Сюзън Симс
Златна треска (13)

Дванадесета глава

— Ще ми изтекат очите, ако трябва да разгледам всички излинели снимки на дядо ми и да разчета документите, които Татенцето е събирал в кутиите — оплака се Стронг. — Скътал е какво ли не — фактура за покупка на пикал през 1949 година и на седан през 1954, разписки за платени данъци… Изглежда е страдал от манията никога нищо да не изхвърля…

Кит си наложи да не се разсмее. Ясно на кого се бе метнал в това отношение самият Стронг!

— В тези кутии е историята на твоето семейство, те са съхранили епизоди от живота на хората, които са живели преди теб — говореше му тя, докато разглеждаше старите снимки.

Стронг изръмжа недоволно и изпъна ръце над главата си.

— Нека бъдем реалисти, Кит. Това тършуване няма да ни доведе доникъде…

— Умори ли се? — Тя протегна ръце и бавно започна да масажира раменете му.

— Направо съм скапан… А, това е добре — измърка той като доволен котарак. — А ти не се ли умори?

— Малко… — Тя въздъхна и виновно се озърна. — Направихме голяма бъркотия…

Подът на всекидневната беше затрупан от листове с различни размери и предназначение. Да не говорим за купищата пожълтели вестници, фотографиите, статиите, обявите, поздравленията по случай раждания на деца и съболезнованията за покойници, документи за лов и риболов…

Пълен хаос, помисли си Кит.

Погледът й спря на парчето пица на масичката, единственото нещо, годно за ядене, което бе открила в къщата. Изглежда, Стронг не беше голям почитател на кулинарното изкуство. За вечеря можеха да избират между рибна консерва и отново пица… Замразената пица все пак ще е по-надеждна, каза си Кит.

— Има още една кутия. — Стронг сподави прозявката си.

— Къде е? — Кит едва сдържа разочарованието си.

— В скривалището на втория етаж.

— Какво скривалище? — полюбопитства тя.

— Първоначално го направили, за да се крият в него при нужда. По-късно го използвали за склад… — обясни той. — Ще имаш ли сили за още една кутия, или да я оставим за друг път?

Кит се чувстваше уморена до смърт. Но в същото време й беше приятен всеки миг, прекаран със Стронг в тази стая. Двамата се смееха на старите фотографии, показваха си различни находки, разказваха си истории, а на няколко пъти просто споделяха няколко мига приятна тишина…

Това беше вечер, за каквато не бяха намерили време като млади. Тогава прекараха тук заедно само една кратка седмица, изпълнена с неистово любене. Тя беше началото и краят на отношенията им…

Някога Кит обичаше момчето. Десет години по-късно, тя откри, че харесва мъжа…

— Струва ми се, че е най-добре да я разгледаме сега! — Тя скочи с ентусиазъм, който изненада и самата нея.

— А аз мисля, че е по-добре да си починем и да си разтрием един на друг гърбовете. — На лицето му се появи сладострастна усмивка, която подсказваше недвусмислено намеренията му. — А може и гърдите — допълни.

— Работата преди удоволствието, господин О’Кели! — Тя му подаде ръка. — Хайде, да вървим и да измъкнем онази кутия…

Бяха им необходими пет минути, за да я изровят от прашасалите вехтории. Стронг се опита да изтупа дебелия сив слой от капака. Прахът го задави.

— Дявол да го вземе, това скривалище не е отваряно от години!

— Я повтори… — Тя го потупа по гърба и в резултат се вдигна нов облак прах. Свалиха кутията във всекидневната и я избърсаха.

— Пак вехтории — рече Стронг с отвращение, когато отвори капака. — Изпочупени химикалки, ръждясали ножчета, бурканче, пълно с монети. Книга за леене на метали… Всякакви глупости… Дявол да го вземе, дори не мога да позная какво представляват половината от тези неща. Само боклуци…

— Не избързвай със заключенията — опита се да го успокои Кит. — Виж, намерих някакви снимки!

— Чудесно! Точно те ни трябват! Снимки на хора, които не сме срещали никога, няма да срещнем и не желаем да срещнем в живота си…

Кит се престори, че не чува гневната му тирада.

— Намерих сватбеното свидетелство на твоите баба и дядо… Албум със снимки от венчавката им… Има някакви документи, официално заверени. Хм, и един договор, написан на ръка. — Гласът й потрепери от вълнение.

