Кони Брокуей
Египетски нощи (5)

4

Сър Робърт хвърли поглед към коридора, след което отново се съсредоточи върху цилиндъра от алабастър, над който вече доста си бе блъскал главата, без да успее да го датира точно. Все още ни следа от Хари. Какво толкова, за бога, обсъждаха Хари и Дездемона? Да, да, йероглифи и датиране на папируси, това сближава хората.

Той се огледа и въздъхна няколко пъти. Трябваше да признае, че библиотеката му, използвана едновременно за дневна и за работен кабинет, бе отвратителна. Но поне предметите на изкуството и антиките, които препълваха помещението, имаха преимуществото да са истински. Което не можеше да се каже за останалата част от малкото му, тясно жилище.

Тясна, ветровита и плачеща за ремонт, къщата притежаваше по-скоро второразредна мебелировка — странна смесица от английски мебели, които Дездемона купуваше от връщащите се в родината войнишки семейства, и всякакви предмети, които мъкнеше от тукашните пазари. Това не бе най-подходящият дом за една млада английска дама, макар за него да бе предостатъчен. Като се замислеше за това, сър Робърт си даваше сметка, че не би желал да живее никъде другаде, освен тук, където скъпите му съкровища винаги му бяха под ръка и където бе на хвърлей разстояние от онова място, пленило го завинаги още в мига, в който го бе видял преди петдесет години.

Накратко, ако зависеше от него, никога не би напуснал Египет.

Но ако имаше нещо, което му беше по-скъпо от Египет, това бе внучката му. Първите петнадесет години от младия й живот той бе прекарал в неведение за нейното съществуване, без да се броят специализираните вестници, които от време на време се застояваха върху писалището му и в които се споменаваше за нея като за „детето чудо на египтологията“, и редките писма, които получаваше от сина си. Един син, за когото не знаеше много повече, отколкото за внучка си. Когато след смъртта на родителите си тя бе пристигнала тук, сър Робърт бе научил за сина си някои неща, които го разтърсиха до дъното на душата му. Оттогава той постоянно се опитваше да поправи поне малко от онова, което синът му и снаха му бяха причинили на единствената си дъщеря.

Дездемона почти не знаеше какво е детство. Родителите й я бяха мъкнали из цяла Европа, от град на град, от конференция на конференция. Тя прекарваше младостта си по подиуми и из библиотеки и изумяваше побелели, покрити с прах учени с необикновената си способност да превежда написани на древни езици текстове. След пристигането й в Египет сър Робърт я бе попитал какво би желала да прави. Никога нямаше да забрави отговора й — смутено, сърцераздирателно простодушно и колебливо тя бе отвърнала, че желаела просто да бъде нормално английско момиче.

Той би дал всичко, за да изпълни това желание, което обаче със сигурност не би могло да стане тук, в Кайро, в компанията на изгнаници, вманиачени археолози, наивни новаци, политици и деспоти. Сър Робърт познаваше добре Дездемона — тя би се върнала в Англия само ако бе убедена, че такова е и неговото желание. Дездемона никога нямаше да го изостави.

Сега обаче му бе хрумнало решение — на устните на сър Робърт трепна усмивка — което би удовлетворило желанията и на двамата. Стреснат от шума от стъпки по коридора, той се надигна от писалището си. Колкото и невероятно да звучеше, навярно Хари Бракстън бе онзи, който можеше да реши проблемите им.

— Бракстън! — извика сър Робърт в момента, в който Хари се канеше да мине покрай отворената врата на библиотеката.

Младият мъж се появи в рамката на вратата, бръкнал с ръце в джобовете на панталона си. Изразът на лицето му бе малко недоверчив.

— Да, моля?

— Влезте, момчето ми. Седнете. — Сър Робърт остави парчето алабастър настрана.

Хари влезе, не без да се огледа още веднъж, за да се увери, че зад него в коридора няма някое друго „момче“. Сър Робърт посочи един поставен до някакъв празен саркофаг стол и Хари внимателно седна в него.

— Така. — Сър Робърт потърка брадичка с палеца и показалеца на дясната си ръка и очаквателно погледна Хари.

— Да…

Неловко мълчание.

— Е, Бракстън, момчето ми? Нещо интересно?

— Нищо. — Хари се усмихна любезно, а сър Робърт изруга наум.

Напълно в стила на Хари бе да не казва нищо, когато се възцареше неловко мълчание. В търсене на някакво подходящо встъпление, сър Робърт започна да рови в купчината листа пред себе си, за да спечели време. Той намери една статия за Атон и въпроса за монотеизма и я подаде на Хари.

