Сюзън Симс
Златна треска (14)

Тринадесета глава

Когато Кит влезе в кухнята, Стронг разговаряше по телефона с Милдред Липър.

— Напомни ми да ти повиша заплатата! — поощри той секретарката си, явно доволен от току-що чутото. В нейния отговор навярно също имаше нещо приятно за ухото му, защото след миг се разнесе веселият му смях. Смехът, който Кит толкова много обичаше! — Добре де, напомни ми да я повиша още веднъж! Благодаря ти, Милдред! — След като я изслуша, той отсече. — Не, Кит няма възможност днес да обикаля магазините, за да избирате рокля. Ще трябва да отложите пазара за друг път. Вече имаме планове за следобеда… Да, ще й предам… Не мога да ти кажа точно кога… Ще се видим утре!

— Какво обеща да ми предадеш? — попита Кит, щом той затвори телефона.

С патетично вдигнат поглед към небето, Стронг я призова да бъде по-търпелива.

— Както изглежда, Милдред е обиколила всички магазини в града. Каза ми да ти предам, че е намерила страхотна рокля в светложълто, четирийсет и четвърти номер, точно като за теб.

— Обожавам този цвят! — заяви Кит.

— В такъв случай, предполагам, ще ти е приятно да узнаеш, че са се съгласили да ти я запазят до пет часа утре следобед!

— Много мило от тяхна страна!

— Да, изглежда нямат други жертви… — пошегува се той.

— Какво искаш да кажеш? — Тя постави ръце на кръста и му хвърли един от погледите, предназначени да смразят всеки мъж.

— Цената на дрешката е само шестстотин долара… — промърмори той скептично.

— И какво от това?

— Как мислиш, колко жени в Прескът биха могли да си я купят?

Да си принцеса е предимство в някои случаи, помисли си Кит…

— Не знаех, че си бил такъв специалист по пазаруването! — започна тя, решена да го постави на мястото му. — Не ме интересува колко жени ще се втурнат да си купят светложълти рокли за шестстотин долара от този момент до пет часа утре. Но мисля, че е много мило от страна на Милдред Липър, че си е направила труда да ми потърси тоалет! Чудесно е, че продавачът се е съгласил да ми я запази, докато намеря време да отида! — Въпреки високия ръст на Стронг, нейният аристократичен нос този път беше доста над него. — Не си ли съгласен с мен?

— Предполагам, да. — Той побърза да смени темата. — Виждам, че вече си се облякла и си готова да тръгваме.

— Изгарям от нетърпение! — увери го тя. Носеше джинси и пуловер, туристически обувки и шапка с широка периферия, за да я предпазва от слънцето. Багажът й се състоеше от леко яке, манерка с вода, фотоапарат и няколко пакетчета говежда пастърма. Тя лично не я обичаше, но както беше чувала, пастърмата беше едва ли не задължителна за човек, който се отправя в планините в тази част на света…

Стронг напълни чаша с кафе и я подаде на Кит. След това наля и на себе си. Облегнат на кухненския плот, той се втренчи изпитателно в лицето й.

— Понякога забравям, че си невероятно експедитивна — отбеляза.

— Това е една от причините за моя успех. Много ми помага в бизнеса!

— Не се съмнявам!

Кит му подари усмивка. Тази сутрин беше доволна от себе си… Разбира се, това състояние се дължеше по-скоро на споделената страстна нощ, отколкото на експедитивността й, призна си тя… Но в момента я вълнуваха по-важни неща.

— Какво каза Милдред за съдружниците на твоя дядо? — попита Кит.

Стронг допи кафето си, изплакна чашата и я остави на сушилнята.

— Готова ли си да ти разкажа?

— Разбира се! — Тя кимна енергично.

— Оказа се, че Клестър В. Роудс, известен сред познатите си като Клечката и Артър Моузър или Кактуса, са живи и здрави.

— Още са живи? — Тя беше изумена.

— И здрави, както ти казах.

— Браво на Милдред Липър! — възкликна тя. — Наистина трябва да й повишиш заплатата!

— Тя и сега получава повече от мен — информира я той.

— Заслужила си е парите!

— Аз показал ли съм ти какво правя с прекалено дръзките жени! — Той тръгна заканително срещу нея.

Тя не устоя на изкушението и отвърна с абсолютно безизразно лице:

— Можете да ми покажете, когато пожелаете, господине.

— Значи когато пожелая… — Смарагдовият му поглед притъмня.

Кит много добре разбираше, че си играе с огъня. Но през последните дни бе направила едно интересно откритие. Оказа се, че играта с огъня й е приятна… Беше невероятно възбуждаща и предизвикателна еротична игра, щом огънят бе Стронг О’Кели…

— Обещания, само обещания… — промърмори тя.

— Какво каза?

— Проблеми, само проблеми. Вече знаем, че съдружниците на Майкъл О’Кели са живи. Но това е отговор само на едно от неизвестните. Предполагам, секретарката ти не е успяла да открие адресите им.

