Сюзън Хейстингс
Гладиатор (7)

7

Благодарение на усърдните ръце на робите остатъците от пиршеството бяха заличени бързо и още на следващия ден вилата блестеше в цялото си великолепие. Последните гости се сбогуваха късно сутринта, след като си бяха отспали пиянски някъде в перистила. В тези неспокойни времена беше за препоръчване знатните да се прибират вкъщи на дневна светлина. В тесните и неосветени улички нощта криеше непредвидими опасности.

Ромелия заповяда на робите да излъскат сребърните съдове и да ги приберат грижливо в кошници и ракли. Предстоеше голямото преместване в провинциалното им имение край Помпей. Ромелия в никакъв случай не искаше да се откаже от обичайния лукс и Валерий строго я укори.

— Най-добре е да пътуваме с колата, както направихме миналата година. Така е по-бързо и не е толкова опасно. За какво са ти сребърните съдове? Вече няма да даваме пиршества. Или поне не през лятото.

— Няма да се откажа от сребърните си съдове дори на село — отговори упорито Ромелия. — Да не искаш хората там да мислят, че сме бедни?

— Стига глупости, хората ни познават. Дори напротив, според мен е разумно да не дразним излишно уличните разбойници с разкоша си.

— Улични разбойници? Пфу, за какво ни е тогава личната гвардия? Ще взема тридесет роби. Повечето от тях са силни като войници. Кой би посмял да ни нападне?

— Прави, каквото щеш — изръмжа Валерий. — Знаеш, че не обичам да нощувам в палатка.

— Ще го преживееш — засмя се Ромелия. — Щом пристигнем в имението, ще си починеш от преживените несгоди.

— Точно така. И ще обикалям земите си, лозята и маслиновите горички, зеленчуковите градини и нивите с жито. Ще пиша стихове, ще свиря, ще наблюдавам птиците и ще се вслушвам в шума на морето…

Докато Валерий си мечтаеше и си представяше лятната почивка, Ромелия отново подгони робите. Трябваше да обмисли и да организира пътуването. Трябваше да вземе със себе си не само среброто и някои мебели, но и целия си гардероб, накитите, както и достатъчно провизии за из път и палатките.

Смятаха да пътуват по Виа Апия, а край пътя имаше достатъчно странноприемници. Но те бяха обикновени крайпътни заведения, не предлагаха луксозна обстановка, макар че кухнята им беше добра. Но Ромелия се боеше от чуждите легла, пълни с въшки, от чужди хора и особено от продажните жени, които се предлагаха на пътниците почти без пари.

Керванът, който тръгна от къщата, много приличаше на военен поход за завладяване на чужда страна. Липсваха само бойните слонове.

Тъкмо когато довършваха трескавите приготовления за преместването, пристигна Емилия, личната робиня на Флавия. Беше много разстроена, очите й бяха зачервени от плач.

— Господарката помоли да ви съобщя, че почтеният Барбилий почина тази сутрин — заговори тя и отново се разхълца. — Домът ни е потопен в дълбока тъга, преди малко пристигнаха и оплаквачките.

Единствената реакция на Ромелия беше вдигане на вежди. Валерий обаче беше дълбоко потресен.

— Предай на господарката си, че искрено й съчувстваме и споделяме тъгата й. Днес след залез-слънце ще я посетим лично, за да й изкажем съболезнованията си.

— Само не си мисли, че ще прекъсна приготовленията за преместването — намеси се язвително Ромелия.

Валерий я погледна строго.

— Разбира се, че ще го направиш. И ще участваме в траурната церемония до самия й край.

— В никакъв случай! — Ромелия затропа с крак. — Искам да замина!

— Какво значение има, ако пристигнеш в Помпей след седмица или две?

— Разбира се, че има значение. Барбилий боледуваше отдавна, смъртта е спасение за него. Пък и да не мислиш, че Флавия тъгува истински за съпруга си?

Валерий я погледна с искрящи от гняв очи.

— Пак говориш с езика на усойница.

— Пфу, да не мислиш, че е харесвала този дъртак? Тя е млада и жадна за живот.

— Поне е по-честна от теб. И почиташе мъжа си. Никога не му отговаряше с такъв остър език.

— Защо да тъгувам за един старик, който е изживял живота си? Обещавам ти, че всеки път, когато минавам по Виа Апия край Колумбариума^[1], ще го поздравявам. Нима това не е достатъчна почит към мъртвия?

— И за мен ли мислиш така? — Валерий я погледна крадешком.

— Как смееш да ме сравняваш с Флавия? — ядоса се още повече Ромелия.

— Не смея, защото ме обхваща страх — отговори остро Валерий.

Когато слънцето слезе към хоризонта, Валерий облече тогата си, а Ромелия се загърна в дълга до земята стола, пристегната в талията. Над нея сложи пала, която покриваше и косите й. Робите, които ги придружаваха, също носеха скромни дрехи, подходящи за тъжния повод.

Пила носеше кошница с масло, цветя и венци, Друзила мъкнеше хляб, вино и плодове.

— Принасяме тези жертви, за да приемат добре починалия в другия свят — обясни Друзила.

Пила не каза нито дума. За първи път, откакто беше дошла в Рим, преживяваше смъртен случай. Вече знаеше, че за мъртвите също строяха каменни къщи, често по продължение на пътищата, и че тези къщи бяха украсени с каменни барелефи, които изобразяваха сцени от живота на починалия или от митологията. Тя не можеше да разбере защо постъпваха така, след като духът на починалия се носеше в небесните висини и не се чувстваше обвързан с някаква си къща. Но както много неща в Рим, различни от тези в родината й, така и това тя прие като даденост и престана да мисли за него.

Ниско забулена и обляна в сълзи, Флавия беше застанала на колене в атриума и приемаше съболезнованията на гостите. Миришеше на траурни благовония, от покоите на мъртвия се чуваха писъците и песнопенията на поръчаните оплаквачки.

Валерий стисна ръката на Флавия.

— Смъртта е само вечен сън и преход към друг живот. — Флавия изхълца, после кимна смело. — Аз уважавах и почитах твоя мъж Барбилий. Той беше голям политик и човек с бодър дух. Запазил съм някои от чудесните му стихотворения и ще им осигуря почетно място в дома си.

