Сюзън Симс
Златна треска (15)

Четиринадесета глава

— Нали ти казах, че мачетето ще ни свърши добра работа — каза Стронг, като го размахваше срещу буйната растителност, задръстила предполагаемия вход към мината „Късметлия“. Храсталаците бяха избуяли на воля през последните петдесет години.

— Внимавай да не си отрежеш нещо важно — предупреди Кит.

— Не бой се, скъпа. — Той хвърли поглед към ципа на джинсите си. — Ще внимавам…

Кит вдигна безпомощно очи към небето. Трябваше да се въоръжи с търпение.

— Имах предвид да не си отрежеш някой пръст…

Стронг О’Кели спря за миг, изтри с ръка потта от челото си и се ухили.

— И аз точно това си помислих!

— Непоправим си! — не сдържа смеха си тя.

— Надявам се такъв да си остана…

През следващия четвърт час той успя да разчисти входа към мината. Появи се отвор, достатъчно голям, за да мине човек през него.

Стронг взе газения фенер, който носеха със себе си, и надникна в тъмната паст.

— Ще вляза, за да проверя подпорите и да поразгледам. Ти ще стоиш тук и ще ме чакаш! Разбра ли?

Кит разбираше много добре. Но не й се искаше да остава сама. Знаеше, че думите й ще прозвучат като изтъркано клише, но въпреки това помоли:

— Бъди внимателен! Пази се!

— Ще внимавам, обещавам ти!

— Не се бави много! Моля те!

— Нито минутка повече от необходимото! — закле се той.

— Сигурен ли си, че идеята е добра?

Стронг се наведе и я целуна така, че тя остана без дъх. След миг мъжът изчезна в черната дупка.

Кит се разхождаше нетърпеливо пред входа на пещерата. Поглеждаше стрелките на часовника си на всеки трийсет секунди… Каза молитва, след това още една… Изгриза ноктите на ръцете си… Накрая спря и надзърна в пещерата, докъдето стигаше погледът й. Но не видя почти нищо. Прокле съдбата си, Стронг О’Кели, Майкъл О’Кели, Клечката, Кактуса… И всички мъже…

Изминаха пет минути. След това десет…

Кит реши, че глупакът, който е казал: „Онзи, който стои и чака, също върши работа“ — дали не беше известният поет Джон Милтън? — никога в живота си не е стоял да чака някого… Обхвана я отчаяние. Вече бе решила да наруши инструкцията на Стронг, когато видя жълтото пламъче на фенера му и след миг той излезе от пещерата.

Кит не каза нито дума. Изтича и го сграбчи през кръста. Притисна се до болка в него. Зарови лице в ризата му. Пророни няколко радостни сълзи и си отдъхна от напрежението.

Той беше целият в пот, но това нямаше значение за нея. Не я интересуваше, че ризата му е мръсна, че е покрит с прах от главата до петите и ще изцапа лицето, пуловера, джинсите й…

— Както изглежда, ще трябва да отивам в неизвестността по-често. — Стронг повдигна брадичката й и се взря в лицето й. — Какво означава това посрещане, госпожо?

— Разтревожих се за теб! — призна тя.

— Както виждаш, нищо ми няма!

— Забави се много дълго…

— Точно десет минути!

— Тук ми се сториха много повече…

— А на мен там ми се сториха много по-малко — отвърна той. — Добре ли си?

— Сега вече, да — кимна тя щастлива.

— Открихме мината „Късметлия“! — По изцапаното лице на Стронг се разля широка усмивка.

— Сигурен ли си?

— Почти! Деветдесет и девет процента! — развълнувано рече той.

— Безопасно ли е да се влезе? — Вълнението обзе и нея.

— Щом влезеш през входа, попадаш в пещера. Аз мога да стоя там изправен. Скалата е солидна, много здрава. Повярвай ми, трябва да има много голямо земетресение, за да се срути върху главите ни.

— А злато? — попита тя нетърпеливо. — Има ли злато?

Лицето на Стронг беше непроницаемо.

— Ела и виж сама! — предложи й.

Той влезе пръв. Преведе я за ръка през тесния вход. Озоваха се в главната пещера.

— Колко е огромна! — възкликна Кит и чу как гласът й отекна в стените.

Стронг носеше фенера, но той осветяваше само малка част от бездънната тъмнина.

— Предполагам, най-голямата височина е десет метра, а широчината е около петнайсет.

— Много е! — Кит стискаше ръката на Стронг толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — Привижда ли ми се, че нещо блести на стената?

— Да отидем и да видим! — внимателно предложи той.

Приближиха до противоположната стена и Стронг вдигна фенера.

— Мили боже! — На Кит й секна дъхът.

Яркожълти жили — дебели колкото палец, а някъде и повече, опасваха скалата отвсякъде. В нея имаше залежи от блестящ лъскав метал в различни размери, форми и нюанси.

