Сюзън Хейстингс
Гладиатор (8)

8

Дойде и последният ден от пътуването. Керванът напусна Виа Апия при Капуа и заслиза по тесния път към Тиренско море. Отдалече видяха гигантската планина, която ограждаше залива. Пътят слизаше към морето и в самия му край беше малкият градец Неаполис. Това беше старо селище на гърците, които бяха населили тази област преди много векове. Ала пътуването им още не беше свършило, макар че от двете страни на пътя вече се виждаха чудно красиви вили, разположени на планинския склон.

Друзила изохка и посочи другия край на залива.

— Ей там трябва да стигнем — изхленчи тя. Пътуването беше мъчение за нея.

Пила гледаше като замаяна към морето. То беше тихо, ясносиньо и безкрайно като небето, осеяно с рибарски лодки, галери и търговски корабчета на път за Александрия. Много от робите, които вършеха усърдно работата си, бяха тъмнокожи. Африка не беше далече.

Но за Пила морето имаше и друго значение. Някога беше живяла в близост до море, но то беше различно — тъмно, бурно, студено и страховито. Тя помнеше как като малко момиче беше играла с братята си на брега, как беше търсила миди и бе намирала малки, странно оформени парчета дърво. Майка й я предупреждаваше да не ходи там и накрая й забрани да играе в близост до водата, защото някой зъл воден дух можел да я грабне и да я завлече в ледените дълбини. Оттогава я беше страх от водата. Никога не би си позволила да плува в река или езеро или да се окъпе в морето.

Но явно никой нямаше намерение да мине през водата. Пътуването продължи по суша. Минаха покрай гръцкото селище Неаполис и се запътиха към малкото градче Херкуланеум. По склоновете се редяха великолепни имения с летните къщи на богатите римляни, които се бяха заселили в тази чудесна местност. Навсякъде растяха в изобилие лози и плодни дръвчета. Земята беше много плодородна.

Пила погледна плахо към високата планина. Направи й впечатление, че покрай пътищата бяха построени множество малки храмове.

— Това е планината Везувий — обясни Друзила с понижен глас. — Казват, че в нея живее бог, който често се гневи. Тогава земята се тресе, от планината излиза пушек. Затова му принасят жертви много по-често, отколкото на другите богове. Когато е умиротворен, от лозята се ражда най-доброто вино, което може да съществува.

— Бог, който живее в планина? — попита недоверчиво Пила. Тя знаеше, че съществуват земни духове, но истински богове?

Друзила кимна оживено и за миг забрави отеклите си крака.

— Казва се Вулкан и има отровен дъх. Който го доближи, умира от страшна смърт. Веднъж загина цяло стадо овце, пасли на склона.

— Защо хората живеят тук, в близост до този страшен бог?

— Защото богът бързо се умиротворява и прави много добро. Погледни нивите и лозята. Това е негово дело. Земята, която виждаш, е изхвърлена от него, когато е гневен. Тази земя е много плодородна. Хората тук водят интересен живот. Когато богът се разгневи, се стичат в храмовете и му принасят жертви, за да се успокои. Всяка година на 23 август се провежда празник на огнения бог. Празникът е великолепен, макар и малко страшен. Тази година ще имаш възможност да го видиш и ти.

Пила се замисли за този странен бог и неловкостта й нарасна. Градчето Херкуланеум се намираше непосредствено в подножието на планината. Хората се занимаваха съвсем спокойно с всекидневните си дела. По улиците цареше оживление, минувачите зяпаха любопитно великолепното шествие, Ромелия отново отметна завеските на носилката си. Пила пое дълбоко дъх. Тук, сред великолепния южен климат, тя щеше да почерпи нова енергия, тук се живееше весело, във въздуха витаеше удивителна чувственост.

— Какво ще кажете, синове мои, искате ли да избързаме напред и да съобщим за пристигането си в имението? — Валерий се изправи на коня си. Бяха напуснали Херкуланеум и препускаха по Виа Попилия, която водеше към Помпей.

— О, да, ще се състезаваме! — извика въодушевено Тит и пришпори кончето си. Валерий успокои бавачката с едно движение на ръката.

— Той е вече голямо момче и може да се справи сам — проговори строго той. Северий пришпори коня си редом с баща си и го погледна въпросително. Валерий кимна с усмивка и двамата препуснаха напред.

Малко преди Помпей, в селцето Оплонция, керванът напусна Виа Попилия и започна да се изкачва по мекия склон. Великолепните имения с огромни вили бяха разположени сред пищна зеленина. Валерий вече беше спрял пред една от белите вили.

Ромелия се изправи в носилката си и извика учудено. Посочи с пръст голямата бяла вила, която още не беше довършена.

— Имаме нов съсед! — Не беше съвсем ясно дали това я зарадва или ядоса.

Вилата беше много красива и очевидно имаше богат собственик. Ако се съдеше по архитектурата, без съмнение бе гръцка.

Най-после керванът спря в просторния двор пред голямата вила. Ромелия слезе от носилката и изохка, защото крайниците й бяха сковани. Въпреки това очите й святкаха възбудено и тя заповяда енергично на робите да внесат багажа в къщата.

От вилата изскочиха още роби, които живееха тук през цялата година под надзора на управителя и поддържаха в ред къщата и градината. Зад живите плетове се простираха лозя, които също бяха част от имението на Валерий.

Пила се оглеждаше възхитено. За разлика от римската вила с тъмните и високи пинии, от това имение струеше весела светлина и простор. Цялото беше заобиколено с боядисана в бяло стена, но тя не го притесняваше. От двора се разкриваше великолепна гледка към морето.

