Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (35)

Шестнадесета глава

27 октомври 1954 г.

Даяна Столуърт стоеше пред огледалото.

Тя се намираше в тоалетната си стая у дома и дооправяше официалната рокля, която щеше да носи тази вечер на бала в Шери Недърленд.

Балът се даваше от Международния комитет на Лигата на жените гласоподавателки в чест на френския посланик. Кметът щеше да присъства, както и неколцина сенатори и голям брой гости от Обединените нации. Даяна беше активен член на комитета — присъедини се към него, когато президентът Айзенхауер назначи Хал за пратеник на Съединените щати в НАТО — и тази вечер щеше да е обект на голямо внимание. Този следобед един фотограф-портретист щеше да я снима с посланика, а модната и обществена преса щяха със сигурност да присъстват на бала.

В тон с галския привкус на вечерта тя си поръча тази рокля при Жак Фат. Това бе брилянтен, достигащ до пода тоалет без презрамки от бяла копринена тафта. Аксесоарите, включващи диадема с изумруди и диаманти, изумрудена гривна и съответните обеци, бяха модел на Лейла Кофи, специално изработен за вечерта. Целият тоалет бе скроен така, че да подчертава колкото е възможно по-драматично величествената красота на Даяна, тъй като тя щеше да представлява солидарността на американската жена от висшето общество със следвоенния европейски съюз.

До нея стоеше Сю Аренд, личната й гримьорка, току-що привършила с поставянето на необходимото количество руж върху естествено златистите бузи на Даяна, в контраст с белия цвят на роклята й.

— Как изглеждам? — попита Даяна.

— Невероятно — отвърна Сю, докосвайки косата й с една малка, кръгла четка. — Мисля, че ще направиш страхотно впечатление.

— Надявам се.

Даяна не можеше да отрече, че образът в огледалото беше безупречен. Постоянните й физически упражнения, включващи езда, плуване, тенис и голф, явно си струваха усилието, както и непрекъснатите грижи за кожата, поверени на един препоръчан от приятелки дерматолог. Тя изглеждаше млада, жизнена и сдържано чувствена.

Независимо от това жената от отражението я тревожеше. Тя със сигурност бе съвършена за официална гала в Шери Недърленд, заобиколена от знаменитости в черни вратовръзки и фракове. Но беше ли такава за Хал?

Даяна смяташе, че видът й е твърде докаран и нагласен, твърде неестествен, фигурата й така подхождаше за дрехите на дизайнерите, че стига да пожелаеше, можеше да стане професионален манекен. Но все не успяваше да се отърве от чувството, че не изглежда напълно женствена. И колкото и любезен да се показваше винаги Хал с многото си комплименти за външния й вид, тя подозираше, че под това неизменно се крие хладина. Затова неволно бе щастлива, че тази вечер той е в Париж и няма да я види сред всички тези непознати.

Тя въздъхна, докато Сю приглаждаше един паднал кичур от косата й.

— Наистина не ми харесва как изглеждам напоследък — оплака се тя.

— Какво не ти харесва? — попита Сю с обичайната си прямота. — За бога, Даяна, ти си любимката на Америка, имаш най-безупречното тяло в града и най-идеалния мъж за него — без да споменавам няколкостотинте милиона долара в банката за купуване на фиби. Как можеш да се оплакваш?

Даяна се намръщи.

— И аз самата не мога да го обясня — отвърна. — Просто вече не се чувствам естествена. Купувам дрехи от знаменити хора и те ме правят да изглеждам добре, но просто не се чувствам… разбираш ли, достатъчно аз.

Повечето от дрехите на Даяна идваха от парижки моделиери като Фат и Триже, Диор и Баленсиага и, отскоро, младия Живанши. Тя винаги изглеждаше великолепно и всеки, който представляваше нещо, я смяташе за водеща в модните тенденции. Обаче лъскавият й русокос образ беше стереотипен. Не можеше да открие в себе си нищо индивидуално, когато се погледнеше в огледалото.

— Даяна, не бъди глупава — каза Сю, съсредоточена повече върху работата си, отколкото върху оплакванията на своя привилегирован модел. — Ти си си ти. Нямаш грешка.

— Говоря сериозно — каза Даяна. — Има нещо неистинско в мен — поне във всички тези хубави тоалети и фотографии. Просто сякаш вече не принадлежа на себе си. Може би трябва да сляза долу на земята.

— Знаеш ли… не, няма значение — каза внезапно Сю.

— Какво? — попита Даяна.

— Е добре, това е доста далеч от висшата мода — каза Сю, докосвайки едната вежда на Даяна, — но чух за една нова дизайнерка. Съвсем измислена, нали разбираш. Не можеш да споменеш името й в някой от големите магазини за дрехи и всеки да ти каже, че я е чувал. Но много жени, които познавам, са ми говорили за нея. Тя очевидно прави нещо необикновено. Различно от големите имена, но изключително по свой собствен начин. Та те казват, че тя можела да те облече идеално, независимо от фигурата ти и да изтъкне такива неща от тялото, за които не си и подозирала. Имам клиентки, които се кълнат в нея.

Заинтригувана, Даяна попита:

— Как се казва?

— Чакай да се сетя. Лора… Лора… Не ми идва на ума второто й име. Но тя май и не го използва. Магазинът се нарича „Лора ООД“. Някъде из Гринич Вилидж. Можеш някой път да я посетиш.

— Ще помисля.

Даяна се колебаеше. Образът, гледащ я от огледалото, макар и красив, не я интересуваше. И не можеше да се освободи от мисълта, че и Хал е загубил всякакъв интерес към него. Възможно ли бе в нея да има нещо, което едно вещо око да може да извади на бял свят? Е, нищо нямаше да загуби, ако се опита да разбере.

Лора…