Лайза Уолас
Желание, надежда и мечти (9)

IX

Пиер Босиер, сияещ и щастлив, следван от стария си иконом, напусна разкошната си моторна яхта и стъпи на пристанището на Антигуа. Носеше на ръце малко русо момченце, което се бе вкопчило във врата му и му говореше на ухото:

— Баба наистина ли ще ми се зарадва? Ще ме чакат ли моите приятели? Ще мога ли с часове да играя с тях, без да се изморявам? Татко, татко, ужасно съм нетърпелив да се върна вкъщи!

Пиер с обич притисна крехкото телце на детето към себе си и успокояващо му заговори:

— Ти издържа на всичко, милото ми! Баба ти е приготвила най-вкусните сладкиши на света за теб, а дядо ти е нахранил кончето, което ти подари миналата година за Коледа, и го е приготвил за езда. Ще можеш да яздиш, ще можеш да скачаш, да бягаш, да спортуваш, да плуваш, Ники! Лекарят в Лондон те излекува напълно!

— Мога ли да не се страхувам вече? — попита малкият.

— Никога вече! Сърцето ти е съвсем здраво! Ще дишаш както другите деца. Искам да се опиташ да забравиш времето в болницата, Ники! Ще обещаеш ли това на татко си?

— Обещавам ти, татко!

— Съгласен ли си утре да отпътувам за един-два дни до Флорида, Ники? Ние дълго говорихме за това и мисля, че ме разбра.

— Да, татко. — Момчето погледна Пиер с разбиране. Изглеждаше над петгодишно, макар че не беше по-високо от тригодишно дете. — Ти трябва да отидеш при една жена, която е много мила. Разбира се, че разбрах това, татко! Ще я доведеш ли?

Пиер Босиер вдигна рамене.

— С удоволствие бих я взел при нас, Ники, но още не знам дали тя иска това. Скоро ще разберем. Жан!…

Той се обърна към иконома, който влачеше два големи куфара.

— Жан, да ти помогна ли? Ники може да върви сам много добре.

Дребният мулат тръсна глава.

— Няма нужда, сър! Освен това, колата вече ни чака!

Пиер Босиер повика един полицай от пристанището и му поръча:

— Грижете се добре за яхтата! Утре сутринта ще се върна! Само ще заведа Ники при баба му и дядо му, ще пренощувам там, а после ще отплувам в посока Флорида за Дайтън бийч. Яхтата трябва да бъде грижливо охранявана и да е в изправност. Мога ли да разчитам на вас?

Тъмнокожият полицай с кръгло лъщящо лице сияеше в спретнатата си бяла униформа.

— Ще уведомя веднага монтьорите в работилницата не се грижете за това, мистър Босиер! Как е новият ви филм? Но преди всичко — какво прави нашият малък приятел Николас? Превъзмогна ли операцията в Англия? Всичко наред ли е вече? Сърцето му напълно здраво ли е?

— Пусни ме, татко! — Ники скочи от ръцете на баща си и застана пред полицая. — Йеее, йеее, сър? Здрав съм като риба в Карибско море, така каза професор Марни в Лондон! Когато порасна, ще нося също такава хубава униформа като вашата и ще бъда такъв як и силен, нали, татко? — Обърна се, очакващ отговор, към Пиер, и двамата възрастни се засмяха.

— Моите поздравления! — Полицаят стисна ръката на Пиер. — Цяла Антигуа стискаше палци, мистър Босиер! Всички се молихме за малкия и се надявахме, че в Англия ще му помогнат! Веднага ще разпространя радостната новина. Николас Босиер превъзмогна тежката операция на сърцето като смел малък мъж и оздравя напълно, не е ли така?

Бащата и синът кимнаха заедно и отговориха:

— Така е!

И Пиер добави:

— В най-скоро време ще го отпразнуваме. Вие, колегите ви и цяла Антигуа трябва да бъдете наши гости. Нали?

