Лайза Уолас
Желание, надежда и мечти (10)

X

— Как си, Леона? — Беше Бланш, задъхана в паузите между две танцови репетиции. Откакто разбра, ме Леона е бременна, не минаваше и ден, без да се осведоми за състоянието й.

— Добре съм, Бланш! Вече съм във втория месец! — Леона се смееше, но смехът й прозвуча слабо и измъчено. От буйната й жизненост, с която очароваше всички около себе си, не беше останала и следа. Беше тъжна и потисната.

— Нямах предвид телесно, а душевно.

Бланш много добре знаеше, че приятелката й е пред нервен срив. След като научи от лекаря новината, дни наред ходеше с насълзени и зачервени очи и беше неспособна да се съсредоточи върху работата си. Имаше усещането, че не можеше да мисли, а само да чувства, а към Джим Крос изпитваше тъга и яд, любов и нежност. Не искаше да вярва, че се е заблуждавала в него. Невъзможно бе да е изчезнал завинаги! Но фактите говореха против това, тъй като нито се появяваше, нито й пишеше или телефонираше. Не разбираше това. Понякога вярваше, че е само лош сън, от който всеки момент ще се събуди. Силните ръце на Джим ще я прегърнат и двамата ще се смеят на този глупав сън.

Щом се прибереше от работа, тя се разхождаше неспокойна насам-натам из малкия апартамент, но не издържаше и тичаше към плажа, на онова място, където тя и Джим се бяха любили през дългата нощ. После, обляна в сълзи, се връщаше обратно с надеждата, че ще намери писмо или картичка от него в пощенската кутия, макар че постоянно се убеждаваше в противното.

Отчаянието я съкрушаваше. Беше достатъчно лошо да изгуби Джим завинаги, но още по-лошо беше да има дете от него. Как ще го отгледа? Почти нямаше контакт с майка си. Тя беше два пъти развеждана, живееше в Калифорния и разговаряха рядко. Как ще обясни по-късно на детето си, че баща му е изчезнал?

Как би реагирал Джим, ако узнаеше за нейната бременност? Но най-кошмарното бе това, че тя още го обичаше! Не можеше да го забрави, въпреки усилията. Той беше голямата любов в живота й, макар че не го познаваше и седмица. От друга страна, всяка секунда от тяхната среща беше безкрайно ценна за нея, а любовта и времето бяха две напълно различни неща. След Джим Крос не би могла да обича никой друг мъж, във всеки случай не така пълно и всеотдайно.

Къде беше той? Защо не се обаждаше? Действително ли нямаше да дойде повече? При въпроса на Бланш всичко това й мина през ума и започна тихо да плаче. Приятелката й на другия край на телефона се измъчваше от състрадание и съчувствие и трябваше да задържа сълзите си. Но не забеляза нищо, а напротив, каза доста рязко:

— Събери си силите, Леона! Плачът ти започва да ме нервира! Овладей се и се вземи в ръце! По-добре започни да шиеш бебешки дрешки, това ще те отклони от мислите ти.

— Моля те, не говори нищо лошо за Джим!

— Моля те, не говори нищо лошо за Джим! И още го защитаваш! Само да ми падне! Хубаво ще си изпати! — Бланш изпадна в ярост. — Впрочем, днес ще дойда при теб, затова ти се и обаждам. Дисни прави ремонт на танцовата зала и аз съм една седмица в отпуск. Днес е петък — до следващата неделя. Мисля да го прекарам при теб. Имаш ли нещо против? Кажи, ако не е удобно!

Бланш обичаше морето, но не това беше причината, поради която искаше да дойде в Дайтън бийч. С удоволствие можеше да прекара отпуска си в Ню Орлиънс или Сан Диего, да опознае нови градове. Но тя виждаше, че Леона сега се нуждае от помощ и реши следващата седмица да бъде при нея.

— Ела — отговори Леона слабо.

— Ще свършиш ли днес по-рано работа? — попита Бланш.

— Не, макар че бих искала. Сега съм ужасно изморена, а е едва десет часа сутринта. Следващите седем часа са като планина пред мен — така непреодолими. Но ела, ще се радвам!

Целият й живот беше като висока планина! Затвори очи и си пожела да заспи и никога повече да не се събуди. Гласът на Бланш прекъсна апатията й.