Валерий взе една лампа с ароматно масло и един венец и отиде да посети мъртвия. Друзила и Пила се оттеглиха до вратата на атриума. Ромелия подаде на Флавия няколко цветя.

— Хайде заедно да ги принесем в жертва за мъртвия — предложи студено тя.

Флавия кимна и сведе глава. Двете отнесоха жертвените дарове в покоите на мъртвеца.

Страховитите песнопения на оплаквачките уплашиха Пила. И Друзила не изглеждаше по-добре.

— Кой знае, може би душата му още витае в този дом и наблюдава дали му отдават последна почит — прошепна Друзила.

— И какво, ако не е доволен?

— Тогава ще се превърне в призрак!

Пила кимна.

— И при нас е така. Но има тайни магии за връщане душите на умрелите.

Друзила я погледна ужасено.

— Знаеш ли такива магии?

— О, не! Но бих могла да опитам, макар че…

— В името на боговете, не се занимавай с такива неща! Чувала съм страшни истории за духове, които отвличали магьосниците завинаги в подземното царство. Барбилий се е погрижил още приживе да избегне ухапването на Цербер и да си осигури място с много светлина, където да продължи живота си весело и щастливо.

— Може ли така?

— Ами да, ако още приживе правиш жертви на боговете и се очистиш от всички зли духове на подземното царство. Освен това ще го погребат с всичко, което му е необходимо за новия му живот: дрехи, накити, ядене, пиене, ароматни масла и мебели.

— Мебели ли?

— Ами да, нали трябва да седи и да лежи…

— Флавия изглежда много тъжна — отбеляза тихо Пила. — Дали е обичала Барбилий?

— Сигурно. Но това не е най-важното в брака. Много по-важно е послушанието.

Пила зяпна смаяно.

— Значи според теб е достатъчно жената да бъде покорна? Не е ли по-добре, когато тя обича мъжа си и той също я обича?

— Нямам представа кое е по-добро. Нямам опит в тези неща. Откакто съм в домакинството на Ромелия, смятам, че няма нищо по-важно от послушанието. Защото Ромелия не е покорна съпруга.

— Да, и се съмнявам, че изобщо е в състояние да обича.

Друзила се ухили широко.

— Тя обича само себе си. Омъжи се за Валерий, само защото й предложи луксозен живот. На младини беше достатъчно красива, за да му завърти главата. Но Теофил, гръцкият учител, веднъж каза, че любовта е като трън в плътта, който причинява силна болка. При всяко движение ти напомня за себе си, затова е най-добре да го изтръгнеш.

— О! — Пила я погледна смутено. — Нима любовта е нещо лошо?

— Така мисля. — Друзила вдигна рамене.

— Според мен любовта е нещо друго — прошепна унесено Пила. — Нещо прекрасно.

— Да не би да си била влюбена? — Очите на Друзила се разшириха от учудване.

— Бях годеница. Сватбата щеше да се състои скоро, когато римските войници… Е, ти знаеш останалото.

— А обичаше ли истински годеника си?

— О, да! Хелфгурд беше прекрасен мъж, едър, силен, смел. Той ме обичаше с цялата сила на сърцето си.

— Нима и грубите германи умеят да обичат?

— Не говори така, Друзила! Всеки, който има сърце, може да обича. Трябва само да се появи човек, който да събуди сърцето му за живот.

— Това май е още една от страховитите ти магии. Според мен е по-добре да си намеря мъж, който е богат и може да ми предложи добър живот.

— В такъв случай какво те отличава от Ромелия? — попита сърдито Пила.

— О, много неща. Преди всичко, че никога няма да намеря такъв мъж. Аз съм само робиня.

— За щастие. Аз предпочитам да си остана съвсем сама и никой да не ми помага и да не ме напътства.

Друзила изгледа крадешком приятелката си.

— Дали някой е в състояние да ти помогне?

Валерий и Ромелия излязоха от покоите на мъртвия — Ромелия нетърпелива и ядосана, Валерий потънал в мислите си. Двамата се качиха в носилките и потеглиха към дома си. Друзила и Пила тичаха подире им с празните кошници. Този ден повече не размениха нито дума.

 

 

На следващата сутрин вилата отрано забръмча като пчелен кошер. Товареха мулетата, робите вдигаха на раменете си кошове и сандъци. Ромелия щеше да пътува в носилката си, двете й дъщери също. Гръцките бавачки трябваше да вървят покрай носилките и да внимават момиченцата да не правят глупости и да не паднат. Валерий яздеше благороден жребец, големият му син Северий също разполагаше със собствен кон, а Тит за първи път щеше да пътува с малкото си пони. Малкият беше много горд със себе си и беше възседнал кончето си цял час преди тръгване. Северий беше препасал дървения си меч и се надяваше да срещнат цяла орда улични разбойници, които да обърне в бягство.

Тръгването се забави поради идването на Флавия. Младата жена изглеждаше състарена, лицето й бе изпито, под очите имаше дълбоки сенки. Беше прекарала нощта в бдение за мъртвия.

— Ромелия, няма ли да присъстваш на погребението на съпруга ми? — попита беззвучно тя, като видя готовите за тръгване роби.

— Съжалявам, Флавия, но ти не можеш да очакваш от мен да отложа подготвяното от седмици преместване, само заради смъртта на съпруга ти. Знаеш ли, аз размислих и реших, че ти вече не си подходяща компания за мен. Сега си вдовица и трябва да тъгуваш и да се оттеглиш от обществения живот. Аз имам нужда от придружителка, която да идва с мен на игрите, в театъра и в банята. Не ми е необходима тъгуваща вдовица. Моят стил на живот е различен, Флавия, и твоето присъствие само ще ме притеснява. Сбогом, Флавия! Пила ще те придружи до вратата.

Пила преглътна мъчително. Бедната Флавия беше изхвърлена като просякиня. Въпреки това трябваше да се подчини. Поклони се почтително на гостенката и я отведе до портата. Там Флавия се обърна.

