Сюзън Хейстингс
Гладиатор (13)

13

Двамата чакаха мълчаливо и се вслушваха в песента на ранобудните птици. Клавдий извади две ябълки от кошницата.

— Време е да тръгваме — каза той и доведе мулетата.

Пътят постепенно се оживяваше и подобно на пулсираща артерия, по него се точеха хора, тръгнали към ненаситния Рим. Клавдий и Пила се подредиха в безкрайната опашка на селяните и търговците, робите и войниците, между талигите, воловете и мулетата. Никой не им обърна внимание.

Пила носеше вълнена рокля с дълги ръкави и широка наметка, която скриваше и косата й. Беше успяла да преодолее позора на отрязаната коса, пък и в момента в Рим на мода бяха късите прически. Ала светлият им цвят щеше да я издаде.

Клавдий също се бе преоблякъл като занаятчия. Възседнали мулетата, двамата бяха само частици от огромния поток, който се носеше към столицата на империята.

Докато се отдалечаваха от Помпей, напрежението на Пила отслабваше, но Клавдий се чувстваше все по-неловко. Двамата наближаваха Капуа, където беше школата на Лентул, родината му, ако изобщо имаше такава. Той беше известна и желана личност в Капуа и сега умираше от страх да не го познаят. Но за да излязат на Виа Латина, трябваше да минат през цялата Капуа. Виа Апия и Виа Латина се срещаха в Казилинум.

Градът беше много оживен, занаятчиите и селяните тъкмо приготвяха сергиите си. Тесните улички бяха препълнени с хора. Тежко натоварени каруци препречваха пътя, между тях се точеха безкрайни стада, проклятията на говедарите отекваха в стените на къщите. Една сакария^[1], запретната с два вола, беше преобърнала сергията на някакъв търговец на плодове и стоката му се търкаляше по улицата. Търговецът крещеше и се оплакваше, коларят се защитаваше възбудено. В крайна сметка се намесиха градските стражи.

Клавдий слезе от мулето си и го поведе внимателно през навалицата. Пила го следваше. Двамата успяха да си пробият път до една странична уличка, която беше малко по-спокойна. Там имаше таверни, ресторанти, малки работилници и публични домове.

Една от меретрисите, които предлагаха услугите си, се сблъска с Клавдий.

— О, простете — промърмори гладиаторът и се мушна покрай нея.

— Поздрав, чужденецо. Къде си се разбързал толкова? — Меретрисата се обърна към него и го погледна в лицето. — О, не се ли познаваме отнякъде? — попита учудено тя.

— Със сигурност, не! — Клавдий бързо извърна глава. Непременно трябваше да промени лицето си. Всяко красиво момиче в Капуа го познаваше.

Проститутката изгледа объркано едрия мъж, после поклати глава и продължи пътя си.

Клавдий задърпа нетърпеливо юздите на мулетата. Трябваше веднага да напусне Капуа. Ала когато излязоха от уличката, се натъкнаха на следващата пречка — войници, които маршируваха към северния изход на града, бяха заели целия път. Клавдий отведе мулетата в една входна алея.

— Остани тук и чакай — каза той на Пила. — Ще отида сам до ъгъла, за да проверя дали е чисто.

— Моля те, бъди предпазлив! — прошепна страхливо Пила.

— Не се бой, това е детска игра — засмя се самоуверено Клавдий.

Той закрачи небрежно към ъгъла и зави в улицата. Избягна умело маршируващите войници и спря на входа на една таверна.

— Ще пийнеш ли чаша вино? — попита кръчмарят.

— Не, благодаря.

— Тогава какво търсиш тук, скитнико? Да не си дошъл да крадеш? — Той сграбчи Клавдий за яката, гладиаторът посегна автоматично към меча си и гостилничарят го погледна смаяно. Занаятчиите не носеха оръжие!

Клавдий успя да се овладее, пое дълбоко дъх и се обърна към мъжа:

— Аз не съм скитник, а дърводелец. А сега ме пусни, виночерпецо, защото ще насека кръчмата ти на парченца!

— Не исках да те обидя — изръмжа мъжът. — Но тук се мотае каква ли не паплач и всички са се запътили към Рим.

— Къде отиват войниците? — осведоми се любопитно Клавдий.

— И те отиват в Рим. Нещо се мъти там. Говорят, че в града било неспокойно.

— Аз съм тръгнал към Рим да си търся работа — обясни Клавдий.

— Всички търсят работа и отиват в Рим. Има достатъчно роби, свободните не могат да си изкарват хляба. Казват, че точно затова в Рим се подготвяло въстание. Съветвам те да си опиташ късмета другаде.

— Така значи — промърмори Клавдий. — След това, което научих от теб, имам нужда от чаша вино.

Зарадваният кръчмар побърза да му изнесе глинена чаша и му наля вино. „Може би ще узная нещо повече за чужденеца и ще мога да продам сведенията си на префекта“, каза си той. Човек никога не знаеше къде дебне късметът. Клавдий му хвърли една медна монета, изпи чашата на един дъх и си тръгна, без да се сбогува. Онова, което беше чул, го обезпокои, затова побърза да се върне при Пила.

— Мисля, че е най-добре да тръгнем след войниците. В момента нямаме друг избор. Те ще продължат по Виа Апия, ние ще поемем по Виа Латина. Пътят не е толкова широк и удобен, затова не го използват толкова много хора. Казаха ми, че в Рим се готви въстание. В никакъв случай не бива да влизаме в града.