Злато!

— Тук има цяло състояние! — Кит усети как бузите й поруменяха от вълнение. — Кралско съкровище… Милиони долари… А може би и повече.

— Може би…

Злато!

— Стронг, ти си богат!

— Така ли мислиш? — Гласът му прозвуча странно.

— Разбира се! Мината е принадлежала на твоя дядо. Сега е твоя!

Злато!

— Ами ако не съм богат?

— Какво искаш да кажеш? — Тя се извърна и го изгледа изпитателно на светлината на фенера.

— Това има ли значение за теб? — Той я гледаше право в очите.

— Дали си богат, или беден?

— Точно това.

Кит усети, че той не се шегува. Говореше сериозно. Твърде сериозно.

— Това нямаше значение за мен преди десет години. Сега — още по-малко!

— Бих искал да ти вярвам… — Гласът му заглъхна.

— Мога да ти докажа!

— Как?

— Като още сега напуснем това място завинаги!

— Просто така?

— Да!

— Искаш да кажеш, да се откажем от богатството?

— Да, да се откажем! И никога повече да не идваме тук! Няма да говорим за мината! Ще я взривим! Ще я заровим! Ще я покрием с храсти… Богатството не ме интересува! Изобщо не го искам! — Кит говореше съвсем сериозно. — Парите никога не са били от значение за мен! — Тя сви рамене. — Може би, защото винаги съм ги имала…

— Ела да ти покажа нещо, скъпа! — Стронг пристъпи към нея.

В този миг тя чу зад гърба си познат старчески глас:

— Каква хубава картинка сте двамата!

Те бързо се обърнаха по посока на гласа.

На входа на пещерата стоеше тъмна фигура. В едната си ръка държеше предмет, чието предназначение им беше трудно да разпознаят, в другата — електрическо фенерче, насочено към лицата им.

Новопристигналият бе облечен в износени дрехи.

Лактите му се подаваха от ръкавите на скъсаната риза. На краката си носеше стари гумени ботуши. Шапка с козирка прикриваше лицето му.

— Толкова по-добре, че не го щете… Да, така е много по-добре за всички ни!

— Гласът ми е познат! — прошепна Кит.

— Мълчи, момиче! Няма нужда от твоите приказки!

Кит усети как Стронг стисна ръката й. Той бе разбрал!

— Кои сте „всички вие“ — попита той неочаквано.

— Не се опитвай да ме изиграеш, момко! — каза дрезгавият глас. — Знам те, че си сладкодумен адвокат. Но адвокатите никога не са ми вдъхвали доверие…

— Но кой от двамата сте вие? Кажете ни поне това! — настоя Стронг със спокоен и решителен глас.

— Кои двама?

— Някогашните съдружници на Майкъл О’Кели! Клечката ли сте, или Кактуса?

Въпросът му изглежда се стори доста забавен на непознатия.

— Значи сте се хванали на въдицата ми! Няма да ви кажа кой съм! Вие дори не предполагате кой съм аз!

Кит бе осенена от внезапна идея. Да, трябваше да се досетя по-рано, каза си тя. Ако бях помислила повече върху нещата…

Тя се освободи от ръката на Стронг и направи стъпка към светлината на фенерчето.

— Вие не сте нито единият от тях, нали? — попита тя внимателно.

— Не мърдай, момиче!

Заплахата не й попречи да направи още една стъпка напред.

— Не се приближавай! — Старческият глас потрепери. — Имам пушка!

Кит пое дълбоко въздух.

— Вие няма да стреляте по мен — каза тя.

— Защо си толкова сигурна, че няма да го сторя?

— Мисля, че вие никога през живота си не сте убили човек! И не вярвам да го направите точно сега…

— Откъде знаеш?

— Всичко, което вършите, е продиктувано от любов. Права ли съм?

— Не ме занасяй, момиче!

Кит с всеки миг се убеждаваше, че е права.

— Защо не оставите пушката, преди да нараните себе си или някой от нас по невнимание? И да си поговорим двете като жени?

— Като жени ли? — повтори думите й Стронг, невярващ на ушите си.

— Как разбра? — успя да попита приведената фигура.

— Подсказа ми го някакво шесто чувство. Или женската ми интуиция… Може би, защото знам какво е да обичаш един мъж с цялото си сърце и душа…

— Божичко… — Чу се вопъл.

— Сега вече няма ли да махнете пушката?

— В нея и без това няма патрони… — призна самотната фигура на входа.

Стронг и Кит приближиха и съвсем ясно видяха лицето на възрастната жена.

— Вие сте приятелката на Кактуса, нали? — попита Кит. Старицата кимна. — Как се казвате? — съвсем тихо отрони младата жена.

Непознатата вдигна глава. Шапката падна и се откриха очите й, пълни със сълзи.

— Името ми е Айда, Айда Пърл…