— Отдавна знаех, че тази жена няма сърце — проговори съвсем тихо тя. — Знаех и колко е надменна. Точно това ще я доведе до гибел.

Пила погледна втренчено забулената жена. Дали и тя беше произнесла проклятие над Ромелия? Вече имаше две жени, които призоваха силите на злото над главата на Ромелия. Пила беше абсолютно сигурна, че тези проклятия ще се сбъднат. Участта на Ромелия щеше да бъде страшна!

 

 

Най-после керванът потегли на път. Той привлече вниманието на римляните, защото приличаше на процесия в някой от римските празнични дни. Народът се събра да види семейството на сенатора и се възхити на добре организираното шествие. Ромелия отново отмахна завеските на носилката си, за да се покаже пред хората в целия си блясък. Предстояха й няколко месеца усамотение и трябваше за последен път да се наслади на оживлението и суетнята в града. Но климатът ставаше все по-задушен и беше крайно време да се преместят в крайморското си имение. Валерий се радваше най-много от всички. Беше преживял напрегнати седмици и имаше право на почивка.

Шествието се придвижи бавно надолу по хълма Палатин. Нарочно минаха покрай Големия цирк, за да доставят удоволствие на римските граждани. След това излязоха на Виа Апия. Напуснаха окончателно града през порта Апия.

Пила се чувстваше като кон, който след дългата зима за първи път е изведен от обора и поема дълбоко в себе си изкусителния аромат на земята. Тя разглеждаше с интерес просторната равнина и дългите пътища, обградени с пинии, които подобно на паяжина се стремяха към една и съща цел — Рим.

Керванът продължи на юг. Пила нямаше представа колко време ще вървят, за да стигнат в провинциалното имение на Валерий. Друзила й бе казала, че с каруците са пътували по три дни. Този път обаче Ромелия беше настояла да пътува с носилка. Не й беше приятно да се вози в неудобните „редас“, тежки пътни коли с четири колела, в които пътниците също така нощуваха и които друсаха ужасно по паважа. Така обаче пътуването щеше да трае по-дълго и вероятно щяха да пристигнат чак след седмица.

Правият път, който пресичаше местността, беше настлан с огромни камъни и беше построен, за да могат римските легиони да маршируват на юг бързо и без забавяне, за да завладяват нови земи и да потушават избухналите въстания във вече покорените области. Цивилните пътници също използваха широкия и удобен път, за да стигнат по-бързо до желаната цел.

По пътя вървяха безброй селяни с домашни животни и прибраната реколта, както и търговци на екзотични стоки. Всички се стремяха към Рим, града на градовете, който лежеше като тлъст паяк сред мрежата от пътища и гълташе ненаситно всичко, което му предлагаха.

В далечината се простираха Албанските планини, които захранваха Рим с вода. Пила се оглеждаше с интерес. Времето, когато всекидневно мислеше за бягство, беше отминало. Днес отново си помисли, че би могла да избяга, но междувременно беше научила достатъчно за римската общност, за да знае, че бягството й би било безсмислено. Организацията на римляните беше наистина съвършена. Цял Рим беше осеян с полицейски участъци и пожарни, по продължение на Виа Апия също имаше на равни разстояния станции за смяна на конете, гостилници и наблюдателни кули, митнически постове и храмове. Околностите на Рим също гъмжаха от хора, и то не само римляни. Хора от цял свят идваха тук, някои доброволно, но повечето като пленници и роби. Имаше и бедни, които бяха чули, че в Рим раздават безплатно храна на простолюдието и бързаха да се възползват.

Вечерта на първия ден от пътуването отседнаха в близост до стражевата кула край пътя. По-голямата част от ценното домашно имущество беше подслонена в кулата. Издигнаха три палатки за Валерий, Ромелия и децата. Робите се разположиха под открито небе на тънки покривки. Построиха походна кухня. Първо разтовариха огромния казан от волската кола, в който щяха да приготвят яденето. Дори когато беше на път, Ромелия искаше да разполага с целия лукс, на който беше свикнала, докато Валерий искаше да възпита синовете си в твърдост и издръжливост и да ги научи да се задоволяват с проста храна и да не се плашат в трудни условия.

Пила вече беше престанала да се чуди на приумиците на Ромелия, но днес беше изненадана. Толкова много усилия за една-единствена нощ в палатка! След като Аурус и кухненските роби приготвиха необходимите ястия за семейството, Пила, Друзила и Целий трябваше да сервират. В специална палатка наредиха сгъваеми маси и дивани, защото вечерята трябваше да се проведе в подходяща обстановка.

Друзила непрекъснато охкаше и се оплакваше.

— Вече съм стара за такива пътешествия — обясни сърдито тя. — Не мога да ходя, както едно време. Погледни, краката ми са вече разранени.

— После ще ги разтрия със свинска мас. Аз не се притеснявам от дългото ходене. Ние тръгнахме от далечния север и вървяхме дълго в търсене на плодородна земя.

Пила сведе глава. Колко отдавна беше това! Дали племето й все още лагеруваше в долината между сивите планини? Или бяха продължили пътя си? Дали Хелфгурд я търсеше?

Друзила забеляза, че приятелката й се е замислила.

— Сигурно ти е мъчно за родината? — попита тихо тя.

Пила поклати глава.

— За какво да ми е мъчно? Вече не знам коя е родината ми. Когато потеглихме на юг от голямото море, бях малко дете. През повечето време седях с мама в колата, а татко и братята ми яздеха отстрани. Вървяхме и вървяхме, най-вече по горски пътеки, прекосявахме долини и реки или вървяхме по течението им. Беше ужасно, беше мъчително. Гладувахме, беше студено, мъжете трябваше да се бият с племената, през чиито области минавахме и които ни гледаха като натрапници.

— Тогава трябва да се радваш, че можеш да живееш тук. Тук няма студ, няма зима, дори робите не гладуват. Ромелия е зла, но никога не ни оставя гладни. — Тя се плесна по закръгления задник и Пила избухна в смях.

— Не знам. Копнея да видя отново мама и татко, искам да прегърна последния брат, който ми е останал. Искам да се върна при Хелфгурд, който щеше да стане мой съпруг.

