Лори Коупланд
Снежна приказка (10)

Десета глава

Настъпи денят преди Коледа — с ярко слънце, току-що паднал сняг и хладен освежителен въздух. Камбаните забиха над града. Въздухът сякаш трептеше от вълнение и очакване.

Дарби паркира БМВ-то пред „К. Б. Кънстракшън“ и влезе вътре. Нямаше никой на информацията и тя почука леко на вратата с надпис К. Бендърман и влезе.

Коди вдигна поглед и изненада се разля върху красивото му лице.

— Здравей, Бендърман — каза тя.

— Здравей, Пайпър.

Той стана от мястото си и я наблюдаваше как тя си свали ръкавиците и палтото и ги положи върху облегалката на един стол. Вятърът беше разрошил косите й и бе зачервил страните й. Изглеждаше толкова красива, че той не можеше да свали поглед от нея.

Тя спокойно започна да се разхожда из стаята, да я разглежда, за да усети атмосферата й.

Ето къде Коди прекарваше голяма част от времето си и стаята определено говореше за неговите предпочитания. Тя обожаваше този вид канцеларии — с орехова ламперия, килим в канелен цвят, огромно орехово бюро и удобни столове, покрити с разкошна дамаска в канелено, кафяво и бежово. Завесите бяха също в канелено, а картините по стените изобразяваха пасторални сцени. Един висок шкаф зееше отворен и в него се виждаха грижливо надписани папки с проекти. До него имаше библиотека в същия стил, претъпкана догоре с книги. Стаята изглеждаше топла и уютна, точно като мъжа в нея.

— Тук е много хубаво. Много по-хубаво от моята кантора в алуминий и стъкло.

— На мен ми харесва.

— Винаги съм мразила обстановката в моята кантора. — Тя вдигна рамене. — Щом стана съдружник, ще поставя този въпрос. — Неговият поглед срещна нейния и тя се усмихна.

— Имаш ли нещо да ми кажеш? — попита той.

Беше ясно, че не разбираше защо е дошла в канцеларията му и говори баналности. Може би беше постъпила глупаво, че се появи така внезапно тук, но и без това беше допуснала толкова много грешки в отношенията си с Коди до този момент, че една повече нямаше голямо значение.

Дарби седна на един от столовете пред бюрото му.

— Чух, че са ти необходими доброволци, за да ти помогнат да занесеш коледни подаръци на децата в болницата тази вечер.

— Така ли? Откъде научи това? — повдигна той вежди.

— О, едно птиченце ми прошепна.

Всъщност, след като чу сутрешните новини, в които съобщиха, че Кордел Бендърман е спонсор на коледния бал в болницата в навечерието на Коледа, тя беше направила някои допълнителни проучвания. Откри, че Коди ще е много зает по време на бала — ще бъде Дядо Коледа за децата.

— Дойдох да ти предложа услугите си — каза тя. Изчака, опитвайки се да прецени каква ще бъде реакцията му. Имаше пълното право да я помоли да напусне. Не би го обвинила, ако го направи. Той й бе дал сърцето си, а тя го беше отблъснала — имаше право да е огорчен, дълбоко огорчен, дори и да разбираше логиката й. Дори и тя не беше напълно сигурна дали приема собствената си логика.

— Джудженце ли ще бъдеш?

Настъпи дълга пауза, в която погледите им се срещнаха и се задържаха, вперени един в друг.

— Ще стана, ако искаш — отвърна тя нежно. Би станала всичко, стига Коди да го желаеше.

Коди седна на стола си. Взе един молив и започна да го върти и оглежда. Настъпи дълго мълчание и Дарби почувства как се заражда в сърцето й паника.

— Е — каза той най-после, — никога не отказвам на предложения за помощ. Хората често са щедри на пари, но не и на време. Доста време и усилия са нужни да се опаковат подаръците и да се закарат в болницата, да не говорим пък за раздаването им и отделяне на внимание на всяко дете.

Беше леко разочарована, но не и учудена от неговата студенина. Беше прав да е предпазлив.

— Кога ще караш подаръците?

— Тази вечер около шест. — Той я погледна преценяващо. — Тогава удобно ли ще ти е?

— Да. — Тя реши да се обади на майка си и да й каже, че е променила плановете си и ще отиде на самата Коледа.

— Това няма ли да попречи на плановете ти за прекарване на празниците?

Погледът му леко мина покрай нея и се върна върху документите, които обсипваха бюрото му!

