Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бракстън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
As You Desire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 22гласа)

Информация

Сканиране
bobych(2010)
Разпознаване и корекция
Еми(2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Кони Брокуей. Египетски нощи

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1999

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-038-7

История

  1. —Добавяне

16

Той си пое дълбоко дъх и отвори вратата към спалнята на Дизи.

— Не помня нищо. — Унило помръдващото под завивките създание проговори още преди той да бе казал и дума. — Абсолютно нищо. Ужасно коварно нещо е това. Напълно ми отне паметта. Не помня нищо от вчера следобед. Нищичко.

От радост ли, от облекчение ли, Хари изпита желание да се разсмее на глас, но се овладя и вместо това се покашля вежливо.

След миг завивката се свлече малко надолу, точно толкова, колкото изпод нея да се подаде един кичур златиста коса и чифт недоверчиви, зачервени очи.

— Няма да е много мило да ми разказваш някакви ужасии, а след това да се опитваш да ме убедиш, че са се случили наистина.

— Би било изключително безсърдечно.

— Но напълно в твой стил. Е, веднага ти казвам, че няма да повярвам и на думичка от онова, което ще ми разкажеш, нито думичка. Така че си спести усилията.

— Звучиш изключително решително.

— Няма да се оставя да ме ядосваш.

— Не би ми хрумнало дори и насън. — Той пристъпи към леглото и я погледна, скръстил ръце на гърба, за да не се поддаде на изкушението да я вземе в обятията си, като при това някак успя да си придаде безразличен вид.

— Напротив! — с обвинителен тон рече тя, откривайки още малко от лицето си.

Беше доста бледа, а иначе златната й кожа имаше нездравия цвят на слонова кост. Падаше й се на малката авантюристка!

— Не и на мен. — Щом не искаше да знае какво се бе случило миналата нощ, моля, все едно, че нищо не е било. Засега.

Той повдигна вежда и я погледна толкова непроницаемо, колкото можеше.

— Знаеш ли, някак си ми се струва, че веднъж вече съм преживял всичко това…

Сега главата й се бе показала изцяло, а косата падаше в безпорядък върху раменете. Под катраненочерните очи имаше тъмни сенки.

„Красива е“ — несвързано си помисли той, забелязвайки войнствения й поглед.

— Нямам представа за какво говориш.

Всичко отново си бе както обикновено.

— Неразположената героиня… — Той остави изречението недовършено, сякаш току-що му бе хрумнало нещо неприлично. — Неразположена — повтори той и поклати глава. — Не особено подходящ израз, нали? Знаеш ли, Диз, и аз съм чел „Брулени хълмове“, но и при най-добро желание не мога да си спомня Катрин някога да е страдала от махмурлук — Хари подчерта последните думи и изобщо не се впечатли от факта, че Дездемона се задъха от гняв, — а това е вече вторият случай, в който ти — как да се изразя? — си напълно извън строя!

— Замълчи!

— Надявам се, не възнамеряваш да превърнеш това в навик, а, Диз? Защото колкото и да съм ти предан, деловата ми заетост не ми позволява много от тези непредвидими спасителни акции. В края на краищата трябва да се грижа и за прехраната си.

Тя седна в леглото. Косата й падна върху очите, придавайки на вида й нещо почти хищническо, опасно.

— Ти, самовлюбен, егоистичен… — Гласът й приличаше на ръмжене.

Хари не й обърна внимание.

— Докъде бях стигнал? Ах, да… изнурената героиня лежи в леглото и с изпълнен с нега поглед посреща доблестния си воин. Трябва да вложиш малко повече страст, Диз, всичко това изглежда малко сковано.

— Навярно би искал ти да си доблестния воин?

— Е, да — каза Хари и скромно ухилен приглади косата си назад. — Все пак вече за втори път в продължение на една седмица ти спасявам живота. Не мислиш ли, че съм един вид герой?

Тя издаде един доста неподходящ за изискана млада дама звук и падна обратно във възглавниците. Изглеждаше едновременно комична и очарователна — лежаща в разхвърляното си легло в една овехтяла и порутена стая.

Преди да успее да се осъзнае, Хари отново бе край леглото и се взираше в бледото й лице. Очите й бяха тъмни, тайнствени, проницателни… и същевременно смущаващо невинни.

Хари преглътна.