— Сигурно този копнеж те измъчва? — попита съчувствено Друзила.

— Не, има нещо по-лошо. Вече не помня лицето на Хелфгурд. Всичко се е заличило, сякаш съм живяла в друго време, в друга страна, в друг свят.

От известно време Пила наистина беше забелязала, че споменът за Кимбрия, за рода й и за Хелфгурд бързо избледняваше. Пред вътрешния й взор постоянно изникваше друго лице, медноцветна кожа с тъмносини очи и гъста кестенява коса. Виждаше още блестяща ризница и пръхтящ кон.

Тя прокара ръка през очите си. Трябваше да забрави и това лице, да заличи от съзнанието си случилото се на конвивиума. И до днес не можеше да проумее какво точно беше станало. От разказите на Друзила знаеше, че празникът ще завърши с оргия, но не знаеше какво представлява тя. Страхуваше се от строгото настояване на Валерий да присъства на пиршеството, защото смяташе, че той ще я обезчести пред очите на гостите си. Може би точно така щеше да стане, ако не беше дошъл Клавдий. Клавдий! И той беше загадка за нея. Когато я изтръгна от ръцете на Валерий, явно възнамеряваше да я направи своя. После изведнъж се отказа от намерението си. Даже изпита смущение, че Пила лежеше на гърдите му, докато хетерата… Пила потрепери от ужас и удоволствие, и отново си представи какво беше преживяла. Какъв странен свят!

Клавдий! Защо постоянно мислеше за него? Той беше известен, почитан, желан. Една проста робиня не го интересуваше. Колко много римски жени мечтаеха за него. Колко много имаха възможност да си го купят. Той също си купуваше жени. Той беше римлянин, проклет римлянин! Не биваше да прахосва мислите си за човек като него.

След като Ромелия се оттегли в палатката си и бавачките приспаха дъщерите и синовете на сенатора, робите насядаха около желязната печка и се нахраниха. Както винаги, имаше пшеничена каша и зеленчуци. Наситиха се и побързаха да си легнат, уморени от дългия път. Утре трябваше да станат рано.

Валерий се разхождаше около малкия лагер, преди да си легне. Откри Пила между робите и я повика.

— Стани и ела с мен! — подкани я той и младата жена скочи уплашено.

— Какво има, господарю?

— Реших да направя малка разходка и ти ще ме придружиш.

Пила го погледна стреснато. Очевидно Валерий не беше забравил, че тя трябваше да му принадлежи изцяло. Кръвта зашумя в ушите й. Не, нямаше мир в тази красива страна и под топлото слънце. Не и за нея!

Валерий тръгна редом с нея и сложи ръка на рамото й. Погледът му беше устремен към звездното небе.

— Как мислиш, Пила, от какво са направени звездите? Дали от злато? А може би от огън? Гръцки учени твърдят, че са слънца като нашето, но се намират много по-далече от него.

— Не знам, господарю. Сигурно не е огън, макар че някои звезди пламтят. Те са студени. Студени като златото.

— О, ти явно нямаш добро мнение за златото. — Валерий избухна в смях.

— Златото е метал като желязото или медта. А металът е студен.

— Тук си права. Но моето сърце се стопля при вида на златото, красива Пила.

Младата жена не отговори. Валерий спря и обхвана с две ръце раменете й.

— Ти не разбираш тези неща. Какво стопля сърцето ти? Винаги си тиха и сериозна. Никога не съм те виждал да лудуваш и да се смееш. Нима не се чувстваш добре при нас?

Пила го погледна изумено.

— Ти, господарят, питаш робинята си дали не се чувства добре в дома ти?

Валерий отпусна ръце и въздъхна.

— Странно е, знам. Може би остарявам. Но искам да си добре, да се радваш. Подарих ти красиви дрехи, накити, това не те ли прави щастлива?

— О, да, господарю, то ме кара да се чувствам особено. Никога не съм носила толкова прекрасни дрехи и такива скъпи накити. Оценявам високо добротата ти.

— Да, но по своя си германски начин. Никога не разкриваш сърцето си пред мен. Да не би да съм сгрешил в нещо?

— О, господарю, съжалявам, ако съм те разгневила. Но не си прав.

— Знам, знам. Ти каза, че ще принадлежиш само на един мъж и онзи безумно смел гладиатор се възползва от благоприятния час, за да те вземе. — Сенаторът избухна в смях. — Аз държа на думата си, Пила. Няма да те взема, вече не искам това. Щом не можах да бъда първият, значи трябва да се откажа.

Пила потръпна от облекчение.

— Благодаря ти за разбирането, господарю.

Валерий явно вярваше, че тя се бе отдала на Клавдий. Най-добре беше да запази тази му вяра.

— О, Пила, само ако не беше робиня! Щях да те поставя на мраморен пиедестал в моя перистил, за да се радвам всеки ден на прекрасното ти тяло. — Сенаторът я погледна втренчено и изведнъж плесна с ръце. — Това е великолепна идея! Ще заповядам да направят мраморна статуя. В Помпей работи един чудесен скулптор, има голяма работилница. Ще му позираш. Ще поискам статуя в цял ръст.

— Но, господарю, аз съм само твоя робиня! — възпротиви се Пила, която трепереше от неведом страх.

— Е, и? Никой няма да разбере, защото скулптурата ще бъде гола. Като статуите на гръцките богини. Ти си красива, само това е важно.

— Благодаря ти за тази чест, господарю — прошепна объркано Пила.

Валерий се усмихна поласкано.

— Ти радваш естетическото ми чувство. Струваше си да те купя. А сега върви и си легни при другите, защото утре ще станем рано и трябва да си отпочинала.

Пила се поклони и се върна при Друзила.

— Какво ти направи господарят? — попита сънено робинята. — Пак ли трябваше да му служиш?

— Той не иска нищо от мен, Друзила. И никога не го е искал. Мисля, че не ме желае. Или поне не като мъж.

— Така ли? — Друзила явно не можеше да схване чутото. — Валерий да не е ослепял?