— Но как ще стигнем до белите планини? — попита уплашено Пила.

— Ще видим. Ще заобиколим Рим от изток, през Апенините.

Двамата побързаха да напуснат Капуа и се присъединиха към войниците. Клавдий беше предположил правилно. В Казилинум прекосиха една река и пътят се раздели. Войниците продължиха напред по Виа Апия, а Клавдий и Пила поеха по Виа Латина. За съжаление не бяха единствените, на които бе хрумнала тази идея. Този път също беше пълен с хора и непрестанно възникваха пречки и задръствания, причинени от талиги, стада и пътници в двете посоки. Виа Латина беше стар път и който попаднеше с колата си в някоя от многобройните дълбоки дупки, рискуваше счупване на оста.

— Ей, ти, какъв занаятчия си? — попита един войник, когато бяха спрени от натрупалите се хора пред селото Руфре.

— Дърводелец, защо?

— Онези там имат проблем. Една волска кола е счупила колело. Иди да помогнеш на коларя!

— Аз съм дърводелец и не разбирам от коларство! — възпротиви се Клавдий.

— Я да млъкваш! — изръмжа войникът. — Това е едно и също. Дървото си е дърво. Трябва да освободите пътя, защото до вечерта ще минат няколко стотни войници.

— Но аз не си нося инструментите — обясни тихо Клавдий.

— Ти се пишеш занаятчия, а нямаш инструменти? Да не ме смяташ за глупак? — Войникът го погледна гневно.

Клавдий реши, че е по-добре да не го предизвиква.

— Добре де, идвам. Нека поне жена ми да чака тук, отстрани — помоли той.

Клавдий слезе от мулето, последва войника и си проби път сред навалицата. Насред пътя беше паднала сакария, селянинът вече беше разтоварил огромно количество зелки и ги редеше на купчина в канавката. Вместо да се погрижи за превозното средство, той вардеше ценната стока от дръзките крадци.

— Добре, аз ще помогна на селянина, но ти трябва да прогониш любопитните — изръмжа Клавдий.

С помощта на селянина той измъкна каруцата от дупката и я избута на края на пътя. Голямото колело наистина беше счупено.

— За съжаление не мога да ти помогна, драги — обясни Клавдий и вдигна съжалително рамене. — Трябва ти нова ос. А аз не мога да нося със себе си такива тежки неща.

— Какво ще правя сега? — изохка селянинът, който подскачаше като козел около стоката си. — Ако отида в селото и оставя зелето си, ще ми го откраднат до последната глава!

— Помоли войника да охранява зелките ти — посъветва го Клавдий. — Той и без това не става за друго. Така ще можеш спокойно да идеш до селото и да си поръчаш нова ос.

— Благодаря ти за добрия съвет, гражданино. Не искаш ли да отидем в селото заедно, сигурно пътят ни е един и същ.

— О, не, оттатък ме чака жена ми и трябва да ида да си я взема. Съжалявам.

Клавдий бързо си проби път през навалицата, която бавно започна да се разпръсва, и забърза към Пила.

— Защо войникът се държа толкова нелюбезно? — попита загрижено тя. — Провери ли те?

— О, не, това не, но може би ще се наложи да си измисля друга професия. По този път непрестанно се чупят коли и дърводелците са много търсени. А аз не нося инструменти и това прави впечатление.

Пила кимна. Явно не беше просто да пътуват по път, където повечето бяха селяни, търговци и занаятчии.

Двамата напредваха бавно и в края на първия ден не успяха да изминат предвиденото разстояние.

— Най-добре е да нощуваме в някоя от гостилниците на Руфре — предложи Клавдий. — Няма смисъл да продължаваме в мрака. Ще потърся някоя евтина, където никой няма да ни забележи.

Не му се наложи да търси дълго. В една сравнително спокойна странична уличка се намери малка странноприемница с обор, в който подслониха мулетата си. Робите побързаха да ги нахранят, а гостилничарят им предложи малка стаичка без прозорци, която поне не трябваше да делят с други хора. Двамата внесоха багажа си и го струпаха в единия ъгъл.

— По-добре ще ти е да останеш тук — каза Клавдий. — Ще ти донеса нещо за ядене. В подобни заведения често се краде, а ние имаме нужда от запасите си.

Пила кимна. Беше смъртно уморена и копнееше да се изтегне на сламеника и да заспи. За всеки случай сложи под главата си вързопчето, в което бяха парите и накитите на Ромелия и много скоро заспа.

През това време Клавдий слезе по дървената стълба и седна на една от дългите пейки в кръчмата. Помещението беше полупълно, няколко пътници хапваха овесена каша, която се продаваше евтино, други пиеха разредено вино. Гостилничарят му поднесе хляб, зехтин и пушена сланина и му наля топло вино. Докато дъвчеше, от вратата прозвуча вик:

— Ама това е дърводелецът!

Клавдий вдигна глава и усмивката замръзна на лицето му. Селянинът най-после беше пристигнал. Другите гости се обърнаха към него и го изгледаха критично.

— Какво си се разкрещял, глупако! — изръмжа ядно гладиаторът. Не му беше приятно да застане в центъра на вниманието.

— О, исках още веднъж да ти благодаря за помощта и да те почерпя с чаша вино. Тукашният колар ще поправи колата ми утре рано сутринта.

