Лайза Уолас
Желание, надежда и мечти (4)

IV

Малко преди края на работното време Бланш й се обади. Естествено, трябваше да й опише в подробности всички събития през този вълнуващ ден.

— Не си ли фантазираш? — попита трезво Бланш накрая. — Не мога да си представя, че Джим толкова прилича на великия Пиер Босиер. Не може да бъде! Не забравяй, че Пиер Босиер не е кой да е! Той е един от най-красивите мъже в света! — въздъхна дълбоко тя. — Бих припаднала, ако някога го срещна. А ти?

— Вчера може би да, но днес вече не — отвърна Леона загадъчно.

— Защо днес вече не? — полюбопитства приятелката й.

— Защото никой мъж, освен Джим Крос не може да ме развълнува.

— Ха, ще умра от смях!

Бланш се разкиска така, че Леона я попита уплашено:

— Добре ли си? Да нямаш истеричен припадък?!

— Чувствам се отлично, скъпа. Смея се само на твоя особен вкус! Казваш, че този Джим Крос бил безработен цирков ездач? Това го намирам за… — Бланш отново се изсмя звънко. — Да не си си изгубила ума, скъпа? Не бива да се влюбваш в безработен цирков ездач!

— Защо?

— Защото… защото е безсмислено, глупачето ми! Той няма да ти донесе нищо, разбираш ли? Няма бъдеще! А ти трябва да мислиш за бъдещето си, защото полека-лека клониш към трийсетте!

— На двадесет и пет съм, Бланш. Не ставай досадна!

— Не съм досадна! Годинките си летят!

Леона не се остави да я разстрои. Това, което й бе казала Бланш, не можеше да попречи на чудесното й настроение или да я възпре да мисли по-малко възторжено за Джим Крос.

Погледна часовника на стената. След няколко минути приключваше работа и щеше да се срещне с Джим Крос.

— Как те омагьоса така бързо? — не мирясваше приятелката й. — Иначе си толкова сдържана! Не мога да си спомня за някой мъж, който така бързо и напълно да те е спечелил. Толкова ли е привлекателен?!

— Той е неповторим, Бланш! Трябва да го видиш и тогава ще ме разбереш!

— Ще го видя ли някога?

— Откъде мога да знам? Ние се уговорихме за около пет часа. Това е първата ни среща, разбираш ли? Какво ще стане по-нататък, не знам!

Леона се втренчи в голямата стрелка на часовника. Имаше още десет минути до пет. Десет минути да си среше косата, да освежи грима си, да покрие пишещата машина и да поразтреби бюрото.

— Днес разговаря ли пак с Пиер Босиер? — попита я Бланш любопитно, без да се интересува за тревогите на току-що влюбеното й сърце.

— Не, само вчера. Разказах ти вече за това, Бланш! Филмът, който се снима с него, е почти готов и височайшият господин си е на яхтата. Липсват само сцените на необязден кон и те ще се снимат с Джим. Надявам се да не му се случи нещо!

— Какво да му се случи? Нали е цирков ездач! Наистина ще умра от смях, Леона — кискаше се Бланш. — Толкова да си хлътнала! Колко циркови ездачи има в Съединените щати? Двадесет, тридесет. Лудост е, че си попаднала на един от тях! Взех да вярвам, че наистина има предопределена съдба.

— Бланш, не ми се сърди, но наближава пет!

— Ти си като на тръни, скъпа.

— Да свършваме вече за днес.

— Добре. Утре ще ми разкажеш ли как сте прекарали? Вече знаеш какво си мисля по този въпрос.

Смехът й звучеше заядливо. Леона подозираше, че приятелката й не взема насериозно нейните чувства. В този момент обаче не беше важно какво си мислеха другите за нея. Оставаха й само десет минути!

— До скоро — извика в слушалката и бързо я остави.

После изтича в малката баня до офиса. Прокара бързо четката през дългите си руси къдрици и оправи с мокър показалец тъмните си вежди. Реши да начерви устните си в ресторанта, докато чака Джим. Беше сигурна, че ще дойде малко по-късно. Снимачните работи се протакаха безкрайно и това го знаеха всички, които работеха във филмовия бранш.

Подреждането на бюрото и покриването на пишещата машина й отнеха няколко секунди. Метна чантата си през рамо и бързо напусна офиса.

 

 

Джим Крос седеше на малко дървено столче. Пред него бе коленичила гримьорката и нанасяше пудра върху изпотеното му лице. На снимачната площадка непрекъснато го следваха любопитни и смаяни погледи. Артисти, оператори и режисьори не можеха да се начудят на приликата му с Пиер Босиер. Всички с нетърпение очакваха появата на кинозвездата. Сензацията щеше да е пълна! Тези двама мъже изглеждаха като еднояйчни близнаци. Никой не знаеше как би реагирал Пиер Босиер на приликата си с цирковия ездач.

