Сюзън Хейстингс
Гладиатор (16)

16

Огънят беше догорял, зимен студ проникваше през стените на жилищното помещение. Зигрун и Велокс лежаха под дебелите кожи, потънали в дълбок сън. Макар че ръцете му бяха обгърнали тялото й, в тези ранни утринни часове духът й беше отлетял някъде много далече. Тя се намираше в продълговата къща с просторна и удобна зала, в оборите нервно потрепваха добре гледани крави и овце. Лекият пролетен вятър проникваше през отворената врата и разпръскваше сладък дъх на жасмин и прясно изорана земя. В средата на залата беше опъната дебела кожа, на която лежеше голо момченце, розово и пълничко, с тъмноруси къдрици на главичката. То протегна ръце към нея, тя го вдигна и го изнесе навън. В двора се гонеха пилета и гъски, едно куче си играеше с нахалните врабчета, които кълвяха напъпилите храсти. Надолу по хълма крачеше белобрад мъж, главата му беше украсена с венец от дъбови листа. Той заби тоягата си в земята и изведнъж от нея изникнаха зелени клонки с червени пъпки, които се разтвориха в ароматни рози. Старият друид откъсна едно цвете и разпръсна листенцата му над земята. Зигрун усети как тялото й се изду. Друидът погледна към нея.

— Твоето място е тук — обясни той. — И двамата ще живеете в тази страна.

— Нима ме виждаш? — попита смаяно тя.

— Разбира се. Ти сънуваш. Още ли не съзнаваш силата си? Там нямаш нищо. Твоето предопределение е да даваш живот, не да го пилееш. Ела си, преди да е станало късно. — Той направи нетърпелив жест и тя се върна рязко в действителността, в тялото си, което лежеше топло и меко в обятията на Велокс. Все още усещаше сладкото задоволство, което идва след сливането, и не можеше да се откъсне от прегръдката му. Тя се сгуши в него, вдъхна дълбоко мъжествения аромат на тялото му и започна да го милва. Мъжът изохка от удоволствие и тя усети как желанието му се събуди отново.

Зигрун се засмя, отметна кожената завивка и стана. Велокс изръмжа протестиращо и се сви на кълбо, но продължи да спи. Зигрун го остави да си почива, излезе навън и се разтри със сняг, докато кожата й се зачерви. След това се облече.

— Ставай, мързеливецо, имаме много работа. Трябва ни месо за обратния път. Ти ще ходиш на лов, а аз ще го приготвям. Утре ще тръгнем на зазоряване.

— Къде искаш да отидем?

— Ще се върнем в Галия.

— Как ти хрумна тази безумна мисъл?

— Веркуликс ми изпрати знак.

Велокс я погледна внимателно, без да отговори. Очите й гледаха ясно, бузите й бяха зачервени като на зряла ябълка. Той посегна към лъка и стрелите си.

— Велокс!

— Какво има?

— Няма ли преди това да се облечеш?

 

 

Конете бяха тежко натоварени с провизии, затова Велокс реши да върви пеша и само Зигрун яздеше. Зимата беше много студена и снегът скърцаше под краката му.

Сбогуването с Нея беше много трудно за Зигрун. Тя съзнаваше горчиво, че старицата е последната от народа й, че вече няма да види никого от близките си. Нея надали щеше да доживее края на зимата. Тя щеше да изчезне от този свят също като народа си, който блуждаеше безцелно в неизвестния мрак, в търсене на парче земя, което никой нямаше да му даде.

Обратният път се оказа много по-труден. Нападалият сняг и студът затрудняваха придвижването, освен това бременността на Зигрун напредваше и все повече й пречеше. Все пак тя се чувстваше добре, гаденето беше изчезнало, а благодарение на ловните успехи на Велокс не страдаше от глад. Ала закръгленият корем й пречеше да язди спокойно. Велокс й забрани да прекарва нощите в колиби от сняг и клони, а когато минаваха покрай селцата на хелвеците, молеше за подслон и обикновено нощуваха в плевните. Повечето планинци, които подобно на галите живееха предимно от скотовъдство, бяха немногословни и своенравни хора, но никога не отказваха гостоприемство на чужденците. За благодарност Велокс подаряваше на домакините си част от уловения дивеч. Двамата си правеха удобна постеля и си отспиваха, конете им си отпочиваха и си хапваха до насита от ароматното планинско сено.

На въпроса за причините и целите на пътуването им Велокс, без да се изчерви, разказваше надълго и нашироко трогателна история за мисия, която трябвало да изпълнят по поръчение на арвернския крал Антеквос, а именно да намерят последната мъдра жена на кимбрите.

Всеки път, когато Велокс разказваше историята си и я украсяваше с безброй нови детайли, на Зигрун много й се искаше да запуши ушите си, но не можеше да не признае, че беше много по-добре да не разкриват нищо за истинските причини за пътуването си. Тъй като косата й все още не беше достатъчно дълга, тя я сплиташе на плитки, които навиваше около ушите си, както правеха жените от някои германски племена. Така избягваше неудобните въпроси, защото и според хелвеците жената с отрязана коса беше осъдена и прокълната. Освен това увиваше главата си с вълнена кърпа, за да се опази от студа, така фризурата й не правеше впечатление.

Докато пътуваха към Галия, тя учеше Велокс да говори северния език. Галският не се различаваше съществено от германските диалекти. Той се показа много схватлив ученик и прилагаше наученото по пътя още в следващото село, за да поукраси още малко историята си.

