Кони Брокуей
Египетски нощи (18)

17

Дездемона се усмихна замечтано и доволно, след което отново прехвърли в ума си тазсутрешните събития… като внесе незначителни промени в своята романтична приключенска история.

„Огромните пирамиди пронизваха стелещите се ниско над земята облаци и се подаваха от гъстата бяла мъгла. Двама обикновени смъртни се движеха из този почти недействителен пейзаж — широкоплещест млад мъж и момиче в разцвета на младостта си. Те мълчаливо се приближаваха към златните върхове на тази залязла цивилизация.

Мъжът беше много красив, а дръзките му ястребови черти бяха увенчани от великолепни къдрици с… гарвановочерен цвят. Той се движеше със сигурната крачка на пантера, а острият му орлов поглед зорко следеше за опасности, които можеха да застрашат спътницата му. Той раздаваше заповеди на прислугата и избираше пътя така, че палещото слънце да бъде милостиво към бледото цвете на женствеността, което го съпровождаше.“

Дездемона въздъхна и подпря брадичката си с длан. Сутринта бе наистина чудесна, но този ден я очакваха още приятни събития. Само след няколко часа двамата с лорд Рейвънскрофт щяха да вечерят в двореца на Абд ал Джабар, личния секретар на хедифа.

Дездемона се запита дали Хари също ще присъства на вечерята. С малко повече късмет вече щеше да е заминал за Луксор, което щеше да даде възможност на нея и Блейк да се опознаят по-добре, без Хари постоянно да застава помежду им.

Хари. Мислеше, че го познава като самата себе си. Или дори още по-добре. Блейк й бе разказал как напразният му стремеж към признание и високо обществено положение — неща, които Блейк, за разлика от него притежаваше — накрая го бил подтикнал да напусне Англия и да замине за Египет.

Само преди по-малко от седмица би сметнала подобна история за безсмислица. Но през последните дни на няколко пъти бе виждала в очите на Хари непозната преди сянка. Също и в гласа му й се струваше, че долавя нещо непознато. А нима в изражението на лицето му не се бе появил някакъв болезнен копнеж? Или тя само си въобразяваше? Безпокоеше я фактът, че отново прекарваше толкова много време в мисли за Хари Бракстън.

Тя смръщи чело и хвърли поглед към часовника, висящ на златна верижка на врата й. Оставаше само около половин час до идването на Блейк. Тя трескаво се зае да търси подходяща вечерна рокля. Трябваше й някоя с повече дантели.

Дездемона отвори огромния стар гардероб и примирено огледа съдържанието му. Няколкото рокли, които се мъдреха вътре, изглеждаха неелегантни и старомодни и без съмнение бяха точно такива. Нямаше кой знае колко дантели. Хубавите дрехи не се числяха сред приоритетите на Дездемона.

Тя затвори очи, извади наслуки една рокля и я огледа. Беше лека муселинена дреха с цвят на шампанско, благопристойна кройка, ръкави до над лакътя и провиснал рюш.

„Поне вече захладнява“ — мислеше си тя, докато се обличаше. Лорд Рейвънскрофт изглежда не обичаше горещините. На няколко пъти по време на сутрешния им излет бе правил почти страхопочтителни забележки за свежия й вид. Бедният, за разлика от нея той изглеждаше направо окаяно.

„Все пак е доста трудно да останеш «свеж», когато си облечен в костюм, а вратът ти е стегнат във вратовръзка“ — почти с възхищение мислеше Дездемона, макар да се питаше как бе възможно човек да е толкова педантичен по отношение на облеклото си.

Хари бе пълната му противоположност. Само щом излезеше от града, той оставаше по панталон и риза, а на главата си носеше традиционната номадска чалма. Ръкавите си навиваше над лактите, а краят на тюрбана падаше свободно над раменете му. Изглежда се чувстваше удобно в дрехите си. Освен това в тях изглеждаше мъжествен и непринуден.

Какво от това, непринудеността не е всичко.

Дездемона тъкмо се канеше да стегне корсажа си, когато на вратата се почука.

— Ах, Маги, идваш точно на време. Би ли ми помогнала с корсажа?

— Има ли някакъв проблем?

— Тази рокля изглежда не е твърде подходяща. Изглежда доста измачкана. Май съвсем не е толкова прилична, колкото трябва.

— Прилична — беззвучно повтори Маги.

— Да. Женствена. Елегантна. Предизвикателна.

— Прилепнала.

— Да.

— Обърни се. Ще я стегна.

