Сюзън Симс
Златна треска (4)

Трета глава

Току-що приключил важен служебен разговор, Стронг О’Кели се отпусна на стола и впери поглед през прозореца към главната улица на Прескът и площада пред съдебната палата. Обичаше градчето. Скътано в котловина край брега на рекичката Гренит, то бе заобиколено с естествени гори. На два пъти беше избирано за столица на Аризона. Прескът бе изпълнен с крайности и противоречия. Съхранил старинното си очарование и същевременно модерен, придържащ се към традициите и силно възприемчив към новото, той беше живата история на златната треска, дилижансите и каубоите, но това не му пречеше постоянно да привлича млади хора от Финикс и Солт Ривър Вели.

Стронг дойде тук преди десет години, за да търси забрава. Искаше да остави далече зад гърба си болката от миналото и да започне живота си отначало…

Завърши колеж, след това записа право. Един ден възрастният господин Кларънс Т. Мартин — съдия в оставка, адвокат и уважаван гражданин, го покани да работи във фирмата му с перспективата в бъдеще да я поеме изцяло. Стронг прие предложението му и никога не съжали за решението си.

Кларънс бе починал миналата година, но Стронг все още държеше на вратата табелката с името му, редом до своята. Това бе най-малкото, което можеше да направи в памет на своя наставник и приятел.

Почукване на вратата прекъсна мислите му. Белокоса възрастна жена надникна в кабинета му.

— Приготвила съм писмата. Ще ги подпишеш ли? — попита тя.

Наследил беше Милдред Липър заедно с кантората. Тя бе работила в продължение на трийсет години като секретарка и дясна ръка на Кларънс. Сега беше секретарка и дясна ръка на Стронг.

Подаде му химикалка и той постави подписа си под безупречно подготвените писма и документи.

— Ще пусна писмата в пощата на път за вкъщи — информира го тя.

— Благодаря.

— Пак ли ще работиш до късно?

— Ще остана само пет минути…

Тя се намръщи. Беше чувала този отговор много пъти.

— Същият си като Кларънс… Работиш без почивка и почти безплатно… Да не забравиш да вечеряш! И виж кафявия плик с надпис „лично“. Оставила съм го върху бюрото ти.

Стронг беше забравил за плика. Изрови го от купа писма, хвърли му бегъл поглед и го върна обратно. Щеше да го прочете по-късно.

След няколко часа Стронг реши да направи кратка почивка. Той протегна крака, изправи се и разкърши рамене. През антрето мина в кухничката, която ползваше заедно с фирмата от съседния офис. Отвори хладилника и извади кутия студена бира. От предната вечер бяха останали две парчета пица. Какво пък, стават за вечеря, реши с крива усмивка той.

Преполовил бе купа с преписките, когато неочаквано се сети отново за кафявия плик. Претърси непрегледаните писма и го откри.

Нещо го накара да застане нащрек. Огледа внимателно плика. Беше стандартен, съвсем обикновен, какъвто може да се купи във всеки магазин. Името и адресът на фирмата му бяха написани на машина, но накриво и толкова бледо, че едва се разчитаха. Нямаше обратен адрес. Пощенското клеймо беше нечетливо, може би нарочно размазано.

С бирата в едната ръка и с плика в другата, Стронг изпита странно желание да захвърли писмото в кошчето, без изобщо да го отвори. Но, разбира се, не го направи.

Разряза плика и на бюрото му изпадна миниатюрно листче. Вдигна го и прочете на глас:

— Миналото ще се завърне и ще те преследва, О’Кели. Какво означава това, по дяволите?

В плика имаше още нещо. Стронг го разтвори и на бюрото се изсипаха куп фотокопия на документи. Намери първата страница и зачете.

Отначало помисли, че някой си прави лоша шега. Но когато навлезе в подробностите, разбра, че нещата не са никак смешни, дори ако се пренебрегне заплахата, която се мъдреше на последния лист.

Изруга тихо и скочи на крака. Нервно се заразхожда из стаята. Спря за момент. И отново започна да обикаля между четирите стени.