Двамата избягваха единствено пътуващите търговци. Можеха да попаднат на римляни, които с удоволствие събираха интересни случки от тази негостоприемна страна, за да ги разказват в Рим и да направят впечатление на слушателите. Не искаха нищо да насочи вниманието на преследвачите им на север. Но избягваха и северните търговци, които посещаваха Рим и също можеха да разкажат за срещата си с интересната двойка и да ги изложат на опасност. За всички срещнати по пътя те трябваше да си останат воинът Велокс от двора на галския крал Антеквос и младата му съпруга.

Трудното пътуване не остана без последствия. Един ден Зигрун получи силни болки в гърба и вече не можеше нито да язди, нито да ходи. Велокс беше много загрижен за нея и двамата почукаха на първата порта в най-близкото село.

И тук бяха приети гостоприемно. Възрастните жени веднага се погрижиха за Зигрун, която се превиваше от болки.

— В твоето състояние вече не бива да яздиш — каза й една от жените и помилва издутия й корем. — Най-добре е да останеш тук, при нас, докато родиш детето си.

— Не мога — изохка Зигрун. — Съпругът ми трябва бързо да се върне в кралския двор, а той никога не би ме оставил тук сама.

Старицата поклати глава.

— Ако продължиш, можеш да загубиш детето си по пътя — обясни тя. — Напрежението е твърде голямо.

— Аз съм достатъчно силна, имам и топли дрехи — възрази Зигрун и отново изкриви лице от болка.

Жените се оттеглиха, за да се посъветват. След като се разбраха, разместиха пейките и масите, разпалиха буен огън и отпратиха всички мъже навън.

— Какво става с нея? — попита загрижено Велокс.

— Това не е мъжка работа — отговори спокойно възрастната жена и го избута навън.

Той последва мъжете от двора, които се запътиха към помещението, където варяха бира. Когато жените изпълняваха медицинските си ритуали, мъжете се държаха по-далече и предпочитаха компанията на канчетата с бира. Така си убиваха времето и се стопляха отвътре.

Жените довлякоха няколко стомни с тайнствени микстури и букетчета различни билки, от които приготвиха чай. Зигрун трябваше да го изпие и много скоро й се доспа, почувства се лека и безтегловна. В просъница усети как жените я отведоха при огъня, съблякоха я и натриха тялото с някаква странна отвара. При това мърмореха магически формули, почукваха корема й с пръчки, в които бяха вдълбани руни, и изпълняваха танцови движения около нея. В помещението стана много горещо, жените изпаднаха в екстаз и призоваха всички добри духове да помогнат на неродения живот. Накрая увиха Зигрун във вълнени кърпи и я оставиха да се наспи в широко дървено легло.

— Видяхте ли, че косата й е къса? — попита една от жените, докато прибираха тайнствените си микстури.

— А на дясното си рамо имаше някакъв странен знак. Явно са я жигосали. Но това не бяха руни, нито определен образи. Заприлича ми на знаците, които понякога употребяват римските търговци.

— Мислиш ли, че не е от Галия?

— Тя е руса и със сини очи, явно произхожда от северната раса. Освен това говори нашия език.

— Казвам ви, че нещо не е наред. Дали воинът я е похитил?

— Не, тя изглежда много влюбена в него. Нали я виждам как го гледа. И той я обича с цялото си сърце.

— Всъщност какво ни засяга историята им? Тя е в нужда и трябва да й помогнем.

— Въпреки това е по-добре да не казваме нищо на мъжете. — Жените закимаха в знак на съгласие.

— Е, готови сме — каза най-старата между тях. — След това напрежение си заслужихме по една стомничка бира. Явига! — повика тя слугинята. — Донеси ни една стомна прясна бира от пивоварната, ако мъжете вече не са изпили всичко.

Жените избухнаха в смях и насядаха около дългата маса.

Слугинята Явига взе една стомна, наметна се с дебело палто и изтича през заснежения двор към пивоварната. Оттам се чуваше нестроен хор от мъжки гласове. Мъжете си бяха пийнали порядъчно от силното питие и бяха в отлично настроение.

Велокс седеше между тях и също пиеше, но когато влезе слугинята, лицето му потъмня от тревога.

— Как е Зигрун? — попита той, докато момичето наливаше бирата в стомната.

То се обърна към него и кокетно извъртя очи.

— Изглеждате много загрижен за съпругата си, благородни воине — отбеляза с усмивка тя и свали наметката си. Беше закръглена и розова, сините й очи изпущаха сребърни искри, устните й бяха пълни и червени като ягоди.

— Разбира се, че съм загрижен за нея — отговори нетърпеливо Велокс. — Е, как е тя?

— О, няма нищо страшно — отговори небрежно момичето, вдигна стомната и се запъти към изхода.

Велокс я сграбчи за раменете и я обърна към себе си.

— Какво значи това „няма нищо страшно“? — попита рязко той.

Бузите на слугинята се зачервиха. Воинът беше силен мъж, освен това зашеметяващо красив. Тя вдигна глава и го погледна дръзко.

— Трябва й спокойствие, дълга почивка. Не бива да продължавате пътя си. Освен това тази нощ не бива да спите до нея.

— Защо? Какво искаш да кажеш?

— Тя е много изтощена. Очевидно… вие предявявате твърде големи изисквания към нея. Жена в нейното състояние има нужда от спокойствие. — Тя се засмя многообещаващо. — Но това не значи, че постелята ви трябва да остане студена, господарю.