Дездемона покорно й предложи гърба си. Маги хвана копринените връзки на корсажа и го стегна.

— Ох!

Без да обръща внимание на възклицанието на Дездемона, Маги я пристегна толкова силно, че тя чак се закашля.

— Защо не носиш корсет? Всички английски жени, на които толкова се възхищаваш, носят корсет. Самата ти никога няма да успееш да впечатлиш някой джентълмен, ако не си с корсет. Може би все пак не си изисканата английска дама, която би искала да бъдеш… щом отказваш да носиш корсет.

Дездемона с удоволствие би отвърнала на това безсрамие… ако й бе останал дъх.

— Онзи човек е отвън — добави Маги.

— Лорд Рейвънскрофт? — успя да си поеме дъх Дездемона и пъхна пръст под корсажа, за да го поразхлаби.

— Да.

— Въведи го в дневната и му предложи нещо за пиене! Кажи му, че веднага идвам. Една дама не бърза да приеме гостите си, нали така? Останала ли ни е люлякова вода? Знаеш ли къде съм я тикнала? Как е косата ми… а зъбите ми чисти ли са? — Тя оголи зъби, за да получи одобрението на Маги. — И престани да ме пронизваш с поглед.

— Дездемона — рече Маги, — заслужаваш корсет.

 

 

— Събудете се! Мастър Хари!

Беше му горещо, главата му бучеше, ребрата го боляха, а раменете му горяха, сякаш…

Хари отвори очи и веднага отново ги затвори. Проклятие! Бяха го увесили за китките като парче месо в кланица, а жуженето не идваше от главата му, а от стотици мухи.

Значи не само че не бе успял да им се изплъзне, но и се бе оставил да го изиграят като някой неопитен турист — с удар по тила. Хари преглътна. Гърлото му бе пресъхнало. Нямаше представа колко дълго е бил в безсъзнание. Съдейки по слабата светлина върху мръсните стени наоколо, реши, че е късно следобед. Значи почти цял ден е бил в безсъзнание. Надяваше се, че след като не го е дочакал да се върне, изисканият му братовчед е надушил опасността и е повикал помощ. Чудесни изгледи.

— Хайде, хайде, мастър Хари! Чакам.

Хари усети да му се гади, разпознавайки гласа. Морис Франклин Шапе, някогашен пазач в историческия музей в Кайро. Сега мухите дойдоха на мястото си — Морис не бе особено ревностен привърженик на чистотата.

— Не трябваше ли вече да си мъртъв или нещо подобно? — започна Хари. — Мислех, че на хората ти най-сетне им е дошло до гуша и са те…

Един добре прицелен удар с юмрук, попаднал малко над бъбрека му, не позволи на Хари да довърши изречението си. Той се закашля и се преви напред, при което ръцете му едва не излязоха от ставите. Прониза го нетърпима болка в раменете.

— Какво искаш, Морис? — задъха се Хари.

— Да ти причиня болка. — На странно женствените черти на Морис се появи сладникава усмивка. Въпреки френското име, бе невъзможно да се определи народността на предците му, а сам той се бе представял за потомък на славяни, французи, италианци, турци и какви ли още не.

— Е, успя. Сега мога ли да си ходя?

Хари получи в отговор още един удар, който попадна в ребрата му с такава сила, сякаш го бе ритнало магаре. Този път бе подготвен и се опита да омекоти удара, но въпреки това болката бе почти нетърпима. Морис трябва доста да го бе обработил, докато е бил в безсъзнание. Хари не знаеше дали да се радва, или не.

— Хайде, Морис — задъха се той. — Зная, че ми имаш зъб, но не мисля, че е само това. Не би поел подобен риск, оставяйки се да бъдеш воден единствено от лични чувства, или?

— За какъв риск говориш? — попита Морис.

— Аз все още съм гражданин на Великобритания, а ти…? Да, гражданин ли си изобщо на някоя страна?

Този толкова невинен въпрос оказа удивително въздействие върху настроението на Морис. От последвалия плесник с опакото на дланта главата на Хари силно се залюля, при което той прехапа устните си. Хари простена умишлено високо, за да покаже на Морис, че ударът му не е пропуснал целта.

— Кой ти плати? — с хриптящ глас попита Хари.

Морис сви рамене.

— Прав си. Сега имам друг работодател, който ми плаща много по-добре, отколкото Паже. Всъщност би трябвало да ти бъда благодарен, Хари.

Ъгълчетата на очите му потрепериха нервно. Морис не изглеждаше особено благодарен.

