Лори Коупланд
Снежна приказка (6)

Шеста глава

— Съдебните заседатели произнесоха ли присъдата?

— Да, Ваше Благородие. — Съдебният пристав отиде и получи присъдата, след което се обърна, приближи се до съдията и му подаде листа хартии.

След като хвърли поглед на присъдата, съдията Мурхаус я постави настрана.

— Моля защитата да се изправи.

Дарби стана заедно с клиента си.

— Съдът обявява иска за справедлив. Обвиняемият е длъжен да заплати всички щети, които са описани в жалбата, както и разходите по делото.

Съдията вдигна чукчето и удари силно.

— Заседанието свърши.

Обръщайки се към клиента си, Дарби постави ръка на рамото на Бърк Уедлок.

— Съжалявам, Бърк. Нямахме достатъчно силни аргументи.

— Да, знам — призна си Бърк. — Вината е напълно моя, но не исках да се оставя на Бъд Матисън без борба.

Клиентът й си тръгна.

Дарби, от своя страна, се отпусна тежко на стола си. Понякога се чудеше защо не стана козметичка, вместо да учи това право.

* * *

Минаваше осем вечерта, когато Дарби стигна до своя квартал. Усещаше се настинала и копнееше за топла вана и пълно уединение.

Към разочарованието от делото на Бърк Уедлок този следобед се прибавяше и друг проблем: не можеше да се отърве от мисълта за Коди Бендърман. Целувката от предишната вечер обсебваше съзнанието й досега. Започна да се чуди как е могла да се поддаде на мъж, когото едва познаваше. Но ето че бе станало. А сега мислеше за него постоянно. За пръв път в живота си разбра, че може да е пристрастна към някое дело.

Всеки път, когато подготвяше защитата на делото Хевън Хайтс срещу Бендърман, лицето му изникваше пред очите й. Не Кордел Бендърман, а Коди, човекът, който беше едно дете дълбоко в себе си. Тя чуваше детския смях, когато той, облечен като Дядо Коледа, подаваше захарни пръчки на малчуганите. Идваха й наум картини от изложбата му — топлият отблясък на сцената на раждането на Христос, хармоничните трели на „Спокойна нощ“ като фон на детето Исус, легнало в яслите — тези ясли, които Коди й беше казал, че сам е сковавал в продължение на дълги часове в студения гараж; Снежанка на леда със своя принц сред падащия сняг; Коди — усмихнат я пренася на ръце през паркинга…

„Спри, Дарби!“ — смъмри се тя раздразнено. Ако не престанеше с тези мисли, щеше да се наложи да отстъпи делото на Виктор и Коди щеше да загуби.

Но какво говори! Тя беше адвокат на семейство Кинитс, а не на Коди Бендърман!

Когато зави към уличката си, кракът й удари рязко спирачките. Два камиона с чакъл, един багер и онзи проклет булдозер бяха паркирани точно на пътя й.

Тя избухна, знаейки чие дело беше всичко това. Коди отново си играеше с нея. Погледна купчината чакъл, която й препречваше пътя. Приличаше на небостъргача Емпайър Стейт Билдинг. Е, този път нямаше настроение да играе игрички, поне не и с Коди Бендърман.

Спря БМВ-то точно пред купчината чакъл, слезе от колата и я заряза. Нека сега той да претърпи някое и друго неудобство, реши тя.

След една топла вана и взела лекарство против простуда, Дарби облече износения си пеньоар, обу домашните си чехли и седна на леглото да прегледа пощата. Първото съобщение беше от градските власти, които й напомняха, че е длъжна до два месеца да сключи договор с фирма, която да свърже къщата й с новата канализационна мрежа.

— Превъзходно! — Тя подхвърли писмото във въздуха. — Сега и градината ми ще бъде напълно обезобразена.

Погледна към телефона и й мина през ума да позвъни на Коди. Нямаше никакво понятие по какъв повод, но просто изведнъж й се прииска да чуе гласа му. Да не се беше побъркала? Напълно възможно. Или просто хващаше грип.