Но той не се появи никакъв. Решиха да попитат иконома му, дали следващия ден ще присъства на снимките.

— Толкова ли ви е необходим — избоботи мулатът.

— Присъствието му не е наложително — обясни му Франк Борден. — Но не би било лошо, ако се отзове!

Икономът, изглежда, не можеше да даде съгласието на господаря си. В края на разговора той се оплака ядосано от тълпата истерични тийнейджърки, които се били събрали пред входа на пристанището. Те се опитвали да се покатерят през телената ограда и да се втурнат към яхтата на своя идол.

— Мистър Босиер не може да напусне кораба. Тези момичета са досадни като мишки. Истинска напаст!

Франк Борден се подразни от сравнението му. „Американските тийнейджърки не са никакви мишки! Този мулат трябва да си контролира изказванията!“ Въпреки това остана любезен.

— Не ми казвате нищо ново, така е в цяла Америка! Когато Пиер Босиер се появи, момичетата започват да припадат или да надават крясъци. Те са като барометър, който отчита градуса на популярността му. Колкото повече момичета припаднат, толкова е по-обичан!

— Може да е така, но е изключително досадно. Те дори са готови с плуване да достигнат яхтата. Както ви казах, толкова е непоносимо, както в Дайтън бийч никога не е било. Поради тези причини мистър Босиер утре изобщо не желае да напуска яхтата си. Но ако си промени мнението, ще ви осведомим своевременно.

Франк Борден предаде този разговор дословно и на всеослушание. Известно време той се възмущаваше от високомерието на Пиер Босиер и мръщеше нос. После отново се концентрира върху снимачните работи и върху Джим Крос, който, седейки на малкото дървено столче, наблюдаваше между четките на гримьорката малката арена, устроена специално за филма. Белият кон с тревожно втренчени очи тъкмо бе напоен и нахранен.

Това не беше съвсем необязден кон, но все пак достатъчно темпераментен и твърдоглав. Джим умееше наистина да язди отлично и в това не се съмняваше никой. Всяка частица от тялото го болеше, но не казваше нищо. Стискаше зъби и мълчеше.

Гримьорката направи крачка назад и го огледа с присвити очи, наклонила глава на една страна.

— Така ще можете отново да продължите, Джим. Надявам се, че след като се нахрани, конят ще се поободри. Режисьорът залага много на него.

„Дано да е още уморен — мислеше си той. — Стига ми за днес.“

Бяха го облекли в кафяво кожено яке, тесни кожени панталони, бяла копринена риза с кремаво жабо и черна шапка с лента, която падаше върху широкия му гръб. С всичко това по себе си наподобяваше смесица от каубой и тореадор. Носеше и лъснати дълги до коленете ботуши с остри шпори, с които да пришпорва коня.

На режисьора сцените все му се струваха не достатъчно „диви“. Конят трябваше постоянно да се изправя на задните си крака и силно да цвили. Това го принуждаваше да прави Джим, като забиваше шпорите в слабините на бедното животно. Само че невинаги се получаваше. Конят не цвилеше „диво“, а по-скоро пръхтеше.

— Ти цирков ездач ли си или не? — вилнееше непрекъснато режисьорът. — Не знаеш ли как се пришпорва кон?

При тези думи той се хващаше за главата или вдигаше високо ръце.

— В сценария се казва, че героят е на косъм от смъртта си, проумяваш ли го? Конят почти трябва да те отхвърли! По сценарий ти седиш на необязден кон и се страхуваш за живота си, не схващаш ли, глупак такъв?

При „глупак“ хубавите тъмни очи на Джим пламваха гневно, но си замълча. Режисьорът срещаше само презрителния му поглед. „За този безскрупулен тип само филмът е важен — мислеше си Джим. — Филмът, парите и славата! Какво го интересуват страданията на някакъв си кон.“

— Ако не беше тази дяволска прилика с Пиер Босиер, не би останал и секунда повече! — заплашваше го режисьорът.

На Джим сърце не му даваше да измъчва животното. Бяха изминали часове. Режисьорът ставаше все по-яростен, а Джим все по-твърдоглав!

— Колко пробни снимки направихме? И колко е часът — попита той гримьорката.

— Не ги броих всичките, но трябва да бяха около двадесет. А часът е четири и нещо.

„Четири и нещо? След около час ще видя прелестната Леона! Как ли ще дочакам дотогава!“

През цялото време гримьорката го бе гледала намръщено. Тя гримираше Пиер Босиер от първия ден на неговата кариера и познаваше очите, устата, носа му, дори и самата му кожа — около очите тя беше фина, а към врата — по-тъмна и с по-големи пори. Всичко знаеше за него с най-малките подробности. Джим Крос толкова приличаше на голямата звезда, че се чувстваше объркана. Такова нещо още не бе изживявала. Дори и малките бенки зад дясното им ухо съвпадаха. Джим бе забелязал, че постоянно се взира в него, но се стараеше да игнорира погледите й.

