Лайза Уолас
Желание, надежда и мечти (8)

VIII

— Разкажи ми още веднъж всичко отначало, Леона! Опитай се да си спомниш всички подробности и не пропускай нищо. Може да е важно, и моля те, престани да плачеш!

Леона и Бланш лежаха по корем върху плетени сламени рогозки на плажа. Беше неделя, точно дванадесет часа. Юлското слънце грееше безмилостно. Бланш беше разтворила чадъра на червени точки, който винаги носеше на плажа. Бялата й кожа — кожа на чувствителна червенокоса жена — не понасяше силното слънце.

В червен бански костюм, Леона изглеждаше значително по-загоряла. Тя обичаше морето и слънцето. През летните месеци русите й коси бяха избледнели, а синият цвят на очите й изглеждаше още по-наситен. Но днес погледът й беше без блясък и тъжен.

— Не плача — отвърна отпаднало.

— Плачеш — настоя Бланш. — Това не са ли сълзи?

Какво се беше случило? Както се бяха уговорили, в неделя преди обяд Бланш извика Леона да ходят на плаж. Тя беше много любопитна да види Джим Крос и още от вратата на жилището се развика:

— Къде е той? Къде се е скрил?

В отговор Леона зарида силно. Смутена, приятелката й я прегърна и я притисна до гърдите си.

— Какво се е случило? — попита по-тихо. — Офейка ли?

Леона кимна отчаяно.

— Е, чудесно — отбеляза Бланш саркастично. — Хайде, приготви си нещата! Ще обсъдим това на плажа.

Тъкмо това и правеха сега.

Леона вдигна русите си къдрици. Няколко кичура бяха увиснали ниско над изпотеното й чело. Изглеждаше тъжна и отчаяна, но и така беше много красива. Много млади мъже поглеждаха предизвикателно към двете жени на плажа, но те не им обръщаха внимание. Бяха заети със себе си и по-точно — с нещастието на Леона.

— Какво да ти разказвам? Той замина. Просто изчезна.

Да, това се бе случило! Джим се беше изпарил и отнесъл със себе си нейното доверие, копнежи, нежност и любов! Светът изведнъж стана сив и студен, горещото слънце вече не я топлеше. Просто беше забравил да я вземе със себе си. Беше я забравил… забравил… Тя покри с ръце очите си и заплака.

— Моля те, Леона, чуй ме! Няма смисъл! Събери силите си най-после! — Бланш се премести близо до нея и махна ръцете от лицето й. — Говори за това! Дори и да боли, може да ти помогне да се съвземеш.

— Знам — промълви Леона. — Опитвам се.

Започна тихо да разказва.

— Беше четвъртък вечерта, след работно време. В пет часа се срещнахме в офиса. — Неспокойните й ръце ровеха в горещия пясък, който се плъзгаше между пръстите й.

— По-нататък — насърчи я приятелката й.

— В офиса… в офиса…

— Това вече го чух. — Бланш завъртя нетърпеливо очи. — Срещнахте се в офиса, и после?

— После — Леона леко се изчерви, — после се любихме.

— Любихте се. Това е напълно нормално, щом толкова се привличате един друг, и няма защо да се изчервяваш! Не се ли карахте? Имаше ли някакви разногласия?

— Не, никакви! Ние бяхме изцяло погълнати от любовта си. Аз поне си мислех до този момент, че е било любов, а за Джим сигурно е било само приятно изживяване. Впрочем, той беше съвсем друг тогава, не както през нощта и през деня преди това. Беше толкова тъжен и отсъстващ духом, дори и когато отчаяно се вкопчи в мен и аз му направих забележка…

— Каква забележка?

— Казах и съжалих веднага за това: „Скучна ли съм ти вече?“.

— И как ти хрумна да го питаш това?

— Просто защото бях твърде разочарована, че не иска да дойде и да прекара нощта при мен. При това очите му изглеждаха толкова тъжни, като…

— Не ставай поетична! Искам факти — прекъсна я Бланш нетърпеливо.

— По-късно ми каза, че трябва да отпътува за известно време.

— И защо?

— Не каза. Спомена само това, че ще отсъства няколко дни, най-много седмица.

Бланш въздъхна облекчено.

— Не мога да те разбера. Защо се отчайваш? Отпътувал е за седмица, обещал след това да се върне. Къде е проблемът?

— Защо не ми се обажда, Бланш? По целия свят има телефони.

— Не ти се обажда, защото вероятно няма време. Но той ще се върне след няколко дни, Леона! Защо не искаш да му вярваш? Ти ми го описа като необичаен мъж и трябва да приемеш и че ще се държи необичайно. Може да не понася телефоните!

— Моля те, Бланш! Няма такова нещо.

— Боже мой, Леона! Мислех, че този тип се е отнесъл брутално с теб и просто е изчезнал, след като ти се обливаш в сълзи, а всъщност няма нищо подобно!