— А къде са зелките ти? — попита с усмивка Клавдий.

Селянинът се изсмя хитро.

— Войникът е седнал на купчината и ги охранява. Утре сутринта ще му благодаря с чаша вино.

— Е, за твое здраве! — Клавдий вдигна чашата си.

В този момент от горния етаж се чуха викове.

— В името на боговете, какво става там? — изрева гостилничарят.

Клавдий скочи като ужилен. Беше познал гласа на Пила!

 

 

Пила се събуди, когато една ръка опипа краката й.

— О, Клавдий, толкова съм уморена — прошепна сънено тя и се обърна на другата страна. Коравата мъжка ръка се мушна под полата й. — Какво правиш? — попита смаяно тя и скочи. Погледна право в ухиленото лице на непознат мъж. Той се изсмя дрезгаво и Пила се потърси от киселия му дъх. — Кой си ти? Махай се оттук! — извика сърдито тя.

— Я не се прави на невинна. Ти си тук, за да забавляваш гостите.

— Това е заблуда! Аз съм омъжена жена!

— Толкова по-добре, значи знаеш какво се иска от теб. — Мъжът се хвърли отгоре й и задърпа дрехите й. Булото се свлече от главата й. — Я виж ти! — учуди се той. — Ти си била руса като пшеничена кукла!

Той се засмя зарадвано, притисна я в сламеника и мушна коляно между бедрата й.

— Помощ! Помощ! Клавдий, помогни ми! — изпищя панически Пила.

Само след секунди в стаята влетя вбесеният Клавдий, сграбчи мъжа за раменете и го вдигна във въздуха. Светкавично измъкна меча си и го опря в гърлото на смаяния пияница.

— Ей, какво става тук? — запелтечи изумено той. — Добре де, няма да я пипам. Исках само малко забавление.

— Но не и с моята жена! — изсъска ядно Клавдий и притисна острието в гърлото му.

Гостилничарят го дръпна за ръката.

— Не искам да се пролива кръв в заведението ми — заговори решително той. — Нищо страшно не се е случило.

— Така ли? Ами ако беше изнасилил жена ми?

— Тя е твоя, и ти си длъжен да внимаваш да не й се случи нищо лошо — отговори подигравателно мъжът и посочи Пила. — Жена ти е руса като германските меретриси. Надали има мъж, който да я погледне и да не я пожелае. Откъде си намерил тази жена? А може би изобщо не ти е законна съпруга, а избягала меретриса?

— Махай се оттук, тлъст свински мехур! — Клавдий сграбчи гостилничаря за мръсната туника и го изхвърли от стаичката. Мъжете, които се бяха качили да видят какво става, зяпаха любопитно Пила. — Хайде, вървете си, тук вече няма какво да се гледа. А ти, гостилничарю, донеси на жена ми нещо за ядене, печено пиле и сирене.

Щом стаята се опразни, Клавдий клекна пред обърканата Пила.

— Не мога да остана тук — изплака тихо тя и се разтрепери с цялото си тяло.

— Ще прекараме нощта тук, нямаме друг изход, но аз няма да те оставя нито за минута сама — обеща Клавдий. — А гостилничарят ще ти донесе нещо хубаво за ядене.

Пила сведе глава. Клавдий взе таблата от ръцете на гостилничаря и й я занесе. Пилето ухаеше чудесно, но тя се извърна отвратено.

— Гади ми се — изохка тя.

— Съжалявам, това сигурно е от вълнението — утеши я той. — Въпреки това трябва да хапнеш нещо, за да имаш сили да яздиш. Утре ще тръгнем на разсъмване.

Пила отпи глътка вода и посегна към сиренето.

— Ти изяж пилето — изрече тихо тя. — Аз наистина нямам апетит.

Селянинът седеше долу в кръчмата и клатеше учудено глава.

— Какъв странен дърводелец — мърмореше полугласно той. — Не носи брадва, а меч.

 

 

От тук нататък двамата избягваха да нощуват в странноприемници и се задоволяваха с неудобни постели в крайпътните храсти. При Фрегела напуснаха Виа Латина и поеха по тесния търговски път през Апенините към Лагус Фуцинус. Този път имаше предимството, че се използваше рядко и по него напредваха по-бързо, отколкото по Виа Латина. Тук правеха по-силно впечатление, но Клавдий беше твърдо убеден, че са измамили преследвачите си. Фалшивата следа на юг им бе осигурила значителна преднина, освен това вече никой не можеше да открие точно къде бяха напуснали най-оживения път на империята.

Дойде есента и времето в планините се влоши. За щастие във вързопа им имаше достатъчно топли дрехи, които щяха да използват при отиването си на север. Нощем се сгушваха един в друг, защото нощите ставаха все по-студени и влажни. В самотата на планините Пила се чувстваше много по-сигурна, отколкото сред навалицата на градовете.

По пътя им имаше малко села. Там си купуваха храна, предимно хляб, зеленчуци и яйца. Клавдий си купи от един обущар малко атраментум суториум, обущарска чернилка, която занаятчиите използваха за оцветяване на кожи. Купи от същия обущар и два чифта здрави сандали, така никой не се усъмни в покупката на чернилка.

Когато правеше покупки, Клавдий обикновено оставяше Пила скрита в някоя горичка наблизо. С високия си ръст и русата коса тя правеше силно впечатление на простолюдието и със сигурност щяха да я запомнят. Макар че косата й винаги беше скрита под булото, светлата кожа и сините очи издаваха, че не е римлянка.