— Какво? — Той вдигна поглед.

— Може да се окаже нещо интересно…

— И какво пише в него?

— Прилича на саморъчно изготвен договор между трима приятели, които стават съдружници в нещо… Ти сигурно ще разбереш по-добре от мен за какво точно става дума.

Стронг набързо прегледа документа.

— Наистина е договор на съдружници — Майкъл О’Кели и две негови приятелчета. Както личи, те са се задължили да инвестират по петстотин долара всеки, а той, от своя страна, се е ангажирал да разработи мина, която се казва…

— Как се казва? — вдигна нетърпеливо глава Кит.

— „Късметлия“!

Сърцето й подскочи.

— И в допълнение към договора има фотография, на която твоят прадядо се е снимал пред мината.

Тя подаде на Стронг малка, измачкана черно-бяла снимка на млад мъж с кирка в едната ръка и лопата в другата. На красивото му ирландско лице грееше широка усмивка. Беше застанал пред входа на някаква пещера. Над главата му се виждаше табела с неясен надпис.

Зад гърба му се издигаше причудливо скално образувание. В по-далечен план се виждаше планинската верига. Останалите знаци за разпознаване на околността бяха малко на брой и почти неразличими. Стронг внимателно изучаваше фотографията.

— Дявол да го вземе — промърмори той. — Защо нямам сега едно увеличително стъкло…

— Почакай за миг! — Кит скочи и изтича в съседната стая. Върна се с торбата с фото принадлежности. Извади скъпа професионална леща. — Да видим дали това ще ни свърши работа! — Тя се наведе над снимката. — О!

— Какво има? — не сдържа нетърпението си той.

— Погледни сам!

— Мили боже! — взря се той в снимката през лупата.

— Сега е много по-добре, нали?

— Да, виждам съвсем ясно лицето на Татенцето. Тук е много по-млад, но си е същият… — Остави лупата и обърна фотографията. — На гърба е написано: юни 1938 година.

— Било е преди повече от петдесет години…

Стронг взе отново пожълтелия документ.

— Договорът е бил между Майкъл О’Кели, ирландец по произход и рудокопач по професия, и двамата му съдружници — Клестър В. Роудс и Артър Моузър. На четиринайсети юни 1938 година Татенцето е получил от двамата по петстотин долара, за да закупи необходимото оборудване и да разработи мината. В замяна на това, печалбите ще се разпределят на три равни дяла.

— Хората, които са участвали в договора, навярно вече са мъртви — предположи Кит.

— Или много, много стари… — заключи Стронг. — Мислех, че Късметлия е името на изоставения град, но както изглежда, така се е казвала и мината на Татенцето.

„Кажи на Стронг, че винаги е бил късметлия“, беше казал гласът. Кит замислено докосна устни.

— Каква ли е била тази мина? — запита тя.

— В договора не е казано… Пише само „мина“. А, тук има още нещо…

— Какво?

Стронг се взря в ситния текст в края на листа.

— Има послепис, подписан от тримата… „Думата ни тежи като злато“.

Очите на Кит се разшириха от изненада.

— Те са били съдружници в разработване на златна мина?!

— Май така излиза…

— Дядо ти някога споменавал ли е имената на тези мъже?

— Клестър В. Роудс и Артър Моузър ли? Не, никога не съм чувал за тях. Но аз помня Татенцето от времето, когато вече беше доста стар и честно казано, малко откачил…

— Имал ли е някога много пари?

Стронг се засмя и тъжно поклати глава.

— Единственото, което е имал в живота си, беше тази къща с петте акра земя около нея и двеста долара спестявания за собственото му погребение…

— Значи Майкъл О’Кели не е успял да забогатее…

— Това е истината…

— Нещо не се връзва. — Тя цъкна с език. — Гласът по телефона каза: „О’Кели ми е длъжник. Както и на много други“. Какво би могъл да им дължи дядо ти?

— Нямам и най-малка представа…

Тя щракна пръсти.

— Ами, ако неговите приятелчета са живи или имат наследници, които смятат, че дядо ти е забогатял?

— Какво? Да забогатее от мината? И да не им каже? Да не раздели с тях печалбата?! — Стронг изпъна дългите си крака и скръсти ръце. — Няма логика. — Той се засмя уморено и добави: — Но ако съм научил нещо през трите години, откакто съм адвокат, то е, че хората най-често действат противно на всякаква логика.

