и каза:

— Сигурно има начин семейство Кинитс и съседите им да бъдат удовлетворени, без да се засягат алтруистичните пориви на Коди.

Картър учудено повдигна вежди.

— Алтруистични пориви ли? А какво стана с безчувствения идиот, за когото смяташе, че трябва да бъде линчуван?

Тя се спря, осъзнавайки колко странна вероятно изглежда промяната в отношението й към Коди. Защитаваше обвиняемия, вместо да се опита да го осъди.

— Знам, отстрани изглежда, че съм нелоялна, но лично аз не смятам, че Коди трябва да сваля коледната украса… Той не иска да причини зло на никого… — Гласът й затихна и тя поднови нервната си обиколка из стаята.

— Божичко, какво чувам! — Картър се облегна назад, наблюдаваше я как се движи. — Какво предизвика промяната на отношението ти?

— Нищо — просто не е справедливо, когато човек се опитва да внесе малко радост в този свят, да го викат в съда, за да защити действията си. Никак не е честно.

— Понякога правото не е справедливо.

— Но е редно да бъде — възпротиви се тя. — Ако зависеше от мен, бих намерила начин да го направя и правилно, и справедливо за всички.

— Дарби, ти си изключителен адвокат. Справяш се чудесно, когато търсиш правата на клиентите си, но сега трябва да имаш предвид, че клиентите ти са семейство Кинитс, а не Бендърман.

Тя спря и се отпусна в един стол.

— Напълно си прав, не си върша добре работата.

— Не съм казвал подобно нещо.

— Не беше необходимо. И двамата го знаем пределно ясно. Аз съм адвокат на ищеца. Не трябва да мисля какво ще прави Коди с украсата си на двора, когато го разбия в съда.

Картър се изсмя леко, но веднага след това в гласа му се появи нотка на загриженост.

— Коди, а? Да нямаш лични връзки с Кордел Бендърман?

— Лични връзки ли? — Тя почти се изсмя на глас. Да, би могло да се каже, че има „лични връзки“ с Коди. — Не — отвърна тя, знаейки, че лъже безогледно. — Това не би било етично.

— Не те питам за това. Има ли вероятност да си в лични връзки с него?

— Ами доста лесно бих могла… — отвърна тя.

— Дарби! — Този път тонът на Картър беше по-строг.

Тя въздъхна, осъзнавайки, че се е издала.

— Знам, но той не е човек, когото можеш да намразиш. Той притежава странни качества: самоуверен е почти до арогантност и все пак не е арогантен. Знае добре какво желае и го преследва. Има чудесно чувство за хумор. Той е и чаровен, чувствителен, умен и грижовен. Когато си скъсах чорапите и си развалих обувките, докато газех в калта към булдозера му, той ми прати две дузини червени рози и три чифта копринени чорапи. А ако знаеш само какво представлява изложбата в градината му…

— Да, видях я — призна си гузно Картър. — Заведох там внуците преди два-три дни. Дядо Коледа им подари по едно захарно бастунче.

Дарби се наведе напред от стола и очите й отново се оживиха.

— Дядо Коледа е именно Коди, когато е свободен.

— Божичко, гледай я ти нея! — усмихна се Картър, мислейки си, че никога не бе виждал Дарби толкова оживена, толкова развълнувана. Влюбването й се отразяваше добре. — И какво възнамеряваш да правиш по отношение на този прекрасен човек?

Тя тъжно поклати глава.

— Честно казано, нямам представа.

— Смятам, че сериозно трябва да обмислиш хода си. Ако Бендърман е такова съкровище, не трябва да го оставиш да ти се изплъзне.

Дарби учудено го погледна. Картър никога не беше коментирал мъжете, с които Дарби се срещаше.

— Ах, ти, стар мошеник такъв! — обвини го тя. — Май желаеш да имам лични връзки с Коди, нали?

— Просто мисля за твоето щастие.