Велокс се усмихна с облекчение, но много скоро вдигна сърдито вежди.

— Къде е сега жена ми?

— Спи. Оставете я да спи. Аз отивам да занеса стомната с бира на жените. За мен ще бъде чест, ако изпиете с мен чаша бира за здравето на вашата… съпруга.

Велокс беше изпразнил достатъчно кани с бира и не обърна внимание на странния начин, по който момичето подчерта думата „съпруга“. Когато празненството свърши, той се настани в постелята си в плевнята и потъна в дълбок сън.

Когато малко по-късно се качи в плевнята, слугинята го свари да хърка оглушително. Тя застана пред него и огледа любопитно атлетичното му тяло. Той беше положил глава върху вързопче с багаж, кожената наметка лежеше небрежно захвърлена на сеното. Тя разтвори внимателно кожената му жилетка и отвори колана. Мъжът носеше вълнените дрехи, които бяха характерни за всички племена, северно от Алпите, дълги панталони, риза и върху нея подплатен с кожи жакет. Пазеше се от студа с дебели кожени ботуши и великолепна кожена наметка. Явно беше воин на краля, защото облеклото му беше скъпо и добре ушито.

Явига мушна ръка под ризата му и помилва твърдия корем. Възхити се на коравите мускули под опънатата кожа. Продължи смело напред и провря пръсти под панталона. Велокс се раздвижи и промърмори нещо. Младата жена спря, но той продължи да спи и отново захърка. Със зачервени бузи тя продължи изследванията си и въздъхна дълбоко, когато стигна до великолепната му мъжественост. Започна предпазливо да го милва и за нейна радост нещо се раздвижи под ръцете й. Велокс се размърда отново и по лицето му пробяга усмивка.

— Пила, какво правиш, в името на боговете? — прошепна той, без да отваря очи.

Явига се стъписа. Коя беше Пила? Воинът говореше на латински, езика на римските търговци. Тя почака малко и продължи играта. Изтегна се до него в сламата и потърси устните му. Велокс я обгърна с две ръце. Остави я да го целува и милва, и жадно млясна с устни, когато тя се отдели от него.

— Знаех си аз, че си имам работа с ненаситник — прошепна дяволито тя и отново целуна горещите му устни. О, той умееше да целува великолепно, макар че лежеше в сеното като чувал с брашно и продължаваше да спи. Явига седна отгоре му, отвори кожения си корсаж и свали вълнената си риза. После поведе ръцете му към гърдите си.

Лицето му се изкриви в доволна усмивка и той започна да я мачка с нарастваща жар. Явига извика от наслада, зарови пръсти в гъстата коса, която беше израсла до раменете му и беше привързана с тясна кожена панделка на челото. Предложи му гърдите си и той засмука с наслада набъбналото зърно, докато ръцете му продължаваха да милват другата гърда. Погледът на момичето се замъгли от удоволствие, а издутината на панталона й показа, че усилията й са дали резултат.

— Хайде, галски петльо, докажи, че ненапразно носиш това име — изпъшка тя и се настани удобно върху него. Опря коленете си вляво и вдясно от тялото му в сеното. Избута настрана меча му, който я удари в коляното — и зяпна смаяно. Това беше къс римски меч с широко острие и фино изработени релефи на дръжката. Галските воини носеха други мечове. Тя се наведе и огледа внимателно оръжието. На него беше изобразен богът на войната Марс в римско снаряжение, а под него същите знаци, които жената носеше на рамото си!

Явига вдигна вежди. Истина беше! Нещо с двамата не беше наред! Може да изглеждаха гали, но в никакъв случай не бяха такива.

Но Явига не искаше да изпусне единственото по рода си удоволствие и отново се зае да милва пениса му, докато се изправи във величествената си големина.

— О, Ромелия, толкова си тежка — изръмжа Велокс, без да отваря очи.

Явига вдигна таза си, за да не му тежи. За кого говореше? Това беше друго женско име, не предишното. А жената, която беше представил за своя, се казваше Зигрун, самата тя им беше казала името си.

Явига изчака Велокс да се успокои и отново посегна към фалоса му, за да му помогне да намери пътя.

— В името на боговете, Атенаис, ръцете ти са студени като лед! — промърмори мъжът и посегна към хълбоците й. Опипа грубата вълнена материя на ризата и изведнъж отвори широко очи. — Зигрун?

— Тя спи — отговори с усмивка Явига. — Можете да се позабавлявате с мен, господарю. Виждам, че ви харесвам.

Велокс блъсна слугинята и се надигна. Видя възбудения си член и с ядно движение придърпа панталона си.

— Какво правиш тук? — попита мрачно той.

— Каквото се прави в сеното — отговори обидено Явига и спусна ризата си. — Какво толкова, ако се позабавлявате малко с мен? Тялото ми явно ви хареса, не си ли спомняте как ме мачкахте?

Велокс погледна объркано гърдите й, които бяха изскочили от корсажа.

— Заблудих се — обясни смутено той.

— Нима всички галски воини са верни на дамите си? — попита остро момичето. — Или сте положили клетва пред краля си да живеете добродетелно?

— Откъде да знам как живеят воините в Галия! — изръмжа ядно той. — Жаден съм. Искам бира! — Той скочи от постелята, олюля се и се строполи на пода точно пред краката на коня си. Изруга сърдито, изправи се и се запъти с несигурни крачки към пивоварната, където селяните и ратаите продължаваха да пият и пеят.