— Как да открием дали Клестър Роудс и Артър Моузър са живи?

— Бихме могли да започнем с нещо съвсем просто — сви рамене той. — Например да проверим имената им в телефонния указател.

— Ти си гениален!

— Знам! — самоуверено заяви той.

Кит изтича до кухнята и се върна с дебелия том под мишница. Необходими й бяха две минути, за да установи, че имената не фигурират в указателя.

— Но от това все още не следва нищо — побърза да подчертае Стронг. — Ако са живи, те са на осемдесет и повече години. Може би живеят при децата си. Или в старчески домове. Възможно е дори да имат телефони, но те да не са отбелязани в указателя. А може би изобщо нямат телефони…

— Винаги ли разсъждаваш така логично и задълбочено?

— Винаги.

— Никога ли не спираш да мислиш?

— Спирам, разбира се. От време на време, когато имам подходящ повод… — В очите му се появиха дяволитите пламъчета, които тя добре познаваше.

Кит се престори, че не е чула последната забележка.

— Сетих се кого можем да попитаме за Клестър В. Роудс и Артър Моузър! — възкликна младата жена.

— Кого?

— Милдред Липър!

— Моята Милдред ли?

— Да, точно твоята Милдред! Вчера тя ми каза, че е много дискретна, защото всъщност знае всичко за всички в града.

— Тя е прекарала тук целия си живот… — Стронг замислено поглади брадата си.

— Работила е за един от най-добрите адвокати повече от трийсет години — продължи Кит.

— Има ум като бръснач! Помни всички имена и лица. Не бих я дал за десет завършили юристи…

— Милдред е човекът, който ни трябва! — Кит понечи да се изправи. — Хайде да й се обадим и да я попитаме…

— Не можем да го направим! — Стронг сподави прозявката си, протегна се и дръпна Кит отново на пода.

— Защо да не можем?

— Виж колко е часът — посочи той часовника на стената.

— Два?! — Тя изумено се втренчи в стрелките.

— Аха…

— Два сутринта?!

— Ако предпочиташ, два през нощта…

— Ясно защо се чувстваме толкова уморени…

Стронг стана.

— Искаш ли да вземеш душ, преди да си легнеш? — попита я.

Кит огледа мръсните си ръце.

— Душът е задължителен — заяви тя.

— Банята е на втория етаж, първата врата вдясно. В шкафа ще намериш чисти хавлиени кърпи, сапуни, шампоани и всичко необходимо.

— Разбрах. Моля те, не се престаравай…

— Ще прибера някои от тези неща — посочи той разпръснатите листове. — Искам да сложа договора и фотографията на сигурно място още тази нощ.

— Е, аз тогава отивам в банята — съобщи Кит.

Тя умишлено не попита къде възнамерява да я настани да спи, нито къде ще прекара нощта той самият. Разбира се, помнеше думите му, че само една спалня и банята на втория етаж са ремонтирани и годни за обитаване…

— Можеш да се разположиш в спалнята до банята. — Той сякаш бе прочел мислите й. — Занесъл съм куфара ти горе. Ако ти е нужно нещо — закачалки, завивки, възглавници — само ме извикай!

— Благодаря ти! Сигурна съм, че там има всичко необходимо.

Кит все пак искаше да узнае къде ще спи той. В края на краищата, можеше да му зададе този въпрос, без да се притеснява. Та тя беше на трийсет и две години!

— Ти къде ще спиш? — събра смелост да попита най-сетне.

Стронг беше видимо изтощен, но на лицето му се появи закачлива усмивка:

— Това покана ли е?

— Обикновено любопитство…

— Канапето в дневната се разтяга — обясни той.

— Ясно… — В гласа й се прокрадна разочарование.

— Помислих си, че ти може би…

— Тръгвам за банята! — разбърза се тя.

— Ще трябва да ползваме една и съща баня. Успях да приготвя само тази… Но ти не се притеснявай, ще ти дам достатъчно време.

— Лека нощ, Стронг!

— Лека нощ, Кит!

— Мисля, че наистина се натъкнахме на нещо важно с този документ за съдружниците… — подхвърли тя през рамо.

— И утре е ден…

Кит спря на първото стъпало и сбърчи чело.

— Кой го е казал?

