Сюзън Хейстингс
Гладиатор (17)

17

Велокс коленичи пред краля и сведе покорно глава. Носеше същите скъпоценни одежди като в деня на сватбата си и те бяха подходящи за случая. Всички воини, придворни, князе и благородни люде на страната, както и жените и синовете им, се бяха събрали в голямата зала, украсена със свежи цветя.

Антеквос стоеше пред трона си, застлан с кожи, и оглеждаше присъстващите.

— След няколко дни ще отбележим празника Белтен. Тогава ще почетем не само събуждащата се природа, покълналото семе, топлещото слънце. Пробивът на светлината и живота, навлизането в светлото царство на деня слага край на черните месеци на студа и мрака. От този мрак се върна един герой. Благородните му мотиви да потърси народа на съпругата си и опасностите, които е преживял по време на пътуването, го направиха зрял човек. Моето желание е той да заеме полагащото му се място сред воините и свитата ми.

Кралят вдигна меча си и положи острието му върху рамото на Велокс.

— Закълни се във вярност на краля си! — заповяда с гръмовен глас той.

— Кълна се във вечна вярност на своя крал. Ще го защитавам с живота си, ще пролея кръвта си за него. В мирно време ще обработвам земята му, ще пазя стадата му и ще защитавам поданиците му. Локи, който обединява в себе си всичко божествено, ще ми вдъхне сили и копието ми винаги ще улучва целта, ръката ми ще бъде непогрешима и силите на хаоса никога няма да победят.

Антеквос се изправи гордо.

— А аз, твоят крал, се кълна, че ще се грижа за теб като за свой верен воин и съветник, че ти и семейството ти ще имате винаги достатъчно храна и облекло, а ако загинеш, семейството ти няма да търпи лишения. С това те обявявам за равен на воините си.

Той свали меча си от рамото на Велокс и някогашният гладиатор стана. Кралят му подаде богато украсен меч, изработен от един от най-добрите галския майстори, и Велокс го пое страхопочтително. Събралите се в залата избухнаха в приветствени викове и поздравиха с топли думи новоизбрания рицар за високата чест. Велокс сияеше с цялото си лице и погледът му непрекъснато търсеше Зигрун, която седеше скромно сред жените на воините и следеше церемонията с дълбоко вълнение. Той беше постигнал целите си, тя усещаше дълбокото му удовлетворение и многократно благодари на боговете за щастливия завършек на приключенията и страданията им.

Кралят вдигна отново ръка и в залата се възцари мълчание.

— Като казвам, че ще се грижа за теб и семейството ти, това означава не само храна, дрехи и подслон. Има едно място в долината на Роданус, което очевидно има особено значение за вас. В близост до крепостта на Локи, в плодородната земя на Роданус, ви чака стадо великолепни говеда, чака ви плодородна земя, която ще ореш с плуга си, чака ви къща, където жена ти ще запали огъня в огнището. Аз лично ще запаля първия огън в новия ви дом по случай празника Белтен, а друидът ще благослови животните и оборите ви. Аз ще прокарам първата бразда, а друидът ще извърши магическото очистване.

Бузите на Зигрун пламнаха. Най-после! Щяха да си имат собствен дом, свое стадо, своя земя. Щяха да имат дом за детето си, мирно убежище, след като народът й се беше загубил някъде в мрака на безнадеждността. Те наистина бяха избраници и нейният народ щеше да живее в децата и внуците им.

Тя не се засрами от сълзите си, когато Велокс отиде при нея и я грабна в прегръдките си.

— Само не ме притискай толкова силно — засмя се през сълзи тя. — Иначе детето ще те изрита здравата!

— Искам да го усетя, не разбираш ли! Аз живея, любов моя, аз живея и ще продължа да живея в детето си!

 

 

След празничната церемония по приемането на новия воин в кралската свита Антеквос заповяда да донесат ядене и пиене и всички да насядат около трапезата. Зимата беше изтощила запасите му, но кралят не беше скъперник и се бе постарал да отбележи по достойнство големия празник. Неотменна част от празника беше тържественият пир с много вино, медовина и бира от просо.