Полегна на леглото и силно притисна възглавницата до гърдите си, припомняйки си целите в живота и колко важно за нея беше да ги осъществи. Беше постигнала всичко това с толкова труд. Сега не можеше да позволи на един арогантен, къдрокос, изключително привлекателен строителен работник, който имаше най-красивите очи на света, да й провали бъдещето.

Просто не можеше.

* * *

В седем часа на следващата сутрин Дарби излезе от банята. Някой тропаше на вратата й.

Тя си наметна хавлията и запасвайки колана, бързо се запъти по коридора да отвори. Предположи, че ще е Коди, за да й търси сметка за колата, която препречваше неговия път. Отвори вратата. Красивият й почитател се беше облегнал предизвикателно на рамката на вратата.

Пулсът й се ускори, както ставаше винаги когато тя заставаше пред този силен мъж със загоряло лице.

— Здравей, Бендърман.

Той вдигна ръка към козирката на защитната си каска и изрече с уважение:

— Добро утро, госпожице адвокат.

Сините му очи я оглеждаха престорено апатично, но Дарби не се смути. Тя дори усети, че си мислеше какво ли ще е да лежи в леглото рано сутрин с него и да даде воля на този поглед да я разглежда спокойно. Пулсът й започна да бие още по-неравномерно.

— Колата ти е пред моя инвентар. Опитваш се да привлечеш вниманието ми ли? — попита той.

Облягайки се на другата страна на рамката, Дарби срещна погледа му прямо.

— Не. Необходимо ли е?

Очите му огледаха влажната хавлия, която по очарователен начин очертаваше линиите на тялото й.

— Колата ви ми пречи, госпожице Пайпър.

Тя го гледаше, на свой ред възхитена от мускулестото му тяло и широките рамене, къдравата коса, цвета на кожата и очите му… Тя обожаваше тези очи, излъчващи любов.

— Поправка, вашият инвентар ми пречи, Бендърман.

— Поправка, аз го оставих там нарочно.

— Защо, ако смея да попитам? — поклати тя глава.

— Защото, изглежда, единственият начин да привлека вниманието ти е, като те дразня.

— Ако искаш да привлечеш вниманието ми, тогава, моля те, престани да ме ощетяваш. Виждате ли, господин Бендърман, нямам сили да премествам вашите боклуци, а не мога да си позволя разходи по изтегляне на инвентара. Трябва да пестя пари, за да бъда свързана с канализационната мрежа.

Той вдигна рамене.

— Ожени се за мен и ще се погрижа да те свържат безплатно.

Тя отпусна ръце от изненада. Хавлията й леко се отвори и позволи деколтето й да се види съвсем дискретно. Тя долови как невинното движение потъмни очите му и изпита голямо удоволствие.

— Предложението ви е много любезно, но не бих могла — отговори тя.

„Засрами се, Дарби, никога не си се държала по такъв начин с мъж преди!“

— Сигурна ли сте?

— Да, сигурна съм.

Той забеляза, че хавлията й се бе разтворила още мъничко и се вижда улейчето между изкусителните й гърди.

— Защо не закусим заедно, това не е чак такъв ангажимент — предложи той.

— Извинявай, но и това не мога да направя.

Погледът му се беше спрял на примамливата плът, която се показваше, но успя да запази спокойствие.

— Правиш се на труднодостъпна, така ли?

Тя кимна.

— Съжалявам, но не сте включен в дългосрочните ми планове.

— За всеки мъж ли се отнася или специално за мен?

— Специално за вас.

Той се ухили. Усмивката му бе толкова самонадеяна, че тя се зачуди кой си играеше с другия — тя или той.

— Да, но в крайна сметка ще ме включиш. — Наведе се напред и небрежно събра раздалечените ревери на хавлията й.