„Четири и нещо“ — повтаряше си, докато тя почистваше с тампон кожата му. После нанесе освежаващ лосион, напудри челото и носа му и среса тъмните му коси.

— Сега би трябвало да е последната снимка, иначе няма да свършим до пет часа.

— Кой е казал, че режисьорът ще приключи в пет часа? — отвърна гримьорката.

— Не той, а аз го казвам — заяви Джим спокойно.

Жената се засмя. Отлично знаеше, че тук се разпореждаше само режисьорът и никой друг! Макар че неведнъж Пиер Босиер си бе позволявал да напусне снимачната площадка без негово разрешение.

— Въобразявате си — каза тя. — Не можете да си тръгнете оттук в пет часа! Понякога работим по петнадесет часа непрекъснато, а това означава — до късно през нощта!

Късно през нощта Джим възнамеряваше да прави нещо съвсем друго!

Режисьорът вече се бе настанил удобно на стола си.

— Готови ли сте? — извика им повелително.

— Да — отвърна гримьорката. — Станете и побързайте малко — прошепна на Джим.

Конят отново бе изведен на снимачната площадка. Изглеждаше изморен и по-добре би било да си остане в конюшнята.

— И така, нека сега видим какво действително можеш, Джим! — рече режисьорът, човъркайки зъбите си с клечка. — И ти повтарям — мисли за това как конят ще се изправи на задни крака и силно ще изцвили. А ти… ти трябва смело и здраво да се придържаш в гривата му… Така да се каже, като герой на всички времена! Дамата на твоето сърце ще ти се възхищава безгранично и ще прояви нежност към теб. Разбра ли?

Джим кимна. С високо вдигната глава премина през оградата, която отделяше арената от прожекторите и камерите. Един от асистентите държеше здраво коня, докато режисьорът извика по мегафона:

— Готови за възсядане!

Конят наостри уши от шума и започна неспокойно да тъпче на място, макар че досега видът му бе ленив и вял.

— Готови! Снимаме — крещеше кинооператорът. — Запис! Тон…

Джим се метна на тъмнокафявото кожено седло и зачака режисьорът да вдигне ръка според уговорката. Не забеляза как в това време един от асистентите скочи през оградата и ловко убоде с голяма игла животното. Конят изцвили пронизително и започна да се мята от болка. Джим се задържа известно време върху гърба му, но не по-дълго от няколко секунди. Строполи се на пясъка, а конят препусна към другия край на арената да си потърси по-сигурно убежище.

Режисьорът завика, пляскайки с ръце:

— Браво! Браво! Беше чудесно! Джим, най-после лицето ти изглеждаше така, както исках!

И добави самодоволно:

— Е, номерът с иглата подейства! Как не се сетих по-рано?

Джим бавно се надигна. Беше така яростен, че му се искаше да му разбие мутрата, но се въздържа и намръщено му заяви:

— Тръгвам си!

Режисьорът остана със зяпнала уста. Джим побърза да смъкне дегизировката от себе си и се мушна в старите си панталони и пуловера. После нахлузи мръсните си маратонки и излезе подсмихвайки се от фургона.

— Хей, хей! — викна му възмутен режисьорът. — Не можеш да направиш това! Побъркан ли си? Върни се веднага на снимачната площадка. Аз определям кой е нужен тук и кой не. Трябваш ни още! Заповядвам ти!

Но Джим не му обърна никакво внимание. Под смаяните погледи на околните само докосна леко фуражката си с два пръста и вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Хич не ми пука! Правя това, което искам!“

— Парите ти! — пенеше се от яд режисьорът. — Няма да получиш нито цент, надут простак! Ти бойкотираш работата ни! Цирков клоун!

При „цирков клоун“ Джим се поспря. Това прозвище нарани достойнството му. За момент се поколеба, после се обърна към тълпата, която го зяпаше, и усмихвайки се, се поклони елегантно почти до земята. Веднага след това изчезна зад голямата порта, която отделяше снимачната площадка от главната улица.

Докато махаше на минаващото такси, погледна часовника си. Беше пет без десет. Явно, щеше да бъде точен за срещата.

Когато таксито наближи високата сграда, той съсредоточи изцяло мислите си върху Леона. „Всъщност, тя ли е жената, която съм чакал толкова дълго?“ Красивата нежна блондинка бе грабнала сърцето му. Как бе направила това, си беше нейна тайна, но се бе случило! „След толкова години!…“ Дълго я беше чакал и тъкмо затова всичко бе толкова вълнуващо!