Зигрун седеше до мъжа си и неспокойно се местеше на дървената пейка. От сутринта я мъчеха теглещи болки в гърба. Сигурно беше стояла твърде дълго време права. Много й се искаше да си легне, но не смееше да напусне празника.

Велокс вдигна изкусно изработения рог за пиене, пълен с ароматна медовина, и го подаде на жена си.

— Изпий първата глътка — помоли той. — Така ще подпечатаме щастието си. Сега сме мъж и жена, венчани от един мъдър друид. Аз съм воин от кралската свита и с това съм признат като видна личност. Кралят ще се грижи за нас, докато сме живи, а най-хубавото е, че скоро ще имаме дете. — Той погледна усмихнато към Зигрун, която кривеше лице. — Какво ти е, мила, нима думите ми не ти харесаха?

— Харесаха ми, разбира се, още повече, че детето ти явно не иска да чака и напира да излезе на бял свят.

— Нима мигът настъпи? — извика уплашено Велокс и скочи.

— Не, не, седни си на мястото! — Зигрун се огледа смутено и бузите й пламнаха. — Надявам се да потърпи още малко.

— Е, тогава добре. — Велокс се отпусна на пейката и изпразни рога на един дъх. Изтри уста с опакото на ръката си и продължи: — Не вярвах, че ще свикна с това питие. — Той избухна в смях. — А римляните се кълнат във виното си. — Очите му потъмняха — както някога, когато видя Зигрун за първи път. — Какво ли е станало с другите? — попита тихо той.

Другите! Зигрун спря да диша. Дали беше добре да хвърлят поглед назад? Рим беше някъде много далече зад мъглите на хоризонта, хората в града и съдбите им бяха останали назад в миналото. Дали този град наистина съществуваше или беше само сън, който демоните на нощта изпращаха на неспокойно спящите, за да ги измъчват и плашат? Тя погледна Велокс и си представи какъв беше като Клавдий в другия им живот. Той седеше до нея — така истински, така силен и топъл, така щастлив — макар че в този момент очите му гледаха сериозно. Тя стисна до болка ръката му.

— Няма да мислим повече за тях — прошепна заклинателно тя. — Пред нас е бъдещето, ще вървим напред.

 

 

Самотен ездач препускаше по Виа Апия на юг. Не щадеше нито себе си, нито коня си. Селяните и търговците, войниците и другите пътници уплашено отскачаха настрана, за да му сторят път. Това беше Валерий, сенатор на Рим. Носеше леки дрехи като войниците, вятърът развяваше наметалото му. Беше съвсем сам, свитата беше останала в Рим, лицето му беше мрачно и замислено. Той смени коня си в една крайпътна станция, изпи чаша вода и продължи да препуска на юг.

Гражданска война! Тази дума висеше над главата му като Дамоклев меч. Римският народ кипеше като лавата в кратера на Везувий. Републиката се тресеше, а тъкмо в този момент той трябваше да се занимава с личните си проблеми. Трябваше да бъде в Рим, но съзнаваше, че мъдрата политика на римския сенат вече не е в състояние да постигне нищо. Трябваше да съберат войска, за да укроти въстаналия народ. Трябваха им силни личности, които да укрепят републиката, никой не искаше глупаци с магарешки уши, които допускаха жените им да ги разиграват.

„Ромелия! Ще те убия!“

 

 

Сенаторът крачеше като тигър в покоите на Ромелия със скръстени на гърба ръце. Главата му беше войнствено издадена напред, брадичката му стърчеше като човка на хищна птица. Вените на слепоочията му бяха силно издути и синееха.

— Ти си абсолютно луда! Как посмя да ме изложиш на такъв позор? — изрева вбесено той.

Ромелия беше приседнала на крайчеца на леглото си със сведена глава. Грубите му думи я накараха да се сгърчи като от удар.

