Сюзън Симс
Златна треска (7)

Шеста глава

Кит тъкмо излизаше изпод душа, когато телефонът иззвъня. Тя уви хавлиената кърпа около тялото си и вдигна безжичния телефон от тоалетката.

— Ало? — Леко задъхана от бързането, тя отметна назад мокрите кичури коса.

— Кит? — Гласът беше неясен.

— Ти ли си, Стронг?

— Не, момиче, не е той. — В думите имаше простоватост, която смрази младата жена.

— Кой е на телефона? — успя да попита.

— Не ти трябва да знаеш…

— Ако не си кажете името, ще затворя! — атакува тя непознатия глас.

Изтръпнала от ужас, безпомощно притискаше дебелата хавлия към гърдите си.

— Не те съветвам… — Заплахата, макар недоизказана, беше твърде ясна. — Получи ли бележката ми?

— Каква бележка?

В слушалката се чу астматично хриптене. И след това:

— Миналото ще се завърне и ще те преследва, госпожо О’Кели.

— Значи, това сте вие! — Тя едва овладя тракащите си зъби.

— Да, аз ти я написах!

Кит бавно се отпусна на тапицираната табуретка пред огледалото.

— Какво искате? — попита тя.

— Скоро ще ти стане ясно. — Колкото и да се мъчеше, Кит не можеше да определи дали гласът е женски, или мъжки. — Ако си траеш, никой няма да пострада… Разбра ли ме?

— Да… — Кит пое дълбоко въздух.

— Чела ли си Библията? Там е казано, че синовете ще изкупят греховете на бащите си…

— Така ли е казано в Библията? — Кит се опита да предразположи гласа с надежда, че ще успее да проумее логиката на несвързаните слова.

— Да, точно така… — Последва пауза. — О’Кели ми е длъжник! И на много други…

— Какво ви дължи?

— Закъде си се разбързала? — изкиска се безполовият глас. — Когато му дойде времето, всичко ще ти стане ясно…

— Моля ви, оставете ни на мира! — Сълзи напираха в очите й.

— Не мога, момиче.

— Защо? — попита тя почти шепнешком.

— Трябва да си взема онова, което ми принадлежи. Ти ще ми помогнеш да го получа.

— Но защо тъкмо аз?

— Само ти можеш да го сториш — настоя гласът, без да дава обяснения.

— Нищо не разбирам — изплака Кит объркана. Все по-трудно й бе да се владее.

— Ще разбереш…

— Кога?

— Скоро…

Последвалото мълчание продължи повече от минута. Кит се опита да преглътне буцата в гърлото си.

— Не сте затворили, нали? — попита тя пресипнало.

— Не, не съм… Мислех си, че май е време с мъжлето ти да заминете на втори меден месец.

— Втори меден месец ли? — повтори тя, невярваща на ушите си.

— Не чу ли какво ти казах?

— Но…

— Никакво „но“! — След кратка пауза, гласът рязко запита: — Слушаш ли ме, момиче?

— Да, слушам ви…

— Искам да предадеш на Стронг нещо от мен!

Кит прехапа долната си устна, за да спре треперенето. Усети кръв върху езика си.

— Добре, ще му предам — съгласи се тя.

— Кажи му, че винаги е бил късметлия… — Последва пристъп на кашлица.

— Ще му кажа — обеща тя.

— Да му го речеш дума по дума!

— Ще му предам, че винаги е бил късметлия — изрецитира Кит с треперещ глас. — Какво означава това?

— Стронг знае за какво става въпрос. Той ще разбере… Двамата ще бъдете заедно…

— Не ми е ясно как бих могла… — опита да възрази тя и дочу леко изщракване. — Ало, ало, обадете се…

Никой не отговори. След миг в ухото й прозвуча сигнала за свободна линия. Кит остави телефона на тоалетката и остана известно време неподвижна, вперила невиждащ поглед в огледалото срещу себе си. След това грабна широкия гребен и започна да разресва мократа си коса.

„Не поемай никакви рискове — беше й казал Стронг. — Обади ми се незабавно, ако се случи нещо необичайно, каквото и да било…“ Беше я накарал да му обещае, че ще го потърси.

Кит захвърли гребена и изтича в спалнята. Намери кожената си чанта и без да се двоуми, изтърси съдържанието й върху леглото. Картичката му беше в портфейла й. Настани се в леглото и взе телефона. Ръцете й трепереха толкова силно, че на два пъти сбърка, преди да успее да набере номера на Стронг в мотела.

 

 

— Ало? — Той отговори след третото позвъняване.

— Да не би да те събудих? — попита Кит.

— Не… Излегнал съм се и гледам новините. — Стронг разсеяно прокара ръка по голите си гърди. — Ти ли си, Кит?

— Да…

— Гласът ти е… странен. — Той се надигна и подпъхна възглавницата под главата си. — Какво ти е?

— Май се поизплаших… — рече тя с безизразен глас.

Той скочи, блъсна възглавницата и провеси крака от леглото.

— Как така се „поизплаши“?

— Съвсем мъничко…

— Какво се е случило? — бързо попита той, доловил неравномерното й, затруднено дишане.

— Обадиха ми се по телефона…

— Кога?

— Преди няколко минути…

— Кой беше?

— Не си каза името.

— Мъж или жена?

— Не можах да разбера. Гласът звучеше приглушено.

— Сигурно е държал нещо пред устата си, докато е говорел. Например носна кърпа — предположи той.

— Каза да ти предам нещо. — В гласа й се прокрадна ридание.

— Не плачи, Кит…

— Не плача…

Стронг можеше да се закълне, че тя лъже. Винаги познаваше, когато Кит плаче. С едно движение мъжът бе вече на крака и търсеше джинсите и ботушите си.

— Идвам веднага! — обеща той. — Къде живееш? — Тя му каза адреса. — Включена ли е алармената система?

— Да…

— Не отваряй вратата, преди да се убедиш, че съм аз! След двайсет минути съм при теб!

— Благодаря ти, Стронг! — Той усети вълнението, с което Кит произнесе името му.

— Тръгвам!

Мъжът остави слушалката, обу ботушите, нахлузи чиста фланелка и хукна навън. Качи се в джипа, който бе паркирал пред мотела, включи мотора и потегли с бясна скорост по тихата уличка. Заля го безсилна ярост. Нещата започваха да се изясняват. Съобщението бе за него! Човекът, който го бе предал на Кит, искаше да бъде сигурен, че именно тя ще му го каже…

— Гадно копеле! — изруга Стронг, присвил ядно очи.

Когато зави в тясна странична уличка, за да спести няколко минути, той осъзна, че Катрин Сент Клер все още събуждаше у него първични инстинкти.

Кит се нуждаеше от неговата закрила и той щеше да й я даде — още сега, още тази нощ! Готов бе на всичко, за да я предпази от злото.