— Аз, само преди секунда! — Той издаде ръмжащ звук, подобен на смях.

 

 

Стронг се изкъпа и облече долнището на пижамата си. Преметна хавлиена кърпа през врата си и реши да провери дали Кит има нужда от нещо. Почука леко на вратата й. Тя не беше затворена и се открехна от допира.

Пердетата бяха спуснати. Малката лампа върху нощното шкафче светеше. Стронг предполагаше, че ще види Кит, подпряна удобно на меките възглавници, може би с книга в ръка, изгаряща от нетърпение да продължат разговора за разкритията…

Но за негова изненада, тя спеше дълбоко. Той тихо прекоси голямата спалня, седна в стария люлеещ се стол и впери поглед в нея. Кит изглеждаше много млада. Приличаше страхотно на момичето, в което се бе влюбил за първи път… Беше беззащитна, нуждаеше се от неговата закрила…

Но Катрин Сент Клер желаеше светът да я възприема като силна, независима, талантлива, самоуверена, хладно делова и напълно способна да владее чувствата си, помисли си с горчивина Стронг. Нямаше нужда от никого и от нищо в своя живот…

В следващия миг той вече се укоряваше за мислите си. Кит беше топло, чувствително, любвеобилно и самотно създание! И благодарение на него в момента се намираше в опасност…

И Стронгарм Карлос Майкъл О’Кели бе принуден да признае пред себе си истината: той бе готов на всичко, за да защити своята жена…

 

 

Кит не разбра какво я събуди. За момент остана неподвижна в тъмнината. Не можеше да си спомни къде се намира.

След малко всичко дойде на мястото си. Беше в Стоун Хаус, заедно със Стронг. Спеше в леглото му. Чу песента на птиците в гората. Навярно утрото вече бе настъпило. Между пердетата се прокрадваше бледа светлина. Тя се обърна на другата страна.

В същия миг го видя.

Стронг спеше в люлеещия се стол до леглото. Главата му беше клюмнала. Носеше само долнище на пижама. Гърдите и краката му бяха голи. Навярно по някое време през нощта му бе станало студено, защото се бе завил със стар китеник.

Изглеждаше уморен. Столът бе доста неудобен. На Кит й се прииска да го събуди и да го покани в леглото до себе си. Беше глупаво тя да се разполага на огромната спалня, а Стронг да се свива на стола…

Сърцето я заболя…

Загледана в спящия мъж, Кит си даваше сметка, че ще го обича до последния си дъх. Тази мисъл не я изненада. Той бе единственият мъж, когото бе обичала в живота си.

Беше се влюбила в него от пръв поглед. С цялата си душа и сърце. Беше го обичала, когато той бе момче, а тя — младо момиче. Тогава двамата бяха прекарали една седмица в същата къща. Божествена седмица, изпълнена със смях и любов. Господи, как силно го бе обичала тогава… И как силно го обичам все още, помисли си тя.

Натрапчивата заплаха се появи отново в съзнанието й: „Миналото ще се завърне и ще ви преследва, госпожо О’Кели!“.

Стронг бе нейното минало и настояще. Но тя не знаеше дали ще бъде нейно бъдеще. Дали ще могат да си простят един на друг и да започнат отначало?

Стронг някога я бе излъгал. Сега тя трябваше да се научи да му вярва отново… Той самият бе убеден, че не го бе обичала достатъчно и го бе изоставила в критичния момент. Дали ще може да повярва отново в нея? Дали изобщо я обича още? До този момент не бе споменал нищо за любов…

О, тя беше сигурна, че Стронг я желае. Но не знаеше дали изпитва към нея нещо повече… Само секс не им бе достатъчен. Кит разбираше добре това. Очите й се напълниха със сълзи. Стисна клепачи и си заповяда да не плаче. Захапа чаршафа, за да не се разридае на глас.

— Кит? — нежно я повика той.

Тя отвори очи и видя, че се е събудил. Наблюдаваше я.

— Добро утро — заекна тя. — Предполагам, вече е сутрин?

— Защо плачеш? — попита мъжът.

— Плача ли? — Тя опита да избърше сълзите с опакото на ръката си. — Ама че съм глупачка!

— Не отговори на въпроса ми…

— Не, не отговорих…

— Защо не искаш да ми кажеш?