— Не викай така, боли ме главата — оплака се тя и вдигна театрално ръце.

Валерий продължи да се разхожда напред-назад в просторната мраморна зала, седем стъпки напред, седем стъпки назад.

— Ще крещя, колкото си искам! Имам сериозна причина за това! — Изведнъж той смени посоката, озова се с три големи крачки пред Ромелия, сграбчи я за косата и свали русата й перука. — Мръсница, жалка мръсница! — Видът на русите коси го успокои за момент и той несъзнателно ги помилва. — Знаеш ли какво правят варварите с жените, които изневеряват на мъжете си? Рогоносецът отрязва косата на жена си, понякога заедно с кожата на главата. После смъква дрехите от гърба й и я подкарва с камшика си през селото. Всички се събират, за да я гонят и удрят. После я връзват и я хвърлят в блатото. И за да не се върне духът й, я забиват с остри колове в земята и я покриват с листа.

Ромелия побледня. Тя затрепери още по-силно и се сви на кълбо. Посинелите й устни се раздвижиха едва-едва.

— Варварски обичаи — простена тя.

Валерий избухна в смях.

— Така ли мислиш? А аз ги разбирам. Би било истинско удоволствие да въведа този варварски обичай в Рим. Народът и без това скучае и съм сигурен, че ще се зарадва на новото зрелище. За мен ще бъде дълбоко удовлетворение да видя жалкия ти край. Но ние сме цивилизован народ, ние имаме стил.

Ромелия пое шумно въздух.

— Слава на боговете!

— Как смееш да се позоваваш на боговете? На кои по-точно! На Приап или на Бакхус? Какво да правя с теб?

Ромелия се хвърли в краката му.

— Набий ме, набий ме, заслужавам си го.

Той я погледна отвратено.

— И какво, като те набия? Кратко удовлетворение, нищо повече. Как ще те накаже това? Кратка болка, която ще отмине. Не! Наказанието ще бъде друго. От днес до края на живота си ще правиш само онова, което ми причини. Сложи си русата перука, защото възнамерявам да те изпратя в най-евтиния бордей на Виа Апия.

Ромелия зяпна смаяно.

— Не можеш да направиш това! Аз съм дъщеря и жена на патриций!

— Така ли? Не ти личи. Ти си жена, която нощем се промъква преоблечена в храма на Бакхус и нощува в мръсни крайпътни заведения. Патрицианките не правят така. Нима можеш да се наречеш почтена римска матрона? — Той избухна в грозен смях.

— Кой ти разказа за това? — попита изумено тя.

— Имам шпиони навсякъде — отвърна горчиво Валерий. — Как не те беше срам да въвлечеш в мръсната си игра и бедната Атенаис?

— Тя ли ти каза? — изграчи разярено Ромелия.

— По-скоро би потънала в земята. Не разбираш ли, че вече не мога да гледам Диодор в очите!

— О, той ли! — Ромелия махна пренебрежително. — Той се занимава само с момчета и не е в състояние да подари дете на жена си. Сега пък е намерил един млад роднина, който да му свърши работата. — Тя се изсмя надменно.

— Това си е негов проблем и не ме засяга. Но ти, ти ме засягаш! Ти ме направи смешен. Цял Рим говори за хайката, която си организирала, и ми се надсмива. Представи си, хората сключват облози дали ще хванат гладиатора, или не.

Ромелия доби скучаещ вид и погледна през прозореца.

— Мой дълг беше да преследвам Пила. Тя е избягала робиня.

— Не е така. Ти я хвърли в затвора и преследването й е задължение на префекта.

— Пфу! Този жалък глупак става само за храна на лъвовете. Нищо не направи. Ако не бях поела инициативата…

— Ако не беше взела работата в свои ръце, сега щях свободно да се движа по улиците, Ромелия. Стига толкова! Рим се тресе, а аз съм дошъл чак тук, за да се карам с дръзката си жена.

