Сюзън Симс
Златна треска (2)

Първа глава

Катрин Сент Клер смяташе сватбените тържества за ненужна загуба на време. Особено в случаите, когато младоженката е една и съща в продължение на десет години. Кой пореден съпруг ще е този за Мъфи Уейнрайт? Трети? Или четвърти — Катрин не може да си спомни точния им брой. Приятелката й обичаше да вдига шум около себе си. Вместо да застане пред олтара този път по-дискретно, тя отново бе разпратила покани за галавечеря… Катрин включи диктофона и остави съобщение на секретарката си:

— Моля те, отговори на Мъфи — усмихна се уморено и се поправи, — на Елинор Уейнрайт, че за съжаление, не мога да присъствам на сватбата й. Изпрати й сребърен сервиз с моята визитна картичка. Благодаря ти, Сали. — Събра от бюрото купчината лични писма, напъха ги в чантата си — възнамеряваше да ги прочете вкъщи на чаша вино — и си тръгна.

Докато заключваше офиса, погледът й се задържа с гордост върху скромния надпис на стената: „Сент Клер Ентърпрайзис“. Мнозина смятаха, че водещата фигура във фирмата е баща й. Но бяха твърде далече от истината. Катрин бе създала всичко със собствения си талант, пари и желание да успее, подпомогната само от фамилното име и връзките на семейство Сент Клер.

Започна с фотографии на богати и известни личности от Солт Ривър Вели. Снимаше техните луксозни домове, стила им на живот. Усилията й дадоха плод. Черно-белите снимки, които направи за една книга, посветена на Аризона, както и първата й самостоятелна изложба в Скотсдейл преди една година, й донесоха удовлетворение. Разбира се, не беше от класата на Ансел Адамс, но фотографиите й се продаваха на учудващо високи цени.

Преди да вземе асансьора, Катрин се отби в тоалетната. Оправяше дългите си копринени чорапи, когато чу, че в преддверието влязоха две млади секретарки. Явно не предполагаха, че в кабинката има човек.

— Видя ли я с какъв тоалет беше днес? — попита едната.

— Да. Страхотен! — въздъхна другата със завист. — Рекламираха го в „Лорд енд Тейлърс“. Струва повече от месечната ми заплата…

— Толкова много? — Гласът бе наистина удивен.

Катрин усети как страните й пламнаха. Имаше странното чувство, че говорят за нея.

— Красива е… — Комплиментът бе направен от по-сърдечното момиче.

— И много надута. Носът й е вперен толкова високо в облаците, че не бих се учудила, ако видя ледени висулки по него.

— Може би се притеснява…

— Кой? Принцесата ли? О, не бих казала… — Последва силен кикот, който накара Катрин да се сгърчи зад вратата на кабинката.

— На Катрин Сент Клер богатството й е било предопределено от самото рождение — заяви по-грубото момиче.

— Е, аз не съм имала такъв късмет… И затова предпочитам да се върна в стаята си, преди да са ме потърсили…

Секретарките си тръгнаха. На Катрин й бяха необходими няколко минути, за да се съвземе и да излезе от скривалището си.

Който подслушва, рядко чува нещо хубаво за себе си, припомни си тя старата поговорка, докато миеше ръцете си.

Задържа поглед на образа си в огледалото. Принцесата? Дали така й казват всички?

Истина е, че се бе родила в богато семейство… Да, носеше скъпи дрехи… И навярно действително беше малко хладна и резервирана…

Но да си принцеса не е толкова лесно, колкото изглежда отстрани, отбеляза Катрин. Необходими са огромни усилия. Да не говорим за отговорностите, които вървят заедно с привилегиите… Трябва винаги да си нащрек — да казваш, да правиш и да бъдеш онова, което се очаква от теб…

— Добър вечер, госпожице Сент Клер! — поздрави я радостно служителят от охраната, щом излезе от асансьора. — Тръгвате ли си вече?

— Да, Хол.