— Напротив, Друзила. Иска ме във вид на мраморна статуя. Може би защото се казвам Пила.

Възрастната робиня се уви с вълненото одеяло.

— О, богове! — прошепна на заспиване тя. — Тази германка подлудява мъжете на Рим!

 

 

На следващото утро Ромелия отново подгони робите. Закусиха набързо, събраха багажа, вдигнаха палатките и печката, натовариха ги по колите и мулетата. Всичко стана бързо, очевидно робите бяха свикнали с пътуването и всеки знаеше мястото си. Само Пила се пречкаше на другарите си, но Друзила я пращаше насам-натам и й намираше занимания, така че да не привлече вниманието на Ромелия. Докато робите пъплеха като усърдни мравки, светът беше в ред. Скоро продължиха пътя си.

Виа Апия вървеше право напред през равнинната местност, без нито един завой. Всичко, което се изпречваше на пътя й, беше безмилостно отстранено. Римляните явно не обичаха заобиколните пътища, завоите ги изпълваха с ужас. Не се случваше нищо интересно, освен че срещаха много пътници, и Пила имаше възможност да се отдава необезпокоявана на мислите си. Често си припомняше първата вечер и думите на Валерий. Беше й много трудно да следи мислите на римляните. Имаше доверие във Валерий, но постоянно беше нащрек. Все пак господарят й беше удържал на думата си. Тя се беше успокоила, защото той явно беше загубил физическия си интерес към нея. Искаше да я гледа, да се радва на красотата й, нищо повече. Това не беше осъдително. Мисълта, че той ще нареди да изваят тялото й от мрамор, даже я развеселяваше.

Но трябваше да се пази от Ромелия. Трябваше постоянно да внимава и да посреща дори ясно изразената любезност с крайна предпазливост. Господарката беше капризна и непредвидима и преследваше единствено собствената си изгода дори когато това означаваше да тласне в нещастието друг човек. Тя беше безсърдечна и жестока не само към робите, но и към равните на себе си. Пила беше разбрала това при изгонването на Флавия.

Мислите й се отклониха. Тя си припомни отново лицето на Клавдий и изпита странна теглеща болка в гърдите. Не го беше виждала от конвивиума насам. Беше й много трудно да напусне Рим, без да го види поне за минута. Знаеше, че не е редно, но много й се искаше да поговори с него, да поседят на каменната пейка зад усамотения храм в парка. Усещаше, че той не е само коравият безмилостен боец от арената, че твърдата обвивка е само резултат от строгото възпитание в училището на Лентул. Зад тази обвивка имаше меко и добро сърце, но никой досега не беше съумял да я пробие. Един ден Клавдий щеше да разбере, че в живота има и нещо по-различно, отколкото да рискуваш живота си на арената заради ликуващите зрители.

Пила не знаеше дали някога ще види отново Клавдий. Рим остана далече зад тях. Тя никога вече нямаше да стъпи в амфитеатър. Безсмислените убийства бяха отвратителни, а удоволствието, което римляните изпитваха при жестоката гледка, беше още по-отвратително. А може би Клавдий нямаше да живее още дълго. Достатъчен беше само един силен противник.

Друзила пъхтеше до нея като уморен кон. Дългото ходене беше мъчение за нея. Ромелия изобщо не се загрижи за робинята си, робите бяха само придатък към домакинството й. А и Друзила не беше фаворитка като Пила, която се ползваше с някои малки свободи.

— Облегни се на мен — предложи Пила и подкрепи приятелката си. Робите хвърляха изпълнени с копнеж погледи към гостилниците, които бяха построени по продължение на пътя. Те бяха много и съдържателите възхваляваха качествата им с думи и картини.

— Ромелия твърди, че гостилниците са опасни — проговори тихо Пила.

— Вярно е. Чувала съм, че много пътници били ограбени, докато спели. Но си мисля, че са били достатъчно богати и не им е навредило много.

— Защо някои от гостилниците имат над входната врата каменен фалос? Виждала съм подобни и в Рим, но не бяха бордеи.

— О, това няма нищо общо. Знаеш ли, фалосът носи късмет, плодородие, богата реколта, благословия с деца, всичко, което искаш. Нали семето излиза от фалоса. А плодородието е жизненоважно. Помисли само, ако не можем да събираме реколта, ако нямаме свине и пилета, всички ще умрем. Ако жените не раждат деца, светът ще загине. Вие, германите, имате ли на кого да се молите за плодородие?

— Ние имаме богинята на земята Нертус. Принасяме й жертви и тя кара житото по нивите да расте по-бързо.

— Аха, значи се кланяте на жена? И в Рим има нещо подобно. Дойде една богиня от Египет, казва се Изида. В Помпей има малък храм, първоначално са го посещавали само египетски роби, но сега ходят и много римски жени, принасят жертви и се молят за деца. Мисля, че не е вредно.

— Ние принасяме жертви не само на Нертус. Последните класове принадлежат на Один. А Фрея^[2] и Тор искат жертви в края на зимата. Обикновено животни, овчарите принасят в жертва мляко и сирене. За съжаление през последните години боговете не ни чуват.

— Може би не са достатъчно силни? Или сте ги разгневили. Човек трябва да е много внимателен с надземните сили. Виж, навсякъде има храмове, където пътникът да спре и да се помоли. Освен нашите, римските богове, дойдоха и много божества от чуждите страни, които завладяхме. Те ни обогатяват, защото донесоха божествената си сила.

— О, да, вие имате много богове, видях това със собствените си очи. Но те са ми чужди, не мога да се обърна към тях за помощ.

— Защо не опиташ с Изида? Струва ми се подобна на твоята богиня на земята.

— Да, може би. Но какво мога да искам от нея? Плодовитост? — Пила избухна в смях. Трябваше й богиня, която да я дари с криле. С тях щеше да се издигне в синьото небе и да избяга от Рим и римския начин на живот. Но такава богиня просто не съществуваше.

Междувременно вече шест дни бяха на път. Недоволството на Валерий се засилваше от ден на ден. Пътуването можеше отдавна да е свършило. Той копнееше за покой. Единствено двете момчета се радваха на дългия път, препускаха напред с конете си или си позволяваха кратки излети в околностите. Понякога Валерий се заразяваше от ентусиазма им и ги придружаваше заедно с няколко роби.