Малкият кимна, после побягна бързо към една бяла шестместна лимузина и изчезна в нея. Беше колата на семейство Босиер, което притежаваше бананови и портокалови плантации горе в планината и огромни насаждения със захарна тръстика около крайбрежието. Пиер и мулатът Жан последваха малкия. Шофьорът подкара с висока скорост към бялата вила в Сент Джонс, столицата на Антигуа. В града всички познаваха бялата лимузина и ако видеха Пиер и малкия Ники, нямаше да ги оставят да стигнат бързо там, за, където са тръгнали.

— Къде да карам — при родителите ви, или директно у вас? — попита шофьорът.

Николас беше седнал до него и си играеше с униформената му фуражка. Пиер Босиер притежаваше една разкошна вила на най-високото възвишение на остров Антигуа. Беше строена след сватбата му с русата жизнерадостна англичанка, починала при раждането на Николас. След смъртта на жена си той почти не живееше там. Двамата с Ники предпочитаха да пребивават при старите Босиер, чиято вила се намираше няколко мили по-нататък.

Майката на Пиер беше отгледала с много любов малкото дете, което не помнеше истинската си майка, но и не чувстваше липсата й. Поне до операцията преди пет седмици. Оттогава по странна прищявка започна често да пита Пиер дали не може да си има истинска майка, а баща му винаги отговаряше:

— Ще видим? Не зависи от мен, Ники! Ако искаш да имаш майка, то тя трябва да бъде най-добрата, най-хубавата и най-веселата, нали, Ники? Понеже такава майка се среща много рядко, трябва да се търси дълго, макар да съм сигурен, че съм намерил истинската.

— Но защо тя не живее при нас? — питаше Ники разочаровано.

— Ще ти обясня по-късно, Ники, имай малко търпение! Сигурно скоро ще живее при нас. Аз трябва да ида при нея и да й обясня всичко. Тя не те познава, не познава и баба ти и дядо ти. Не е била още в Антигуа.

— Къщата ни в планината също ли не познава? — бе попитал Ники любопитно.

— Тя не знае нищо за това, което ни принадлежи, Николас! Изгарям от желание да видя изражението на лицето й, когато й разкажа за теб.

— Мислиш ли, че ще ме обича, татко?

— Ще те обича със сигурност, убеден съм, дори и повече, Ники! И как само изглежда! Като ангел… — Гласът на Пиер потрепери и когато Николас погледна по-внимателно баща си, забеляза навлажнените му очи.

— Карай при родителите ми — нареди Пиер на шофьора. Не след дълго стигнаха до просторната стара къща. Колата едва беше спряла, когато Николас изскочи като светкавица и извика:

— Мога да бягам, да скачам, да дишам дълбоко! Бабо, дядо, вижте! — И докато крещеше с пълно гърло, се затича към една слаба тъмнокоса жена и висок стар мъж, които протегнаха ръце към русото дете. И тримата се завъртяха на място като въртележка, а русите коси на Николас се развяваха от вятъра. Пиер видя това още от колата и тази сцена го трогна. Сега наистина всичко беше наред! Детето беше здраво и той ще може вече да се погрижи за новата си любов! Още утре сутринта ще отпътува за Флорида.

Вечерта Пиер и родителите му седяха на покритата с навес дървена веранда, от която се виждаха далечните зелени острови, които като огромни гърбове на костенурки надничаха от тъмносинята вода. Подухваше свеж бриз и разхлаждаше горещата тропическа вечер.

Майката на Пиер, слаба тъмнокоса жена, чиято хубост синът беше наследил, отпиваше на малки глътки разхладителната напитка и попита:

— Много ли си изморен, Пиер, или ще можеш още малко да ни разкажеш за Лондон и за операцията на Ники? Най-вече ме интересува защо така ужасно дълго продължи всичко? Професор Марни първоначално говореше за две, най-много три седмици.