Валерий излезе от къщата в прекрасно настроение и се огледа. Двете момчета си играеха в парка, момичетата също бяха избягали от бавачките си. Робите тичаха един през друг, за да отнесат скъпоценните предмети по стаите на вилата. Воловете, мулетата и конете бяха отведени на пасищата, които се намираха извън парка.

Пила разглеждаше с нарастващо учудване вилата, която по нищо не отстъпваше на римската. Многото живи плетове, цветя и екзотични растения в глинени саксии я правеха дори по-красива. Пъстри картини на митологични теми украсяваха стените, на склона излизаше просторна тераса, от главния вход на вилата започваше колонада, която стигаше до самия край на парка. Прекрасни скулптури на мраморни постаменти бяха подредени в градините, засадени с редки цветя, които ухаеха замайващо, с непознати храсти и дървета.

— Забеляза ли, че имаме нов съсед? — попита Ромелия, която застана на терасата до съпруга си.

— Разбира се, видях вилата. Изглежда е грък. Още утре ще изпратя робите си да го поздравят. Може би е добре да го поканим на вечеря.

— Няма ли първо да изпратиш доверени люде да проверят що за хора са? Може би не са от нашето съсловие.

— Който може да си построи такава великолепна вила, непременно е от нашия ранг, скъпа Ромелия.

— Но вилата, изглежда, твърде гръцка — продължи да възразява жената.

— Какво имаш против гърците? Вярно е, че вече са станали почти римляни и държавата им е римска провинция, но аз съм запазил уважението си към гръцката култура и начин на живот. Ако е богат, съседът ще бъде добре дошъл в дома ми.

Ромелия пое дълбоко дъх и приседна на терасата, за да наблюдава залеза на слънцето. Далече в морето се виждаха островите Енария и Капри, облени от яркочервените лъчи на догарящото светило. Картината беше невероятна. Пила, която стоеше редом с Друзила в дъното на терасата и чакаше да обслужи господарката си, също бе завладяна от магията на гледката. За няколко мига забрави тъгата, която криеше дълбоко в сърцето си, тъгата от окончателната раздяла с Клавдий.

 

 

На следващия ден Ромелия изпрати група роби при новия съсед. Те отнесоха кошници с вино, плодове, маслини и цветя, и предадоха сърдечните поздрави на Валерий и съпругата му. Ромелия беше написала кратко писъмце с елегантния си почерк, в което се представяше с учтиви слова. Изпрати с робите и Друзила, макар че тя едва ходеше, защото беше измислила друго занимание за Пила. Германката трябваше да отиде с Аурус, главния готвач, на рибния пазар в Помпей, за да купят прясна риба, уловена през нощта от местните рибари.

За разлика от Рим Помпей беше съвсем малък град, но затова пък изпълнен с живот. Рядко се срещаха три или четириетажни къщи, повечето сгради бяха покрити с червеникави керемиди, а фасадите — боядисани в бяло или розово. Още от ранна сутрин улиците бяха пълни с хора, робите тичаха по калдъръма с простите си сандали, домакините изхвърляха мръсната вода от прозорците на къщите си направо на улицата. Минувачите трябваше да внимават, за да не получат неприятен душ. Чуваха се детски крясъци, тракане на съдове, някой крещеше на робите си. Миришеше на лук, чесън, зехтин и гарум, широко известния лют рибен сос, с който подправяха много ястия. На всеки ъгъл се пазаряха търговци. Собствениците на магазини оповестяваха на висок глас кои стоки имат намаление за деня. Просяци, крадци, скитници и проститутки си вършеха работата. Чуваха се песни, спорове, весели смехове. В тесните улички се блъскаха хора, магарета, коне, волове, между тях се мотаеха кучета, тежко натоварени каручки задръстваха движението. Над главите на минувачите бяха опънати въжета, на които се сушеше пране. Топлият вятър, който идваше откъм морето, разведряваше обстановката.

Стигнаха на Форума, където бяха издигнати великолепни обществени постройки: курията, халите, термите, храмът на Юпитер, храмът на Аполон, базиликата, трибуналът. Малко по на юг беше големият театър, след него идваше одеумът, храмът на Венера. Макар че Помпей беше малък град, Пила остана учудена от множеството занаятчийски дюкянчета, гостилници, открити кухни и магазини. На форума беше градският пазар. Първи пристигаха рибарите с нощния улов, след тях селяните от околността, които предлагаха плодове, зеленчуци, птици и прясно месо.

Аурус избираше грижливо храните, които купуваше, като първо се убеждаваше в качеството им. Пила и кухненските роби, които го придружаваха, се оказаха недостатъчни и той нае носачи от пазара, които отнесоха по-голямата част от покупките във вилата. Там ги посрещна възбудената Ромелия.

— Накупи ли достатъчно храна, Аурус? Очакваме на вечеря новия ни съсед. Ще ни сервираш най-доброто, с което разполагаме, нали трябва да се покажем от най-представителната си страна.

— Разбира се, господарке, всичко прясно от пазара. — Той направи широк жест, за да й покаже с какви великолепни неща разполагаше пазарът на Помпей.

Още първия ден трябваше да подготвят празнична вечеря и робите просто нямаха време да си починат от дългия път. До вечерта всичко беше готово и дългата трапеза на терасата очакваше госта.