Ромелия нямаше нищо против, че напредваха толкова бавно. Така имаше предостатъчно възможности да се покаже пред пътниците в целия си блясък и да демонстрира хладно високомерие и презрение. Много богати и учени хора пътуваха по Виа Апия и спираха да й изкажат почитанията си.

— Ще прекараме последната нощ в някоя гостилница — реши изнервеният Валерий.

— В никакъв случай! — изсъска Ромелия. — Няма да вляза в нито една от тези пропаднали къщурки.

— Бъди разумна, вече не сме в провинцията. Квинтилий разказа, че оските се бунтуват. На някои места избухнали въстания.

— Крайно време е да превърнем това място в римска провинция. Защо се молим на оските за всяко парченце земя? Защо седиш в римския сенат и не правиш нищо?

Валерий премълча сърдито. Не стига, че Ромелия правеше каквото си искаше, ами и се осмеляваше да се меси в политиката. Това беше непростимо за съпругата на един сенатор. Валерий нямаше нищо против образованите жени. Гордееше се, че Ромелия е образована и умна, че умее да смята като никоя друга. Това беше извънредно важно за голямото домакинство и за доброто име на семейството. Но нахалството и злата й уста вредяха на доброто му име и популярността му в Рим.

— Ще отседнем в гостилницата „При слона“. Мястото е добро, чисто и подхожда за хора с нашия ранг. Една нощ не е фатална. Ако не беше настоявала за носилките, щяхме да тръгнем с колата и да си спестим три нощувки.

Това беше пределно ясно. Ромелия се намръщи, но не посмя да възрази.

Надвечер стигнаха в гостилницата „При червения слон“, отдалечена само на половин ден път от Капуа. Заведението не можеше да не бъде забелязано — пред вратата му висеше голяма табела с червен слон. Когато видя великолепното шествие да се запътва към странноприемницата му, съдържателят изскочи на пътя и затанцува зарадвано около Валерий, като непрекъснато се кланяше дълбоко.

— Бъди добре дошъл, благородни господарю! Влез в моята скромна гостилница и ще видиш, че предлагам всичко, което може да задоволи изискания ти вкус. Имаме добро ядене, чисти стаи, бистра вода, вино лично от бог Вулкан и естествено момичета за отмора. Египтянки, сирийки и момчета от Гърция: мога да изпълня всяко твое желание, уважаеми господарю.

Валерий махна с ръка, за да го накара да замълчи.

— Ще осигуриш легла за мен, за жена ми и децата ми. Багажът трябва да бъде прибран на сигурно място в къщата. Робите ще спят навън.

— Както желаеш, господарю. — Гостилничарят се поклони отново, а жена му забърза към кухнята, за да приготви изискана вечеря.

Робите се погрижиха за конете, а Валерий и семейството му влязоха в гостилницата. Ромелия надзираваше подреждането на багажа. Друзила отиде да разгледа стаята, предвидена за господарката.

— В името на Юпитер, тази стая не е достойна за съпругата на сенатора — промърмори мрачно тя. — Толкова малка и съвсем гола. Само с едно легло!

Гостилничарят вдигна рамене.

— Тя само ще преспи тук, нищо повече. През нощта очите на човек са затворени, нали? Значи му е все едно как изглеждат стените. Но леглото е чисто и меко.

Друзила издаде напред долната си устна. Знаеше, че Ромелия би предпочела да нощува в палатката си. И наистина, когато видя леглото, очите на Ромелия блеснаха злобно.

— Веднага го махнете! — заповяда тя. — Робите да донесат моето походно легло. Няма да се унижа да спя на този нар. Освен това трябва да съм сигурна, че няма да ме нападнат дървеници и бълхи.

Тя слезе в трапезарията, където щеше да вечеря със семейството си. Гостите седнаха на неудобни столове с плетени седалки и Ромелия отново изръмжа неодобрително, но остана приятно изненадана от кухнята на малката гостилница. Поднесоха им печени наденици, задушени свински вътрешности, телешко печено, охлюви, миди, ябълки от Крит и рубиненочервено вино в красива стомна. За робите имаше солена риба, мариновано свинско, разни видове хляб и зехтин. И те получиха вино, смесено с топла вода. Така беше наредил Валерий.

Гостилничарят повика музиканти, които забавляваха високите гости по време на вечерята. Настроението на Валерий се подобри. Той се облегна доволно на стола си и поглади пълния си корем.

— Ситият става доволен, а доволният мързелив! — Той се засмя и се прозина. След малко се надигна и махна на бавачките да се погрижат за синовете и дъщерите му. Малките вече заспиваха от умора. Ала момчетата се възпротивиха.

— Татко, искам да прекарам и тази нощ навън — помоли Тит.

— Не ти позволявам! — изгърмя Валерий. — Тази нощ всички ще спим под покрив. А утре ще пристигнем в имението ни. Там можеш да лудуваш, колкото си щеш. Обещавам да те повозя с лодка в залива и да уловим голяма риба. — Той потупа малкия си син по рамото и се загледа гордо след него, докато изкачваше стълбата.

Пред гостилницата се чуха буйни мъжки гласове. Ромелия недоволно вдигна вежди.

— Не се безпокой, благородна господарке — побърза да я успокои гостилничарят. — Това са само гладиаторите, разположили са се отвън в маслиновата горичка. Връщат се в Капуа след поредните игри.

— Връщат се само живите — засмя се Ромелия и отново посегна към вкусните ястия на масата.

Пила, която стоеше тихо до стената, за да обслужва господарката си при нужда, спря да диша. Щом гладиаторите се връщаха в Капуа, значи и Клавдий беше с тях!

Трябваше да намери начин да излезе от гостилницата. Това й се удаде скоро, защото клозетът беше извън сградата. Под претекст, че трябва непременно да отиде там, Пила успя да се измъкне. Вече се здрачаваше и гладиаторите се готвеха за нощта. Гостилничарят им изнесе ядене навън, те седяха около буйния огън, ядяха и разговаряха. Пила взе от земята камъче и го хвърли по Клавдий. Той се обърна сърдито, но като видя Пила, очите му светнаха. Тя му направи знак да не вдига шум и той кимна с разбиране. Изправи се бавно, протегна се, похвали обилното ядене, после каза няколко думи на Лентул и се отдалечи.