Явига прехапа устни и се облече с гневни движения. Но не си направи труда да почисти сламките от косата и дрехите си.

— Къде беше, момиче? — посрещнаха я жените, когато се върна в топлото жилищно помещение.

Явига ги погледна многозначително, но не каза нищо.

— Аха, нашата Явига се е търкаляла в сеното като разгонена кучка — ухили се една от жените.

— Е, и? Ако знаете с кого се търкалях в сеното, със сигурност ще ми завидите.

— Е, с кого беше?

— Разказвай!

— Хайде де, говори!

— Да не беше чужденецът?

— Да, бях с чужденеца! — Явига се наслаждаваше на триумфа си. — И ви казвам, тези двамата крият нещо. Миналото им е забулено в тайна.

— Как разбра?

Явига се приведе над масата, жените събраха главите си, за да чуят шепота й.

— Той ме нарече Пила и Бромелия и Атананас или нещо подобно.

— Какво означава това?

— Това са имена, римски имена. Предполагам, че си е спомнил за робините или наложниците си. Тази жена не му е жена. Освен това носи римски меч, на който са изписани същите знаци, каквито са жигосани на ръката на жената.

Жените я гледаха с разширени от ужас очи.

— Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна! Нали бях съвсем близо до него, върху него. О, той има качества, с които нашите тромави селяни изобщо не могат да се сравняват. Тялото му е като на римски бог. Помните ли, веднъж търговецът на сол ни продаде една такава фигурка!

Жените седяха със зяпнали уста и я гледаха с нарастващо уважение.

— Е, как беше? Доволна ли си?

Явига отметна глава назад.

— Това си е моя работа — отговори тя и сведе очи. — Той не понася бира. Изпил е само няколко кани, а спеше като пън. Северните мъже не се напиват така лесно от бирата. В Рим пият повече вино, нали?

— Какво ще правим сега? — Жените се спогледаха безпомощно.

— Ще го оставим да пие, докато падне под масата и заспи — предложи войнствено Явига и опря ръце на хълбоците си. — След това ще го обезоръжим и ще го затворим в клетката, в която бяхме хванали мечката. Оттам няма да може да се измъкне. Тогава ще повикаме мъжете. Нека те да решат какво да правим с него.

— Точно така ще направим! — Жените скочиха на крака и излязоха на двора. От пивоварната долиташе пиянски рев, но значително по-глух отпреди. Явно бяха останали твърде малко пиячи. Повечето вече спяха.

Явига влезе първа. Няколко мъже продължаваха да седят по пейките, но много скоро щяха да си намерят място на пода, където другите вече спяха дълбоко. Между заспалите беше и Велокс.

Жените извадиха тежката клетка от плевнята и я поставиха насред двора. След това се промъкнаха на пръсти в пивоварната, хванаха Велокс за ръцете и краката и го извлякоха навън. Той спеше толкова тежко, че изобщо не се събуди. С обединени сили жените го хвърлиха в клетката и спуснаха дебелото резе.

 

 

Когато нещо влажно пропълзя по лицето му, Велокс се събуди. Отвори мъчително очи и примигна срещу изгряващото слънце. Пред него стоеше куче, размахваше опашка и го ближеше по лицето. Объркан, мъжът се надигна и удари главата си в дървената решетка. Какво ставаше с него?

Той задърпа дебелите пръти, после посегна към меча си. Но прътите бяха здрави, а мечът му го нямаше.

Велокс изрева като ранен хищник и жените изскочиха на двора. Няколко мъже също се измъкнаха от пивоварната с несигурни крачки и зяпнаха смаяно странната гледка.

— Я не крещи така, лъжецо, защото ще се наложи да те успокоим с нагорещени железа. Кой си ти и какво търсиш при нас?

— Какво правите? Нали ви казах, че името ми е Велокс и че съм пратеник на краля на арверните.

— Защо тогава носиш римски меч? Доколкото знаем, галите са отлични ковачи на оръжие. Техните мечове са най-добрите по нашите земи. Един пратеник на галския крал щеше да носи галски меч!

— Това са глупости! Купих меча от един римски търговец!

— Слушайте, слушайте! — развикаха се подигравателно жените. — Пак ни разправя приказки. Също като приказката за жена му, която изобщо не му е жена.

— Зигрун! Къде е Зигрун? — Велокс загуби самообладание.

— Тя ти е наложница, нали? Или робиня? Откъде я открадна? Сигурно си дошъл да откраднеш и нас, нали? Я виж, всички сме хубави жени, със здрава плът, и ще ти донесем цял куп пари на пазара за роби. — Една от жените вдигна вълнената си пола и разголи могъщия си задник. Останалите избухнаха в пронизителен смях.

— Вие сте глупачки! — прозвуча спокоен женски глас откъм вратата.

Зигрун застана под тежката греда, която почти докосваше главата й, и огледа строго събралите се жени и мъже.

— Как смеете да се докосвате до меча му! Не ви ли казах, че това оръжие е омагьосано от друида Веркуликс? Който го докосне, умира. Този меч е магически и лети в двете ръце на мъжа ми. Но само избраният може да си служи с него. — Тя вдигна заклинателно ръце и жените се отдръпнаха уплашено.

— И ти ни разказваш лъжи, за да го спасиш — изкрещя най-смелата между тях.

Зигрун я погледна пренебрежително.

