Лайза Уолас
Желание, надежда и мечти (11)

XI

При първото чуруликане на птиците Пиер се надигна от леглото. Беше много рано. Утринното слънце току-що изгряваше и оцветяваше небето в нежно сиво и розово. Облече елегантните си дрехи и си помисли за изтърканите джинси и износения пуловер, който икономът му беше купил тогава от един студент в Дайтън бийч.

Огледа се замислено, преди да напусне спалнята, която в къщата на родителите му винаги беше приготвена за него. Вероятно нямаше повече да спи сам тук. Вероятно Леона щеше да бъде до него в бъдещето му — горе в бялата къща, близо до облаците, с приказна гледка както мечтаеше тя, неподозираща нищо. Сърцето му радостно трепна, като си спомни как Леона се шегуваше със своите фантазии. А къщата действително съществуваше, трябваше само да се нанесат в нея.

Изгледът от терасата беше по-хубав от всяка пощенска картичка. Дори и от широкото, застлано с коприна легло можеше да се възхищава на лазурносиньото Карибско море. Пиер се усмихна. Щеше да се погрижи за това, след настаняването им в тяхната къща мечта, Леона да няма време да се наслаждава на гледката от леглото. Копнееше до болка за съблазнителното й тяло, което толкова страстно реагираше на любовните му докосвания. Веднъж да се озове отново в прегръдките й — кадифената й кожа, твърдите й гърди, копринените къдрици разпилени на бялата възглавница като златисти слънчеви лъчи, тихата й въздишка… Джим простена. Дни наред не биха излизали от спалнята…

Изтича надолу по стълбите и напусна старата къща. Беше помолил за колата в пет часа. Шофьорът тъкмо я изкарваше от гаража. Жан, икономът му, вече беше заел мястото си. Пиер рядко напускаше дома без него. От малък Жан го съпровождаше и охраняваше й той не можеше да си представи да отпътува без него. Жан беше приел тревожното обаждане от Антигуа онази сутрин, докато Пиер, като Джим Крос, беше при Леона в офиса. „Ники е в опасност за живота си — каза му Жан тогава. — Той и професор Марни са на път за Лондон с личния автомобил на професора! Трябва да дойдеш колкото се може по-бързо!“

С желязно самообладание превъзмогна последните две сцени с ездата, представящ се като Джим Крос. После се добра до яхтата си и се приготви за път. А най-сетне дойде раздялата с Леона! Последно, отчаяно съединяване на телата им. Бяха се вкопчили един в друг, времето беше спряло. Знаеше, че дълго няма да види Леона. Понякога в Лондон през дългите отчаяни нощи, докато бдеше вцепенен над живота на сина си, изпаднал в безсъзнание, мислеше, че тя едва ли вече очаква появата му. А ако не можеше да му прости дългото отсъствие? Със страх прогони мислите си.

— Към летището! — каза на шофьора, докато той палеше колата. — А Жан ще оставим на пристанището!

Бяха се уговорили с иконома той да закара яхтата до Флорида. Щяха да се срещнат на същото пристанище, както преди няколко седмици, когато Пиер се снимаше във филма.

Самолетът имаше три часа закъснение. Вместо в осем часа излетя чак в единадесет. Пиер ходеше неспокойно като разярен тигър в сградата на летището и се овладя едва когато един от многото приятели на семейство Босиер в Антигуа го поздрави и попита за сина му Николас. За успешната операция на малкия се говореше навсякъде из острова.

Най-после самолетът напусна Сент Джонс и Антигуа. Когато се приземи в Маями, беше малко след един. Обедният самолет за Дайтън бийч беше вече излетял. Следващият полет беше в три часа. Докато чакаше, Пиер болезнено чупеше пръсти. Не пожела да телефонира на Леона от летището. Искаше да я изненада! Да стои срещу нея и да я гледа в очите, когато му говори! Със сигурност ще бъде откровена. Беше убеден в това. Нейната искреност и прямота го бяха впечатлили от самото начало.