Минаха само през две по-големи селища, Антинус и Лукус Ангвиция. В близост до последното имаше светилище. Там се смесиха с поклонниците и Клавдий се ослуша да научи нещо за събитията в Рим.

Прекараха нощта в усамотено местенце на брега на езерото. Пила копнееше да се окъпе и дълго остана загледана в примамливата синя вода. Ала още от детските си години изпитваше непреодолим страх от къпането в река или езеро.

— Виж какво ти донесох — повика я Клавдий и разопакова покупките си. Тя огледа любопитно малките шишенца.

— Какво е това?

— Така наречената обущарска чернилка. Ще си боядисаш косата. Страх ме е, че ако някой отново дръпне покривалото ти, ще ни разкрият и заловят.

Пила го погледна изумено.

— О, не, моля те, не! За мен беше неописуем позор, че загубих дългата си коса, а ти искаш и да я боядисам! Никога!

— В името на всички богове, Пила, престани с твоята безумна германска суетност! Става въпрос за живота ни. Не видя ли как реагираха мъжете в странноприемницата на русата ти коса? Не мога всеки път да вадя меча си, за да те защитавам, освен ако не се предреша като римски войник. Но за това ми липсва ризница. Хайде, не прави театър и се намажи с чернилката!

— От какво е направена тази боя? — попита със сълзи в очите Пила.

— Нямам представа, вероятно от мед и желязо, но щом боядисва кожите, значи ще оцвети и косата ти.

Пила гледаше ужасено малкото бурканче.

— Ще заприличам на стариците, които метат печките.

— О, значи мислиш, че с черната коса вече няма да те харесвам и желая? — Клавдий избухна в смях и шеговито я подръпна по ухото. — Продължавам. Донесох ти охра, за да напудриш лицето си. Така ще имаш красив кафяв тен като Ромелия.

— Не говориш сериозно!

— Разбира се, че говоря сериозно, и ако не го направиш ти, ще го направя аз.

— Посмей, но аз ще се отбранявам със зъби и нокти. Може да съм селско момиче, но съм жена-воин!

Клавдий отново избухна в смях.

— Това няма да ти помогне, защото, ако не се боядисаш, ще откажа да вървя с теб.

Пила изпухтя презрително.

— Защо изведнъж стана толкова строг с мен?

— Защото искам да съм сигурен, че няма да пострадаш. Щом минем езерото, ще прекосим Виа Валерия и ще стигнем в Алба Фуценс, доста голям град. Аз не съм страхливец, но не желая да влизам в открита битка. Освен това не знам дали Ромелия се е отказала да ни преследва. Щом открие, че съм я примамил във фалшива посока, тя ще разбере, че искаме да отидем в Германия. Ако наеме преследвачи с бързи коне, няма да успеем да й се изплъзнем, освен ако не се покажем по-хитри от нея и не се дегизираме добре.

Пила сведе глава и се засрами, Клавдий рискуваше живота си, за да я спаси, а тя се караше с него заради глупавата си суетност. Това не беше Германия, където косата беше символ на положението й. Родът й щеше да я познае и с черната коса. Може би, докато стигнеха при близките й, косата й отново щеше да порасне.

— Съжалявам — промърмори съкрушено тя, взе бурканчетата и отиде на брега, за да измие косата си и да я намаже с обущарската чернилка. Остави боята да изсъхне и да се полепи здраво по космите. През това време събра големи камъни от брега и ги нареди във водата, за да направи нещо като вана, където можеше да се окъпе. Клавдий я наблюдаваше учуден, но не се намесваше. Усети, че Пила искаше да остане сама, и й обърна гръб.

Пила изрови пясъка и си направи чудесна вана, в която можеше да седне и водата да покрие гърдите й. Така нямаше да има чувството, че се носи в безбрежното море. Тя се съблече, разположи се удобно и изми излишната боя от косата си. Нави мокрите кичури на малки къдрички, каквито носеха римлянките. Жените в Помпей също предпочитаха тази фризура и често я украсяваха с филигранна мрежичка за коса от златна тел, украсена с перли. Клавдий щеше да бъде доволен от нея. Тя се изсуши и напудри лицето, шията и раменете си с охрата. Огледа се критично в ясното водно огледало и се учуди на чуждото лице, което я гледаше.

Разколебана, почти засрамена, тя се върна при Клавдий. Той я огледа с топла усмивка. Докато Пила се къпеше, той беше приготвил яденето. Гъста супа вреше в малко котле над примитивното огнище.

— Изглеждам толкова грозна — оплака се глезено Пила.

— О, не, изглеждаш невероятно привлекателна. Освен това тази нощ ще се любим в пълен мрак и няма да виждам тъмната ти коса — отвърна ухилено той.

Пила се изчерви от гняв и лицето й пламна под гъстия слой пудра.

— Ти си отвратителен! — извика сърдито тя и хвърли по него мократа кърпа, която го плесна по лицето.

— Нима заслужавам такова отношение, след като направих от теб истинска римлянка? — попита с добре изиграно възмущение Клавдий.

Пила клекна до огъня, без да смее да го погледне, защото се страхуваше от нов залп смях. Клавдий разби в супата две яйца и насипа гъстата зеленчукова чорба в две купички.