— Той — заговори отново тя и посочи към Велокс, — ме изведе от пещерата на един дракон. Да, аз бях робиня и трябваше да бъда принесена в жертва на един грозен дракон, заселил се в пещера, далече на север. Тогава дойде благородният рицар с магическия си меч и уби дракона. Веднага го освободете, за да може да докладва на краля!

Известно време жените мълчаха объркани. Но после се окопитиха.

— Не можем да ти повярваме. Къде е доказателството, че е убил дракона? Носите ли главата му или поне една от лапите?

Велокс си заскуба косите. Зигрун умееше да разказва приказки не по-зле от него. Ала тези фурии я вкараха в капан.

— Ха! — извика сърдито той. — Нима искате да се товаря с мъртво месо, след като водя със себе си живото доказателство? Ще заведа на краля жената, която беше жертва на дракона.

— А кой е издул корема й? Може би драконът? — Жените се превиваха от смях.

— Той ще ви докаже силата си, глупави жени! — Зигрун вирна гордо брадичка. — Той ще се бие с най-силния измежду нашите мъже, тук, в двора. И ще победи с магическия си меч. Тогава ще ни оставите да си отидем с мир и крал Антеквос ще ви прости.

— Ами ако е вярно? — прошепна уплашено една от жените.

— Да го докаже!

Междувременно мъжете се бяха събрали в кръг около жените и клетката, и наблюдаваха мълчаливо и изпълнени с учудване странната сцена.

Велокс се вкопчи отчаяно в прътите на клетката и се опита да се пребори с болезненото пулсиране в слепоочията си. В никакъв случай нямаше да излезе победител в двубой с някой от тези великани, когато германската бира продължаваше да бушува в главата му. Трябваше му сън и силна храна, трябваше му топлина и спокойствие!

— Кой ще се бие срещу него? — чу той настойчивия глас на Зигрун. — Кой има куража на отчаяния?

Никой не се помръдна.

— Вие май сте силни само на думи? — подигра се жената. — И се снишавате пред грачещите си жени!

Мъжете заръмжаха недоволно и един излезе напред. Беше млад и силен и поне половин глава по-висок от Велокс.

— Аз ще се бия! — заяви той и изпъчи гърди. — Сега, веднага!

— Пила, спри се — помоли Велокс на латински, за да не го разберат селяните. — Главата ми бучи и този бик ще ме стъпче като свински мехур.

— Жалък пияница! — изсъска в отговор тя. — Вече си станал истински германец. — После вдигна глава и продължи с висок глас: — Твоето нетърпение ти прави чест, млади боецо, но това ще бъде битка, на която ще присъстват и боговете. Затова не бива да ги гневим, а трябва да подготвим биещите се, както подобава. А това означава гореща баня, последно ядене и молитва с ритуална жертва. Двубоят ще бъде утре! Нали няма да обидите Циу, като се биете пред лицето му? Или при вас царят други обичаи?

Мъжете и жените сведоха глави.

— Хайде, освободете го и му дайте, каквото му се полага. Аз ще бъда ваша заложница, докато битката реши съдбата ни.

Велокс въздъхна облекчено, когато най-после излезе от клетката. Зигрун му обърна гръб и изчезна в къщата.

 

 

Когато слънцето потъна зад планините и потопи върховете й в червено сияние, жителите на селото насядаха в кръг на двора. В средата застана Велокс, срещу него младият хелвеций, един от синовете на селянина. Двамата бяха разголили горната част на телата си и се опитваха да впечатлят околните с играта на мускулите си. Стиснали мечовете си в десниците, противниците се движеха бавно в кръг. Изведнъж младежът се хвърли напред и замахна с меча си към Велокс. Той избегна сръчно удара, но се олюля и едва не падна. Веднага разбра, че не биваше да подценява противника. Зигрун също осъзна това и се уплаши. Нямаше представа дали ще може да помогне на Велокс, като призове духовете и демоните. И дори да го направеше, дали щеше да излезе жива от този селски двор? Тук щеше да помогне само чудо и опитът на Велокс.

Тя притисна ръце една в друга. „Хайде, гладиаторе, покажи, че не си забравил занаята си! Чуваш ли ликуващата тълпа? Виждаш ли красивите жени, които ти махат? Усещаш ли миризмата на кожа, пот и кръв? Чуваш ли рева на лъвовете и фученето на пантерите? Покажи им, че си най-великият гладиатор на Рим. Че си най-великият гладиатор в целия свят!“

Велокс отново, и отново избягваше нападенията на младия воин и заобиколилите ги мъже започнаха да мърморят. Те искаха да видят битка, а не тактическа игра. Но Велокс не се остави да го объркат. Той виждаше потта по лицето на младежа и разбираше колко сила влагаше противникът му в атаките си. „Хайде, варварино — ликуваше вътрешно Велокс. — Не ме е страх от дивите ти нападения. Това е само енергията на мускулите ти. Забравяш, че трябва да използваш и мозъка си. Това е твоята грешка, твоята смъртоносна грешка. Хайде, продължавай, пилей силата си!“

Залязващото слънце потапяше двамата противници в нереална червена светлина. Двамата се движеха като гиганти от света на божествата и земята трепереше под краката им. Лека-полека силата на младежа отслабна и Велокс започна да отговаря на атаките му. Все още разчиташе на защитата. Противникът му пъшкаше и гневно кривеше лице. Той влагаше цялата си сила в нападенията, но не се доближаваше до целта си. А така му се искаше да рани странния чужденец или поне да открие слабото му място. Велокс умело парираше ударите или ги избягваше. Младият хелвеций не разбираше този начин на борба, не беше свикнал с него и започна да се изнервя.