— Но професорът не бе предвидил усложненията, които възникнаха след операцията! Отнасяше се за живот и смърт. Ники се пребори като малък смел лъв и беше сърцераздирателно да се наблюдава това. Не мислех, че е възможно да се крие такава сила в неговото малко тяло.

— В „Кинг Джордж“ ли беше отседнал? — попита бащата на Пиер, седнал като за рекламна снимка в бялото плетено кресло с протегнати дълги стройни крака. Когато веднъж в годината пристигаше в Лондон, семейството отсядаше винаги в „Кинг Джордж“.

— Да, татко! — кимна Пиер и продължи: — Макар че много рядко използвах стаята си. Поставиха ми кушетка в болничната стая на Ники и почти не се осмелявах да я напусна. Чувствах, че трябва да се боря заедно с малкия. Не можех да мисля за нищо друго, освен: „Той трябва да издържи, трябва да издържи!“. Останалият свят просто не съществуваше повече, затова почти не ви се обаждах.

— Ах, Пиер! — Майка му вдигна чашата и я изпи. — Знаем как си се чувствал. Не бива да се извиняваш.

След тези думи и тримата замълчаха и наблюдаваха далечното море, в което бавно потъваше кървавочервеното слънце.

— Колко е хубаво тук и колко красиви са Карибските острови в сравнение със сивия Лондон! Когато Леона ги види… — Пиер прекъсна изречението по средата и родителите му го погледнаха изненадано.

— Леона? — попита любопитно майка му — Коя е Леона?

От години Пиер не показваше интерес към жените. След смъртта на съпругата му в дома му не беше се появявало женско същество. Дълго не можеше да забрави англичанката, за която бе женен толкова кратко време. За да заглуши мъката си по нея, прие предложението на известен филмов режисьор да участва в един от неговите филми. Нуждаеше се от промяна, от нова среда и нови занимания. Изненадващо стана известен още след първия си филм, а най-изненадващото бе това, че през целия си живот не бе посещавал никакви актьорски школи нито се бе интересувал от актьорство. По-късно го привлякоха многото пари, които печелеше от филмите. Семейство Босиер беше богато, но предстоящата операция на момчето струваше много пари, а Пиер не намираше за естествено да оставя заможните си родители да поемат разноските.

Възнамеряваше след операцията на детето да се снима най-много в по един филм на година. Смяташе филмовото изкуство за доста скучно. Отблъскваха го и колежките му. Тяхната готовност да отидат в леглото с всеки мъж, който им даваше многообещаващи роли, смяташе за отвратителна. С Леона беше съвсем друго.

Той се усмихна по един нов, замечтан начин, и любопитството на майка му нарасна. Цяла вечност не беше забелязвала тази негова усмивка.

— Моля те, не ни измъчвай повече! — помоли го тя, докато бащата на Пиер, изпълнен с очакване, се намести удобно на стола си.

Пиер започна да разказва за телефонния разговор, който проведе от „Юнайтед филм корпорейшън“ с Леона Блумфийлд, секретарка на посредническа агенция „Комедия“ в Дайтън бийч, за това, че собственият му дубльор е ранен.

— Самият аз не трябваше да играя опасните сцени при ездата — обясни той. — Договорът ми го забраняваше. Тогава ми хрумна идеята самият аз да се дублирам! Операцията на малкия наближаваше и исках да се върна вкъщи. Просто нямах време да чакам за подходящ дубльор. Щеше да продължи дни и седмици.

— Не отклонявай вниманието ни от жената, която най-много ни интересува — помоли баща му.

— Леона имаше толкова мил глас, че аз просто трябваше да се запозная с нея! Тя събуди в сърцето ми чувства, които мислех завинаги умрели.

Гласът на Пиер стана съвсем тих. Родителите му го разбираха. След последните си думи направи дълга пауза. После продължи и майка му с облекчение установи, че гласът му отново прозвуча ясно и една радостна искрица заблестя в тъмните му очи.