Тя направи крачка назад и го изгледа, за момент объркана от действието му. Той й намигна.

— Вятърът е малко остър, не бих искал да настинеш. — Обърна се и тръгна да слиза от площадката. — Имате десет минути да преместите БМВ-то, иначе ще наредя да бъде вдигнато — викна Коди през рамо.

Той се усмихна, като чу тряскането на вратата след себе си.

* * *

Десет минути по-късно Дарби изскочи през входната врата, преди да е привършила още тоалета си. Последното нещо, което й трябваше, беше да плаша още една сметка за изтеглянето на колата си. Зъбите й тракаха от студ, когато се спусна да премества БМВ-то.

Ключалката на колата беше замръзнала от студа. Докато ключовете тракаха в треперещите й пръсти, осъзна, че рискува да хване пневмония. Тази сутрин състоянието й се беше влошило, а излизането от къщи без палто не беше благоразумно.

Коди я забеляза да се мъчи да отключва вратата, отдели се от двамата работници, с които разговаряше, и се насочи към нея.

— Какво има пък сега?

— Ключалката е замръзнала.

— Какво, по дяволите, правиш навън без палто? — отсече той.

— Оставаше ми само една мизерна минута и нямах време да го облека — заядливо отвърна тя.

Той свали дебелото си палто и я зави с него. Миризмата на мускус от одеколона му я обгърна и предизвика мигновена реакция дълбоко в нея.

— Влизай веднага вкъщи, аз ще преместя колата вместо теб! — заповяда й той.

— Мога сама да преместя собствената си кола. — Дарби усети в този момент да се насълзяват очите й и че я напира да кихне. Затършува в джоба си за кърпичка.

— По дяволите, нима ще плачеш за такова нещо? — учуди се той.

— Не плача, а съм настинала. — Чувстваше се ужасно. От всичко на света най-много й се искаше да си отиде обратно у дома, да се пъхне в леглото и да спи чак до Коледа.

Тя насила набута ключа в ключалката и грубо отвори вратата. Седна зад волана и запали мотора, след това рязко включи на задна скорост. Колата се стрелна назад и за малко се размина с един изкоп, купчината чакъл и булдозера, а Коди побърза да се махне от пътя й.

— Искаш ли да ти донеса малко пилешки бульон за настинката ти? — чу го да се провиква след нея.

— Не.

— Какво не?

— Не, благодаря.

Погледна в огледалото и го видя да се усмихва широко.

Тя промърмори нещо под носа си.

Пилешкият бульон беше най-малкият й проблем сега.

Дарби се довлече в кантората си малко след девет часа. Днес нейният нос беше червен като череша.

След като си сипа чаша кафе, тя затвори вратата на кантората си и започна да телефонира на фирми, за да проучи колко ще струва свързването на къщата й с уличната канализация. Първите две, на които се обади, бяха заети до месец февруари, третата смяташе, че времето няма да е благоприятно и не ще им позволи да приемат повече поръчки.

Четвъртата фирма се забави пет минути и точно когато щеше да затвори телефона, се чу мъжки глас:

— Вашата къща има изба, нали, скъпа?

Когато Дарби потвърди, мъжът изпъшка трагично.

— Вие знаете ли какво означава това? — попита той.

— Не, не знам. — Дарби имаше смътното чувство, че няма да й хареса това, което щяха да й кажат.

— Това означава, че няма да е лесна работа.

— Разбира се — въздъхна тя. — И защо няма да е лесна работата?

— Ами сега ще видим. Вие сте там, в Гилдърслийв — чуваше го да записва нещо, — ще трябва да се сложат допълнителни тръби в избата, зависи къде се намира главната връзка. Нужна е помпа, разходи за полагането на тръбите през градината ви, пари за самите тръби, филца и връзката с улицата. — Последва продължителният шум от изчислителната машина.

Дарби болезнено затвори очи.

Числото, което той накрая й продиктува, направо я замая.