— Вече няколко пъти просто махвах с ръка на всичко това, защото съм джентълмен — чу се да мърмори той, докато очите й бавно се приближаваха, а усещането, че е изгубен във времето и пространството, се засилваше с всеки изминал миг. — Този път обаче съм принуден да поискам наградата си.

Можеше да чуе дъха й. В съзнанието му изникна споменът за всяко едно кадифено сантиметърче от топлите й устни. Той бе все по-близо и вече виждаше как се разширяваха зениците й, как страните й се покриваха с нежна руменина, а на лицето й се бе появил израз на изненада. По-близо…

— Имаш право. — Тя шумно си пое дъх и се отдръпна от него.

Хари се изправи и отново се скри зад обичайното си непроницаемо изражение.

Дездемона откъсна поглед от неговия, вирна брадичка и се извърна на другата страна.

— Маги — силно извика тя. — Полирай тази глава на Анубис. Хари иска трофей.

Той избухна в смях.

— Наистина си те бива.

Дездемона се ухили, а той се наведе леко напред, за да махне един кичур от лицето й.

— Хари?

Като коприна или… Защо нямаше по-подходящ израз за нещо толкова прекрасно?

— Хари?

— Хм?

— Няма да кажеш на никой за малкото ми… приключение, нали?

Той остави кичурът да се изплъзне между пръстите му.

— Имаш предвид някой като Блейк?

Тя кимна усърдно.

— Имам предвид, че не бих искала братовчед ти да се погнуси от мен. Това вчера беше изключение. Не бих искала впечатлението му от мен да бъде повлияно от подобно малко произшествие.

Блейк имаше всичко, по което Дездемона копнееше — титла, имение с принадлежащите към него земи, уважението на себеподобните си.

Хари козирува подигравателно.

— Скъпа Диз, Блейк няма да научи нито думичка за вчерашната ти авантюра… поне не от мен. Опазил бог, да види в теб нещо друго, освен една съвършена английска роза… олицетворение на женствеността.

— Благодаря. — Дори и да му бе ядосана, тя не даде да се разбере. — Зарекох се повече да не поглеждам никакви опиати — тържествено обясни тя. — Освен това искам да те уверя, че за в бъдеще няма да се налага да пренебрегваш сделките си заради мен.

— Ще ти бъда истински благодарен за това.

— Макар и да не ми е съвсем ясно как припряната размяна на стока срещу пари в някоя тъмна уличка може да бъде наречена „сделка“.

— Сделките се сключват там, където човек ги открие. А търговията из „тъмните улички“ в последно време върви доста добре.

Върху лицето й легна сянка. Хари усети тялото му да се напряга.

— Случило ли се е нещо, Дизи? Да не би лейтенант Хъфи да е престанал да изпраща любовни писма на жена си, божествената Таня?

— Напротив, напротив — унесено отвърна тя. — Все още убеждавам Таня, че целият му свят се върти около нея. — Тя се усмихна тъжно. — Допускам, че скоро ще заминеш за Луксор, за да донесеш онзи бик и да спечелиш десет хиляди долара. — Гласът й звучеше безнадеждно.

— Бикът в Луксор е от камък, а Коул ми обясни, че търсел нещо от метал. По дяволите, момчето иска злато, но кой от нас не иска? — рече Хари, наблюдавайки я внимателно. Изражението й се бе разведрило. — Това ли търсеше при Йосиф, някой бик на Апис? — Мълчанието й бе достатъчен отговор. — Толкова ли е важно това за теб?

— Някои хора смятат за важно да имат нещо за ядене — раздразнено отвърна тя. — Боя се, че спадам към числото на тези смешни хорица.

— Десет хиляди долара са доста нищо, Диз — саркастично рече той.

— Нищо? — Дездемона се засмя искрено развеселена. — За десет хиляди долара могат да се купят доста плодове, зеленчуци, хляб… С тях бих могла да платя всички сметки и дългове. Бих могла да купя за себе си и дядо си една къща с покрив, който не тече, и прозорци, които се затварят плътно. С десет хиляди долара бих могла да купя птицефермата, една нова рокля за себе си и билети до Англия. — Тя затвори за миг очи и се усмихна замечтано, опивайки се от картините, които току-що бе обрисувала.