Беше много развълнуван. Докато беше в Лондон, си мислеше за Леона като един вид спасителен пристан и като щастливо разрешение на всички негови проблеми. Но сега го обземаха съмнения. Виждаше Леона в неизвестни светове, изчезнала завинаги, и изпадна в паника.

Пътниците бяха подканени да се приготвят за полета. Пиер се втурна пръв в самолета. Толкова бързаше да стигне при Леона, че би могъл дори да изнуди пилота да лети с по-голяма скорост.

След приземяването в Дайтън бийч хукна бързо, като че ли целият гореше в пламъци, и взе първото такси пред летището. Колата спря малко преди пет часа пред високата сграда. Плати, скочи на улицата, втурна се във фоайето покрай портиера и се качи в асансьора. В пет часа без пет минути влезе в офиса на Леона, след като почука тихо на вратата, а никой не му отговори.

Гледката накара сърцето му да се скъса. Леона седеше на стола с гръб към него и тесните й рамене конвулсивно потрепваха. Тя плачеше.

Той се приближи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Леона?

Известно време тя остана да седи вцепенена, после се завъртя рязко. С широко отворените си, зачервени от плач очи, изглеждаше като изгубила ума и дума.

— Леона! — повтори той тихо и умоляващо. Тя остана безмълвна, само започна по-силно да трепери.

— Леона? — промълви Пиер за трети път и чак тогава тя изведнъж като че ли се пробуди. Сияеща усмивка изгря върху разплаканото й лице. Пиер протегна спонтанно ръце и с бързо движение я притисна до себе си.

— Това си ти… наистина? — прошепна Леона близо до гърдите му. — О-о, Джим! Ти се върна? — Надигна глава и го погледна втренчено в очите. Не се осмеляваше да мигне от страх, да не би той да изчезне като съновидение.

— Върнах се завинаги, скъпа!

— Завинаги ли, Джими? — повтори ощастливена. — Не сънувам ли?

— Не сънуваш, скъпа! Има само една малка подробност, която трябва да уточня.

— Какво? — попита тя със страх.

— Нищо, скъпа! Не се страхувай, не е толкова важно! Искам само да те помоля да ме наричаш Пиер?

— Пиер? Като Пиер Босиер? — Леона го гледаше невярващо. — Да не си се вживял прекалено в ролята си?

Пиер поклати глава и се засмя.

— О, не! Не е това. Искам само да ме наричаш с истинското ми име, а то е Пиер Босиер!

— Джим, не разбирам нищо! Не можеш да бъдеш Джим Крос и същевременно Пиер Босиер!

— Аз съм просто Пиер Босиер! Само се представях за Джим Крос…

Той разказа на смаяната Леона цялата история ред по ред, като не пропусна Лондон и операцията на детето си.

Леона слушаше изумена. Можеше само да поклаща глава и от време на време да се пощипва по ръката, за да провери дали е будна. Пиер я гледаше с най-милата си усмивка и отново я придърпа към себе си да я целуна.

— Разпознавам те по целувките — прошепна Леона срамежливо в ухото му. — И всъщност ми е все едно дали си Джим Крос или Пиер Босиер. Тялото и нежността ти са същите като преди!

Огромното облекчение, което изпита, я омаломощи. Отново беше щастлива. В прегръдките на Пиер се чувстваше мека, като восъчна кукла. Лицето й изгуби всякакъв цвят и внезапно изпадна в безсъзнание.

Пиер се втренчи ужасен в немощното тяло и панически затърси подходящо място, където да я положи. Лекар! По най-бързия начин трябваше да повика лекар!

Но Леона бързо дойде на себе си. Отваряйки очи, си спомни: „Джим се беше върнал!“.

— Преди да припаднеш втори път, трябва бързо да те попитам нещо. Обичаш ли ме поне още малко? Не заслужавам, знам, но…

— Обичам те, Пиер Босиер! — обви ръцете си около врата му тя и се усмихна нежно. — Безкрайно!