— Ела, гълъбице моя, да се нахраним в мир. Кой знае кога пак ще можем да си приготвим такава вкусна супа…

— Как ти хрумна това? Нима няма да продължим през планините на север?

— О, да, но не знам дали ще напредваме достатъчно бързо. Има един новопостроен път, който води към източния бряг. Там пътуването ни на север ще стане значително по-леко, но дотогава…

Пила въздъхна тихо.

— Прегърни ме, Клавдий. Не знаех, че светът е толкова голям!

 

 

На деветия ден от бягството си двамата стигнаха Виа Цецилия, път, който беше завършен само преди година и свързваше Рим с източното крайбрежие. Така можеха да напредват по-бързо. Само след ден и половина влязоха в Хадрия, а оттам щяха да тръгнат право на север. Пътят се виеше по линията на крайбрежието и нямаше начин да се заблудят.

— Учудвам се, че цялата римска империя е осеяна с добри пътища — промълви Пила.

— Това е най-важното. Толкова огромна държава не се управлява лесно — обясни Клавдий. — Връзките между отделните селища и области трябва да се осъществяват бързо, първо, за да има добро снабдяване, и второ, за да могат легионите да укротяват бунтовниците и съобщенията да се предават по най-бързия начин.

— Знаеш ли, в началото си мислех, че високите къщи в Рим са построени от боговете, защото хората не могат да натрупат толкова много камъни един върху друг — засмя се Пила. — Странно е на какво е способен човекът, не мислиш ли? Ами тези прекрасни пътища, по които се пътува толкова удобно? Като си помисля за селището край морето в северната ми родина, което напуснахме, за да се преселим на юг! Пътувахме с огромни мъки през горите и мочурищата, правихме просеки или следвахме тайните пътеки на търговците на кехлибар. Трябваше ни цяла година, за да изминем разстоянието, което с теб бихме изминали за три седмици.

— И ти искаш да се върнеш в тази дива страна? — попита с усмивка Клавдий.

Пила сведе поглед.

— Това е моят народ, там са близките ми хора, там е родината ми. Когато ме плениха, ратаите на баща ми тъкмо бяха засели нивите. — Тя помълча малко. Защо каза „ратаите на баща ми“, след като самият Зигмунд превиваше гръб над ралото и почти не им бяха останали полски ратаи? А самата тя хранеше свинете, защото последната слугиня умря миналата зима. Въпреки това копнееше да се върне там под закрилата на своя род. Само там се чувстваше спокойна и защитена.

Тя погледна Клавдий отстрани. Той трябваше да се промени из основи. Как щеше да приеме суровия живот на германите, различните нрави… Може би тя нямаше право да иска тази жертва от него? Но в Рим нямаше бъдеще за избягалия гладиатор. Ако се върнеше там, чакаше го мъченическа смърт на арената. Но какво ли бъдеще го очакваше в Германия?

— За какво мислиш, любов моя? — попита ласкаво Клавдий. — Лицето ти изведнъж стана загрижено.

— О, нищо ми няма. През главата ми минават разни глупави мисли. Иска ми се да направим един ден почивка. С огромно удоволствие бих посетила обществена баня, за да се отпусна, а след това искам да се наспя в меко легло. — Тя не искаше да признае, че от известно време се чувстваше зле и люлеенето на гърба на мулето й се отразяваше много лошо. Ако не носеше дебел слой пудра на бузите, който всяка сутрин грижливо подновяваше, Клавдий щеше да забележи бледите й страни и тъмните кръгове под очите.

— Може би си права — промърмори замислено Клавдий. — Имаме достатъчно пари, освен това не мисля, че преследвачите са стигнали чак дотук. Можем да направим еднодневна почивка и да дадем възможност на бедните животни да си отдъхнат. В Ариминум ще намерим добра странноприемница.

Щом влязоха в крайбрежния град Ариминум, Клавдий намери проста, но чиста и удобна стая в една малка гостилница и я нае за две нощи. Стаята беше доста скъпа, но Клавдий не съжаляваше за парите. И той се радваше, че ще могат да спят в хубаво легло с чисти чаршафи. Освен това се готвеше да продаде някои от накитите на Ромелия, за да си осигури още пари.

Пила огледа доволно чистата стая с широко легло, маса за миене и прозорец. Най-важното беше, че вратата беше със здрава ключалка. Така двамата можеха да излизат спокойно в града, без да става нужда някой да пази багажа.

Първо се освежиха, преоблякоха се и си поръчаха богат обяд, който им поднесоха в стаята. Имаше прясно уловена риба и дори Пила, която беше зле със стомаха, се нахрани с апетит. Морската риба, задушена със зеленчуци, и пресният хляб бяха най-вкусното нещо, което бе яла от много дни насам. После си легнаха в чистото легло и се насладиха на физическата близост, сякаш не се бяха виждали от седмици. Клавдий се протягаше доволно на меките чаршафи.

— Лежа до теб вече три седмици, а имам чувството, че днес те любя за първи път — прошепна дрезгаво той.

— И с мен е същото — прошепна Пила и го прегърна. — Римската цивилизация предлага някои много важни предимства, например чистите чаршафи и меките легла. — Тя избухна в тих смях. — Моля те, Клавдий, люби ме отново като за първи път!