— О, Картър! — Погледът й беше изпълнен с любов. — Коди ме прави толкова щастлива, но дойде в живота ми твърде рано. Има все още неща, които искам да постигна, преди да се обвържа с някой, с когото ще живея завинаги.

— Е, любовта невинаги идва в подходящ момент — призна той, — нито пък си отива, когато я гоним.

— Знам. Именно това ме тревожи.

— Но ето че ми идва една идея във връзка с безизходицата по делото, в която се намираш. Мислила ли си да се свържеш с градските власти, за да определят някой малък парк в центъра на града за коледната изложба на Бендърман? Той може да се съгласи да подари експонатите си на парка, при условие че ежегодно се показва изложбата.

Лицето на Дарби светна.

— Не, такова нещо не ми е минавало през ума.

— Това е може би, защото по някакъв начин си обвързана с делото — подсказа й той дискретно.

Тя стана отново на крака и започна да обхожда стаята по-напористо от преди.

— Разбира се, това би било идеалното разрешение. Коди ще подари украсата си на града, а те могат да я показват всяка година. Ако намерим парк с подходящ паркинг наблизо, градът може да извлича дори допълнителна печалба от него. — Тя закрачи още по-бързо, защото идеята й харесваше все повече и повече. — Коди може да ходи в парка всяка вечер и да наблюдава децата — няма значение, че вече не е в неговата градина, сякаш изложбата просто си е сменила мястото. — О, Картър! — Тя се обърна към него със светнало от облекчение лице. — Това е чудесно. Просто прекрасно!

— Добре, но искам да те предупредя, че градската управа може да не сподели твоя ентусиазъм.

— О, ще трябва! — каза тя и отпъди всички отрицател ни доводи. Изведнъж я обхвана коледно настроение. — Та наближава Коледа, Картър — напомни му тя, навеждайки се напред да го стисне за рамото. — Самата Коледа!

* * *

Дарби прекара целия следобед на телефона в разговори с Градския съвет. Към четири следобед беше постигнала известен напредък. Силните на деня най-после бяха убедени да вмъкнат този въпрос в дневния ред на следващото заседание на съвета.

Тя затвори телефона и въздъхна, завъртя се на стола си и доволно се загледа през прозореца. Щом бъде одобрена точката от дневния ред, тя ще се обади на Джеф да му предложи да постигнат компромис. Беше напълно убедена, че всички страни, засегнати в делото, ще са доволни, ако то приключи, без да се стига до съд.

Радостта й придоби друг смисъл в момента, в който се сети за Коди. Приятна тръпка премина по цялото й тяло, когато си спомни начина, по който се бяха любили предишната вечер.

Всичко беше станало толкова бързо, толкова неочаквано. И беше съвършено, съвършено. До момента, в който го бе накарала да си тръгне.

Стоя дълго време с глава, облегната назад на стола, и със затворени очи. Чуваше приглушения шум на колегите си, които напускаха канторите, пожелавайки приятна вечер на Гейл. Коледни песни се носеха нежно отвън, а през прозореца й се виждаше как лампичките в търговския център постепенно весело засветиха в падащия мрак.

Опита се да анализира чувствата си. Беше започнала да не може да разграничава повече това, което искаше, и това, от което се нуждаеше. Не искаше нови канализационни тръби, но ги имаше. Не искаше да се влюбва в Коди Бендърман, но и това беше станало. Не искаше да бъде влюбена, но беше факт. Не искаше да застрашава бъдещето си, но чувстваше, че е безпомощна.

Отвори бавно очи и погледът й попадна върху телефона.

Помисли да му се обади и просто да му каже, че го обича.

След това се разколеба и реши да не го прави.

Наближаваше седем, когато отново отвори очи. Навън бе тъмно. Предстоеше й дълго пътуване до вкъщи, а Фърбол отново беше привършил храната за котки.

Събра багажа си, обу гумените си ботуши и излезе от кантората. Пътува петнадесет етажа в празен асансьор и се насочи към паркинга.