— И ми прощаваш, че те накарах толкова дълго да чакаш?

— Прощавам ти! Обичам те!

Тя искаше да затвори очи и да го целуне, когато погледът й случайно попадна върху отворената врата, и се изчерви. Пиер също се извърна назад и сякаш онемя.

Бланш, за която Леона съвсем беше забравила, беше обикаляла из Орландо да купи малък подарък за бъдещото бебе на Леона. Надяваше се, че това ще я ободри, и реши да е играчка — животно от плат. Един зелен крокодил с жълти очи и заплашително отворена муцуна. И сега този крокодил надничаше в стаята, а Бланш, скрита все още в коридора, имитираше писъка на гладно кърмаче.

— Как са майката и детето? — провикна се тя зад вратата, докато зеленото влечуго заплашително отваряше и затваряше червената си муцуна.

Пиер Попита тихо:

— Вярно ли е?

— Истина е! След седем седмици!

— Наше дете ли е?

— Разбира се, скъпи!

Той мигновено си представи всичко, което е трябвало да преживее Леона през тези дълги седмици, и я притисна така силно към себе си, че тя тихо извика.

— Ало? Има ли някой? — извика Бланш и весело влезе в стаята, но веднага се спря стъписана. — Кой… е… този…? — попита гневно. — И защо те е прегърнал толкова интимно?

— О-о! — Леона се опита да стъпи на краката си, но Пиер не я пускаше. Тя отново се изчерви и се засмя щастливо.

— Това е Джим — представи тя Пиер. — Всъщност той е Пиер… Пиер Босиер, спомняш си може би?

Бланш присви очи и попита:

— Пиер Босиер? Известната звезда?

Бавно мина покрай двамата, като оглеждаше Пиер от горе до долу.

— Изглежда като Пиер Босиер, държи се като него, облечен е елегантно като Пиер… О, господи! Как намери този мъж, който толкова точно може да копира известния Босиер?

— Но той е истинският! — Леона се засмя, а Пиер кимна утвърдително.

— Да не би да е онзи безсърдечен Джим Крос? — попита Бланш със заплашителен глас. — Забрави ли какво ти обещах? Ще му кажа мнението си честно и откровено. Как можете да зарежете една бременна жена? Подлец!

— Бланш! — опита се да я прекъсне Леона, смеейки се, но Пиер я помоли да замълчи.

— Тя има пълно право, скъпа! Нека да каже какво мисли за мен!

— Бланш, моля те! Всичко е само едно недоразумение — успокояваше я Леона. — Действително говориш с истинския Пиер Босиер! Той ме обича и се завърна! Аз също го обичам, обичаме се!

— И кога ще се ожените?

— Ако зависи от мен — веднага! — отговори Пиер светкавично.

— Това пак ли е някой от вашите безвкусни вицове?

— Напълно сериозен съм — каза Пиер и действително изглеждаше точно такъв. — Впрочем, не мога да отговарям вместо Леона. Тя трябва сама да реши дали да се омъжи за мен.

— О да! — извика Леона щастлива.

— Тогава сме единни. Ще напуснем утре Дайтън бийч с яхтата ми. А приятелката ти ще ни бъде кръстница.

Бланш все още се съмняваше дали този невероятен човек не си правеше шега. Но ако е действително Пиер Босиер, то историята започваше много интересно. Леона — съпруга на кинозвезда? Къде живее той всъщност? Къде отива? Нямаха ли такива известни хора като Пиер огромни къщи? Веднага трябваше да узнае.

— В що за колиба живеете? — попита го нахално. — И къде? Не пускам приятелката си просто така да тръгне, където и да е!

— И в скромна сламена колиба бих била щастлива с Пиер — възрази Леона троснато, макар че Бланш не питаше нея, а Пиер.