— Не е лошо да си носиш дрехи за преобличане. Ще бъдем в болницата цялата вечер, затова ще хапнем по сандвич на път за вкъщи.

— Добре. Звучи страхотно. — Тя нарочно възприе неговия тон. Вече беше решила какво ще облече. Червената вълнена рокля. Ако ще му се предлага, поне да бъде с шик.

— Ще дойда да те взема от вас в 17.30, след това отиваме направо в болницата.

— Добре. — Тя се изправи. Толкова й се искаше да каже още нещо, но се поколеба. Той не се бе усмихнал нито веднъж. — До пет и половина.

— Ъхъ. — Коди разсеяно я отпрати, вече вглъбен в проектите си.

Дарби излезе от сградата на „К. Б. Кънстракшън“ и се отправи направо към магазина за карнавални костюми.

Тя ще стопи студенината в гласа му. И то без да губи никакво време.

* * *

Когато се звънна на вратата същата вечер, Дарби погледна към огледалото и за последен път приглади роклята, след което отиде да отвори.

Коди беше застанал пред вратата й, облечен в костюма на Дядо Коледа.

Той зяпна, като я видя, след това затвори уста, докато оглеждаше облеклото й.

Бе имала късмет. В магазина за карнавални костюми имаше голям избор. След кратко отбиване в кантората си тя се втурна към къщи, взе душ и облече червената рокля.

Среса назад косите си и си сложи бяла перука, която върза на кок отзад. Препаса си бяла престилка с харбалички, червени обувки, малки телени очила, които подпря на върха на нослето си като допълнение към костюма, превръщаш я в твърде сексапилна госпожа Коледа.

Тя бавно се завъртя, за да я огледа и доволно забеляза как очите му се разшириха и потъмняха.

— Харесва ли ти?

— Да, харесва ми. Готова ли си?

Почувства леко разочарование. Беше убедена, че роклята ще му въздейства. Дарби му подаде наметалото си. Той го загърна на раменете й и те мълчаливо тръгнаха към микробуса, който беше препълнен с подаръци.

— Коди, толкова много подаръци! — възкликна Дарби. — Как ще ги внесем всичките в болницата?

— Персоналът ще помогне. Имам чували на Дядо Коледа, в които да сложим подаръците, преди да влезем в отделните отделения.

Дарби започна да се двоуми дали е постъпила правилно, отивайки с него. В желанието си да поправи моста между тях, тя не бе преценила добре всичко. До този момент не бе помислила, че ще се срещне и говори с деца в различни стадии на възстановяване. Някои може да са тежко болни. Тя обичаше децата толкова много, че не беше сигурна дали ще може да им вдъхне оптимизъм и коледно настроение при такава тъжна картина.

Коди й отвори вратата.

— Идваш ли?

— Идвам — промълви тя.

— Добре че поне не вали сняг — каза той на път към болницата, за да наруши напрегнатата тишина.

Тя се опитваше да не говори празни приказки, а не знаеше как да му каже, че е променила решението си. След миналата нощ във вижданията й беше настъпила промяна. Сега тя осъзнаваше, че иска и двете неща — и професионална кариера, и брак. А с човек като Коди двете биха могли да се допълват.

— Дарби, какво става?

Тя се смути. Гласът му звучеше грубо.

— Просто си мислех, че се нуждаеш от помощ.

— Вярно е, но повече се нуждая от теб самата.

Ето сега беше моментът. Бе станало това, което тя очакваше — той направи първата крачка към помирението. Даваше й възможност да изкаже какво й тежи на сърцето. Тя преглътна, след това заговори, но откри, че сякаш си беше глътнала езика.

— Е? — подкани я той нежно.

— Ами… и аз те харесвам — отвърна тя смутено, след което й се искаше земята под краката й да се отвори и да я погълне.

Той се обърна и я погледна за втори път, като лека усмивка се появи в крайчеца на устните му.

— Така ли?

— Да, така — отвърна тя със същата смутена усмивка.

* * *

Две сестри ги чакаха да помогнат с пренасянето на подаръците, когато Коди спря микробуса пред детското крило на болницата.

След половин час пакетите бяха разпределени в чувалите на Дядо Коледа. Те се качиха заедно в асансьора, като тишината беше нарушавана единствено от бърборенето на сестрите, които обясняваха разпалено с какво нетърпение децата очакват посещението на Дядо Коледа.

През следващите три часа Дарби видя какво означава Коледата през погледа на Коди.