* * *

В супермаркета нямаше много хора и тя набързо привърши с покупките. Изнасяйки пакетите до колата си, тя ги крепеше с усилие, докато се опитваше да отключи багажника.

Когато се наведе, изведнъж почувства, че нещо твърдо я удари в гърба. Обърна се и видя остатъци от снежна топка.

Направи недоволна гримаса и се огледа за злосторника. Коди се беше облегнал небрежно на своя джип и й се усмихваше.

Сърцето й заби бързо, независимо от усилието й да се овладее. Пак той! Не би могла да бъде по-щастлива от срещата си с него. Сега разбра какво я беше тревожило през целия ден. Беше ужасена от мисълта, че повече няма да го види, освен в съда.

— Следиш ли ме? — попита тя, опитвайки се да скрие усмивката си.

— Да, госпожице, но е трудно човек да те настигне.

Дарби не можа да устои на изкушението и бързо загреба шепа сняг и я оваля на топка. Усъвършенствана в бой със снежни топки със сестрите си, тя хвърли кълбото с убийствена точност. Коди се подхлъзна на леда, опитвайки се да я избегне.

— Хей! Какво правиш?

— Щом ти ме замеряш, ще те замерям и аз — извика тя и се наведе, когато той й хвърли друга топка.

Тя се изправи и запрати втора снежна топка.

— Ха-ха. Не улучи!

— Не трябва да се хващаш с нещо, което не можеш да правиш — предизвика го тя.

— Винаги довеждам нещата докрай. — Той изпрати друга топка към нея и я удари отстрани по главата.

— Ха! — отвърна тя и се прицели.

Коди се скри зад бронята на джипа, за да избегне последвалия залп от топки, старателно подготвяйки свои.

Когато нейните привършиха, той спокойно излезе от прикритието и започна да я цели.

Снежните топки летяха бързо и непрекъснато, някои улучваха целта, други само колите им. Повечето от топките на Коди се разбиваха в колата на Дарби и пръскаха сняг във врата й. Накрая тя свали шалчето си и го развя като бял флаг.

— Предаваш ли се?

— Не, но ми свършиха запасите, а ми е твърде студено да си направя нови — отвърна Дарби високо.

— Примирие?

— Да, примирие. Временно прекратяване на огъня. — Тя се засмя и започна да изтърсва снега от палтото си.

Коди прекоси паркинга, по който бе навалял обилен сняг, за да стигне до нея.

— Много точен стрелец си.

— Бях шампион в училище — отвърна тя, изтупвайки ръкавиците си. — Всички ме искаха в техния отбор.

— Напълно разбирам доводите им — отвърна той нежно. — Не бих имал нищо против да си от моя.

По тялото й отново се разля топлина. Тя се изкушаваше да му сподели как е прекарала следобеда си, мислейки за него — за идеята, свързана с изложбата, но реши да изчака отговора на Градския съвет.

— Искаш ли?

— Какво да искам? — Толкова беше вглъбена в мислите си, че не беше чула.

— Да отидем да се пързаляме. Минах днес следобед покрай хълма Ръдман и мисля, че има идеална пързалка.

— Не съм ходила на пързалка от години — усмихна се тя възхитено.

— Никога не си се пързаляла, преди да дойдеш с мен — поправи я той.

— Нямам и шейна.

— Аз също, но можем да си вземем две шейни от този магазин.

Тя се поколеба, но само за момент. Защо не? Щеше да бъде забавно. По дяволите благоразумието!

— Добре, но първо трябва да си отида вкъщи да нахраня Фърбол.

— Добре. Ще оставим твоята кола и ще отидем с джипа. Хайде да отидем да вземем шейните. — Тръгнаха обратно към магазина един до друг.

— Червената е за мен — каза Дарби, спомняйки си за витрината на магазина. — Като малка винаги съм карала червена шейна.

— Добре, на теб ще купим червена — каза Коди, — макар че червеният е любимият ми цвят.

— Ако си добър, ще ти дам да се возиш на моята.