— Живея в Антигуа — обясни той. През цялото време ръката му беше поставена закрилящо върху нежната Леона, която постоянно се изчервяваше и пребледняваше при думите на Бланш. — Там имам скромно имение с портокалови дървета, насаждения със захарна тръстика и банани, както и едно любопитно малко момче, което наскоро се пребори със смъртта.

— Можеше и повече да ми разкажете. — Бланш не остана доволна от чутото.

— Засега е достатъчно — каза Леона енергично. — Повярвай му най-накрая, Бланш! Действително е Пиер Босиер! Ако сега тримата напуснем офиса и седнем на някое уютно, място, мога да ти обясня всичко! И без това нещо огладнях! — Затвори очи и почувства как й се завива свят. През целия ден не беше яла почти нищо. Пиер хвърли на приятелката й укорителен поглед.

— Чухте отговорите на глупавите си въпроси. Бедната Леона умира вече от глад, а вие, уж най-добрата й приятелка, не преставате с вашето недоверие!

— Бедната Леона седмици наред си изплака очите по вас! — поде Бланш язвително. — А както изглежда, това въобще не ви трогва! Само не се правете на загрижен! Къде бяхте, когато бедната Леона получи радостната информация от лекаря, че е бременна? Тогава трябваше да се грижите за нея! Тогава тя се нуждаеше от вас!

— Ако не престанете да спорите, не искам да ви виждам и двамата повече. — Леона вече стоеше до вратата. — И сериозно мисля това, което казвам — прибави строго. — И така, не можете ли заради мен да си стиснете ръцете и помирите? Желая го от сърце!

Пиер и Бланш се гледаха няколко секунди недоверчиво, после се приближиха един до друг и си подадоха ръце.

— За доброто приятелство! — каза Пиер.

— За доброто приятелство! — повтори Бланш, преглъщайки няколко други хапливи забележки, които с удоволствие би му подхвърлила.

— Това, да ви стана кръстница — мислите ли го сериозно? — попита в асансьора и се почувства малко излишна, тъй като Леона и Пиер само се гледаха влюбено.

Пиер й отговори учтиво:

— Разбира се, че е сериозно, мила Бланш. С най-добрата приятелка на бъдещата ми жена трябва да се отнасям добре, затова… предлагам да е кръстница и гост при нас за цял живот!

— Предложението се приема. — Бланш потърка доволно ръце. — И по-късно с гордост ще си спомням как не изгубих разума си, когато самият Пиер Босиер стоеше срещу мен!

— Но ти винаги си мечтала за него! — подразни я Леона.

— За него мечтаят всички жени! — възрази Бланш и леко се изчерви.

— Напомням ти колко беше развълнувана, когато научи за телефонния ми разговор с него преди няколко седмици.

— Да, но в него може да се влюби само една такава наивна мишка като теб!

Пиер се засмя. Сега те стояха на улицата и се оглеждаха за такси.

— Защо да не отидем в малкия ресторант няколко преки по-нататък, където прекарахме нашата единствена вечер? — попита Леона. — Спомняш ли си, Пиер!

— Дали си спомням! — Пиер хвана двете жени под ръка и се устремиха към ресторанта.

— Майка ми! — изведнъж извика Леона уплашено.

— Какво се е случило с майка ти?! — попитаха Бланш и Пиер едновременно.

— Исках да й телефонирам. Всъщност бях решила да напусна завинаги Флорида и да се настаня при майка ми в Калифорния. Мислех, че детето там би се чувствало по-добре.

— Ще й телефонираме и ще я поканим на сватбата, скъпа!

Пиер потрепери. Ако беше пристигнал ден-два по-късно? Вероятно Леона щеше да е заминала и той нямаше да я види никога повече! И детето! Нямаше да узнае за него! Прилоша му.

— Извинете — помоли той и бързо се отправи към тоалетната.