Пила го чакаше зад едно дебело дърво. Двамата се погледнаха и паднаха в прегръдките си.

— О, Пила, цяло чудо е да те видя тук. Мислех си, че никога повече няма да се срещнем.

— И аз не смеех да се надявам. Валерий отива да прекара лятото в Помпей. От пет дни сме на път, вървим бавно, защото Ромелия влачи цялото домакинство.

— А ние се връщаме в Капуа. Следващите игри ще се състоят в Помпей. Може би Валерий ще ги посети и ще мога да те видя пак.

Пила сведе поглед. Мисълта за игрите я накара да потрепери. Не, никога вече нямаше да посещава гладиаторски игри, даже ако Валерий заповядаше да я бият с камшик.

— Няма да се видим, Клавдий.

Мъжът я погледна засегнато.

— Не ме ли харесваш? Не мислиш ли понякога за мен?

Пила улови ръката му и помилва коравата длан.

— Напротив, аз те харесвам и непрекъснато мисля за теб. Но сигурно си чувал тези думи от много други момичета. Аз съм друга. Не желая тялото ти, красотата ти. Желая нещо, което не съм сигурна, че притежаваш.

— О, ако говориш за пари, трябва да знаеш, че не съм бедняк. За съжаление няма да ми стигнат да те откупя, но…

— Не исках да кажа това. Виждам, че не ме разбираш. Това е достатъчен отговор за мен. Трябва да се прибирам, не искам да забележат отсъствието ми.

Клавдий я задържа.

— Не си отивай, Пила. Знам, че това не е окончателното ни сбогуване.

— Не мога да остана, Клавдий. Трябва да спя пред стаята на Ромелия.

— Тогава ела през нощта, когато всички спят. Измъкни се в полунощ. Ще се срещнем до това старо дърво.

Клавдий я привлече към себе си и потърси устните й. Пила не се възпротиви. По тялото й сякаш потече горещо вино и тя се изпълни с пламенен копнеж. Ала беше опасно, много опасно!

— Ще се опитам — отговори уклончиво тя. Клавдий я освободи и тя побърза да се върне в къщата.

Гладиаторът остана дълбоко замислен. Това момиче говореше със загадки. Предсказанията й бяха тъмни и тайнствени като горите на германската й родина. Русата робиня беше прекрасна, достатъчно му беше само да я гледа. Но имаше и нещо друго, което го омагьосваше, нещо, на което не можеше да даде име. Никога преди това не беше изпитвал такива чувства. Жените лежаха в краката му, той можеше да има всяка, която пожелае. Но веднага щом постигнеше успех, интересът му отслабваше. Беше имал много красиви момичета, с които си струваше да прекара повече от една нощ, но нито една не бе успяла да трогне сърцето му. Клавдий потрепери. Сърцето му! Разбира се, това беше смисълът на странното й изказване. Другите жени искаха красивото кораво тяло с железни мускули, изпитано в безброй битки, неуморимите хълбоци, силната мъжественост. Пила искаше сърцето, душата, чувствата му!

Клавдий се облегна на грапавата кора на дървото и простена. Бе обзет от странна слабост, коленете му омекнаха. Мъдрите поети и мислители предупреждаваха мъжете да се пазят от това, а Лентул го наричаше смърт преди смъртта. Това беше любов!

Клавдий се върна до огъня с влачещи се стъпки и увиснали рамене. Седна настрана от веселите си другари и продължи да размишлява, докато ровеше с пръчка в пясъка. По едно време написа „Пила“ и се стресна.

— Ей, Клавдий, да не си болен? Изглеждаш зле. — Лентул го погледна загрижено.

— Нищо ми няма — отговори гладиаторът. — Май съм прекалил с посещенията в бардаците… и с другите дами.

Лентул се изсмя одобрително. Припомни си празника на Валерий и колко добре се бяха забавлявали двамата. Не се случваше често гладиатори, дори най-прочутите, да присъстват на пиршества, организирани от сенатори.

— Сигурно няма да имаме друг такъв случай — промърмори съжалително Лентул.

Клавдий приготви постелята си и си легна. Ала не можа да заспи. Сетивата му бяха будни. Усещаше, че в живота му настъпва промяна, и то решаваща. Само че не знаеше дали тя ще му донесе добро, или зло.

 

 

Пила изчака всички да заспят. Друзила беше опънала два дюшека пред вратата на господарката. Гостилницата беше малка и не предлагаше особени удобства, но поне беше чиста. Тъй като Валерий бе настоял целият багаж да бъде прибран под покрива на гостилницата, вътре стана много тясно. Повечето роби трябваше да спят навън. За първи път Пила си пожела да беше останала навън с другите роби, макар че под открито небе беше неудобно. Но Ромелия заповяда на нея и Друзила да прекарат нощта пред стаичката й. По някое време Пила не издържа и стана, но Друзила веднага се събуди.

— Какво има? — попита шепнешком тя.

— Нищо, трябва да ида в клозета.

— Пак ли?

— Ами да. Мисля, че зехтинът беше гранясал.

— Аз не забелязах.

— Заспивай. Боли ме коремът…

Пила наистина усещаше болки в корема, докато се промъкваше безшумно в мрака. Изпитваше страх, но и беше потисната от мисълта, че това е последната й среща с Клавдий.

Тя намери опипом пътя си и скоро стигна до старото дърво. Притисна се в стъблото и очертанията й се сляха с неговите. Даже случайно излязъл навън гост не би я открил. Зачака със затаен дъх.

Когато силната мъжка ръка я стисна за рамото, тя се стресна и едва не извика.

— Шшт! — Клавдий я привлече към себе си.

— О, Клавдий, не беше редно да идвам тук. Ако Ромелия се събуди и открие, че ме няма, ще бъде безмилостна.