— Дори Милдред не е могла да се справи с това — вдигна вежди той.

Кит допи кафето си и следвайки примера на домакина, изплакна чашата и я остави да се суши.

— Какво ще правим по-нататък? — попита тя.

— Днес отиваме в планината!

— Аз съм готова!

— Виждам. — Стронг хвърли поглед върху пастърмата, която се подаваше от джоба на якето й. — Смяташ ли наистина да използваш това нещо за ядене?

— Само в краен случай, абсолютно краен случай! — заяви тя, като сбърчи носле.

 

 

— Значи никой не знае нищо със сигурност за съдружниците. — Кит изглеждаше обезкуражена.

— Говори се, че Кактуса има приятелка, която живее някъде в Джаспър — обясни Стронг, докато подреждаха багажа в джипа.

— Приятелка?! На неговата възраст?

Стронг не устоя на изкушението. Джинсите на Кит бяха плътно прилепнали към тялото й. Очертаваха добре закръглените й хълбоци по най-провокиращ начин. Той протегна ръка и леко я потупа по дупето.

— Някои от нас умеят да ценят противоположния пол, независимо от възрастта си! — заяви гордо.

— Искаш да кажеш, по-добрия от двата пола, нали? — каза тя със сериозен глас, като отвори вратата на джипа и се настани на седалката до шофьора.

— В какво е по-добър вашият пол? — Той си придаде учудено изражение.

— Например в навигацията — заяви Кит безапелационно, когато малко по-късно се отделиха от черния път и подкараха направо през поляните. — Сигурен ли си, че знаеш къде точно отиваме?

Стронг вдигна комично ръце от волана:

— Питах на бензиностанцията… Казаха ми да свия наляво и да гледам табелите… Право там отиваме!

Кит му хвърли унищожителен поглед.

— Много смешно! — каза тя с ирония.

— Господ ми е свидетел, че се старая… — заяви той. Протегна ръка и я постави върху коляното й. — Не се тревожи, Кит. Знам къде отиваме! Ходил съм там много пъти, когато бях малък.

— Не се тревожа…

— Чудесно! Реших, че след като никой не знае нищо за Клечката и Кактуса, ние бихме могли да се заемем със следващата задача.

— И каква е тя?

— Да открием къде се намира мината!

— „Късметлия“ ли?

— Аха. — Той си представи как в главата на Кит светва нова сигнална лампичка.

— Според теб, тя е близо до изоставения град, така ли?

— Да. — Той я наблюдаваше с крайчеца на окото си. — Ти си много умна жена!

— Казвали са ми го… — Тя разсеяно хапеше долната си устна. Нещо я озадачаваше. — Как ще разберем къде е мината?

— Двамата не можем да го направим.

— Тогава как ще я открием, по дяволите? — Тя го гледаше, сякаш беше откачил.

— Двамата не можем… Можеш само ти.

— Аз?!

— Имам идея! Нека ти обясня…

— Бих искала да го направиш!

— Ти си талантлива фотографка…

— Благодаря за комплимента!

— … И художничка! Виждаш света по-различно от обикновените хора.

Тя нетърпеливо барабанеше с пръсти по таблото.

— Да не започнеш сега да ми разказваш някоя от твоите дълги и оплетени съдебни истории?

— Моля те, слушай внимателно!

— Да, господине! — направи опит да се пошегува тя.

— В джоба ми е снимката на Майкъл О’Кели пред мината. Снимката, която намерихме снощи.

— Хм…

— Ти нали носиш фотообектива за правене на снимки от далечно разстояние?

— Разбира се!

— След малко ще стигнем в изоставения град. Там ще се опитаме да възстановим оригиналната фотография на моя дядо.

— Това ли е блестящата ти идея? — Кит зяпна от изненада.

Стронг сграбчи ядосано волана.

— Не съм казвал, че идеята ми е блестяща. Казах само, че имам идея…

— Извинявай. — Кит се почувства виновна.

— Имаш ли по-добра идея? — попита той намръщено.

— Не, нямам — призна младата жена. — А твоята може да се окаже наистина много добра. — Тръсна кестенявите си коси и нагласи шапката си. — Всъщност ти предлагаш творческо решение на един действително необичаен проблем.

— Благодаря… — Той умело изкачи джипа по последния хълм и спря. — Пристигнахме!

— Пристигнахме ли? — Кит изглеждаше разочарована. — Къде пристигнахме?

— В град Късметлия.

— Нима това е той?

— Ти какво очакваше? Холивудски декор, може би?

— Но тук има само трева до пояс и някакви развалини…

Стронг излезе от джипа, облегна се на отворения прозорец и впери поглед в далечината.