— Кой? — отново попита Хари и, доколкото можа, огледа помещението. То беше мръсно и доста спартански обзаведено. Не се виждаше нищо друго, освен един стол и маса с поставени върху нея огромна стомна и кесия с пари.

— Работодателят ми предпочита да остане анонимен. А що се отнася до парите, които ми плаща… — Морис посочи кесията, — това ще получа, за да ти направя живота… черен.

— Как така?

— Създал си си доста врагове, Хари. Хората не обичат да бъдат правени на глупаци. Все още ли правиш жените си на глупачки? — попита Морис и изпитателно погледна Хари. — Например хубавата госпожа Дъглас?

— Не зная за какво говориш.

Морис се засмя.

— О, аз понаучих това-онова за теб, откакто се срещнахме за последен път. Поставих си го за цел. На пръв поглед изглежда така, сякаш няма нищо, което да е в състояние да те трогне. Но аз зная, че това впечатление е измамно. Много добре криеш чувствата си, Хари. Кой например би си помислил, че така ще побеснееш заради смъртта на едно малко арабско хлапе? — Макар да говореше с тих глас, лицето му бе разкривено от злоба. — Та значи какво друго е важно за теб, щом не е госпожа Дъглас, хубавата английска вдовица, която тича подире ти?

Хари облиза устните си с език.

— Твоите антики? — подхвърли Морис, без да откъсва хищническия си поглед от лицето на Хари.

— Да.

— Сър Робърт или госпожица Карли… — Очите на Морис бяха станали големи и обли и блестяха злобно. — А, вече зная. Госпожица Карлисъл. Очите ти потрепват, когато споменавам името й. — Той наведе глава, смеейки се. — Госпожица Карлисъл! Колко жалко. Тя дори не знае, че си жив.

Хари почувства да го полазват ледени тръпки, а можеше само безпомощно да се взира в мъчителя си, докато накрая не го обзе заслепяващ гняв и не започна да се мята като полудял.

— Ех и ти, Хари — скара му се Морис.

— Да не си посмял да я докоснеш! Да не си посмял дори да я погледнеш!

— О, гледането е безплатно. Но аз получавам пари, за да причинявам болка на теб, не на госпожица Карлисъл. Значи — той сви рамене — ще се въздържа… засега. Но веднъж приключил с теб… Един ден може би ще посетя госпожица Карлисъл за собствено удоволствие.

Заслепен от гняв, Хари понечи да се хвърли към него, но въжетата му напомниха за положението, в което се намираше. Ремъците се впиваха в китките му, а сухожилията му се изопнаха до скъсване. Кръвта пулсираше в слепоочията му.

Морис се засмя. Последваха още удари.

 

 

Дездемона убеди лорд Рейвънскрофт да изминат късото разстояние до двореца на Джабар пеш. Свили зад ъгъла на булеварда, бяха посрещнати от прекрасна гледка — гладката, тъмнозелена повърхност на Нил, а на заден план блестящите на слънцето пирамиди, които изглеждаха като малки, трепкащи насред булото на маранята триъгълничета.

— Изненадан съм, че могат да бъдат видени оттук — каза лорд Рейвънскрофт.

— Да, великолепни са, нали? — Тя посочи пирамидите. — Според легендата, след унищожителното поражение, нанесено му от Наполеон, Мамелюк бей дал на жена си знак от върха на пирамидата, че е платил искания за нея откуп.

— Трогателна история. — Лорд Рейвънскрофт посегна към ръката й и я поднесе към устните си. — Още не съм имал възможност да ви благодаря за тазсутрешния излет, госпожице Карлисъл!

Той дълго задържа устните си върху кожата й, като през цялото това време не я изпускаше от поглед. Дланта му бе голяма и бяла и по нея не се виждаха белези или мазоли — с една дума, ръка на благородник.

— За мен беше удоволствие, господине — отвърна Дездемона, наблюдавайки как залязващото слънце галеше гарвановочерните му коси. — Стори ми се обаче, че доста бързахте, когато се разделяхме. Предполагам, че сте имал някакви ангажименти?

— О, не, ни най-малко. Просто всичко бе толкова вълнуващо. Аз… изпитах непреодолима потребност да остана сам.

— Много добре ви разбирам. И на мен пирамидите ми действат по подобен начин. — Дездемона кимна, щастлива от факта, че споделяха едни и същи чувства. — Надявам се да не съм ви досадила с прекалено много подробности? — плахо добави тя.