Защото знанието е сила, искаше да му отговори тя. Когато една жена разкрие чувствата си пред мъжа, той може да ги използва срещу самата нея… Защото е страхливка и се срамува да признае какво изпитва… Защото не желае той да разбере, че все още го обича…

— Сърцето ми се къса, когато плачеш — промълви той. Гласът му преливаше от нежност. — И сега се чувствам по същия начин — призна той и отметна китеника. Коленичи до леглото и облегна лакти на дюшека. Пръстите му внимателно избърсаха сълзите й.

— Стронг…

— Когато ти плачеш, плача и аз. Когато се смееш, аз също се смея. Страхуваш ли се от нещо, аз треперя за теб… Когато си наранена, усещам твоята болка. Ако ти умреш, ще те последвам още същия ден…

Кит не можеше да говори. Единственото, което успя да направи, бе да разтвори обятията си за мъжа, когото обичаше и да го повика при себе си в леглото.

Стронг съблече пижамата и се плъзна до нея под завивката. Тялото му беше напрегнато.

Някои неща никога не се променят…

Кит не му зададе никакви въпроси. Той не й даде обещания. Миналото и бъдещето изчезнаха. Остана само настоящето. В него имаше един мъж и една жена, които се нуждаеха един от друг, желаеха се, копнееха за онова, което можеха да получат и да си дадат един на друг…

Секс, желание, любов, страст, единение на тела и души!

Имаше прошепнати слова, споделена тишина и взаимно разбиране, по-красноречиви от който и да е било език.

Първия път Стронг я облада трескаво. Разкъса нощницата й и жадно впи устни в гръдта й. Нямаше любовна игра. Проникна до дълбините й още с първото движение. Тя бе готова да го приеме…

Без да се отделят един от друг дори за миг, започнаха отначало. Стронг се изтърколи по гръб и повлече Кит със себе си. Възседнала прекрасното му тяло, с колене, притиснати към неговите бедра, тя се притискаше към него отново и отново. Косите й се стелеха по раменете й. Млечнобялата й кожа порозовя, зърната на гърдите й искряха като рубинени. По телата им оставаха любовни знаци, но никой не забелязваше, а и не се интересуваше от това.

Слънцето бе превалило планината и огряваше ярко източния прозорец на спалнята, когато те се изтегнаха един до друг, за да се насладят на любовта си. Сега имаха значение и най-малките подробности. Всяка целувка, всяка милувка, всеки жест се приемаха с любов и внимание. Кит и Стронг трябваше да компенсират цели десет години мечтания, терзания и желания.

Беше станало обяд. Слънцето се бе изкачило високо в небето. Те се пробудиха в прегръдките си и въздъхнаха щастливо, най-после удовлетворени.

— Чудя се дали ще мога да се вдигна — промълви Стронг.

— Не си спомням преди да си имал подобни проблеми… — Тихият й смях прозвуча нежно и интимно.

— Имам предвид от леглото… Всички мускули ме болят…

— Да ги целуна ли, за да ги излекувам?

— О, не, недей, моля те! — разсмя се той. — Точно тези целувки ме докараха до това положение… — Той въпросително повдигна вежди. — Теб не те ли боли някой и друг мускул?

— Може би един или най-много два… — промърка тя, като се обърна в леглото и се опита да седне. — Не мислиш ли, че сме твърде стари за такива неща?

— Шегуваш ли се? Просто малко сме излезли от форма…

— Само малко ли?

— Добре де, доста… — Той се изправи и се протегна. — Ползвай първа банята! Аз ще приготвя кафе и ще се обадя на Милдред.

— Ще се обадиш на Милдред?! — Тя го гледаше, сякаш бе луд.

— Нали снощи ти предложи да й се обадим! Тя знае всичко за всички в този град и в радиус от петдесет километра наоколо… Аз искам да науча някои неща за съдружниците на Майкъл О’Кели. Искам незабавно да приключа с тази история!

Изправена гола до леглото, Кит закачливо му отдаде чест.

— Тъй вярно, сър!

— Казвал ли съм ти как се справям с прекалено дръзките жени?

— Не!

— Напомни ми да ти покажа някой път! — изръмжа той, докато нахлузваше джинсите си.

— А защо не сега? — попита тя с широко разтворени невинни очи.

— Ами да кажем, просто не съм в състояние… — От погледа му й стана ясно, че ще си плати за шегата по-късно.