 

 

Пила копнееше да посети градската баня, Клавдий не по-малко от нея желаеше да се окъпе. По-рано не й струваше нищо да не се къпе по цяла зима и да се мие само със студена вода, но сега се беше научила да цени удобствата и чистотата на римските бани. След триседмичната езда щеше да бъде прекрасно да се отпусне в топлия басейн.

На следващия ден двамата тръгнаха заедно към термите. Клавдий я остави пред женската баня, като отново я предупреди да бъде много предпазлива. Преди да излязат от странноприемницата, Клавдий сложи на ръцете й няколко гривни на Ромелия, които трябваше да скрият грозното робско клеймо. Ако някой в банята откриеше, че Пила е робиня, веднага щеше да я предаде на властите.

Пила се съблече бързо, уви хълбоците си с кърпа и преметна единия й край през дясното си рамо. Така правеха много други жени и никой нямаше да й обърне внимание, докато прекосяваше различните помещения. Когато седна в судаториума, тя откри уплашено, че обущарската чернилка явно не е била съвсем истинска, защото по раменете й потекоха черни вадички. Трябваше бързо да увие главата си с кърпа, за да скрие боядисаната коса. Робините я натъркаха силно с ароматни масла, тя остана в горещото помещение, докато се изпоти, и отиде да се измие в топлата вода. Почувства се като новородена и остана дълго време в топлия басейн на балинеума. Не забеляза, че чифт черни очи я наблюдаваха от доста време.

Една жена на средна възраст следеше Пила първо с поглед, а после незабележимо я проследи в отделните помещения на термата. Още в началото й бе направило впечатление, че непознатата е извънредно висока за римлянка и има много светла кожа. Вярно, тя носеше модерната фризура на жените от Помпей, украшенията й не бяха евтини, а движенията издаваха самоувереност. Ала когато Пила свали кърпата си, за да влезе в басейна, жената забеляза, че не беше обезкосмена, както правеха римлянките, а в триъгълника между стройните й бедра светеха златноруси кичурчета.

Жената, която наблюдаваше Пила с такова внимание, беше Емилия, жената на влиятелния и известен сенатор Гней Помпей. Тя беше на средна възраст, очите й бяха гарвановочерни като косата, тялото й добре оформено и неостаряващо, недокоснато от времето. Тя съзнаваше напълно стойността си, но този път остана в сянката, защото не искаше Пила да я забележи. Няколко пъти застана съвсем близо до непознатата и я разгледа от главата до петите. За първи път виждаше в термите едрата чужденка и веднага разбра, че е много подходяща за плана й. Преди да пусне сина си по следите на момичето, трябваше да го прецени, да си създаде представа за физическите му качества. Онова, което видя, я задоволи много повече, отколкото й беше приятно, и в същото време изпита ревност при мисълта, че тромавият й и груб син щеше да обладае това светлокожо момиче. Може би първо трябваше лично да провери способностите му…

Пила излезе от термите и тръгна по обиколен път към странноприемницата, където бяха наели стая. С Клавдий се бяха уговорили да не я чака. Чувстваше се сигурна в този отдалечен град. Вярваше, че никой не ги е проследил дотук. Клавдий също се радваше на посещението в банята и тя го остави да се наслаждава на отпускането в басейна колкото си иска. Освен това той имаше намерение да продаде някои от накитите на Ромелия.

Пила се разходи покрай магазините за платове и огледа изложените стоки. Много й се искаше да купи няколко топли материи, защото знаеше, че в Алпите щеше да бъде много студено. Нищо чудно по високите места вече да беше паднал сняг.

От кухните и близките кръчми я полъхна миризма на месо и риба и тя усети, че отново й се пригади. Пред очите й причерня и светът се завъртя около нея.

— Зле ли ти е? — попита женски глас и една силна ръка я подкрепи.

— Какво? О, не, благодаря. Стана ми лошо, но сега всичко е наред. Простете!

— Но, моля те, няма нищо, че ти помогнах. Името ми е Емилия. Искаш ли да те придружа до дома ти? Къде живееш?

— Благодаря, но съм добре. Моля ви, матрона, не си правете труда. Вероятно причината е в топлата баня.

— О, разбира се, че ще те придружа. Ами, ако по пътя ти се случи нещо? Няма да мога да си го простя. Е, накъде да вървим?

— Отседнала съм в странноприемница „Зелената морска звезда“.

Емилия отведе непознатата в гостилницата и я придружи чак до стаята й. Клавдий не се беше върнал и Пила падна тежко на леглото. Емилия се огледа незабелязано и запомни всички подробности: разпръснатите по пода дрехи, накитите на масата.

— Вероятно само минаваш оттук? — попита предпазливо тя.

Пила беше много зле и не усети напрежението в тона на жената. Въпреки това реши, че е по-добре да излъже.

— Не, дойдох да се заселя в този град. Първо трябва да си потърся квартира, затова наех стая в тази странноприемница. Още веднъж ви благодаря, че ме придружихте.

— Няма нищо, мила. Желая ти бързо оздравяване! А сега си отивам. Надявам се, че скоро ще се видим отново. Много ще се радвам да се запозная с теб по-отблизо.

Емилия излезе от гостилницата и забърза към дома си. В перистила се беше разположил тлъст младеж с червено лице и със скучаещо изражение дъвчеше парче шунка, докато пръстите му късаха един розов цвят.

— Престани да се тъпчеш, лакомнико! Намерих жената, която може да удовлетвори потребностите ти. Нещо не е наред с нея и мисля, че това ще ти помогне да я подчиниш на волята си.