— Кажи ми, вярно ли е всичко това, което слушах досега, или този Пиер ме заблуждава? — попита Бланш недоверчиво приятелката си. — Просто не мога да повярвам! Ти и известният Пиер Босиер? Всъщност, знаеш ли каква златна рибка си хванала?

Леона гледаше замислено вратата, зад която изчезна Пиер Босиер.

— За мен е важно само, че ме обича, и сега съм напълно сигурна в това. Всъщност знаех, че Джим ще се върне някой ден.

— Виждаш ли, че пак го назова Джим!

— Бланш, позволи ми да ти разкажа историята отначало…

 

 

Тримата прекараха нощта в малкия апартамент на Леона. Пиер остана цялата нощ до леглото й, седнал в едно старо кресло, тъй като нямаше свободно легло за него. Но той беше щастлив да може да наблюдава часове наред милото й умиротворено лице.

На сутринта Жан чакаше господаря си на пристанището на Дайтън бийч. Беше доста учуден, когато Пиер пристигна с две млади красиви дами.

— Русата ли е? — попита той тихо Пиер. — Повече ми харесва от червенокосата. Николас ще бъде възхитен от нея.

— Русата е — прошепна Пиер.

Той вече реши да отложи плаването с яхтата до Антигуа, тъй като то би продължило твърде дълго. Щяха да вземат редовния полет за Сент Джонс. Не искаше да кара родителите си, и преди всичко Николас, да ги чакат много. Но всъщност сега не мислеше толкова нито за сина си, нито за майка си и баща си. Представяше си бялата спалня… широкото легло… Леона върху белите копринени чаршафи… нейното сладко голо тяло, топящо се в прегръдките му… тяхното страстно сливане един с друг…

Не можеше да чака! Полетът му се стори твърде дълъг, макар че нямаше и два часа. От Маями беше уведомил родителите си и когато в Сент Джонс слязоха от самолета, елегантната бяла лимузина вече ги чакаше.

Бланш попадаше от една изненада в друга, докато Леона едва забелязваше заобикалящия я свят. Тя просто беше щастлива да има Пиер близо до себе си и да вижда хубавото му лице. За нея то беше много по-ценно, отколкото изгледът към великолепното Карибско море.

На Бланш й определиха една стая в къщата на родителите му. Пиер сърдечно поздрави майка си и баща си, но за кратко. Бързаше много да покаже на Леона къщата горе на хълма. Не им предостави много време да огледат бъдещата му жена по-внимателно и да се запознаят с нея.

Също и Николас, когато го повикаха от парка, поздрави русата красива жена само с доволно кимване, и отново се втурна към малките си приятели, за да не пропусне много от играта. По-късно щеше да се запознае с Леона, не сега!

Съобразителната Бланш също прояви разбиране. Тя почти набута двамата в голямата лимузина. Най-после бяха сами! Когато спряха пред бялата вила, Пиер и Леона слязоха почти тичешком.

— Можете да се върнете обратно при родителите ми, засега не се нуждаем от вас — нареди Пиер на шофьора. Още докато колата завиваше по широката алея, Пиер вдигна Леона на ръце и я понесе нагоре по стъпалата. Насочи се веднага към украсената с цветя спалня. Внимателно я положи върху копринените завивки и попита:

— Добре ли се чувстваш? Бихме могли…

По-нататък не продължи. Леона протегна ръце към него. Тялото й копнееше толкова силно за целувките му, че не можеше да чака. Пиер й помогна да се съблече.

— Ела! — шепнеше тя страстно. — Не мога да чакам повече! Умирам от желание!

— Имаме време, много време… — отвърна Пиер и започна да целува ухаещата й кожа.

Леона се възпламени от желание.

— Моля те! — каза тя пресипнало. — Люби ме!

— Как мечтаех за това през тия дълги седмици! — изтръгна се от гърдите му като стон. — Моя малка морска русалка, с темперамент на тигрица!

Леона вече почти не го чуваше. Беше заета да му докаже, че сравнението му е вярно. Две копчета на ризата му бяха вече скъсани…