Коди притежаваше естествен чар и бързо се придвижваше от едно легло към друго и очароваше малките пациенти. Казваше по нещо мило на всяко дете, докосваше ги нежно, викаше „Йо-хо-хо“, което ги караше да изпадат в пристъпи на смях.

Сестрите шепнешком им казваха имената и болестта на всяко дете, когато те наближаваха леглата им, за да може Дядо Коледа да е наясно с „добрите и лошите им постъпки“.

Сърцето на Дарби се свиваше от съчувствие към всяко дете и тя желаеше горещо да облекчи по някакъв начин болката им и да им върне безгрижното детство.

Малкият Гери беше дребно палаво момченце с големи кафяви очи и широка усмивка с два липсващи зъба отпред. Докато карал колело, го блъснала кола. В резултат на това сега имаше три спукани ребра и гипсиран крак.

Сестрите бяха вързали огромна червена панделка на лостовете, които държаха крака му във въздуха, а в единия край на леглото му имаше голям плетен чорап. Дарби си помисли, че книжката за оцветяване от Дядо Коледа би могла с часове да го забавлява.

По-нататък беше малката срамежлива Ан — с големи кръгли сини очи и ангелска руса коса, която търпеливо чакаше Дядо Коледа да стигне до нея.

— А ти как се казваш? — попита Коди.

— Ан Елизабет — изфъфли малката благоговейно. Ръчичката и крачето на малкото момиченце бяха в гипс след автомобилна катастрофа. На Дарби изведнъж й се прииска да я вземе на ръце и да я прегърне.

— Ето сега Дядо Коледа е приготвил нещо специално за теб в торбата си — усмихна се Коди и посегна да докосне бледите й бузки. — Госпожа Коледа, нали има нещо в торбата с името на Ан Елизабет?

— О, да, сигурна съм, че има. — Дарби извади един продълговат пакет от торбата и го подаде на Коди.

— Ето твоя подарък, скъпа. Нека ти прави компания, докато си тук, и после, когато оздравееш и си отидеш вкъщи, също. — Той постави пакета в скута й. — Госпожа Коледа сигурно ще ти помогне да го разопаковаш.

Дарби седна на ръба на леглото, готова да помогне.

— Аз ще държа този край на панделката, ти дърпай другия — насочи я тя.

Ан погледна нагоре със стеснителна усмивка, но издърпа панделката, докато я развърза.

Коди ги наблюдаваше. Дарби се отнасяше чудесно с децата — усмихваше се, смееше се на техните радостни викове, когато отваряха подаръците си.

Той поклати удивено глава, спомняйки си за едно момченце, което се беше вкопчило в Дарби и не я пускаше да си ходи, и как тя беше останала дълго при него, беше го прегърнала, а сестрите, вместо нея, помагаха на Дядо Коледа да раздава подаръците. Дарби се държеше внимателно с децата.

Тя седна на стол край леглото на малкото момченце и опряла брадичка на лъскавата му черна коса, със сълзи в очите го люля, докато заспи.

Сестрите им обясниха колко много тъгувало малкото момченце за майка си, починала при катастрофата, която за малко не отнела и неговия живот.

Като наблюдаваше как Дарби прегръща детето, което на свой ред прегръщаше новата си играчка мече, Коди си помисли, че независимо колко време щеше да му се наложи да я убеждава и чака, именно Дарби ще е неговата съпруга.

Една, две или десет години — тя беше единствената, която той искаше.

— О, виж какво ти е донесъл Дядо Коледа! — усмихна се Дарби на Ан Елизабет, привличайки и вниманието на Коди за миг.

— Бебенце — възкликна малкото момиченце възхитено. И наистина беше така. Една изящна, почти като истинска, кукла бебе в светложълта нощничка и биберон. Момиченцето неумело прегърна куклата, тъй като гипсът на ръката му пречеше.

— Ето как трябва да я държиш, за да можеш да я храниш по-лесно, когато огладнее — показа й Дарби и нагласи бебето на сгъвката на гипса, за да може да държи бутилката с биберона със здравата си ръка.

Ан се усмихна с благодарност на Дарби и тя й отвърна с усмивка. После вдигна поглед и видя, че Коди я наблюдава. Усмивката му беше сърдечна и любяща и сърцето на Дарби се изпълни с гордост.

Коди беше най-състрадателният и сърдечен човек, когото бе виждала. Въобще не можеше да си представи някой от колегите й да прекара Бъдни вечер в болница при болни деца.