— Да, благодаря… Ще го имам предвид.

Постави слушалката на мястото й и се облегна на стола, чувствайки се изтощена.

Малко по-късно излезе от кантората с куфарчето си.

— Гейл, не мога повече. Съсипана съм от тази простуда. Отивам си у дома.

Гейл й махна за довиждане и продължи да прехвърля телефонните разговори.

— Ще дойдеш ли на работа утре?

— Трябва да съм в съда в десет.

— Надявам се, че ще се оправиш дотогава, червенокоске.

Дарби пристигна вкъщи и намери бележка, закачена на вратата й. Тя се опита да се съсредоточи и отвори сгънатото листче хартия. Беше съобщение от газовата компания — станала авария, защото строителните работници засегнали главния газопровод. Всички живеещи на тази улица трябваше да уредят да им се пусне отоплението и уличните светлини. Дарби изпъшка. Това означаваше, че бойлерът ще е изключен и не може да си вземе гореща вана.

Тя запали огън в камината, след това се пъхна в леглото, намирайки успокоение в мисълта, че всяко възможно нещастие вече я беше сполетяло и нямаше какво повече да й се случи. Само да можеше да поспи няколко часа, щеше да събере сили и да се справи.

Докато спеше, изгасна и токът. Тя спа дълго и непробудно. Когато накрая се събуди и седна в леглото си, замаяна, опитвайки се да фокусира поглед върху часовника, тя изведнъж се стресна. Три часът? Три часът сутринта ли? Не можеше да бъде три сутринта. Та навън беше светло!

Скочи от леглото и свери кварцовия си часовник. Часът беше девет сутринта. А тя трябваше да се яви в съда в десет.

Изтича в банята, взе бърз душ, облече каквото й попадна и се спусна към колата си.

Коди тъкмо се качваше в булдозера, когато я забеляза да излиза от къщата. Успокоен, че я вижда, той се провикна:

— Хей, къде беше снощи?

— В леглото.

— С кого?

— Много смешно!

— Обаждах ти се три пъти, но те нямаше.

След като запали колата, Дарби излезе от алеята. Намали скорост, като минаваше покрай булдозера, и свали стъклото.

— Не съм чула телефона. Бях взела толкова много лекарства против простудата, че съм спала целия ден.

Той се облегна с една ръка на прозореца й и я загледа загрижено.

— Добре ли си?

— Да, добре съм. — Мина й през ум, че е много приятно някой да е загрижен за здравето й.

— Готова ли си вече да се оженим?

Тя въздъхна, поклащайки глава. По какъв начин трябваше да реагира на такъв шокиращ въпрос?

— Сериозно ли питаш този път?

Ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка.

— А ти сериозно ли ще погледнеш на него? — попита я той на свой ред.

Тя отчаяно вдигна нагоре очи. Този мъж беше уникален.

— А не мислиш ли, че е редно да излезем поне веднъж на среща, преди да обсъждаме такава важна стъпка в живота!?

Той вдигна безпомощно рамене.

— От колко време се опитвам да те накарам да излезеш с мен!

Тя погледна часовника си и видя, че е безнадеждно закъсняла.

— По дяволите! Пак закъснях!

— Ей, Дарби, май трябва да престанеш с тези закъснения — каза той сериозно. — Ще ядосаш някой съдия, ако продължаваш по този начин.

Той бързо се отдръпна от колата, защото към него полетяха безброй камъчета от превъртането на гумите.

* * *

Дарби нахълта в съдебната зала точно в момента, в който чиновникът обявяваше нейното дело. Чак към обяд видя, че има огромна бримка на чорапа и че още е с ботуши.

Обядва сандвич със сирене и кафе и се замисли за Коди Бендърман и какво ново беше внесъл той в живота й.

Най-вече беше внесъл безпорядък. Пълен безпорядък. И все пак тя харесваше промяната в иначе еднообразния й живот. Откакто се запознаха, се чувстваше по-щастлива, по-жизнена.