По някое време Велокс реши, че играта започва да става скучна. Той хвърли бърз поглед към седящите наоколо хора и видя Зигрун, скръстила ръце като за молитва. Очите й бяха вперени в биещите се. Заля го топла вълна и сърцето му заби по-силно. Точно така беше стояла тя в ложата на Валерий и го беше гледала — и той победи! Победи за нея!

— Край на танците! — извика гръмко Велокс. — Аз не съм ти годеница, около която да подскачаш като полудял от любов козел — продължи подигравателно той и доволно забеляза, че противникът му пак се ядоса. — Сега ще ти покажа как се бият боговете!

„О, Велокс, стига си приказвал на едро“ — помоли се безмълвно Зигрун и отново притисна ръце за молитва.

Велокс избягна две-три нападения, парира следващия удар и отново се отдръпна. След това вдигна меча си към небето.

— Локи, дай ми сила! — изрева гръмогласно той.

В същия момент един ярък лъч от залязващото слънце премина между две назъбени скали и падна точно върху острието на меча му. По метала премина ярка светкавица и заслепи околните и противника му. Всички изкрещяха уплашено. Велокс се хвърли напред с гъвкавостта на пантера и започна да нанася удари със зашеметяваща скорост. Изненадан и объркан, младежът се отбраняваше с мъка. Пръсна кръв, Велокс го бе улучил многократно. След минута той прехвърли меча си в лявата ръка и продължи да напада. Момъкът не можа да прецени, че оръжието идва от друга посока, и изпищя в смъртен страх. Все пак се овладя бързо и започна да парира идващите отляво удари. В следващата минута обаче Велокс отново грабна меча си в дясната ръка и оръжието на противника излетя във въздуха, описа дъга и падна в снега. Младият хелвеций политна назад и падна. Велокс се хвърли към него, вдигна меча си с две ръце, после го сведе право към гърдите на младежа. Зрителите извикаха ужасено.

— Спри! — Зигрун извика по-високо от всички и Велокс спря. Погледна я и изведнъж разбра. Той не беше на римската арена, той не беше гладиатор, никой не го прославяше. — Този млад воин рискува живота си, но боговете са милостиви. Стани, момче, и изкажи почитанията си към героя. — Зигрун излезе в кръга и огледа зрителите, които седяха неподвижно, вперили очи в нея. — Той ще запази живота ти, ако изпълните желанието ни.

— Готови сме да изпълним всяко ваше желание — отговори с лек поклон селянинът.

— Искаме да тръгнем още тази вечер. Ще ни дадеш шейната си. Срещу това ще получиш сина си жив.

Селянинът се хвърли в снега пред Зигрун.

— Веднага ще изпълня желанието ти — обеща той и ратаите се втурнаха да запрегнат шейната, сплетена от клони. Слугините донесоха вързопите с багажа, докато Велокс се обличаше.

— А ти — продължи Зигрун, като посочи Явига, — ще се омъжиш за този млад боец, и то още този месец. Защото ти извърши предателство и боговете няма да го забравят. Ако изневериш на съпруга си дори един-единствен път, ще те закопаят в блатото и ще изгниеш там. Ти пък — тя посочи сина на селянина, който все още трепереше с цялото си тяло, — ще я държиш изкъсо и ще обуздаваш злобния й език, та никога вече да не може да прави зло.

Тя се обърна и спокойно се качи на шейната с чакащите коне. Велокс плесна с камшика и шейната излезе през портата, като остави след себе си права следа в сребърния сняг.

— Едва се отървахме — проговори делово Зигрун, когато бяха достатъчно далече от двора.

Велокс сведе глава и не каза нито дума. Измъчваха го угризения на съвестта — чувство, напълно ново за него.

Зигрун се усмихна.

— И героят прави грешки — пошепна утешително тя.

Обитателите на селцето стояха дълго пред портата и гледаха след шейната, която се отдалечаваше бързо. Скоро остана само една тъмна точка в далечината, но те не се прибираха.

— В крайна сметка те богове ли бяха, или хора? — попита тихо селянката. Ала преди някой да е успял да й отговори, земята се разтресе, чу се силно бучене. От планинската стена се отдели снежна лавина и се понесе устремно към долината. Тя мина между селския двор и отдалечаващата се шейна и потопи света в непроницаема белота.

Мъжете и жените проследиха лавината с побледнели лица и омекнали колене.

— Значи наистина са били богове — прошепна селянинът и падна на колене.

 

 

В долината на Роданус цъфтяха първите пролетни цветя, набъбналите пъпки на ябълковите дървета се разпукваха под силата на слънчевите лъчи.

Сред събуждащата се природа двамата ездачи, които препускаха на измършавелите си коне, изглеждаха като от друг свят. Те бяха свалили парцаливите си кожи и ги бяха вързали на гърбовете на конете. Чувстваха се толкова уморени, че едвам се държаха на седлата.

— Ето пътят, който излиза от долината в посока Мон Арверн — каза Велокс и посочи просторната долина, която се отваряше към течението на река Роданус.

— Знам — изохка Зигрун и се смъкна от гърба на коня. — Хайде да си починем малко, виж колко е красиво.

Наситенозелени поляни се простираха до края на долината, земята беше тъмна и тежка. Тук селяните отглеждаха богата жътва, а животните намираха отлични пасища. Зигрун се изтегна по гръб и разпери ръце. Тя пое жадно мекия пролетен въздух и се наслади на аромата на влажна земя, пролетни цветя и крехка зеленина.