Първи пристигнаха робите, които трябваше да възвестят идването му. Повечето бяха египтяни роби, тъмнокожи, с бели дрехи. Те също донесоха кошници с цветя, вино и плодове като подарък от госта. След това се появи самият съсед. Дойде пеша, придружен от двамина млади роби с вид на олимпийски победители. Валерий изгледа учудено едрия мъж с атлетична фигура, облечен във въздушен хитон^[1] от светъл лен. Над него носеше хламида^[2] с цвят на зехтин, късо палто от тънка вълна, което падаше на богати дипли от раменете. Валерий посрещна госта и го поздрави на вратата към атриума.

— Поздрав, съседе отляво, добре дошъл в скромния ми дом. Аз съм Валерий Северий Атикус, римски сенатор.

Гостът издаде напред брадичката си, украсена с грижливо подрязана брада. Кимна благосклонно и зачака Валерий да завърши речта си.

— Благодаря ти за поканата, уважаеми сенаторе Валерий Северий Атикус. Радвам се да се запозная с теб. Аз съм Диодор, философ и учен от Кос. Обитавам вилата си едва от две седмици и за съжаление някои помещения още не са довършени. Но климатът и близостта до Рим ме накараха да се заселя тук. Надявам се да се запозная с философи и поети от цял свят. Нищо не обогатява духа така, както дълбокомислените разговори.

— Твоите думи особено ме радват, скъпи Диодор. Аз също съм приятел на поетическото изкуство и науките. Какво обогатяване и за двама ни! Заповядай, влез! Настани се удобно и опитай вкусните неща, които ни предлага тази благословена земя.

Валерий придружи госта си във вилата. В атриума чакаше Ромелия, тиха и скромна, облечена в добродетелна дълга стола. Косата и раменете й бяха загърнати с тънка кърпа. Естествено това скромно облекло не беше по вкуса й, но Валерий изрично я беше предупредил да не прекалява с разкоша.

Тя поздрави госта с достойнство, както подобаваше на дама с нейния ранг. Диодор изглеждаше малко изненадан, че съпругата на сенатора е излязла да поздрави госта, но се присъедини към тях, когато минаха през атриума и излязоха на терасата, където беше наредена масата за вечеря. След като мъжете се разположиха удобно на лежанките, Ромелия зае мястото си в триклиниума^[3] и махна на робите. Пила наля вино. Валерий чакаше гостът да се възхити на прекрасната германка, облечена в къса морскосиня туника, но с учудване установи, че Диодор не се интересуваше от никого, освен от домакина.

След като пиха вино, навечеряха се богато и поговориха за разни неща, Ромелия не можа да издържи и се намеси в разговора.

— Уважаеми Диодор — обърна се тя към гърка, — моите роби ми разказаха, че имаш много мила съпруга, която освен това е горе-долу на моята възраст. Защо не я доведе със себе си?

Диодор я погледна, сякаш едва сега я бе забелязал. В погледа му имаше изненада.

— Разбира се, че имам съпруга, името й е Атенаис. Но смятам, че тя няма какво да търси тук. Мястото на жената е в дома на съпруга й, не на празничната маса. Най-голяма е славата на жената, за която мъжете нямат какво да говорят — нито укори, нито хвалби.

Ромелия зяпна смаяно, докато Валерий бързо сложи ръка пред устата си, за да скрие прихването си. След малко Ромелия нацупи устни и попита високомерно:

— Да не би да искаш да ме обидиш, уважаеми Диодор? Аз съм домакинята и мястото ми е редом със съпруга ми. Естествено съм заинтересована да се сприятеля със съпругата на съседа си. Как мога да я видя, след като ти си я затворил в дома ви? Ако не желаеш, обещавам ти, че нито едно чуждо мъжко око няма да има удоволствието да я зърне. В моите частни покои уважаемата Атенаис ще бъде защитена от чуждото любопитство, уверявам те.

Диодор поглади дълбокомислено добре поддържаната си брада.

— Може би за една римлянка звучи малко странно, че гръцките дами не се посвещават на обществения живот, но по моето скромно мнение това е единственото възможно поведение за една съпруга и домакиня. Жените са склонни към алчност, безсрамие, продажност, излишен разкош, натрапчивост, надменност, похот, измама, безсърдечие, хитрост, непостоянство, изневяра, агресивност, безсъвестност, подклаждане на ревност, изкушаване на мъжа към необичайно поведение, привидни доказателства за благоволение…

— О, богове! — Валерий не можа да издържи и избухна в смях.

Ромелия скочи ядно от дивана си.

— Нима твърдиш, че твоята съпруга… — Валерий се тресеше от смях и тя млъкна ядно.

— О, не бива да мислиш подобни неща. Моята Атенаис е мило дете, плаха и добродетелна, но аз постоянно внимавам за нея. Само с много грижи мога да я опазя от злото, което често сполетява жените.

— Е, уважаеми Диодор, не бих искал да те засегна, но съм абсолютно сигурен, че твоята съпруга ще има само полза да общува с моята Ромелия. Двете ще разговарят само за неща, похвални за домакините: бродерии, предене и тъкане, водене на домакинството, децата…

— Не бих искал да обидя домакина си, макар да не виждам смисъл в подобни развлечения. Атенаис няма много време за тях, но аз нямам нищо против, ако тя дойде тук още днес и двете дами се оттеглят в женските покои. Изпрати една робиня, но аз трябва да й дам писмо за Атенаис.

— Писмо ли?

— Разбира се. Иначе Атенаис няма да дойде. Не вярваме на думите на робините. Тя има право да приема нареждания само от съпруга си.