— Късметлия е като хиляди други изоставени градове в западните щати. Скрит в планината, той се състои от няколко порутени къщи. Наоколо можеш да откриеш изгнил фургон, ръждясали пирони, някоя подкова, цветни стъкълца и отдавна забравено гробище. Ветровете са отнесли знаците, имената на умрелите са заличени от слънцето и дъждовете.

— Какво по-особено ти е известно за Късметлия? — Макар да не признаваше, Кит бе заинтригувана.

— Някога той бил оживена малка общност, която се формирала край мината. Първи дошли рудокопачите. Издигали своите палатки и палели огньове, на които си приготвяли храна. После тръгвали на лов за злато, сребро, мед или олово — за скъпия метал, който предполагали, че е скрит в планината, в нейните скали и каньони.

— Всички се надявали да забогатеят, нали?

— Ако не миньорите, то със сигурност онези, които идвали след тях.

— Кои били те? — Кит скочи от джипа и приближи до Стронг.

— Комарджиите, проститутките, готвачите, бръснарите, перачките, търговците, крадците, може би дори някой и друг адвокат… В някои случаи градовете на минния бум просъществували достатъчно дълго, за да се заселят в тях обикновени хора. Те ги превърнали в истински градове с училища и с църкви. Дошла цивилизацията… — Стронг прегърна Кит през раменете и я притисна към себе си.

— Каква била съдбата на това градче?

— То просъществувало от бума до фалита…

— И накрая загинало…

— Да — кимна Стронг. — Изоставено било много преди ти и аз да сме били родени. Спомням си как Татенцето ме доведе тук, когато бях съвсем малко момче. Още тогава градът беше напуснат. Изглеждаше почти както е сега.

Кит потрепери.

— Студено ли ти е? — попита той.

— Не…

— Да ти донеса ли якето?

— Няма нужда. — Тя поклати глава. — Стана ми страшно… Разказвай, моля те!

— Да се разходим наоколо! Ще ти покажа всичко!

Отдалечиха се на десетина метра от джипа и Стронг спря.

— Тревата е завзела главната улица — посочи той.

— Нима това е била главната улица?

— Аха. Виж, останали са някои от фасадите на сградите… Всичко е потънало в разруха… На онзи прозорец виси къс копринено перде…

— Какъв е този звук? — попита стреснато Кит.

— Вятърът блъска някаква табела, закрепена на ръждясала верига. Зловещо място е изоставеният град.

— Ти съвсем ме изплаши!

— Не се бой! Нищо лошо не може да ти се случи тук!

— В такъв случай, кога започваме работа?

— Веднага.

Върнаха се, за да вземат от джипа инструментите. Стронг провери по списъка си:

— Бинокъл, компас, лопата, кирка, мачете…

— Какво, за бога, ще правиш с това мачете? — попита Кит.

— Ще разчистя входа на пещерата от храсталаците — обясни той.

— Говориш като брат ми… — каза тя.

— Той какво е правил с мачете?

— Неотдавна донесе подобен дълъг нож от Филипините. Изглежда си е проправял с него път през джунглата.

— Мачетето е много полезна вещ — кимна Стронг.

Въоръжен с ножа, Стронг предложи на Кит да тръгват.

— Чудесна идея, няма що… О, кракът ми! — възропта Кит, когато за пореден път погледна през фотообектива за далечни снимки. Стронг бе застанал пред някаква скала. Но тя и този път не беше същата…

Тя направи фуния с ръцете си и извика към него:

— Не!

Той сви рамене, взе миньорското оборудване и посочи към някакво образувание от пръст, скала и полегнали дървета на около двайсет метра по-нататък.

— Защо не? — изръмжа Кит. — Тази скала да не е по-лоша от останалите…

Кит не беше човек, който обича да разваля удоволствието на другите. Самата тя чудесно се бе забавлявала с идеята на Стронг, но само през първите три часа… Вече й беше много горещо. Беше изморена. Да не говорим за глада и жаждата, които я мъчеха…

Боляха я ръцете, краката, главата и гърбът… И явно бе загубила чувството си за хумор при някоя от първите инсценировки…

Тя вдигна поглед и видя, че Стронг се е нагласил за снимка. Вдигна фотоапарата към очите си и надзърна през увеличителя. Свали го и въздъхна отегчено. Но нещо я накара да погледне отново през обектива…

Не може да бъде! Кит пъхна ръка в джоба на джинсите си и извади фотографията на Майкъл О’Кели. Взря се напрегнато в нея. Вдигна отново фотоапарата пред очите си и се вгледа в Стронг О’Кели пред странното скално образувание. Май имаше някаква прилика…

Възможно е скалата да е тази, каза си тя. Твърде възможно бе, наистина… Само след миг Кит вече беше сигурна, че това наистина е същата скала.

Младата жена пусна фотоапарата на гърдите си и се провикна към Стронг:

— Да!

— Да? — отвърна й слабото ехо.

Тя подскочи от радост и закрещя с цяло гърло:

— Открихме я!