— Трябва да побързаме, за да стигнем навреме в кралския двор — проговори несигурно Велокс и се огледа. — Той ще реши какво да ни прави. Може би ще ме приеме на служба при себе си.

Зигрун се обърна към него.

— Защо? Не искам отново да се биеш, не искам да воюваш.

— Ако избухне война, всички мъже са длъжни да се бият. Ти просто се страхуваш, че ще се напивам с кралските воини и ще задявам слугините.

— И това… — Зигрун се отпусна на меката трева. Чувстваше се като пълен мех с вино и едва се държеше на крака. — И къде ще се роди детето ни? На гърба на коня?

— Точно затова трябва да се отправим незабавно към кралския двор. Там ще бъдеш в добри ръце, има достатъчно възрастни жени, които ще те подкрепят в трудния час.

— Стига с тия стари жени! — изохка Зигрун. — О, Велокс! Помощ!

— Какво ти стана? — извика уплашено той и се отпусна на колене до нея.

— Не мога да се понасям, толкова съм дебела! О, Велокс, сигурно ти изглеждам отвратителна!

Мъжът се засмя и я притисна в прегръдките си.

— Трябва да издържиш още малко, любов моя, скоро ще пристигнем. Усещаш ли топлия вятър, с който природата се буди за нов живот?

— О, да! — Зигрун притисна с две ръце корема си. — И в мен се събуди нещо, едно малко жребче, което ме рита с осем крачета.

Велокс се засмя и очите му блеснаха щастливо.

— Тогава не бива да губим време — рече той, помогна й да се изправи и двамата отново възседнаха конете си.

 

 

От наблюдателната кула прозвуча сигнал на рог, който възвести за пристигането на двама изтощени, но щастливи пътешественици. Съпроводени от почетна стража, Велокс и Зигрун бяха отведени при Антеквос. Кралят седеше в тронната зала, заобиколен от воини и придворни. От дясната му страна седеше Веркуликс, който посрещна новодошлите с мека усмивка на мършавото си лице.

— Виж ти, бродниците се завърнаха! — извика весело Антеквос и се засмя. — Велокс изглежда така, сякаш е участвал в стотици битки с воините на подземния свят.

— Благородни Антеквос, ако предложението ти все още е в сила, аз бих влязъл с радост в редиците на смелите ти воини.

— Значи не намери щастието си в далечната страна зад планините? Сигурно ти е приятно, че можеш да се завърнеш в гостоприемния дом на краля.

— Не ми се подигравай, крал Антеквос! Аз не предприех това далечно пътуване от жажда за приключения. Имах дълг към съпругата си, която желаеше да види отново близките си, рода си. Пътуването беше изпълнено с опасности и бях длъжен да я съпроводя.

— Защо тогава не останахте при нейния народ? Или са я отблъснали, защото си е довела съпруг чужденец?

— Народът й е продължил пътя си на юг.

— Какво нещастие! — Антеквос се засмя гръмогласно. — Значи напразно предприехте това дълго пътуване!

Изведнъж се надигна Веркуликс и кралят замлъкна. Ала очите на Велокс засвяткаха войнствено.

— Ти си мъдър човек, Веркуликс. Защо не предвиди, че жена ми няма да намери народа си?

Жрецът поглади тънката си бяла брада, прилична на паяжина, и се засмя. Велокс го погледна объркано.

— Защо се смееш? Какво странно има?

— Как да не се смея на детската ти невинност? И на съмненията, които продължаваш да храниш? Разбира се, аз знаех, че Зигрун няма да намери народа си. След страшната битка кимбрите са продължили да се лутат в мрака.

— Значи си знаел и въпреки това ни позволи да тръгнем? — Велокс скочи и в погледа му блесна светкавица. Беше готов да удуши стария друид.

— Остани на мястото си, Велокс, не нарушавай свещеното гостоприемство! — изрева кралят. — Мъдрият мъж има право да избере какво да каже и какво не. Той не е длъжен да се оправдава пред теб.

— Но Зигрун едва не умря! — извика ядно Велокс. След това благоразумно отстъпи две крачки назад.

— Ако не се съмняваше, всичко това щеше да ти бъде спестено — отговори спокойно Веркуликс.

— Нима искаш да кажеш, че аз съм виновен, задето предприехме този далечен път?

— Точно така. Нима щяхте да останете, ако ви бях казал, че отивате на смърт, както народът на Зигрун е тръгнал към своята гибел?

Велокс погледна объркано жена си.

— Аз… не знам — заекна безпомощно той.

Веркуликс седна отново до краля.

— Скоро ще се роди детето ти. Затова си решил, че е по-сигурно да се прибереш зад стените на крепостта.

Велокс отново изпита чувството, че старецът чете мислите му.

— Ти ни позволи да тръгнем, за да се върнем при вас — прошепна тихо той, и това не беше въпрос, а твърдение.

Веркуликс се наведе към Антеквос и зашепна нещо в ухото му. Кралят вдигна учудено вежди.

— Наистина ли тя не е твоя жена? — попита смаяно той и посочи Зигрун.

— Не и според ритуалите на моя народ — отговори спокойно тя.

— Е, тогава трябва веднага да организираме сватбата ви! Ще ви оженим още преди празника Белтен!

— Но аз нямам дом, в който да поканя гостите си — отвърна скромно Велокс.