Ромелия извъртя очи и зарови пръсти в косата си. Какъв беше този тираничен цербер? А Валерий се възхищаваше от културата на гърците! Тя изпрати Пила в съседната къща, като строго й нареди да предаде писмото лично на господарката на дома и да я придружи до женските покои.

Пила забърза с големи крачки през красивия парк и скоро влезе във вилата на гърка. От целия странен разговор беше разбрала само, че този Диодор държи жена си като затворница.

Беше й много трудно да стигне до Атенаис. След като поговори с пазачите на портата и те я преведоха от една врата към друга в просторната вила, най-после се озова пред женските покои на горния етаж. Пред вратата беше застанала на стража дребна тъмнокожа робиня, която я погледна пронизващо с черните си очи под сключени вежди. Беше поне две глави по-ниска от Пила и за германката беше много лесно да я вдигне с една ръка във въздуха. Много й се прииска да го направи, когато робинята грубо я запита какво търси тук.

Пила се постара да й разясни, че Атенаис е поканена у съседите и че тя е дошла да я вземе, но робинята непрекъснато клатеше глава и отказа да я пусне вътре. Най-после Пила извади писмото, робинята го грабна от ръцете й и се скри зад вратата. Пила имаше чувството, че е чакала цяла вечност, докато вратата най-после се отвори. Показа се красива като картинка млада жена и я измери с уплашен поглед. Все пак в дъното на очите й проблясваше любопитство.

— Подчинявам се на зова на господаря си — прошепна тя и се уви в плътна наметка с голяма качулка. После тръгна след Пила, следвана от дребната робиня.

Пила я отведе в покоите на Ромелия, където Друзила беше приготвила малка трапеза с месо, плодове и вино. Ромелия посрещна сърдечно непознатата и този път в гласа й нямаше надменност, а само съжаление. Съпругата на Диодор беше толкова млада и невинна и по цял ден стоеше затворена в покоите си!

Двете жени се разположиха край трапезата, Пила и черната робиня застанаха до стената, готови да прислужват. Двете робини бяха толкова различни, че Ромелия избухна в звънък смях.

— Слушай, Атенаис, не искаш ли да разменим личните си робини? Мисля, че твоята изяжда най-много половината от храната, която е необходима за моята.

Атенаис също се засмя. Ледът изглеждаше разчупен.

— Акме идва от Египет, както повечето от робите ми. Може би жаркото слънце я е изсушило.

Ромелия се зарадва на остроумието на съседката си и веднага заподозря, че зад фасадата на това плахо дете бушуваше огнена страст. Но малката със сигурност не изпитваше нищо към студения си съпруг. Ромелия нямаше да бъде Ромелия, ако не помогнеше на бедната Атенаис да се позабавлява зад гърба на сухия Диодор. Атенаис се сбогува преди съпруга си, и Ромелия й даде носилката си и свита от десетина роби, които да я отведат в дома й. Диодор хареса тази проява на предпазливост и обеща да разреши на Атенаис да посещава често съседката си.

 

 

— Какво ще кажеш за новия ни съсед? — попита Валерий, когато двамата седнаха на терасата, за да изпият по чашка вино и да се насладят на гледката на нощното море.

— Пълен глупак — беше лаконичната присъда на Ромелия. — За какво му е жена, щом я държи като робиня? Защо не се заобиколи с робини и не остави бедното същество на мира? Тези гърци са толкова потънали в духовния мир, че са загубили поглед към реалността. Представи си, те нямат деца! Обзалагам се, че този Диодор изобщо не знае за какво служи онова нещо между краката му.

— Ромелия, така не се говори! — укори я Валерий.

— Е, ти знаеш по-добре — отзова се остро тя.

Валерий потърка замислено брадичката си.

— Той ми разказа, че харесва момчета. Оплака се, че по спортните площадки на Помпей няма достатъчно млади спортисти, които да удостои с благоволението си.

— Ето ти на! Не го е срам! А жена му е толкова красива! Казвам ти, те са толкова затънали във възпитателните си занимания с момчетата, че не знаят как да се размножават. Един ден изобщо няма да останат гърци, защото всички са глупаци. Не знаят как да опазят народа си.

Валерий се надигна.

— Той е много умен мъж. Рецитирах му няколко стихотворения, които съм написал, и той ме похвали с красиви слова.

— Възможно е. Но какво струва умната му глава, след като слабините му са празни?

— Скъпа Ромелия, не искам да имаш толкова лошо мнение за мъжете. Какво ще кажеш тази нощ да ме посетиш в спалнята?

Ромелия въздъхна дълбоко.

— Мисля, че идеята ти не е добра. След раждането на Ливия едва успях да си възвърна стройната фигура. Не са ли ти достатъчни четири деца?

Валерий млъкна и извърна глава. Какво беше казал Диодор? Жените са склонни към нахалство и дързост. Гъркът имаше известно право.

 

 

Диодор изтри потта от лицето си и се огледа. Бягането го изтощи, днес беше обиколил стадиона цели четири пъти, веднъж дори с щит. Като всички спортисти и той беше гол. Обичаше да идва тук, за да закалява тялото си и да тренира класическите олимпийски дисциплини. Макар че никога не участваше в състезания, той отдаваше голямо значение на спортните си занимания. Защото те моделираха тялото му според класическия гръцки идеал: строен, мускулест, атлетичен.