— Какво мислите за тези брътвежи?

Хари й хвърли бегъл поглед и му я върна с думите:

— Много интересно. За нещо конкретно ли искахте да поговорим?

— Ах, не. Съвсем не. Просто напоследък двамата с вас почти не сме имали случай да си побъбрим. Така, като мъж с мъж, ако разбирате какво имам предвид…

Хари придоби необичайно сериозно изражение.

— Ако намеквате за това, дето бях в стаята на Дизи… това не беше…

— Разбира се, че не е било! — прекъсна го сър Робърт. — За какъв ме мислите? Вие и Дездемона. — Той изпуфтя кратко. — Не ме разсмивайте. Да, зная, че преди време тя имаше нещо към вас. Това, слава богу, вече е минало. Допускам, че и вие сте изпитал известно облекчение.

— О, да.

— Не, не е това, за което исках да поговорим. По-скоро се питах, кой… ъ-ъ… що за човек е този ваш братовчед.

Изражението на Хари се разведри. Той протегна крака, скръсти ръце на гърдите си и очаквателно повдигна вежди.

— Да?

— Лорд казвате?

Хари кимна.

— Мислех, че баща ви е декан или нещо подобно.

— Така си е.

Сър Робърт въртеше един молив из пръстите си и напрегнато изучаваше върха му.

— И провинциален дворянин?

— Не, господине. С Блейк сме братовчеди по линия на майка ми.

— Та той, казвате, страда от любовна мъка? — След като не получи отговор, сър Робърт скръцна със зъби. — Ако смея да попитам, той ли е бил… как да се изразя… виновната страна? Навярно разбирате, че не питам от любопитство. Няма да ми е приятно Дездемона да общува с мъж, чиято компания е неподходяща за едно младо, неопитно момиче.

Хари избухна в звучен смях, който още повече ядоса сър Робърт.

— Вие наистина сте негодник, Хари, нямате ли поне малко чувство за чест?

— Очевидно не — невъзмутимо се ухили Хари.

Всеки път, когато мислеше за това, как Хари Бракстън пропиляваше необикновения си талант, сър Робърт неизбежно кипваше от гняв.

— Бихте могъл да станете първокласен египтолог, Хари — потиснато рече той. — Да оставите след себе си нещо трайно. С вашите способности и знания бихте могъл да си създадете име. Вместо това пропилявате таланта си с… — той се опита да открие някоя подходяща обидна дума и най-накрая успя — … обири на гробници.

— От това поне мога да живея.

Сър Робърт се изправи, наведе се напред и удари с длан по писалището.

— Не ставайте нахален.

За момент в очите на Хари проблесна опасно пламъче, което обаче веднага изчезна и бе сменено от обичайния безгрижен израз.

— Простете.

— Само ако си направехте труда да се вземете в ръце и да започнете да пишете…

— Напразни усилия. Но вие не ме повикахте тук, за да ми четете отново тези лекция, прав ли съм? — любезно отвърна Хари.

С дълбока въздишка сър Робърт се отпусна обратно в креслото си.

— Прав сте. Нямах подобно намерение. Наистина жалко. Вие ми допадате, Хари. И ако обстоятелствата бяха други…

— Искате да кажете, ако аз бях друг — с приглушен глас го прекъсна Хари.

— Така си е. Ако бяхте друг, аз дори бих насърчил Дездемона в симпатията й към вас. Все още мисля, че с времето бихте могъл да се научите да я цените. Тя е забележителна жена.

— Напълно съм съгласен с вас.

— И заслужава един уважаван и почтен мъж. Някой с име и състояние, с добро образование.

— Зная.

Положението на тялото на Хари странно контрастираше с безразличния тон на гласа му и сър Робърт остана с впечатление, че ако можеше, Хари би избегнал този разпит. Е, добре, макар и да не ставаше за съпруг, той и Дездемона бяха приятели — добри приятели — а приятелството включваше и известна отговорност.

— Не съм останал с впечатлението, че знаете това. Дездемона е заслужила да получи за съпруг най-добрия мъж на света. Заслужила е да види желанията си изпълнени. Бог е свидетел, че родителите й не ги е било много грижа за това. — Сър Робърт нямаше навик да споделя подобни неща, но смехът на Хари бе раздразнил най-болезнената му рана.

Спуснатите мигли на Хари правеха почти невъзможно да се отгатне накъде бе насочен погледът му. Сега той изглеждаше задълбочен в изучаване на дланите си. Скулестото му лице се бе изчервило. „Това е добре — помисли си сър Робърт. — Добре. Той трябва малко да се засрами от безгрижието си.“

— Какво имате предвид, господине? — тихо промърмори Хари.