Ходът на мислите й започна да я плаши. Да не би да се влюбваше в Коди Бендърман? Самата мисъл за това беше нелепа, но не се беше случвало преди непознат да й предлага брак и тя наистина да се замисля с какъв човек би желала да прекара останалата част от живота си.

Дарби започваше да разбира, че Коди е мъжът, с когото наистина лесно би могла да се разбира и да живее.

И именно това го превръщаше в заплаха за бъдещето, което си беше представяла.

Тя трябваше да бъде наясно с чувствата си и да ги овладее. Отсега нататък щеше да полага всички усилия да избягва срещи с него. Щом приключи делото и строителната работа в нейния район, тя ще забрави напълно Коди Бендърман.

Изглеждаше много просто.

* * *

— Здравей — каза Дарби уморено, като отвори входната врата. Часът беше девет вечерта.

— Здрасти — отговори Коди. — Искаш ли да запаля огъня?

— Не, благодаря — отговори тя с хладен тон.

— Става въпрос за аварийната лампа. Газта отново беше спряна днес.

С въздишка Дарби му направи път и Коди влезе в къщата й. Очите й се спряха на скъпото кожено яке и италианските обувки, които носеше. Този мъж наистина изглеждаше добре, трябваше да си признае това.

Минавайки през стаята, Коди огледа приятното обзавеждане.

— Много е хубаво тук.

— Благодаря.

— Предполагам, че котелът е в избата? — Той я погледна и забеляза голите й крака и тънкия копринен пеньоар, който беше облякла.

— Да.

Дарби го последва по слабо осветеното стълбище към избата.

— Ти никога ли не се прибираш вкъщи?

— Рядко. Просто си помислих, че може да се нуждаеш от помощта ми. Как е настинката ти?

— По-добре. Твоите работници не могат ли да копаят, без да повреждат газопроводите? — попита тя. — Тази вечер се наложи пак да се къпя със студена вода.

— Искрено ти съчувствам — каза той. Легна по гръб и отви крана на водния нагревател. — И на мен често ми се е налагало да се къпя със студена вода.

Забеляза иронията в гласа му и се усмихна.

— Сигурна съм в това.

Съвсем скоро той запали водния нагревател и се премести на котела.

Тя го наблюдаваше известно време, след което лукаво го попита.

— Я ми кажи още ли важи предложението ти за женитба?

Той погледна към нея.

Дарби повдигна рамене, осъзнавайки, че флиртува.

— Днес се обадих на водопроводните фирми. Май ще ми излезе по-евтино да се омъжа за теб.

Той насочи вниманието си към котела.

— Е, утре следобед съм свободен, ако и ти можеш тогава…

— Утре следобед ли? — Тя се престори, че пресмята.

— Можем да тръгнем по-рано, за да имаме среща преди това, ако все още се притесняваш. — Той духна клечката кибрит и се изправи. — След това може да отлетим за Вегас да сключим брак.

За пръв път Дарби забеляза колко уморен вид имаше той. Тя знаеше, че се налагаше да работи твърде продължително. Пристигаше на работа часове преди тя да излезе от къщи и все още работеше, когато Дарби се връщаше от работа.

— Изглеждаш уморен — каза му тя загрижено.

— Да, така е.

— Ял ли си?

— Не съм ял от обяд насам.

Хвана го за ръката и го насочи към стълбището.

— Нямам много неща в хладилника, но мисля, че ще мога да приготвя пържени яйца и препечена филийка.

— Закуска ли? — Той сбърчи нос.

— Не обичаш ли закуски?

— Не, когато е време за вечеря. Какво ще кажеш за пица?

— Твърде далеч живея, за да поръчам да ми я донесат вкъщи.

— Може би се лъжеш. За щастие аз купих една на път за тук.

Тя го погледна мрачно, докато изкачваха стълбите.

— А откъде знаеше, че ще съм си у дома?