— Представих се за моя собствен дубльор и всички ми повярваха, като започнем от Тони Хустлер, известния режисьор, до Леона Блумфийлд. Леона беше най-лесна, тъй като никога не ме е познавала като Пиер Босиер. Изиграх ролята на напълно обеднял безработен и лекомислен цирков ездач. Първо, защото така можех да получа работа като дубльор в „Юнайтед филм корпорейшън“, и второ, за да изпитам Леона дали е способна да обича един беден мъж заради него самия! Това, че можеше да ме обича, ми стана ясно още от първия момент на нашата среща. Тя е очарователна, трябва да я видите! Много прилича на майката на Ники, но не за това я обичам, би било нечестно! Обичам я, защото е едновременно срамежлива и страстна, дръзка и нежна, енергична и сдържана, обаятелно хубава и много естествена…

— Достатъчно, достатъчно — прекъсна го развеселен баща му. — Вярваме ти, че я обичаш. Не се впускай в подробности!

Майка му се смееше. После плесна два пъти леко с ръце и помоли един от прислужниците:

— Донеси няколко фенера, Барбу, и още една бутилка от същото вино!

Погледна към трите празни чаши и каза:

— Трябва да вдигнем тост за новата любов на нашия син, не мислите ли? — Бащата и синът кимнаха и тя продължи: — И после? Какво стана, след като се запознахте?

— Страстно се влюбихме един в друг, мамо!

— Как й обясни кой си ти в действителност?

— Не съм й обяснил още.

— Още не си? — попитаха в един глас родителите му, и мисис Босиер, тръсвайки глава, прибави: — Обясни ми, моля те, по-точно! Не си ли й се обаждал от Лондон? Или искаш да кажеш, че почти седем седмици не сте се чували, макар че я обичаш страстно?

Погледна Пиер с недоумение. Коя жена ще позволи да бъде толкова дълго пренебрегвана?

— Не можах — призна Пиер, съкрушен от угризения на съвестта. — Не можех нито да пиша на Леона, нито да й телефонирам, тъй като през цялото време се борех за живота на Ники, мамо! Всички мои чувства кръжаха около него. Просто смятах, че мое задължение като баща е напълно да се съсредоточа върху детето. Може би това е последното стопроцентово нещо в живота ми, понеже отсега нататък Ники и Леона ще трябва да разделят любовта ми.

— Но… — погледна го майка му почти ужасена — ако тази Леона не те чака? Кой може да й се сърди? Как можеш да седиш спокойно и да пиеш вино с нас? Аз на твое място…

— Ти на мое място също ще доведеш първо Ники вкъщи, мамо. Това беше мое задължение. Утре много рано ще тръгна на път.

— Бог да те благослови! — каза баща му тихо. Барбу беше донесъл виното и фенерите и Пиер наблюдаваше замислено как пълни чашите.

— За Леона! — вдигнаха наздравица родителите му и Пиер се чукна с тях.

— За Леона! — повтори той и замечтана усмивка просветли отново чертите на лицето му. Изпразни чашата на две големи глътки и се изправи бързо.

— Стискайте ми палци! — помоли той и се раздели с майка си с лека целувка по челото. Махна с ръка на баща си. — И една последна молба, мамо. Ще се погрижиш ли стаята ми да бъде проветрена и разтребена? Няколко цветя няма да бъдат излишни. Сама разбираш, че Леона трябва да се почувства добре при нас.

— Ако в твоя малък палат с най-хубавия изглед на света не се чувства добре, трябва да е напълно сляпа — подхвърли баща му. — Утре ще пратя един градинар да оформи цветята и храстите в двора.

Пиер се усмихна признателно на родителите си.

— Ники знае, че отново съм на път и че може би ще му доведа майка. Вярвам, че това го интересува, но понито и новото му чувство за живот ще го развличат до моето завръщане.