Овалът за хвърляне на диск беше свободен и той отиде да се обади на пазача. На една пейка бяха оставени различни дискове, няколко каменни, другите метални. Диодор ги провери грижливо, преди да избере една метална шайба. Претегли я на ръката си и замахна. Внимаваше за положението на тялото си при завъртането, и се постара да не прескочи ограничението, когато метна диска. Шайбата профуча надалече в яркосиньото небе. Пазачът измери разстоянието. Един от робите, които придружаваха Диодор, го записа. Днес гъркът беше много доволен от себе си и се надяваше да му провърви и в друго отношение. На известно разстояние от него тренираха групи момчета, разделени по възраст. Диодор седна на пейката и нареди на един от робите си да разтрие мускулите му. През това време оглеждаше внимателно момчетата. Направи му впечатление красив хлапак на около тринадесет години. Момчето се учеше старателно, тичаше по-бързо от връстниците си, скачаше по-далече и хвърляше копието с особена сила. Само при хвърлянето на диск имаше някои неточности в извъртането. Диодор бе впечатлен от нежната кожа на момчето, по която нямаше и следи от брада. Само слабините му бяха покрити с нежен тъмен мъх. Значи не беше твърде голямо и той можеше да му посвети вниманието си.

Диодор изчака, докато момчетата завършиха тренировката си. Отиде при момчето и го заговори. Момчето беше плахо и се изчерви цялото, когато възрастният мъж похвали спортните му умения.

— Може би ще намериш малко време да ме погледаш как хвърлям диска. Убеден съм, че има какво да научиш от мен. Ти си гръцко момче, нали?

Малкият кимна.

— Името ми е Никандрос, благородни господине. Често тренирам тук и вече съм те наблюдавал как се упражняваш.

— Това ме радва. С удоволствие ще стана твой учител и възпитател. Аз съм богат човек и няма да ти липсва нищо. С радост ще се представя на родителите ти, ако приемеш вниманието ми. — С тези думи той извади изпод хитона си пълна кесия и я подаде на момчето.

По лицето на Никандрос пробяга плаха усмивка, но той бързо стана сериозен.

— За мен ще бъде голяма чест да бъда възпитаван от един толкова виден мъж.

Диодор поглади доволно брадата си.

— Облечи се, Никандрос, искам да се поразходя с теб. След това те каня във вилата си.

 

 

Валерий не се забави да осъществи плана си да поръча статуя на Пила. Много му се искаше да види тялото й изваяно от мрамор. Посети един известен скулптор, който имаше работилница в Помпей. Майсторът беше поласкан, че получава поръчка от толкова важен човек като сенатора. Валерий желаеше статуя на Венера, но с лицето и тялото на Пила. Естествено, той разбра веднага, че момичето е робиня. Но трябваше да признае, че германката е извънредно красива, с висок ръст и съвършена фигура. Нахвърля няколко скици и ги показа на Валерий. Сенаторът кимна, поръча някои промени и накрая остана доволен.

— Моделът трябва да идва всеки ден в ателието ми и да остава поне по два часа, за да я извая колкото се може по-точно, господарю — помоли скулпторът.

— Ще го уредим. Чу ли, Пила? Ще позираш, докато статуята бъде завършена. Ще наредя на Ромелия да те освободи.

Двамата излязоха от работилницата и Пила тръгна след Валерий, който възнамеряваше да се поразходи из Помпей. Сенаторът спря пред един бижутериен магазин и разгледа изложеното на витрината. Посегна към един обръч за коса и го положи върху главата на Пила. Поклати недоволно глава и взе друг обръч, украсен със смарагди и невероятно скъп.

— Този подхожда по-добре на косата ти. Искам скулпторът да го използва за статуята. Той ще те направи единствена по рода си. — Той й се усмихна, доволен от себе си и от света.

Когато се обърна, Валерий видя Диодор, придружен от малко момче, да се разхожда по улицата със занаятчийските работилници. Съседът му разгледа някаква кама, после я подаде на момчето.

Изненадан и зарадван, Валерий се втурна към Диодор.

— Скъпи съседе, радвам се да те видя отново. Явно и ти се наслаждаваш на този прекрасен ден. И както ми се струва, не си сам.

Диодор поглади самодоволно брадата си.

— Това е Никандрос, моят ероменос^[4].

Валерий вдигна вежди. Момчето беше красиво и много младо. Очевидно Ромелия имаше право. Но той не беше човекът, който би могъл да осъжда съседа си за навиците му. Двамата мъже подеха оживен разговор и продължиха разходката си, следвани от Пила и Никандрос.

Пила нямаше понятие какво означава ероменос и реши, че момчето е роб като нея. Никандрос мълчеше и крачеше скромно след господаря си. Пила го дари с мила усмивка, но той не й отговори, дори му стана неприятно от проявеното внимание. Пила обаче не се разсърди на нелюбезността му. Сигурно Диодор се отнасяше много зле с момчето, след като държеше жена си като затворница.

 

 

Атенаис идваше почти всеки ден при Ромелия. Двете седяха в женските покои и бродираха или бъбреха за най-новата мода. Атенаис показваше на новата си приятелка красивите накити, които притежаваше. Беше цяло чудо, че Ромелия не се пръскаше от завист. Странно, но тя изпитваше майчинска привързаност към младата жена и робите се чудеха на мекотата й.

Един ден Атенаис стисна ръката на Ромелия и се наведе към нея.