— Не знаех, но не е забранено човек да се надява, нали?

* * *

— Още малко вино?

Коди вдигна чашата си и Дарби му я напълни. Заобикаляйки го, тя седна до него на килима край камината.

Навън духаше вятър, но вътре беше топло и уютно. Със задоволство тя облегна глава на една възглавница на дивана и се загледа в пламъците.

— Между другото мразя пиперони.

— Господи, не знам какво би направила, ако ти бях предложил нещо, което обичаш. Та ти изяде четири парчета.

— Само от любезност.

Той леко се наведе към нея и докосна устните й в нежна целувка. Топла вълна се разля по тялото й и Дарби се приближи към него. Те си размениха една кратка целувка — нито твърде страстна, нито пък обезкуражителна.

Ръката му се плъзна по голия крак и нежно започна да гали кадифената й кожа.

— Чудесно. Харесва ми, когато се опитваш да се държиш добре с мен.

Не от думите, а по-скоро от погледа му Дарби разбра, че ще е по-умно да се отдръпне. Тя се покашля и попита:

— Защо не си у дома си да наглеждаш изложбата?

— Омръзнаха ми голямото движение и хаосът. — Той се наведе отново към нея, когато тя се опита да се измъкне.

— А сега кой раздава бонбони на всички лоши малки момиченца?

Коди се облегна назад, освобождавайки я за момент. С усмивка погледна към нея.

— Учудих се, като те видях там онази вечер.

— И аз се учудих, когато Дядо Коледа отказа да ми даде захарната пръчка.

Той вдигна рамене и протегна ръка към нея.

— Сега можеш да имаш всичко, което принадлежи на Дядо Колеца.

Дарби се втренчи в него.

— Коди, моля те…

Той отпусна ръката си и надигна чашата с вино.

— Не знам от какво толкова се плашиш.

— Аз също, но е факт — призна си тя.

— Сигурно има някаква причина — настоя той.

— Може би защото искам всичко друго да ми е наред, преди да се…

— Преди да се влюбиш ли?

— Да, аз не съм свръхчовек. Искам да кажа, че не съм феминистка. Напротив, искам свой дом и семейство, но също така да отдам на съпруга и децата си вниманието, което заслужават. Обикновено децата страдат, когато работата на майката поглъща цялото й внимание. След някоя година, когато стана съдружник и си създам клиентела, ще мога да ходя и на родителски срещи, и на цирк, и да се прибирам у дома, и да съм жената, която съпругът ми ще иска да бъда. В момента не се чувствам способна на това. Разбираш ли?

Той примирено вдигна чашата си за наздраве.

— Добре, и какво щеше да правиш тази вечер, ако не бях дошъл?

— Щях да надписвам коледни картички.

— Имаш ли няколко в повече?

Тя наведе глава настрани и му се усмихна.

— Колко ти трябват?

— Само три-четири.

Дарби стана и го прекрачи, пресягайки се за кутията с коледни картички, която беше сложена на единия край на масата.

— Добре. Имам да надписвам около тридесетина. Можеш да ми помогнеш.

Коди погледна изящните й красиви крака, които го бяха прекрачили, и въздъхна.

— Превъзходно.

Следващите два часа те усилено надписваха поздравителни картички до бизнес партньорите на Дарби.

Около един часа Фърбол, персийската й котка, влезе в стаята.

Отиде до Коди да го подуши, мина през скута му и след това се качи на дивана.

Очите на Коди изведнъж се насълзиха. Дарби го погледна с изненада.

— Да не си алергичен към котките?

Той разтърка очите си с ръце и тя разбра, че бе точно така.

— Не много — излъга.

Тя стана, вдигна котката и бързо я изнесе от стаята.

— Няма нужда да я изнасяш — извика й той, след което го чу да киха четири пъти последователно.

— Извинявай, Фърбол, възникна малка неприятност.

Когато Дарби се върна обратно в стаята, Коди беше започнал да надписва картички от личния й списък. Той я погледна строго.