Леона я погледна смаяно.

— Наистина ли мислиш това, което казваш? — попита тя и сините й очи започнаха да блестят, изпълнени с надежда.

— Бих ли могла да те залъгвам? Твоят Джим след няколко дни ще бъде отново тук и ще се прегръщате. Сега се усмихни и да се наслаждаваме на хубавия ден! Впрочем, хрумна ми още нещо! Как не се сетих веднага! Щом като ти се струва трудно да чакаш, защо ти не му се обадиш?

— Къде?

— Нямаш ли му адреса и телефонния номер?

Леона тръсна глава.

— Наистина ли ги нямаш? — попита Бланш учудена. — Наистина си си изгубила ума, Леона! Когато спиш с един мъж, се пита за адреса му! Не искам да те натъжавам, иначе пак ще изпаднеш в паника, макар че… — Тя изведнъж се удари по челото. — Можеш да използваш документите в офиса ти, които е попълнил за „Юнайтед филм корпорейшън“ — име, адрес, телефонен номер, рождена дата и така нататък.

— Име… Телефонен номер… — Леона скочи така, че опря главата си в плажния чадър, който бавно се прекатури на една страна. Преди Бланш да го изправи, от всички страни се спуснаха доброволци и издърпаха чадъра от ръката й, щастливи да покажат готовността си за помощ. Бланш се разсмя.

— Не си правете труда, господа! — подвикна им лъчезарно. — И без това се махаме, нали, Леона?

Леона с шеметна бързина събра нещата си и ги напъха в чантата. Адресът на Джим! Телефонният му номер! Как не се сети за документите! Ако знаехте адреса му, можеше поне да му пише?

— Готова ли си? — попита, докато нахлузваше сандалите и намяташе бялата си хавлия.

— Не още. — Бланш решеше червените си къдрици, при което беше наблюдавана с възхищение от някой и друг чифт мъжки очи. — Иди да отключиш колата! Аз идвам веднага!

След няколко минути, седнала вече в колата до Леона, попита:

— Ключът от офиса у теб ли е? Защо да не отидем направо там?

— Точно това възнамерявах.

Леона сияеше. Отново намери почва под краката си. Адресът и телефонният номер на Джим толкова улесняваха всичко. Светът отново просветна в розова светлина. Небето и слънцето се смееха в надпревара. Наистина ли беше напълно отчаяна преди няколко минути?

Караше толкова бързо, че Бланш се боеше от глоба за нарушение, но всичко мина добре. След десет минути паркира пред високата сграда и двете жени излязоха от колата. Когато пристъпиха в голямото фоайе, портиерът ги посрещна учуден.

— Идвате на работа при такова хубаво време, мис Блумфийлд?

Леона натисна копчето на асансьора и отговори:

— Забравила съм нещо. След пет минути ще се върна.

Ръцете й трепереха така, че не можа да пъхне ключа в ключалката, когато застанаха пред вратата на офиса.

— Остави на мен. — Бланш взе връзката с ключове от ръката й и отключи.

Леона мълчаливо нахълта и отвори средното чекмедже на бюрото. Спомни си, че попълнените от Джим документи беше пъхнала тук, и след като поразрови из купчината книжа, ги измъкна с победоносна усмивка и ги тикна пред лицето на Бланш.

— Заповядай! Вече имаме това, което търсехме. Винаги съм знаела, че си умна, но идеята ти днес е направо гениална. Затова на теб се пада честта да ги прочетеш!

Седна на ръба на бюрото, изпълнена с очакване, и наблюдаваше Бланш, която внимателно се зачете в смачканите документи.

— Е? — попита накрая Леона нетърпеливо. — Чети де!

Бледото лице на Бланш стана още по-бледо. Невярващо надигна глава и погледна в очите на сияещата и изпълнена с надежда Леона.

— Никакъв адрес! Никакъв телефонен номер! Направил си е шега с теб, Леона — пророни тихо.

— Как така шега? Какво говориш? — Леона издърпа с бързо движение листа към себе си и трескаво го зачете.

— Това… това… това… — заекна ужасена с пепеляво лице и изпусна документа. Бавно се свлече на стола, а Бланш се наведе да вземе падналия лист и го прочете на глас:

— Местоживеене: Навсякъде, където ми харесва! Телефонен номер: Навсякъде, където могат да ме открият! Професия: Артист в живота! — Едва се осмели да погледне приятелката си и измърмори: — Твоят непознат цирков ездач е чисто и просто шут! Не бих се учудила, ако е изчезнал завинаги.

Това си казваше Леона през следващите седмици, денем и нощем. Особено след посещението си при лекаря, който тържествено й заяви:

— Сърдечно ви поздравявам, мис Блумфийлд! Вие сте бременна!