Хари я гледаше да седи — измъчена, но доволна — в бедната си, овехтяла стая и да мечтае за неща, които не би трябвало да й липсват, а в гърлото му бе заседнала буца. Той още веднъж я погали по косата и си тръгна, измърморвайки едно:

— До скоро, Диз.

 

 

Слънцето вече прехвърляше зенита си, а Хари все така обикаляше из онези части на Кайро, из които никога не бе стъпвал кракът на европеец и за които белите дори не знаеха, че съществуват. Той разпитваше антиквари и дребни мошеници дали не знаят нещо за бик на Апис. Никой не можеше да му даде конкретни напътствия, но Хари не се отчайваше, той бе търпелив и упорит.

Никой не знаеше какви усилия му бе коствало да започне да разбира писаното слово. Иначе казано, как, след като бе осъзнал безплодността на всичките си предишни усилия, бе успял да намери начин да узнава значението му. Бе тормозил и подкупвал сестрите си да му четат на глас учебниците, бе се опитвал да запечата в паметта си образи и имена и да открива нови мнемонични техники, което често му се удаваше само с помощта на жалки рими и игри на думи. Преди четири години обаче бе открил, че съществува език, който можеше да разбира в неговата писмена форма.

Тогава Хари разполагаше с няколко плочи с писмена, които бе предложил на Саймън Честъртън. Саймън ги бе опипал и бе настоял Хари също да проследи с пръстите си очертанията на фините йероглифи. Докато правеше това, Саймън бе измърморил написаното.

Хари отново и отново бе изричал наум написаното, проследявайки с пръсти релефа, докато не установи, че може да го почувства и свърже с определена дума.

Ръцете му бяха направили онова, което очите му безуспешно се опитваха да постигнат.

Той бързо бе напуснал дома на Саймън, все още изцяло под впечатлението на това преживяване. Бе имало и други бегли и непредвидими мигове, в които написаните думи неочаквано придобиваха значение, в които частите на пъзела си пасваха една с друга и даваха в резултат смислено изречение. На следващия ден обаче значението отново бе изгубено за него. Навярно и сега щеше да е така. Но на следващия ден, както и на по-следващия той бе в състояние не само да си спомни символите върху плочите и да ги начертае в пясъка, но и да им даде име. Накрая вече нямаше нужда от тази сламка и можеше да си спомни за структурата на йероглифите дори и без да докосва плочката. Необяснимо. Изумително. Той можеше да чете йероглифи.

Така, бавно и търпеливо, бе започнал да добавя към словесното си богатство йероглиф след йероглиф. Той изключително грижливо бе изписвал йероглифи върху тънко фолио, което след това дълго опипваше с пръсти, докато писмеността не се бе превърнала за него в сетивно преживяване.

Методът даде резултат. Той можеше да чете йероглифи. Наистина не съвършено — и не дори приблизително толкова добре, колкото Дездемона — но той наистина можеше да чете!

— Хари! Псст! Хари!

Раби Хаким изникна от сянката на стълбището на едно кафене.

— Какво правиш тук? — попита Хари.

— Следвах те. Дойдох, за да те попитам предаде ли молбата ми на сит. Попита ли я дали ще ми върне онова, което й заех?

— Разбира се, че я попитах.

— И? — нетърпеливо попита момчето.

— Забрави го, Раби. Шансовете да си върнеш онова, което си й дал, са приблизително същите като тези, крокодил да прекоси пустинята.

Тъмното лице на Раби се разкриви в кисела гримаса и той се изплю погнусен.

— Пфу! Инат жена. Изобщо нищо не съм й давал.

— Няма значение. Сега то е у нея, а не у теб. И не вярвам в близко бъдеще нещо да се промени. Така че престани да й досаждаш!

Отдолу по улицата се зададоха няколко мъже, които очевидно се бяха запътили към кафенето. Вместо да влязат обаче, те спряха, зяпнаха го и започнаха да си шушукат нещо. Не се случваше често в тази част на града да се появи чужденец.

— Пфу! — Раби се изплю отново.

— Защо си толкова настоятелен? Почти всичко, което баща ти продава, е или фалшифицирано, или е обикновена примамка за туристи, значи нищо, което заслужава подобни усилия.

— За мен това има сантиментална стойност — лаконично обясни Раби и погледна по посока на мъжете, които все още се мотаеха пред вратата на кафенето.