При тези обстоятелства има един-единствен изход, реши той. Още на следващата сутрин ще отида във Финикс. Без значение дали му е приятно, или не, ще трябва да се срещне с жената, която някога бе обичал, за която се бе оженил, която бе излъгал съзнателно… Жената, която не бе виждал почти десет години… Кит Сент Клер имаше право да знае. Той трябваше да й каже, да я предупреди!

Стронг продължаваше да се взира в последната страница. Най-отдолу бе изписано с печатни букви: „По-добре венчило, отколкото мъртвило“.

 

 

Тази сутрин Катрин се чувстваше като пребита. Наля си кафето с кисело изражение. Може би ще е по-добре да го излея върху главата си, вместо да го пия, помисли си тя с мрачна ирония.

Беше спала зле. Остана будна до малките часове. При това не само заради мистериозната бележка. Причината беше Стронг. Веднъж завърнал се в мислите й, бе невъзможно да го пропъди…

Все още си го представяше такъв, какъвто го бе видяла при първата им среща. Висок, тъмнокос, умопомрачително красив. С широки рамене и гладка загоряла кожа, тъмнозлатиста от слънцето на пустинята. Не познаваше друг мъж като него. Стронг излъчваше животински магнетизъм и неподправена еротичност, на които тя не можеше да устои. А очите му… О, нима би могла да ги забрави!

— Отдавна си изхвърлила Стронг О’Кели от сърцето и душата си — напомни си тя ядно, вбесена от слабостта си. Но истината бе, че понякога се питаше къде ли се намира той в момента, какво прави, как живее… — Не ставай глупачка, Катрин — укори се тя, загледана в блъсканицата по улиците на Финикс, трийсет етажа под нея. — Изминаха десет години. Онова е стара история… Отдавна погребана и забравена. Не си търси белята! Не виждам шанс да срещнеш този мъж отново…

Телефонът иззвъня и тя рязко вдигна слушалката.

— Един господин желае да го приемеш — съобщи секретарката й.

— Има ли насрочена среща? — вдигна вежди Катрин.

— Не.

— Как се казва?

— Не ми е съобщил името си…

— Не ти го е съобщил или не иска да го каже? — Катрин не беше в настроение за шеги.

— Не иска — рече Сали след кратко мълчание.

Катрин въздъхна. Както изглежда, посетителят беше упорит. Клиент или търговец на фототехника, зачуди се тя. Ако е клиент, налагаше й се да внимава, за да не го отблъсне, тъй като рекламата й се състоеше преди всичко в лични препоръки на хора, ползвали услугите на фирмата… Опита се да отгатне:

— Какъв цвят са обувките му? — Според нейните представи, търговците носеха кафяви.

— Господинът… няма обувки. Носи каубойски ботуши… Той е каубой! — Сали се кикотеше?! — Извинявай, Катрин — успя да каже тя след малко, все още през смях.

Секретарката й никога не си позволяваше такова поведение… Заинтригувана, Катрин се вслуша в дълбокия, шеговит мъжки глас.

— Сали? Какво става?

— Господинът твърди, че бил по-скоро индианец, отколкото каубой! — едва успя да си поеме дъх от смях секретарката.

— Не ме интересува какъв е! — Катрин разтриваше болезнено пулсиращите си слепоочия. — Не желая да разговарям с никого! Каза ли му, че съм заета?

— Да! Той заяви, че ще почака… Идвал по личен въпрос. Катрин, мисля, че трябва да го приемеш!

— Защо?

— Ами защото е страхотен! — прошепна Сали. — И няма брачна халка…

— От това не следва, че не е женен — уточни Катрин.

— Той е висок, с тъмни коси и широки рамене — продължи да изброява Сали достойнствата на посетителя. — Има най-невероятните зелени очи, които съм виждала…

Кит замръзна. За миг остана без дъх. Отново чу гласа на мъжа. Сърцето й запрепуска бясно в гърдите, сякаш щеше да изскочи.

— Зелени очи ли казваш?

— Катрин, наистина трябва да поговориш с него… — В гласа на секретарката се долавяше нещо, граничещо с шок. — Той казва… че е твой съпруг!