Той я погледна многозначително и намекът, който се четеше в очите му, накара да поруменеят и без това розовите й бузи.

— Аз съм винаги много добър, никога не го забравяй.

Те си купиха шейни и Коди последва колата на Дарби до дома й. В хола той я изчака да нахрани Фърбол, да се облече спортно и да обуе ботушите си.

— Готова ли си?

— Готова съм.

Тръгнаха към хълма Ръдман. Той се намираше на края на голям жилищен квартал и беше доста широк, с различни по трудност писти. Дарби с разочарование забеляза, че там вече има и други хора. Тайно се беше надявала да са сами.

Вечерта беше свежа и хладна. Звездите светеха в кадифеночерното небе. Луната къпеше хълма в светлина, а във въздуха се носеха весел смях и радостни писъци на деца и възрастни.

Дарби застана на върха на хълма, наблюдавайки две деца да се спускат главоломно по наклона върху дълга двуместна шейна.

— Толкова е красиво! — каза тя.

Коди застана зад нея, наблюдавайки веселата гледка. Той я придърпа до себе си. Наведе глава и взе да я целува, започвайки от ухото и продължавайки надолу по врата.

Тихо и неубедително тя запротестира, но се приближи още повече към него, попивайки аромата на сапуна и одеколона за бръснене, които той ползваше.

— Цял ден мислих за теб — прошепна той.

— Аз също.

— Това е добре. — Целуна я по ухото и тя се притисна още по-плътно до него. — Миришеш ми на нещо много хубаво, госпожице адвокат, а и на вкус си добра…

Те подскочиха, когато три момчета, бутайки шейна, се промъкнаха между тях.

Усмихната, Дарби подаде ръка на Коди.

— Обявявам ти състезание до долу.

— Добре, съгласен съм. — Той хвана шейната си. — Ще те чакам да те хвана, когато пристигнеш.

— Така ли?

Той вече се изтласкваше, когато тя още се нагласяше върху шейната. Почти го настигна, но той победи.

Не след дълго отново се състезаваха. Дъхът им се превръщаше в ледени облачета от студения въздух. Ледени кристали полепваха по ръкавиците и якетата им. Те си проправиха писта по склона, която беше толкова гладка и бърза, че на връщане трябваше да се придържат един друг да не се хлъзгат.

След последното спускане, когато стигнаха върха на хълма, Дарби се отпусна немощно върху шейната си.

— Умрях — изрече тя мелодраматично.

Коди седна върху своята шейна и й се усмихна.

— Много си красива.

Тя се обърна и срещна погледа му.

— Ти ме караш да се чувствам красива.

— А ти ме караш да се чувствам… всичко. Затова те обичам, Дарби.

— Коди — каза тя нежно, — недей…

— Омъжи се за мен, скъпа — помоли я той нежно. — Хайде да направим тази Коледа съвършена. Можем да се оженим на Бъдни вечер.

— Не, но можеш да дойдеш у дома с мен и ще ти направя чаша топло мляко с какао. Мисля, че от студа ти се е пообъркал умът. — Тя се изправи и изтърси снега от якето си.

— Бих предпочел да те имам — отвърна той, докато товареха шейните в колата.

И аз бих предпочела да те имам, помисли си тя, разбирайки изведнъж, че наистина го иска.

На връщане в колата слушаха коледни песни по радиото. Дарби облегна глава на рамото му, той я придържаше близо до себе си с едната ръка. В нея се събуждаше този познат болезнен копнеж, който я изпълваше отвътре всеки път, когато чувстваше близостта му. Сега, след като бе опитала вече от забранения плод, би ли могла да го отпрати? Тази мисъл я измъчваше.

Коди спря в нейната алея, загаси мотора и се обърна към Дарби. На лунната светлина, която струеше през прозорците на колата, те мълчаливо се вгледаха един в друг.

Сякаш тя на глас беше изрекла притесненията си и той ги беше чул.

— Още ли е валидно предложението ти за мляко с какао?