Хари не се отказваше толкова лесно. Той опита по друг начин.

— Къде беше през последните месеци? В Луксор? Или другаде? — Възможно ли бе семейството на Раби да е открило в Долината на фараоните някоя гробница?

— Не. — Раби стисна устни.

Хари се отказа. От момчето не можеше да се изкопчи нищо.

— Добре тогава. Трябва обаче да те предупредя, че госпожица Карлисъл ще поиска да бъдеш арестуван, ако не я оставиш на мира… или баща ти не донесе един златен бик на Апис!

Раби го стрелна гневно с очи и забули долната част от лицето си.

— Тази жена е много неразумна.

Преди още Хари да успее да потвърди констатацията му, Раби вече се беше отдалечил с решителна крачка. Хари го проследи с иронична усмивка и тъкмо се канеше да продължи, когато внезапно с ъгълчето на окото си забеляза някакво раздвижване пред кафенето. Той се обърна и видя, че мъжете се бяха разделили на две групички и си разменяха скрити погледи. Хари знаеше от опит какво ще се случи. Двама от тях се запътиха право към него, докато останалите изчезнаха зад кафенето, очевидно с намерение да му препречат пътя за отстъпление.

„Не ми приличат на изпечени разбойници“ — помисли си Хари. Щом дори само присъствието на едно петнайсетгодишно хлапе бе достатъчно, за да разколебае нападението им, навярно нямаше да му е много трудно да се справи с тях. Така и стана. Двамата широкоплещести мъжаги го зяпнаха слисано, когато с вежливо извинение се провря между тях и се запъти надолу по улицата.

След малко чу зад себе си нечии забързани стъпки — мъжете го преследваха. Четирима срещу един, те навярно се надяваха на лесна плячка, но не знаеха с кого си имат работа. Хари ускори крачка и без усилие успя да спечели известна преднина. Той излезе на една главна улица и… изруга, тъй като силното следобедно слънце бе прогонило всички минувачи.

Нямаше тълпа от хора, в която да изчезне, нито отворени магазини. Това не го обезпокои твърде. Макар виковете на преследвачите му все още да отекваха зад него, сега те бяха станали по-слаби. Той продължи, сигурен, че скоро ще бъде далеч пред тях. Мислите изпреварваха крачките му. Кой бе изпратил тези мъже? Списъкът от възможности не бе особено голям. Имаше един сириец, който му бе сърдит, задето бе измъкнал изпод носа му няколко папируса. А освен това и онзи швейцарец…

— Хари! — от отсрещната страна на улицата му махаше Блейк.

Хари изруга. Точно сега Блейк бе човекът, от когото най-малко имаше нужда. Той пресече улицата, сграбчи братовчед си над лакътя, обърна го в обратна посока и го тикна пред себе си.

— Бързо! Бягай!

— За бога, Хари — рече Блейк със зачервени от гняв страни. Той се освободи от хватката му. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Сега нямаме време за приказки, Блейк. По петите ми има няколко мъже… Трябва веднага да изчезваме оттук.

— В какво си се забъркал?

Хари не отговори. Шумът от преследвачите му ставаше все по-силен и отчетлив. Можеше да се появят всеки момент.

— Проклятие! — изруга той и трескаво се огледа.

Намираха се в малък вътрешен двор с два изхода. За единия знаеше, че отначало се стеснява почти до обикновена цепнатина, след което отново се разширяваше, за да се влее в една широка улица току до дома му. Другият свършваше до една стена на стотина метра нагоре по хълма.

— Натам! — посочи първия изход Хари. — Мини по тази уличка и ще излезеш точно пред дома ми!

Блейк не помръдваше.

— А какво ще стане с теб? — попита той. Хари го побутна към на изхода. — Този път няма да избягам — каза Блейк и решително стисна зъби.

— Разбира се — отвърна Хари. — Аз ще мина през другия изход. Това ще ги обърка.

Блейк смръщи чело, а на лицето му се изписа колебание и презрение.

— Искаш да тръгнеш по другата уличка?

— Да, да. — Четиримата мъже вече бяха на входа на вътрешния двор. — Сега! — Хари тикна Блейк в прохода.

Миг по-късно първият от мъжете го бе настигнал и, хилейки се противно, каза:

— Трябва да ви предадем едно съобщение.