— Ти си моя приятелка, Ромелия, и искам да ти доверя нещо. Аз съм в безизходица и се надявам ти да ми дадеш добър съвет. Както знаеш, досега боговете ми отказват щастието да ме направят майка. При това най-съкровеното ми желание е да даря Диодор с наследник. Но досега не успявам да забременея. Знам, че в този град има храм на богинята Изида и искам да я помоля за помощ.

— Атенаис, в Рим не гледат с добро око на жените, които се кланят на Изида. Вярно е, че твоите египетски роби донесоха тук и богинята си, но ти трябва да стоиш настрана.

Атенаис погледна умолително приятелката си.

— Но аз знам, че тази богиня има голяма сила. Опитах какво ли не, но нищо не помогна. Искам да се помоля на Изида и да й принеса жертва. Но не смея да отида сама в храма. Ще ме придружиш ли, Ромелия?

Ромелия задъвка долната си устна.

— И как си го представяш? Ти си пленница в своя дом. Как ще отидеш в храма?

Атенаис вдигна безпомощно рамене. Ромелия размишляваше трескаво.

— Сетих се! — извика тържествуващо тя. — Дали Диодор ще ти разреши да нощуваш при мен?

— Какво? — Атенаис зяпна смаяно. — Защо трябва да нощувам тук?

— Как защо? Защото оттук можем да тръгнем спокойно и да отидем преоблечени в храма. Никой няма да забележи. Само твоята и моята робиня. Те няма да ни издадат.

— Не знам… — Атенаис се колебаеше. — Бихме могли да опитаме.

Ромелия изпрати послание до Диодор и след като Валерий подкрепи молбата й, гъркът даде съгласието си. Той беше твърде зает с Никандрос, за да предполага, че зад гърба му се върши нещо нередно. Валерий нямаше обичай да се меси в женските работи, но този път реши, че е длъжен да подкрепи жена си. Действията му имаха по-дълбок смисъл. Когато чу, че Пила ще позира на един скулптор за статуя на Венера, Ромелия побесня от гняв. При това той премълча, че възнамерява да постави статуята в собствената си стая. Ала тъй като имаше нужда от помощта на мъжа си, за да изтръгне съгласието на Диодор, Ромелия се съгласи да се откаже за няколко дни от услугите на Пила. Естествено, тя забеляза веднага новия обръч в косите на робинята и завистта я прониза болезнено, но успя да се овладее. Един ден Валерий нямаше да бъде наблизо, и тогава щеше да си уреди сметките с нахалната робиня. Засега обаче, трябваше да пази мира вкъщи и да помага на младата Атенаис.

Съпругата на Диодор посвети в плана си робинята Акме. Египтянката почиташе богинята Изида и с готовност изпълни молбата на господарката си да я придружи в храма. Вечерта двете приготвиха тайно жертвените дарове и ги скриха в една кошница.

Късно през нощта двете жени и робините им излязоха безшумно в парка. За изненада на Пила Ромелия отвори малка портичка в стената, скрита между дървета и храсти. Така напуснаха незабелязани имението. Храмът на Изида в Помпей се намираше непосредствено зад големия театър. Трябваше да вървят почти час в мрака.

Храмът беше малък, изграден изцяло от тъмни вулканични камъни. Беше много стар и вероятно преди това е бил посветен на друго божество. Гърците, които се бяха заселили в Кампания доста преди римляните, почитаха богинята Деметра, която имаше много прилики с Изида. По някое време божествата се смесиха и възникна интересна богиня, която носеше името на египетската Изида, но фигурата й изглеждаше напълно гръцка.

Пила беше смаяна от странната богиня, чиято статуя се издигаше на постамент с няколко стъпала. Жена с красиви пропорции и огромна корона на главата. От предната страна на короната беше изобразен рог на крава със слънчев диск и две дълги пера. Изида беше облечена с тясна одежда, покрита с дълъг шал с ресни, завързани точно под гърдите на богинята, за да ги повдигнат. Интересното беше, че Изида беше вдигнала одеждата си с две ръце и разкриваше срамните си части.

Двете жени направиха няколко поклона, пристъпиха към олтара и принесоха донесените цветя, жито и вино. Една от жриците, които дотогава стояха безмълвно покрай стената, отиде при тях и поръси даровете с пречистваща вода, след което ги предаде на жертвения огън. Прозвуча странна музика и двете жени, следвани от Акме, се задвижиха в необичаен ритъм. Пила остана мълчалива настрана.

Богинята с вдигнатата одежда излъчваше неповторимо очарование и Пила се опасяваше, че и тя ще се поддаде на магията й.

Жрицата подаде на Атенаис съдче, от което тя отпи. Скоро след това затанцува сама под звуците на омайващата музика, която постепенно се засилваше. Младата жена изпадна в транс и с лекота извиваше и кършеше тялото си според странната мелодия.

Ромелия се оттегли настрани, Акме коленичи до Пила и проследи движенията на господарката си. По някое време Пила я смушка с лакът.

— Що за странна богиня е тази, та е вдигнала полата си? Какво прави господарката ти?

Акме я изгледа злобно.

— Ти си езичница от севера и не разбирам защо Ромелия те взе със себе си. Ти не разбираш нищо от нашата вяра — изсъска тя. — Изида е съпруга на Озирис и защитница на майките и съпругите. Тя разкрива тайните на живота и на отвъдното. Моята господарка й се моли да я дари с деца.

— Аха — промърмори Пила и проследи с нарастващо учудване как Атенаис изпадна в екстаз, а после изтощено рухна на стълбите пред олтара. Жриците я отнесоха настрана и изчакаха да се съвземе. Акме оправи дрехите й и трите тръгнаха обратно към вилата на Ромелия.