— За да се ожените, не ви трябва къща. Ритуалът ще се състои в гората — обясни Веркуликс и стана.

Всички проследиха с погледи стария друид, който излезе от залата, потрепвайки с тоягата си.

— Дотогава ще бъдете мои гости — обяви с усмивка Антеквос. — Топла баня, добра храна и меко легло, мисля, че това са първите ви желания, и аз с удоволствие ще ги изпълня.

 

 

След седем дни пристигна един ученик на друида и помоли Велокс и Зигрун да го следват. Кралят им беше приготвил богато украсени одежди и двамата се облякоха, преди да тръгнат след ученика. Пред крепостта чакаше празнично шествие, което се изви като змия през събуждащата се за нов живот природа. Пред края на гората всички спряха, само ученикът на друида продължи, следван от Зигрун и Велокс.

Веркуликс стоеше под могъщите дървета. Бялата му одежда светеше, дългата коса се развяваше от вятъра. Зигрун се притисна страхливо към своя любим. Но и той не беше много по-смел. В близост до друида земната му сила изглеждаше парализирана.

Веркуликс вдигна към небето двете си ръце, в които стискаше клонки имел, и произнесе някакви заклинания. При това цялото му тяло се тресеше и гърчеше. Зигрун и Велокс се притиснаха още по-силно един към друг.

Изведнъж друидът спря.

— Е, Велокс, предай на Зигрун сватбените подаръци.

— Какви подаръци? — Двамата се обърнаха стреснато, когато зад тях изцвили кон. Великолепен бял жребец с разкошна юзда, вързан между две дървета. Велокс погледна слисано чудното животно и разпозна зад него кола с два вола.

— Но аз…

— Трябва да ги предадеш на невестата си — обясни нетърпеливо Веркуликс.

Велокс се запъти колебливо към коня и протегна ръка да го помилва. Усети под пръстите си топлата му кожа, чу тихото изпръхтяване. Улови юздите и поведе жребеца към Зигрун. Тя ги пое от ръцете му и той отиде да доведе колата с двата тлъсти вола. Докато й предаваше даровете си, Веркуликс непрестанно мърмореше някакви заклинания.

— А сега ти предай на Велокс копие и щит — обърна се друидът към Зигрун и посочи близкото дърво. На стъблото бяха облегнати прекрасно копие с кожен щит, изрисуван с магически знаци.

Зигрун вдигна копието и щита, без да смее да зададе напиращия на устните й въпрос. Всъщност не беше нужно да задава въпроси, защото тук явно ставаше чудо. Тя предаде тържествено брачните дарове на Велокс, който ги прие трогнато.

— Кълна се да защитавам теб и детето ни с живота си — обеща тържествено той. След това прегърна Зигрун и притисна лице в косата й. — Обичам те — прошепна той.

Зигрун облегна глава на рамото му.

— И аз те обичам повече от всичко на света — отвърна тя и не можа да спре напиращите сълзи, които блеснаха като перли на бузите й и опариха рамото му.

Когато вдигнаха глави, двамата бяха сами. Конят, волската кола, копието и щитът бяха изчезнали заедно с друида.

— Къде… къде изчезнаха даровете ни? — попита смаяно Велокс.

Зигрун сведе поглед към земята.

— Виж! — Върху пожълтелите листа от предната есен лежеше странно извито късче дърво. С много фантазия човек можеше да го оприличи на кон. До него бяха захвърлени жълъди от дъб и бук, както и две върбови тояжки. Зигрун ги вдигна. — Странно — прошепна тя. На тояжките бяха издълбани знаци.

— Какво означава всичко това? — попита несигурно Велокс.

— Нямам представа. Познавам руните „дерв“, това означава дъб, и „виду“ — гора. — Тя погледна безпомощно мъжа си. После скри тояжките под одеждата си. — Важното е, че извършихме ритуала. Хайде да се връщаме!

Двамата се върнаха бавно към края на гората, където ги чакаха останалите. Народът не знаеше кои са двамата чужденци, които се бяха появили така внезапно в кралския двор. Но щом Веркуликс ги даряваше с особено внимание, значи бяха нещо особено.

Когато двойката излезе между дърветата, се надигна диво ликуване.

— Вижте, те светят! Приели са благословията на Веркуликс! — развикаха се хората.

Зигрун и Велокс стояха под ослепителната светлина на слънцето и се държаха за ръце.

— Кралят е подготвил празнична трапеза! — обявиха тържествено двама мъже, които поведоха шествието към двора на крепостта. Всички пееха и танцуваха, музикантите свиреха весели мелодии, пристигнаха акробати и певци и всички се радваха, сякаш се женеше самият крал.

— Сватбеният ви дом е малък, но леглото е широко и удобно. Мисля, че тази нощ не ви е необходимо нищо повече. — Антеквос се засмя доволно и сладко захапа голямо парче от печения глиган.

Велокс поведе Зигрун към къщичката, която стоеше малко настрана от кралската зала, но все пак вътре в крепостните стени. Тя се състоеше само от една стая и единствената мебел в нея беше леглото. Голямо, с меки дюшеци и балдахин от пъстри платове.

— Трябва да ме пренесеш през прага — обясни Зигрун и се изкиска.

Велокс изпръхтя недоволно.

— Да не мислиш, че няма да се справя?

Зигрун се засмя дяволито, той я вдигна на силните си ръце и я пренесе през прага на сватбената къща. Скоро двамата потънаха в света на любовта си.