На няколко пъти през време на обиколката им й бе хрумнало, че е възможно лорд Рейвънскрофт да не намира обичаите на древните египтяни толкова интересни, колкото тя.

— Не, в никакъв случай — отвърна той и пусна ръката й. Лордът се облегна на парапета, така че сега вятърът рошеше черните му къдрици. — Вие сте изключителен екскурзовод. Толкова много информация, толкова много факти. Лекцията ви за древните методи за балсамиране бе истинско откровение за мен. И колко образно разказвате!

Дездемона се засмя смутено.

— Боя се, че понякога се паля малко повече от необходимото. Вече толкова дълго живея тук, че съм отвикнала да разговарям изискано, за което ви моля да ми простите.

— Няма за какво, няма за какво. Всичко бе необикновено увлекателно, дори коптските вази…

— Канопски — поправи го тя.

— Както и да е… — Погледът му се плъзна по лицето й, по раменете…

— Хареса ли ви изгревът?

— Много — промърмори той.

Дездемона неволно отстъпи крачка назад.

В погледа му се бе появила някаква чувственост, която й бе непривична и не й харесваше. Която й напомни, че е жена. Една от многото. Тя веднага отхвърли еретичната мисъл.

— Първите слънчеви лъчи, огряващи пирамидите, със сигурност са една от най-запленяващите гледки, които човек може да види в Египет — промърмори тя.

— Имаше нещо много по-запленяващо… — отвърна Блейк и прошепна на ухото й: — Ти си неописуемо красива.

— О, боже. — Трепереща, Дездемона прекара ръка по шията си.

Блейк я караше да забрави сирачетата, кърпените дрехи и дълговете на дядо си. Сякаш бе излязъл направо от някой роман и бе избрал нея… нея! И все пак не можеше да се отърве от неприятното чувство, че той искаше нещо повече от това, да й прави комплименти за външността й. Погледите му говореха красноречиво…

— Виждам, че съм бил малко прибързан. — Красивите му очи помръкнаха. — Аз съм буен човек, госпожице Карлисъл, а освен това никога не съм срещал жена като вас. Вие сте особена. Простете, че съм толкова прям с вас. Не исках да се приближавам прекалено. Понякога животът е бил жесток с мен, може би това донякъде обяснява държанието ми.

Неприятното чувство, обзело Дездемона, бе заменено от прилив на спонтанно съчувствие.

 

 

— Госпожица Дюкамп? — Бе изтърсила последните думи, преди още да успее да стисне зъби. Тя постави длан пред устата си и го зяпна смутено. — Съжалявам, лорд Рейвънскрофт.

— Няма за какво. — Изразът на лицето му бе станал непроницаем, но той се насили да се усмихне. — Моля, наричайте ме Блейк. Аз също с удоволствие бих ви наричал Дездемона.

— Но разбира се. Сигурна съм, че никой няма да сметне това за необичайно. Ние тук сме едно малко, доста фамилиарно общество.

— И аз го забелязах. А какви са отношенията ви — очите на Блейк пламтяха — с братовчед ми?

— С Хари? — опита се да спечели време Дездемона. — Хари е… Хари и аз… ами, той не гледа на мен като на… ние никога не сме… — Тя заекна и усети как страните й пламнаха при спомена за страстната целувка на Хари. — Ние сме приятели — запъвайки се, каза накрая тя. Още в същия момент й стана ясно, че това е самата истина… и все пак думата не можеше да побере странната интимност, която съществуваше между тях.

— Добре — решително каза Блейк. — Годините, прекарани в Египет, са извадили на бял свят отрицателните страни на характера му. Радвам се, че не си прекалено близка с него. Въпреки недостатъците си той притежава голям чар.

Дездемона се покашля смутено.

— Би могло и така да се каже. Но какво имаш пред вид под „отрицателни страни“?

Блейк я погледна със сериозно изражение.

— Вчера следобед той се забърка в уличен побой с няколко мъже, които преди това очевидно бе измамил. Посъветва ме да бягам, вместо да се изправя пред противниците му. Това не ми се хареса особено, но нямах никакво желание да причинявам болка на хора, за които не знаех дали изобщо заслужават подобно отношение. И наистина в последствие най-лошите ми опасения се оправдаха. Защото вместо да ме потърси и да ми обясни всичко, Хари просто изчезна. Предполагам, че се е срамувал да ме погледне в очите. Никога не е умеел да признава грешките си.

Дездемона угрижено смръщи чело.

— Това не е в негов стил.