— Е, малка Ан, обещаваш ли да се грижиш добре за своето бебе? — попита Дядо Коледа.

— Обещавам — тържествено кимна малкото момиченце.

— Добре. Това е много специално бебенце и още като те видях, разбрах, че ти си точно майката, от която то се нуждае.

Дарби прегърна момиченцето за последен път и се придвижи по-нататък да раздаде и останалите подаръци. Макар че и други дечица я трогнаха дълбоко, споменът за личицето на Ан остана в съзнанието й.

Приключиха едва към девет и половина. Сестрите бяха приготвили почерпка с пунш и бисквити във фоайето, където Коди и Дарби трябваше да отидат за малко. Дарби седна на един диван, отхапвайки бисквита, и си помисли, че никога преди в живота си не беше преживявала подобно нещо.

Идването й тук тази вечер се оказа различно от очакванията й. Тя си мислеше, че ще раздадат подаръците с по няколко думи за всяко дете, а нещата се бяха развили другояче.

Сякаш всички тези деца бяха техни — нейни и на Коди. Всяко дете беше приело подаръка си, като че ли именно този подарък желаеше най-много на света.

— Уморена ли си?

Коди седна до нея, почивайки си за малко. Брадата му се беше изкривила, а черешовочервеният нос висеше на ластик около врата му.

— Малко. — Тя се замисли за момент. — Не, по-подходяща дума би била смутена. Не очаквах да се почувствам така.

Той погледна към нея.

— В какъв смисъл?

— Ами… че изпитвам майчински чувства.

Той вдигна рамене.

— Няма нищо лошо в това да изпитваш майчински чувства. Не и на нашата възраст.

— Може би си прав. Всъщност доста ми е приятно. — Тя сложи ръката си в неговата и те замълчаха.

— Гладна ли си?

— Ммм… да. — Дарби му подаде празната си чаша. Те тръгнаха към асансьора, хванати под ръка.

— Ей, Коди! — извика някой.

Дарби се обърна и видя една красива млада сестра да бърза по коридора към тях.

— Здрасти — поздрави го тя задъхано. Големите й небесносини очи жадно огледаха Коди. — Исках само да ти напомня, че тази година отново ще има новогодишно парти у дома. Надявам се да дойдеш.

Очите на Коди заблестяха палаво, когато срещнаха погледа на Дарби над главата на сестрата.

— Благодаря ти, Шарън, ще ти се обадя.

Вратата на асансьора се отвори и Дарби и Коди влязоха в малката кабина.

— Това онази Шарън ли беше?

— Коя онази?

— Онази Шарън, на която писа коледна картичка — уточни Дарби, опитвайки се да прикрие ревността си.

— Онази Шарън от коледната картичка… А, да, мисля, че е тя. — Той се усмихна. — Ти откъде разбра?

— Случайно попадение.

Звънецът звънна и вратата се отвори. Вървейки край него по коридора, Дарби измърмори под носа си:

— Предполагам, че новогодишното парти е ежегодно събитие, така ли?

— Кажи-речи. Сигурно и ти ще ходиш на новогодишно парти с някой от мъжете, на които изпрати картичка? Джеф или Жак, или Робърт?

— Може би — отвърна тя самодоволно.

Когато излязоха навън, отново валеше сняг. Коди я хвана под ръка да я предпази от подхлъзване по заледения тротоар, докато си избираха пътя през паркинга до микробуса.

Той я придружи до вратата, но вместо да я отвори, изведнъж се спря. Обърна Дарби към себе си и я притисна до колата.

Изненадана, тя вдигна поглед и прочете решителност в големите му очи.

— Виж какво, за последен път те питам: Ще се омъжиш ли за мен?

Дарби се отпусна с облекчение.

— И аз за последен път ти казвам — да… Ще се омъжа за теб.

— Наистина ли? — попита той. Изглеждаше втрещен. Придърпа я близо до себе си. — А кога? След година… или две? Една година мога да изчакам, но две, Дарби, е твърде много. Бихме могли, сигурен съм…

Тя покри с ръка устата му да замълчи и заглуши потока от думи.

— Не, не. Веднага, ако желаеш. Може още тази вечер.

— Тази вечер ли? — повтори той изненадано.

— Да, още тази вечер.

— Колкото и да ми се иска да стане, струва ми се невъзможно. Необходимо ни е разрешително…

Тя сложи отново ръка върху устните му.