— Съмнявам се, че едно-единствено посещение в храма ще помогне — обади се почти сърдито Ромелия, докато вървяха в мрака. Атенаис се олюляваше и Акме трябваше да я подкрепя.

— Надявам се, че ще помогне, защото останах с усещането, че Озирис ме е оплодил.

— Да изчакаме. Аз имам и друго предложение, което е много по-реалистично… Но ще говорим за това, щом се възстановиш.

 

 

Сутринта Ромелия и Атенаис спаха дълго, за да възстановят силите си след нощната разходка. Събуди ги пристигналият пратеник от Рим. Валерий, който беше свикнал да очаква от столицата само лоши вести, се втурна да го посрещне. Пратеникът подаде на сенатора навит на руло пергамент.

Валерий изпрати да събудят Ромелия.

— Трябва да се върна в Рим. Свикват сената, защото в града са избухнали безредици.

Ромелия се стресна до смърт.

— Безредици? В опасност ли е домът ни?

Валерий побърза да я успокои.

— Разбира се, че не, мила, не се тревожи. Нашата вила има сигурни пазачи, пък и още не се е стигнало до насилия. За съжаление присъствието ми в Рим е наложително. Сенатът трябва да вземе необходимите мерки, за да укроти тълпата. Ти вероятно ще предпочетеш да останеш тук. Пък и в провинцията е по-сигурно.

— Как ще пътуваш? — попита Ромелия.

— Ще яздя и се надявам да стигна в Рим за три дни. Ще взема само двама роби.

Ромелия кимна и въздъхна.

— Съжалявам, че не можа да си починеш в имението.

— Е, затова пък ти ще се забавляваш. Виждам, че дружбата с Атенаис ти доставя удоволствие. Само ви моля да не ядосвате твърде много бедния Диодор. — Валерий се засмя като хлапак.

Ромелия изглеждаше потисната, но когато Валерий се сбогува с нея и препусна по пътя към града, на лицето й изгря усмивка. Веднага повика роба Целий и му възложи специално поръчение.

Пила чакаше в атриума да се сбогува с господаря си.

— Ти оставаш при Ромелия — каза й той, бързайки към двора, където чакаха оседланите коне.

Пила сведе глава. Валерий спря пред нея и се усмихна.

— Нима виждам тъга в погледа на благородната Венера? Радвам се, че сърцето ти се е отворило поне малко за мен. Горе главата, Пила, искам на сбогуване да погледна дълбоко в сините ти очи. А щом се върна, надявам се майсторът да е изваял Венера от мрамор. Отивай при него всеки ден, както ти заповядах! — Той се метна на коня и се огледа, но Ромелия не се виждаше никъде. — Напред! — извика той и ездачите препуснаха към портата.

 

 

Едва Валерий напусна имението си, когато Ромелия се промени до неузнаваемост. Крещеше невъздържано на робите и особено на Пила се наложи да изтърпи много унижения. Докато съпругът й беше тук, Ромелия бе обуздавала гнева си, но сега го пусна на воля.

— Е, малка мръснице, сега отново ще танцуваш по моята свирка. Защитникът ти замина. Само боговете знаят какво намира в теб. — Тя удари с ръка по масата и с едно ядно движение помете сребърната купа с плодовете. — Веднага ги събери! — извика тя и напусна покоите си.

Следобед Ромелия посети съседката си Атенаис. Пила трябваше да я придружи. Ромелия мина за по-бързо през парка по пътеката, която използваше и Атенаис. Така не ставаше нужда да минават по обществени пътища и Диодор не се тревожеше за жена си. В последно време той и без това не се интересуваше много от Атенаис. Това беше добре дошло за Ромелия и тя прекарваше много време с новата си приятелка. А Атенаис беше прещастлива от разнообразието. Тя буквално разцъфтя, очите й блестяха, детската й плахост беше като пометена от буря.

Пила приседна в атриума и зачака Ромелия да я повика. Но двете жени се бяха оттеглили в женските покои и затвориха вратата дори пред Акме. Явно имаха да обсъдят нещо важно.

Домашните роби минаваха покрай нея, но никой не й обръщаше внимание. Когато атриумът опустя, тя стана и направи няколко крачки към вратата. Вилата беше различна от тази на Валерий, мебелите не бяха толкова скъпи. Въпреки това Диодор явно беше богат човек. Пила беше виждам скъпите накити на Атенаис и понякога злобно си казваше, че даже Ромелия няма такива.

Една от вратите беше открехната и Пила чу глас. Гласът на Диодор. Тя приближи безшумно до вратата и надникна в стаята. Диодор седеше на ниско столче, пред него стоеше Никандрос със сведена глава. Момчето беше напълно голо. Диодор беше отметнал хитона си и Пила видя възбудения му фалос. Ръцете му опипваха момчето между краката. При това Диодор непрекъснато мърмореше нещо, докато момчето дишаше тежко и лицето му все повече се изчервяваше.

Пила се дръпна назад и се притисна до стената. В името на всички богове, които се носеха в небесата над Рим, какво правеше този мъж? Пила чу как Диодор повиши глас и изведнъж Никандрос изквича като ранено прасенце. Стресната, Пила се върна бежешком в атриума и приседна на една пейка. Изпитваше съжаление към момчето, с което този отвратителен мъж злоупотребяваше така грубо. Но не можеше да му помогне. Тя беше само една робиня.