— Тогава се върни в Рим и се занимавай с делата на републиката! Не разбирам защо изобщо си дошъл.

— За да приключа с теб веднъж завинаги.

— Е, добре, щом искаш, разведи се!

— Това би било твърде просто. За теб! Моето сърце крещи за отмъщение.

— Твоето сърце ли? Не ме карай да се смея! — Ромелия избухна в истеричен смях. — Ти имаш ли сърце?

— Аз обичах Пила — отговори тихо сенаторът и съпругата му зяпна от учудване.

— Ти си я… какво???

— Аз обичах тази робиня. Не като жена, а като богиня.

— Ставаш смешен, Валерий.

— Ти, естествено, не можеш да ме разбереш, но аз не го и очаквам. Това момиче беше съвършено, така съвършено, че заповядах да го увековечат в мраморна статуя.

— Значи затова поръча онази проклета статуя! — изкрещя възмутено Ромелия. — А аз си мислех, че искаш да украсиш дома ни! — Тя се улови за главата и простена театрално. — О, богове, а аз й позволявах да ходи всеки ден в ателието на скулптора!

— Ти никога не си проявявала разбиране към естетическата ми природа. А сега Пила я няма.

— Да, няма я, и аз съжалявам, защото много исках да видя как лъвовете щяха да превърнат божественото й тяло в кървав парцал. Но ти си имаш статуята, утешавай се с нея! — изтърси подигравателно Ромелия.

Валерий изсъска като змия.

— Ти си непоправима, жено. А непоправимите трябва да опознаят страданията. Стража!

— Пуснете ме! Веднага ме пуснете! Какво си позволявате, идиоти? — изпищя Ромелия и се замята отчаяно в яката хватка на двамата пазачи.

— Затворете я и я охранявайте добре. Аз ще й потърся нов подслон, който ще отговаря на същността й много повече от моя почтен римски дом.

 

 

Странноприемницата беше малка и мрачна, даже табелата над входа, на която беше изобразен козел, беше счупена. Някой недоволен гост я беше насякъл с брадвата си.

Съдържателят отпуши бъчва с вино, за да обслужи първите си вечерни гости. Жена му донесе от кухнята хляб и печени дроздове.

Гостите не бяха богати, а прости хора, бедни пътници и войници. Само такива посещаваха гостилницата. Но всички бяха любопитни, защото надписът под образа на козела съобщаваше, че гостите ще бъдат обслужвани и забавлявани от руса германска красавица.

— Върви в кръчмата да се покажеш — изръмжа съдържателят и махна с ръка на русата жена, която стоеше под стълбата с мрачно лице.

— Остави ме на мира! — изсъска тя. — Аз съм патрицианка!

Мъжът избухна в груб смях.

— Ти забравяш, че съм те дамгосал със знака си, Ромелия. Сега знам защо изисканият господин те продаде така евтино — защото си невероятно дръзка! Но аз ще те отвикна, да го знаеш. Хайде, отивай в кръчмата да се предлагаш на гостите или ще те насиня с камшика!

— Отивам, де — изръмжа тя и намести красивата си перука. Влезе в задимената кръчма, мина покрай масите и дари насядалите мъже с ослепителна усмивка. Проследиха я десетки жадни очи.

— Нови клиенти! — извика гостилничарят и двамата с жена му излязоха на Виа Апия, за да посрещнат идващите и да ги примамят в заведението си.

Ала елегантният ездач с голяма свита и лека пътническа кола, която летеше между конниците, дори не помисли да се отбие в крайпътното заведение. Той даже не си направи труда да погледне жалката табела.

Ромелия, която беше излязла на прага зад съдържателя и жена му, спря да диша. Това беше Валерий! Със сигурност отиваше в Помпей. Но коя беше дамата, която седеше в колата? Най-после тя обърна глава и Ромелия позна фино изрязаното носле. Пръстите й се впиха в дланите и тя прехапа болезнено устни. Новата жена на Валерий беше някогашната й съседка Флавия!