— Хей, не забравяй, че имаш работа с човек с връзки сред съдиите.

Коди я приближи до себе си, така че дъхът им се смеси в студената нощ.

— Така ли? Ти май си се погрижила за подробностите?

— Да, ако нямаш нищо против, господин Бендърман.

Устните му докоснаха нейните като доказателство, че няма нищо против.

— Обичам те — прошепна той с пресипнал от вълнение глас.

— И аз те обичам — прошепна тя. И наистина беше така. — С цялото си сърце.

* * *

След половин час те бяха пред вратата на една къща в околностите на Бостън. Табелката на вратата гласеше: Д. Питърсън, мирови съдия.

— Сигурна ли си, че ни очаква? — попита скептично Коди.

— Абсолютно. Той е личен приятел на Бил Мурхаус.

— Съдията Уилям Дяволския Мурхаус ли? Онзи, дето те тормозеше за закъсненията?

— О, старият Били не е толкова лош — усмихна се тя. — Между другото праща ти много поздрави и ти желае късмет.

— А, така ли?

— Да, каза, че ще ти е много нужен.

Вратата се отвори и Д. Питърсън зяпна при вида на господин и госпожа Коледа, застанали пред вратата му.

— Я виж ти. С какво мога да ви бъда полезен?

— Искаме да се оженим — отговори Коди.

— Ами да, време ви беше — духовито отбеляза Питърсън и се усмихна. — Хайде, заповядайте — покани ги той и се провикна: — Марта, за нищо на света не можеш да познаеш кой иска да сключи брак.

Една жена влезе забързано от кухнята.

— Майчице! — възкликна тя, като видя костюмите на Коди и Дарби.

— Ако позволите да ползваме банята ви, и двамата бихме искали да се преоблечем преди церемонията — каза Коди.

Марта се усмихна облекчено.

— Разбира се. Банята е в края на коридора, Дядо Коледа.

Коди се обърна към Дарби и си открадна една кратка целувка.

— Иди да се преоблечеш първа.

— О, няма нужда. Само ще си сваля перуката и очилата — каза Дарби, развързвайки престилката си. Тя специално си беше избрала такова облекло, имайки предвид именно този момент. — Ако има само едно огледало да си оправя грима.

— Да, елате след мен. — Госпожа Питърсън я насочи към една тоалетна масичка до хола.

Дарби бързо прокара гребен през косите си и поправи грима си, чудейки се дали не е трябвало да избере нещо по-традиционно за булчинска рокля. В края на краищата това се правеше веднъж в живота — може би два пъти, ако смятаха, да се венчават в църква по-късно.

Но тя разбра, че роклята нямаше никакво значение. Важното беше мъжът. А нейният беше идеалният.

Когато се върна в хола, Коди вече се бе преоблякъл в тъмен костюм с вратовръзка. Той изглеждаше главозамайващо красив.

Те се спуснаха един към друг и се целунаха, забравяйки за съдията и съпругата му, които ги гледаха и се усмихваха благосклонно.

— Ние дори още не сме се оженили, а ти вече ме караш да полудявам — прошепна му тя.

Той я притегли до себе си с обожаващ поглед.

— Дано аз съм единственият, който ти действа така.

— Само ти ще бъдеш. Обещавам. Обичам те — каза му тя нежно.

— Обичам те.

— Ъхъ… Ъхъ. — Съдията се покашля. Дарби се освободи от прегръдката на Коди, поруменяла от срам. — Смятам, че се бавим с церемонията.

— Да започваме ли?

— Когато кажете, съдия — каза Коди.

— Марта, моля те!

Госпожа Питърсън седна на старото пиано. Дарби не можеше да се сети коя мелодия им изсвири, но беше някаква прекрасна стара английска песен, превъзходно изпълнена.

Музиката затихна и съдията заговори тържествено.

— Скъпи влюбени, събрали сме се тук…

Дарби беше застанала до Коди, държеше ръката му и си мислеше, че именно това желаеше най-много — да бъде с мъжа, с когото искаше да прекара живота си. Всички предишни съмнения бяха забравени безвъзвратно.

Вдигна очи и се усмихна на Коди, който така внезапно беше навлязъл в живота й — и то по такъв необичаен начин. Тя видя подобно изражение на преданост и в неговите очи.

Значи това беше то.

Любов — дълбока и истинска любов.

Това беше най-хубавият коледен подарък на света.