В следващите минути се възцари тишина. Пила събра смелост и отново надникна в стаята. Диодор явно беше излязъл през перистила. Момчето, облечено в плътна туника, седеше на столчето и се взираше мрачно пред себе си.

Пила се приближи безшумно. Огледа мършавия приведен гръб, тесния тил, разбърканата коса. Сложи ръка на рамото му и Никандрос скочи като ужилен.

— Не се бой — пошепна Пила. — Нищо няма да ти направя. Какво ти стори онзи човек? Злоупотреби ли с теб? Боли ли те? Мога ли да ти помогна?

Никандрос я погледна объркано, после в очите му блесна гняв. Тъмните вежди се сключиха заплашително над светлите очи.

— Какво искаш от мен, робиньо? — попита надменно той. — Какво те засягат отношенията ми с Диодор? Той е мой ерастес^[5] и аз се гордея с ролята си. Не всеки може да бъде ероменос на толкова образован и богат мъж. А сега ме остави сам!

Пила го гледаше невярващо.

— Но аз… аз исках само да ти помогна — заекна тя.

Момчето изкриви устни в презрителна усмивка.

— Нима имам нужда от помощ? — попита пренебрежително то. — Какво знаят жените за тези неща? Ти си робиня!

— А ти не си ли роб?

— Аз? — Никандрос избухна в смях. — Аз съм син на Александър Теодорос, чиято търговска флота пътува по всички световни морета. Хайде, махай се оттук, иначе ще кажа на господарката ти!

Пила не знаеше как да се измъкне от неловката ситуация. Изведнъж зад нея застана Акме.

— Какво става тук? — попита строго тя.

— Изгони я — отговори пренебрежително Никандрос. — Тя ме е подслушала, докато се занимавах с възпитателя си.

— Ей сега ще разкажа на господарката ти и съм сигурна, че ще се зарадва — изсмя се злобно Акме. — Ти злоупотреби с гостоприемството на нашия дом. — Тя се обърна и хукна към женските покои, за да разкаже случката на Атенаис и Ромелия.

Пила се отпусна тежко на пейката до вратата. Да можеше да потъне в земята! Откакто Валерий се върна в Рим, животът й беше същински ад. А сега и това! При това тя бе изпитвала дълбоко съчувствие към момчето и поиска да му помогне. Не, този свят явно не беше наред. А хората, които живееха в него, си мислеха, че така трябва. Тя никога нямаше да ги разбере. Те се кланяха на богини, които вдигаха полите си като хетери, убиваха се взаимно, за да си доставят удоволствие, забавляваха се с момчета, които на всичкото отгоре се гордееха с ролите си!

Ромелия влетя в атриума със силно зачервено лице. Стиснатите й устни образуваха тънка линия. В десницата си стискаше тънка пръчка. Ударите се посипаха по голите ръце на Пила и запариха като огън. Стиснала юмруци в безсилен гняв, германката понесе побоя, без да гъкне. Най-после дотича Атенаис и помоли приятелката си да спре.

— Скъпа Ромелия, това момиче е езичница! Тя не познава нашите обичаи. Трябва й време, за да ги разбере.

— Да, с помощта на камшика. Тази паплач не разбира от друго — изфуча побеснялата Ромелия.

Пила видя с ъгълчето на окото си застаналата зад вратата Акме и отбеляза злобната усмивка, с която египтянката наблюдаваше наказанието й.

— Не си права — укори я с мекия си глас Атенаис. — Отведи я в храма и принеси жертва заедно с нея, помогни й да се доближи до нашата вяра.

— За какво? Тя е само робиня! Какво ме интересува в какво вярват робите? Те са само кучета, които трябва да работят.

— Скъпа приятелко, нима не е по-добре робите да бъдат твои съучастници и довереници, вместо врагове?

Ромелия погледна стъписано младата си приятелка.

— Ами… май имаш право.

Атенаис я изведе от атриума.

— Ела, мисля, че трябва да си поговорим за някои неща.

Акме изчезна с доволна усмивка и Пила отново остана сама. Намери малък фонтан и охлади зачервената кожа на раменете си. Никога нямаше да забрави обидната усмивка на Акме. Това беше най-болезненото унижение досега.

Когато Ромелия я повика да си вървят, Пила беше бясна от гняв и тръгна след господарката си с гордо вдигната глава. Посред пътя Ромелия се обърна.

— Нищо не може да пречупи твоята гордост, нали? — попита тя.

— Не, господарке, защото не съм сторила нищо нередно.

— Така ли? Тогава скоро ще ти се наложи да извършиш неправда, за да знаеш как се чувства виновният.

Тя продължи устремно напред, прекоси перистила и се скри в покоите си.

— Иди в кухнята и ми приготви студена лимонада! — извика на влизане тя.

Пила се запъти към стопанското крило, където беше и кухнята. Цялото й същество се бунтуваше. Наказанието, което се бе наложило да изтърпи, събуди неукротимия й дух. Тя щеше да си отмъсти на Ромелия, на Акме, на Никандрос, на всички проклети римляни, гърци и египтяни, които очевидно мислеха само как да я унижат. Тя не беше извършила нищо нередно. В същото време обаче осъзна, че доброто и милостиво сърце беше направо опасно в това общество, управлявано от корави, жестоки и жадни за власт хора. Също така опасно беше да живееш с доверие към света, да разчиташ на хора, които уж се числяха към унизените и оскърбените.

Пила постави стомничката с охладена лимонада на една сребърна табла и тръгна към покоите на Ромелия. Внезапно един мъж й препречи пътя. Беше Клавдий!