— Господарката ти няма да забележи нищо, не се безпокой. Искам да те прегърна още веднъж, да си припомня вкуса на устните ти. О, Пила, ако знаеш как копнея за теб!

Тя се освободи внимателно от прегръдката му.

— Ти можеш да имаш всички момичета, които ти харесат, дори богати патрицианки те даряват с благоволението си. Защо се излагаш на опасност заради една робиня?

— И още питаш? Знаеш ли, Пила, много мислих над онова, което ми каза. Наистина, в началото не разбрах смисъла на думите ти. — Той сведе поглед, макар че Пила не можеше да го види в тъмнината. — Ти поиска от мен нещо, което никоя жена досега не е пожелала. Аз… първо трябва да съм наясно със себе си. За мен е абсолютно ново да показвам чувства.

— Ти вече показа чувствата си. Спомни си конвивиума. Беше ти много лесно да ме вземеш, както си вземал всички момичета досега. Както щеше да постъпи Валерий. Но ти не го направи. Даже се изложи на опасност, като го предизвика. Защо го направи?

— И аз не знам. О, Пила, толкова съм объркан!

— Наистина ли е толкова лошо да покажеш чувствата си?

— За мен, да. Аз нямам право на такива чувства. Откакто се помня, са ме възпитавали да бъда корав и смел, безогледен и изпълнен с презрение към смъртта. И, кълна се в боговете, аз станах точно такъв, иначе нямаше да бъда един от най-добрите гладиатори на Рим!

— Точно така. Но ти вече наруши правилата. Ти ме пощади, не ме принуди да споделя леглото с теб. Защо?

Клавдий мълча дълго.

— Аз го искам, но трябва и ти да го искаш. Трябва да го направиш доброволно — отговори тихо той.

— Аз ще го направя доброволно, само ако обичам. Всичко останало би било лъжа.

— Обичаш ли ме?

Пила не отговори. Не знаеше дали го обича, изобщо не беше наясно какво изпитваше към Клавдий. Когато беше далече, тя мислеше за него с нежна загриженост. Но когато бяха заедно, се боеше да не извърши глупост. Част от нея я тласкаше да легне в прегръдката му и да забрави света около себе си. Другата част я предупреждаваше да се пази и й заповядваше да избяга колкото се може по-далече. Какво бъдеще имаше любовта им?

— Значи не ме обичаш. — В гласа на Клавдий прозвуча горчиво разочарование.

Пила улови ръцете му. Докосването беше толкова интензивно, че тя се олюля и Клавдий трябваше да я подкрепи.

— Мисля, че любовта има нужда от време, за да узрее. Не идва за една нощ.

— Лентул твърди, че любовта е по-страшна от чумата. Тя обърква духа, тласка сърцето към безумие и ни кара да правим неща, които с ясно съзнание никога не бихме сторили.

Пила си припомни заклинанието си по време на страшната битка на арената. Никога в живота си не би призовала духовете да помогнат на един римлянин, да унищожат сънародниците й. Въпреки това го направи.

— Лентул е прав. И аз извърших такава лудост.

— Пила! — Клавдий притегли ръцете й към гърдите си. — Пила, значи ли това, че ме…

— Това не значи нищо, Клавдий. Казах ти само, че съм извършила лудост. Мисля, че и за двама ни е по-добре да се разделим.

— Не, Пила, не! Шшт, някой идва!

Той я прегърна и я притисна към стъблото. Тялото му щеше да я защити от любопитни погледи. Някой мина покрай тях и се отправи олюлявайки се към клозета. Изведнъж гладиаторът се почувства възвисен и щастлив, повярва, че може да опази Пила от всички злодеяния на света. Той щеше да бъде нейната крепост, нейното убежище, нейната сигурност. Той искаше да присъства постоянно в живота й, да се грижи за нея като мъж за жена си. Дъхът му помилва кожата й и той притисна лице в меките коси. Проклета съдба, защо си така безмилостна? Тя не можеше да стане негова жена. Тя беше робиня, а той само един жалък гладиатор, който по нищо не се отличаваше от робите. Той усети как ръцете на Пила обхванаха хълбоците му. Тази жена имаше несравнимо тяло, стройно и гъвкаво, с меки линии и форми. И характерът й беше такъв. Той простена задавено.

— Искам да останеш завинаги с мен — прошепна нежно той.

— И аз не искам да те напусна. Но не виждам бъдеще за двама ни.

— Толкова ли е важно това? Ние живеем тук и сега. Ние се обичаме, само това е важно. — Клавдий я притисна по-силно до гърдите си.

— Де да беше така. Съдбата предвещава огромни трудности за любовта ни.

— Откъде знаеш? Нима виждаш в бъдещето?

— О, не. А и мисля, че не е добре да знаем какво ни готви бъдещето. Няколко мъдри жени от народа ми предвиждат бъдещето, но за това имат нужда от жертви. Не, Клавдий, аз видях нещо и мисля, че някой иска да ни навреди. Ромелия повика Лентул в дома си.

— Така ли? Но той не ми е казал нито дума.

Пила кимна.

— Посещението му трябваше да остане в тайна. Сигурна съм, че Ромелия иска да ти стори зло. Само че не знам какво. Наложи й се да убеждава Лентул. В началото той не беше съгласен с онова, което му поиска. После му даде пари, много пари. Накрая той кимна, прибра парите и бързо напусна вилата.

Клавдий се замисли.

— Много странно. Лентул наистина не ми е казал нито дума и това ме прави още по-подозрителен. Ако беше някаква поръчка, щеше да ме посвети в тайната. Но какво може да има Ромелия против мен? Аз почти не я познавам.

— И аз не знам. Но познавам Ромелия. Тя е безогледна и жестока. Моля те, Клавдий, бъди внимателен.

Мъжът потърси устните й.

— Страхуваш ли се за мен?

— Да — пошепна тя. — Никой няма да ти помогне, тя е съпруга на Валерий.

Пила затвори очи и се отдаде на целувките му, пълни с такава страст и нежност, че много й се искаше да заплаче.

Клавдий я държа дълго в прегръдките си, без да може да се начуди на треперенето на ръцете си.