— Така ли? — Момчето се прозя и затвори очи, като че умираше за сън.

— Тя е руса, видях космите по тялото й! Много висока, с млечнобяло лице и дълги крака.

— И какво не е наред?

— Боядисала си е косата черна. Всички жени искат да са руси, а тя се е направила черна! Явно крие нещо. Но не се безпокой, аз ще разбера какво има. Иди да я видиш. Отседнала е в „Зелената морска звезда“, втората врата вляво, на горния етаж.

— Сама ли е?

Емилия кимна.

— Хайде, синчето ми, бъди мъж! Отдай се на страстите си, за да не се разболееш пак.

— Да, мамо. — Момъкът се надигна тромаво и месата му се залюляха. Той грабна малкия камшик, на чиито краища бяха закрепени железни топчета, мушна го под туниката си и излезе с тежки стъпки от стаята.

 

 

Пила потъна в неспокоен сън. Банята я умори, а странното гадене и болките в корема я потиснаха още повече. Чувстваше се разбита, крайниците не й се подчиняваха. Странно, но по някое време тя усети кошмара и физически, и се събуди. Изведнъж осъзна, че ръцете и краката й са вързани, а в устата й е натъпкан парцал. Обзета от паника, тя се замята насам-натам и видя тлъстия млад мъж, който я зяпаше с отворена уста.

— Мама е била права — бъбреше завалено той. — Ти си руса! — От устата му потече слюнка и Пила се потърси от ужас и отвращение.

— Ритай колкото искаш, красавице, харесва ми, когато жените се съпротивляват. Скоро от красотата ти няма да остане и помен. — Той се закиска и вдигна камшика си. Замахна и Пила потрепери от опасното свистене. Камшикът удари чаршафа до нея, без да се докосне до тялото й. Момъкът отново се изсмя. Очевидно се наслаждаваше на страха й. Той повтори няколко пъти перверзната си игра, докато един удар я улучи. Кожата й се сцепи и от раната протече кръв. Болката беше толкова силна, че Пила се изпъна като струна.

— Е, харесва ли ти? — извика щастливо младежът и се опипа между краката. — Не се опитвай да крещиш, никой няма да те чуе. Ако ме издадеш, и аз ще издам тайната ти. Защо си боядисала хубавата си руса коса, какво криеш? Аз знам всичко! Ха, ха, ха! — Той изплющя отново с камшика и ударът разкъса кожата на бедрото й.

Полумъртва от страх и болка, Пила се мяташе в леглото и безмълвно зовеше Клавдий. Той трябваше да усети, че жена му се намираше в смъртна опасност!

 

 

След дългия престой в банята Клавдий се чувстваше като нов човек и реши да се поразходи по форума на Ариминум. Най-важната му задача беше да намери търговец, който да купи накитите на Ромелия. Спешно им трябваха пари в брой, за да си платят преминаването през северната граница. Наемниците бяха подкупни и Клавдий го знаеше. Звънът на монетите помагаше навсякъде. Той предложи на търговеца гривна, огърлица и чифт обици и изгледа със съжаление красивите накити. Толкова щяха да отиват на Пила… Но той беше наясно, че на север стойностите бяха други, не като в Рим. Здравите обувки и топлите дрехи бяха по-важни от златото и скъпоценните камъни.

Той прибра сестерциите в кесията си и я скри под туниката си. Търговецът не го попита откъде има тези скъпи накити, очевидно правени за жена на патриций, и Клавдий се зарадва на дискретността му.

Когато зави покрай халите, Клавдий забеляза двама мъже и бързо се отдръпна в сянката. Двамата непознати вървяха право срещу него и уж се разхождаха безцелно по площада. Но вместо да зяпат изложените стоки, те се взираха в лицата на хората и дори разпитваха някои търговци. Клавдий се вгледа внимателно в лицата им и много скоро разбра, че ги познаваше отнякъде. Днес беше стъпил за първи път в този град и беше невъзможно някой да го познава. От друга страна, беше твърде възможно в града да идват търговци и делови хора от Рим. Но защо тогава разпитваха търговците?

Клавдий покри главата си с качулката на наметката и незабелязано се приближи към двамата мъже, като разглеждаше с привиден интерес изложените по сергиите стоки. Ала когато застана непосредствено зад двамата, си спомни откъде ги познаваше и го побиха тръпки. Това бяха двама гладиатори от Помпей! Познаваше ги от тренировките. Няколко пъти беше ръководил обучението на гладиаторите в казармите на Капуа и там присъстваха и мъже от Помпей. Клавдий си спомни, че веднъж дори се беше бил срещу един от двамата гладиатори. Позна го по очебийния белег на лицето. Наведе се над един топ платно, уж за да провери качеството му, и се вслуша да разбере какво разпитваха търговеца. Двамата бяха дошли в града да търсят римлянин, придружен от висока руса жена!

Търговецът поклати съжалително глава и двамата мъже продължиха пътя си, като се оглеждаха на всички страни. Разтревожен, Клавдий напусна пазара и забърза обратно към гостилницата. Не можеше да се отърве от чувството, че Пила беше в опасност. Сигурно Ромелия беше разбрала, че следата към Брундизий е била измамна и беше наела хора да ги търсят из цялата страна. Преследвачите бяха разбрали, че бегълците не са минали по Виа Апия, а са използвали странични пътища. А пътят през Ариминум водеше направо към алпийските проходи на севера!