— Да, дори и с два шоколада.

— Да знаеш само колко щастлив ме правиш.

— Знам, защото това доставя удоволствие и на мен — призна тя.

След като си свалиха якетата, ръкавиците и ботушите, отидоха в кухнята.

Дарби започна да приготвя млякото с какао, а Коди отвори шоколада. Той сложи едно парче в устата си, обърна се и мушна едно и в нейната.

Засмя се, когато тя почти се задави от изненада.

По долната му устна беше останала следа и без изобщо да се замисли, Дарби посегна и я избърса с палец.

Коди хвана ръката й и облиза палеца, без да отмести поглед от очите й.

Дишането й се забави, той я придърпа по-близо до себе си и се наведе да я докосне с устните си. Лицето му беше леденостудено, но устните му бяха топли и миришеха на шоколад.

Той шепнеше името й и я стисна в прегръдката си, а тя без колебание се поддаде.

— Не — въздъхна малко по-късно. — Не. — Отскубна се от прегръдката му и пое дълбоко въздух. Не можеше да му позволи пак да я люби. Този път не би могло да има връщане назад, знаеше това.

Ръцете му се отпуснаха.

— По дяволите, Дарб, омръзва ми да се боря с теб. — Той посегна отново и я привлече в прегръдката си, без да разбира, но и без да се предава.

Тя положи глава на гърдите му. Беше толкова объркана. Наистина го желаеше. Желаеше го изключително много. Но искаше също така и бъдещето, което си беше начертала.

— Добре, може да се откажем от какаото — каза той тихо. — Изглежда, съм твърде настойчив. — Усмихна й се, разбирайки положението й. — Ще ти се обадя през седмицата.

Тя кимна, притваряйки очи.

Той се обърна и излезе от кухнята.

Дарби затвори отново очи и се облегна на скрина. Дали постъпваше правилно? Ако беше така, защо тогава чувстваше тази ужасна болка дълбоко в себе си? Чу отварянето на входната врата и бързо отвори очи. Изведнъж вече не беше толкова сигурна.

— Коди — извика тя.

Той се появи в антрето с палто в ръка.

— Остани. — Тя прошепна думата, без да знае дали той я чува или не.

Той пое дълбоко и неравномерно въздух.

— Сигурна ли си?

— Не… не — прошепна тя. — Не съм сигурна в нищо… Освен че искам да останеш, моля те…

Той пусна палтото си на пода и я притисна до себе си. Пръстите му се вплетоха в косите й, а устните му обхванаха нейните.

Той я вдигна във въздуха и Дарби обви ръце около врата му, оставяйки всичките й съмнения и страхове да бъдат отнесени от прилива на чувства, който я изпълни.

Надежда, отчаяние, любов. Тя чувстваше невероятни емоции, но всички взаимосвързани, да преминават през нея и да я поглъщат.

— Къде е леглото ти? — прошепна той.

Тя му посочи накъде, без да отдели нито за миг устните си от неговите.

Намериха леглото, съблякоха бързо дрехите си.

Жаждата им беше по-силна от предишната вечер, по-съкрушителна и все пак те желаеха да се опознаят, да се държат, да си кажат всичко, което бяха таили един за друг.

Устните на Коди поглъщаха нейните горещо и настойчиво, изпълваха я с вълна от безумна страст. Очароваше я тялото му, тъмната му коса, мускулите, гладката му кожа. Не можеше да се насити на ласките му.

Разумът бързо отстъпи на страстта.

Коди изпъшка, чувствайки, че губи контрол, а желаеше да има нещо повече, трябваше му повече време да я държи, да я обича.

Той мълвеше името й, притискаше я все по-близо до себе си, усещайки страстта им да се превръща в агонизираща стена от пламъци.

— Обичам те — прошепна той дрезгаво.

Тя изрече задъхано името му, не можеше да каже нищо друго, а само се хвана здраво за него, защото огнената топка в тялото й се разби на милион малки, невероятно сладостни изгарящи я парченца.