Сър Робърт се поколеба. Пред никого не бе споменавал за тази страна от детството на Дездемона. Със сигурност не и пред Хари. От друга страна обаче никога не бе имал нужда от помощта му.

— Тя не е била като останалите деца.

— Мога да си представя.

— Още преди да навърши две години е можела да чете. Синът ми се боял да не би необикновеният й талант да бъде пропилян.

— Последиците от това безпокойство могат да бъдат забелязани и днес — отвърна Хари, който сега внимателно наблюдаваше възрастния мъж.

— Безпокойство? — повтори сър Робърт. — Страх! Дездемона вдъхвала у родителите си страх. Вместо сами да поемат отговорността за нея, те наемали най-добрите детегледачки и учени, които можели да си позволят. В по-голямата си част това били възрастни мъже, които се интересували повече от мъртви езици, отколкото от живи деца. А след като били натъпкали главата й с всичките тези езици, започнали да я развеждат из цяла Европа, за да впечатлява света.

— Наистина ли? — сега гласът на Хари бе станал толкова тих, че сър Робърт едва го чуваше.

— Карали я да работи с часове, така че да не бъде пропиляна и нито трошица от необикновения й талант. Но след всеки научен език идвал друг, който трябвало да се научи. Всеки успех бил посрещан с ново предизвикателство. Приятели почти нямала. Дух като нейния не бивало да бъде принизяван от контакти с нормалните деца.

— Тя ли ви е разказвала това? — смутено попита Хари.

— Ден след ден изпускаше неволно по някоя забележка или реплика… и така с години. Това е, Хари. Тя дори не знае в какви гротескни условия е израснала. Не разполага с нищо, с което би могла да сравни живота си. Само своите книги, онези романтични приключенски истории, за които мисли, че изобщо не подозирам. Тя не забелязва колко странен е животът й тук, но копнее за нещо…

— … нещо, което по странен начин е хем английско, хем романтично.

— Да. — Сър Робърт се облегна на писалището си. Лицето му излъчваше топлота. — Дездемона няма много възможности да срещне някой подходящ млад мъж. Вашият братовчед… подходящ ли е като мъж?

Хари мълча толкова дълго, че сър Робърт се уплаши, че той изобщо няма да му отговори. След това обаче младият мъж се покашля и каза:

— Да. Доколкото познавам Блейк Рейвънскрофт, той е посредствен и типичен представител на своя вид.

— Своя вид? — смутено смръщи чело сър Робърт.

— Почтен и деспотичен досадник.

— В смисъл, че е неинтелигентен?

— Не, в смисъл, че е предвидим. С Блейк човек винаги може да бъде сигурен, че той ще постъпи така, както се очаква от него, както се полага. Винаги.

Сър Робърт се ухили.

— Изглежда е мил млад човек.

— Така ли мислите? — Хари подигравателно наклони глава, а сър Робърт поклати своята.

Хари никога нямаше да разбере притегателната сила, която упражняваха върху повечето хора порядъчността, принципите и почтеността. Въпреки че не можеше да му се отрече известна лоялност и своеобразно чувство за чест, Хари си бе и щеше да си остане един мошеник.

Все едно, сър Робърт бе научил онова, което го интересуваше, и можеше да каже, че новините бяха обнадеждаващи. Той отново се облегна назад, а погледът му попадна върху цилиндъра от алабастър върху писалището.

— Какво мислите за това, Хари?

Хари се надигна и малко вдървено прекоси помещението. Изглежда съвсем се бе схванал от неудобната поза, в която бе седял през цялото време. Сега той пое цилиндъра от ръката на сър Робърт. Около минута погледът му остана прикован върху гладката повърхност, преди да постави предмета обратно върху писалището.

— Старото царство. Орнаментите са се заличили. Вероятно печат.

Сър Робърт гледаше скептично.

— Какво ви кара да мислите така? Не виждам нищо, за което бихте могъл да се заловите… — Той се наведе, за да огледа по-внимателно почти невидимите орнаменти върху мекия камък.

Хари се извърна. Движенията му бяха автоматични и без грация.

— Ето символът на Озирис, който е бил почитан между 2200-та и 2100-та година преди Христа. Мисля, че става дума за печат, поставен в гроба на някой знатен покойник.

— Моите поздравления, Хари. Възможно е да сте прав!

Сър Робърт вдигна изпълнен с очакване поглед, но забеляза, че е сам. „Какъв дух само бива пропиляван тук“ — помисли си той, преди отново да насочи вниманието си към печата от алабастър, който държеше в ръката си.