— Кой е Джеф?

— О, просто един познат.

След малко запечата плика и посегна към следващия. Прегледа отново списъка и пак започна да надписва.

— А кой е Жак?

— О, просто друг познат.

Коди равнодушно подбра няколко картички от купчината и започна да ги адресира.

Дарби погледна към него и се намръщи, щом прочете името на плика.

— Коя е Джоди?

— О, просто една позната — отвърна той разсеяно.

Подхвърли плика настрана и посегна към следващия.

— А коя е Шарън? — попита тя след няколко секунди, вече малко по-студено от първия път.

— Просто една…

— Позната, нали? — довърши тя изречението вместо него.

— Точно така. — Наведе се, за да избегне кутията с картички, която летеше към него.

В следващия момент те се търкаляха, игриво боричкайки се, на земята. Коди откри, че Дарби има гъдел и тя скоро започна да моли за милост.

Когато накрая й позволи да си поеме дъх, тя лежеше отгоре му, с буза, облегната на неговата.

Той затвори очи и я придърпа в прегръдката си.

— Позволи ми само да те прегръщам — прошепна тихичко. — Откакто те видях за пръв път, искам да те държа в прегръдката си.

Тя вдигна глава и се вгледа в очите му.

— Моля те, не го казвай. Толкова ме плашиш.

— Не би трябвало. — Изведнъж я привлече към себе си. — Дай ни възможност да се опознаем, Дарби. Аз няма да преча на кариерата ти. — Устните му жадно затърсиха нейните.

Дарби не искаше това да се случва.

Това беше и последното нещо на света, което той беше възнамерявал да прави.

Дарби почувства ръката му да разтваря пеньоара й, след това да се плъзва по кожата й и топли пръсти да опипват голата й плът.

Започна леко да се съпротивлява, но тялото й сякаш се запали. Изведнъж ръцете и на двамата бяха навсякъде — търсещи, милващи, притискащи и докосващи.

— О, господи! — прошепна тя, заравяйки пръсти в гъстите къдрици в основата на врата му. Чувстваше тялото си олекнало, когато допирът му стана по-уверен и настойчив.

Тя се притисна по него, молейки се да спре, надявайки се да не спира.

Пръстите му намериха копчетата на пеньоара и го свалиха от раменете й. Той гърлено шептеше името й в ухото, а ръката му се плъзгаше по протежение на голото й тяло.

Коди я положи на земята и тя осъзна, че жадно се притиска в него. Устните им се сляха в целувка, докато той нетърпеливо смъкваше дрехите си. Само когато ги захвърли настрана, устните му се отделиха за миг от нейните.

След това продължи да я целува и гали.

Той я облада, уверявайки я с поглед, че изпитва нещо повече от обикновено желание.

Светът изведнъж се забули в копринени облачета. Отнесена от бурята на страстта си, Дарби повече не можеше да отрича това, което Коди беше твърдял през цялото време — че те са създадени един за друг, както звездите и луната.

Любов и страст замъглиха съзнанието й и тя отдаде цялото си същество, цялата си душа на мъжа, когото държеше в прегръдката си.

Останаха да лежат един до друг.

— О, Дарб, бях решил това да се случи на по-романтично място — прошепна й той, притискайки главата й до гърдите си.

Замаяна, Дарби му позволи да я държи. Не можеше да намери думи да каже какво й е на сърцето. Думите я плашеха много.

— За какво си мислиш? — попита той. — Кажи ми, скъпа.

— Мисля си, че това не трябваше да се случва.

Той видя ужаса в погледа й. Очите му изразиха дълбока обида, но той спокойно прие думите й. След това стана и тихо започна да се облича.

Малко по-късно тя трепна, когато чу входната врата да се хлопва.

Отпускайки се на дивана, Дарби остана дълго в това положение, осъзнавайки изведнъж, че този път той навярно няма да се върне.