— Ще ви изпратя до колата!

Катрин отключи лъскавия тъмнозелен ягуар и се настани зад волана.

— Благодаря ти, че ме придружи…

— Винаги съм на ваше разположение, госпожице Сент Клер!

— Хол? — Едва се сдържа да не го попита дали и той я нарича Принцесата зад гърба й. — Лека нощ, Хол.

— Лека нощ, госпожице! — Той докосна периферията на шапката си.

Катрин изкара колата на заден ход от паркинга и с широк завой излезе на Сентръл Авеню. Караше към дома си и чувстваше как напрежението бавно напуска врата и раменете й. Значи секретарките са й измислили прякор… Но кои са те? Две хлапачки! А тя е трийсет и две годишна жена… Случвало се е да я наричат и с по-обидни прозвища…

Измъкна фибите и разпусна кока си. Тръсна глава и гъстата копринена коса се разпиля по раменете й. Беше като на брат й Рос — кестенява, но на слънцето бързо изсветляваше.

Зави в странична уличка с градини от двете страни. Вдъхна дълбоко аромата на портокаловите цветове. Пустинната нощ бе изпълнена с тяхното ухание и то й припомни друга нощ, в която въздухът бе напоен със същия аромат…

Преди споменът да добие ясни очертания, Катрин Сент Клер бързо го изтласка в най-съкровеното кътче на сърцето си и здраво залости вратата след него. Бе научила добре да се пази от миналото. Съзнанието й си имаше изработена формула:

Не, няма да мисля за него сега!

Ще мисля за него по-късно…

Ще мисля за него някога…

 

 

Доста по-късно същата вечер Катрин извади от шкафа висока кристална чаша. В хладилника имаше бутилка от любимото й вино. Наля си и отпи. Събу лачените си обувки, седна на дивана, подви крака и се зае с пощата.

Прелистваше обичайните благодарствени писма и кратки послания от приятели. В края на купчината откри пощенска картичка от брат си и съпругата му, които прекарваха медения си месец на Хаваите. Рос бе написал с неоформения си почерк: „Чувстваме се прекрасно. Бихме искали и ти да си с нас… Или по-точно, ние да сме тук, а ти също да се чувстваш чудесно, където и да се намираш! С обич…“.

Катрин се разсмя с глас на шеговитото им хрумване. Все още се усмихваше, когато стигна до последното писмо от днешната поща. Нещо в него я накара моментално да застане нащрек, макар че колкото и да размишляваше върху случилото се по-късно, не можеше да разбере какво точно я бе разтревожило.

Внимателно огледа стандартния бял плик. Беше от най-евтините, за делова кореспонденция. Името и адресът й бяха написани на пишеща машина, но накриво и толкова бледо, че едва се четяха. Нямаше подател. Пощенският печат беше размазан и неясен.

Хванала плика в едната си ръка и чашата вино — в другата, Катрин усети, че я завладява странно предчувствие. Сърцето й заби така бързо, че можеше да го чуе. Гърдите й бяха пълни с въздух, но не можеше да преглътне и да го издиша. Прииска й се да хвърли писмото в кошчето за боклук, без да го отвори.

Въпреки нежеланието си, разряза плика с кухненския нож. На пода падна листче с размер на бисквитка. Учудена, тя вдигна хартийката към светлината и прочете на глас:

„Миналото ще се завърне, за да ви преследва, госпожо О’Кели.“

Отпусна се на кухненския стол, стиснала листчето в ръка.

— Госпожо О’Кели… — Катрин не можеше да познае гласа си.

Това беше в миналото, в далечното минало… И трябваше да си остане там! Тя не желаеше то да се завръща и да я преследва. Беше заплатила скъпо за грешките си…

Стронг!

Катрин впери поглед в хартийката. Този път нямаше смисъл да се съпротивлява. Горчиво-сладкото пътуване в миналото бе започнало. Най-после можеше да си разреши да мисли за Стронг. Споменът за него я погълна…