— Какво знаеш за Хари, Дездемона? — остро, макар и вежливо попита Блейк и Дездемона се улови да си задава същия въпрос. — Уверявам те, че Хари не е такъв, за какъвто го мислиш. Той изобщо не е човекът, за който се представя.

— Но…

— Няма да кажа повече нито дума за това.

С тези думи той я улови над лакътя и я поведе към градините на двореца. Към тях се спусна малко арабско момче с раздърпани дрехи.

— Сит! Сит! — Момчето дръпна Блейк за сакото. — Купете си един скарабей! Античен. Много стар. От фараоните!

Дездемона спря. Познаваше момчето. Салик. Макар вече да бе на тринайсет, изглеждаше като осемгодишно и бе покрито до ушите с мръсотия.

Тя се наведе, за да огледа мръсната малка ръчичка. Мнимият скарабей беше боядисан в синьо, но на места боята вече се лющеше, а йероглифите бяха издълбани неумело.

— Милостиня ли иска момчето? — попита Блейк бъркайки в кесията си за някоя монета.

— Не. — Салик го погледна мрачно. — Аз не съм просяк. Аз продавам антики… изкуство. Добро изкуство. Много старо изкуство.

— Това тук не спада към произведенията на изкуството, Салик — строго рече Дездемона и пусна малкия бръмбар обратно в отворената длан на момчето. — Приберете парите си, лорд Блейк.

Момчето изруга под носа си.

— Вече ти казах. Трябваше да ме послушаш, Салик. Иди при Матин! Той ще ти покаже как се правят истински скарабеи.

Лицето на малкото момче се разкриви от гняв.

— Не ми трябва никакъв Матин. И сам продавам достатъчно скарабеи.

— Би могъл да продаваш много, много повече, ако не беше толкова дяволски горд и понаучеше това-онова от някой майстор — отвърна Дездемона.

— Пфу! — направи кисела гримаса Салик, обърна гръб на Дездемона и посочи с пръст Блейк. — А вие? Ще купите ли антика? Жените се впечатляват, ако им занесеш в къщи — рекламираше стоката си момчето, напирайки към Блейк.

— Скъпо мое момче, Дездемона… наистина ли познаваш този хлапак?

— Да — отвърна Дездемона и хвърли мрачен поглед към Салик.

— Е, тогава — рече Блейк и подаде една монета на момчето — трябва да помогнем на този предприемчив младеж.

Салик грабна монетата и си плю на петите.

Блейк отново се обърна към Дездемона и я дари с лъчезарна усмивка.

— Изобретателно малко дяволче.

— Да.

— Не ми изглеждаш особено въодушевена, Дездемона. Повече ли трябваше да му дам?

— Не. — Тя въздъхна. — От месеци се опитвам да придумам Салик да започне работа при Матин. Така момчето би могло да научи нещо полезно, вместо да живее от трохите, които получава за тези боклуци, които продава за скарабеи.

— Матин?

— Един истински гений в изработването на фалшиви… ъ-ъ… на имитации на скарабей. Повечето хора не могат да ги различат от истинските.

— Тук, в Египет, контактуваш с доста интересни хора — каза Блейк.

— Самата аз купих няколко от имитациите на Матин, преди да забележа, че не са истински.

— Ти? — изненадано попита Блейк. — Но нали си експерт?

— Що се отнася до езиците — отвърна Дездемона. — Но всъщност аз не съм египтолог. Зная наистина това-онова и имам око, но не мога да се сравнявам с експерти като дядо и Хари.

При споменаването на последното име строгото изражение се върна на лицето на Блейк. Дездемона се отказа да търси причината за съперничеството между двамата мъже. А такова без съмнение съществуваше. Как иначе можеше да се обясни враждебността им един към друг? Тя въздъхна.

— Както и да е, сега Матин има собствена работилница.

— Работилница?

— Всъщност това е малка птицеферма. Момчетата произвеждат скарабеи и след това хранят… — Тя замълча.

Не можеше да обясни на Блейк, че стомашните сокове на кокошките придаваха на скарабеите патина, която изглеждаше досущ като истинската. Нито че след това те трябваше да бъдат извадени от изпражненията на птиците. А и как щеше да погледне Блейк на това, че Дездемона бе помогнала на Матин да намери пазар за стоката си — срещу няколко процента от печалбата, разбира се? Това не бяха точно неща, които човек очаква от една изискана млада дама от добро семейство.

Блейк все още я гледаше със сериозно, въпросително изражение.

— Ах, това не е толкова интересно — рече тя и се почувства като лъжкиня.