— Добре! В пет часа ще бъда на прага на офиса ти. Разкраси се малко, каня те на вечеря, може и да пием по нещо! Имам впечатление, че се нуждаеш от това.

— Напоследък ми става лошо от пиене!

— Не съм казала, че трябва да се напиваш, Леона! Малко количество няма да ти навреди. Хайде, до довечера!

— До довечера! — отговори Леона и остави слушалката.

Тя се втренчи през прозореца към океана, без да възприема нищо от блестящата му хубост. Беше й все едно. Когато телефонът звънна отново, трябваше да събере сили, за да го вдигне. Гласът, който се обади, в първия момент й се стори познат, но далечен и много неясен.

— Мамо? — попита невярващо. Не беше разговаряла една година с нея. — Това е толкова рядка изненада!

— Знам, детето ми. Тъкмо си мислех, че не сме се виждали цяла вечност, и затова… Знаеш ли, аз се разделих с Фред и искам да те попитам дали имаш желание да дойдеш да живееш при мен, скъпа? Обмисли предложението ми, ще почакам да ми отговориш. Добре ли си? — попита любопитно. — Ние всички сме здрави, добре сме също и твоите лели, братовчеди и братовчедки.

Отдавна не беше чувала нищо за семейството си. Едва можеше да си спомни лелите си, братовчедите си и братовчедките си, и честно казано, най-малко се интересуваше сега как са.

— Радвам се, но трябва да помисля по предложението ти!

— Разбира се, скъпа. Много бих се радвала, ако кажеш „да“. В Калифорния има толкова посреднически агенции, колкото пясък в морето, и веднага би могла да си намериш добра работа. Има също доста атрактивни мъже…

— Майко!… — прекъсна я Леона рязко.

— Какво има? Враждебно ли си настроена към мъжете? Или вече си се омъжила?

— Нито съм враждебно настроена, нито съм се омъжила, майко. За съжаление съм ужасно заета, но ще ти се обадя веднага, когато взема решение. Обещавам ти.

— Добре, добре, скъпа! Ти си, както винаги, моето малко прилежно момиче. Не си се променила ни най-малко! Върши си работата и бъди послушна! Дочуване, скъпа!

— Дочуване, мамо!

Леона се облегна замислено на стола си и мислеше усилено върху предложението на майка си. Трябваше ли да го приеме и да се премести при нея в Калифорния?

Не беше ли знак от небето, че майка й се обажда точно сега? Тя беше сравнително млада и модерна жена. Не би се възмутила от едно внуче, напротив — би се грижила с любов за него, когато Леона започне работа. Детето би израснало в собствена къща, не биха се грижили чужди хора за него… Представи си едно малко момиченце с блестящи тъмни очи и черни коси като на Джим, и сълзите и мигом потекоха. „Джим, Джим, Джим — мислеше си с горчивина, — наистина ли не ни искаш?“

 

 

Денят премина много бавно. Колкото по-дълго премисляше предложението на майка си, толкова повече то й харесваше. Да се махне оттук! Да забрави всичко! В Калифорния сигурно ще й провърви повече. Там нямате да се сеща за Джим. Освен това, една смяна на мястото и жилището би се отразила добре на бебето, а само за това искаше да мисли тя за в бъдеще. Собственият й живот бе станал маловажен. Джим беше изчезнал и заедно с него — любопитството и радостта от живота.

Малко преди приключването на работния ден тя взе решение. Да, ще напусне Флорида! Ще използва присъствието на Бланш, за да подготви преместването си. През следващите дни ще съобщи на шефа си, че напуска. Трябва да се уредят много неща, да се опаковат съдовете, дрехите и бельото… Погледна нетърпеливо ръчния си часовник. Беше пет без десет. Дано Бланш бъде точна! Едва можеше да дочака да сподели с нея голямата новина.

После се сети колко много ще се натъжи Бланш, защото това означаваше раздяла. Дълги години двете бяха неразделни, споделяха и най-интимните си тайни. Трябваше ли сега това да е краят?

Леона беше съвсем изтощена от мисли. Подпря лакти на бюрото и закри лицето си с ръце. Всичко беше толкова ужасно! Да можеше да върне времето няколко месеца назад! Да можеше да бъде отново радостното и безгрижно момиче, както тогава.

Започна отново тихо да ридае. Сълзите се стичаха между пръстите й. Не чу тихото почукване на вратата. Не чу как някой пристъпи в офиса на пръсти и се приближи до нея…