* * *

Когато вратата се отвори, Пила видя само една летяща сянка и чу рев на разярена мечка. Мечът на Клавдий блесна под слънчевите лъчи, безформеното тяло на младежа се сгърчи и рухна на пода. Всичко стана невероятно бързо.

Клавдий затвори вратата, втурна се към леглото и разряза с върха на меча си въжетата, които стягаха китките и глезените й.

— Какво ти стори тази свиня? Откъде се появи?

— О, Клавдий, беше ужасно! Върнах се от банята, заспах на леглото и когато се събудих, той беше тук и ме беше вързал.

Клавдий внимателно попи кръвта от раните й.

— Много ли те боли? — Гласът му трепереше от тревога.

Пила поклати глава и погледна плахо към безжизненото тяло на пода.

— Мъртъв ли е? — попита с треперещ глас тя.

— Надявам се! — Клавдий блъсна трупа с петата на сандала си.

— Ами сега? Съдържателят непременно ще извика префекта!

— Трябва веднага да изчезнем!

— И как си го представяш? — попита отчаяно тя.

— Аз ще сляза долу и ще попитам гостилничаря къде е най-добрият бардак. Той ще си помисли, че си търся забавления, докато ти спиш. Ще застана под прозореца и ти ще ми хвърлиш вързопите с багажа. Накрая ще се спуснеш по навързаните чаршафи. Ще се промъкнем в обора, ще изведем мулетата и ще избягаме от града. Гостилничарят ще влезе в стаята ни най-рано утре заранта. Тогава ще открие мъртвия и когато вдигне тревога, ние ще бъдем далеч оттук.

Клавдий не каза нито дума за двамата гладиатори на пазара. Пила беше в шок и той не искаше да я плаши допълнително.

Пила събра бързо дрехите, които бяха нахвърляли по стаята, сви няколко вързопа и ги хвърли през прозореца. Остави всички летни дрехи, защото им предстоеше пътуване на север и те не им бяха нужни. Освен това не биваше да се товарят с много багаж.

Пила едва се измъкна през тесния прозорец. Беше завързала въжето от чаршафи на рамката на леглото и се спусна покрай стената, без да поглежда надолу. Раните от камшика бяха отворени и й причиняваха силни болки, но тя не им обръщаше внимание.

Клавдий я улови в прегръдките си.

— Побързай, нямаме време — прошепна настойчиво той.

— Къде са мулетата? — попита страхливо тя и хвърли поглед към двата силни коня, които чакаха наблизо.

Клавдий се ухили дяволито.

— Почиват си. Замених ги за тези хубави кончета. Хайде, качвай се на седлото. Надявам се, че можеш да яздиш.

— Горе-долу — прошепна потиснато Пила, но без колебание се метна на седлото.

Двамата напуснаха града по страничните улички. В далечината видяха факлите на градския гарнизон. Сега ги преследваше не само Ромелия, но и префектът на Ариминум.

 

 

Яздиха цяла нощ, без да щадят конете си, но на разсъмване бяха принудени да направят почивка.

— Имаме две възможности — обясни Клавдий, поемайки тежко дъх. — Или да открадна отнякъде кола и да впрегнем конете пред нея, или да ти намеря мъжки дрехи. Жена на кон е все едно козел с виме.

— О, Клавдий, мисля, че никога няма да избягаме! Те са по петите ни и ще ни намерят, каквото и да направим. На следващия мост сигурно няма да ни пропуснат да минем.

— Точно затова трябва да се предрешим. Те търсят мъж и жена, а не двама мъже.

— Искаш да облека мъжки дрехи? — попита с пресекващ глас Пила. — О, не, само това не! Не ти ли стига, че…

— Нямаме друг избор, любов моя.

Пила закри лицето си с ръце.

— О, какъв позор, какъв позор!

— Поплачи си, а аз ще ида да потърся други дрехи. Имаме още малко пари, ще стигнат и за храна. След това ще потеглим за Падус. — Той попипа дръжката на меча си под наметката и Пила разбра, че при нужда щеше да прибегне до сила, за да набави нужното облекло.

Тя седна на един камък близо до конете и се загледа мрачно пред себе си, докато Клавдий тръгна бързо към селището, което се виждаше на около миля от пътя.

Денят започваше. Откъм селото се чуваше крякане на кокошки и лай на кучета, по пътя се движеха коли; търговци, селяни с талиги — и един бърз ездач. Сигурно беше куриер! Пила се скри в един гъст храсталак, надявайки се, че конете няма да изцвилят. Клавдий се върна едва към обед. Показа й широкия панталон, каквито носеха рибарите, и куртка от груб лен. Беше й донесъл и кепе от дебело платно.

Пила се облече покорно и си каза, че приличаше досущ на плашилата, които по-рано поставяха на прясно засадените ниви, за да гонят птиците.

— Видях един куриер на бърз кон, който препускаше по пътя на север — съобщи страхливо тя. — Може би е по-добре да сменим посоката.

— И накъде да се запътим? На запад? Трябва да стигнем до Равена, да прекосим Падус и да отидем в Патавиум. Оттам вече се виждат върховете на Алпите.

— Но там е границата. Как ще я преминем?

— С подкуп. Все ще ми хрумне нещо.

Пила го погледна обезсърчено.

— Сигурна съм, че няма да свърши добре…

— Трябва да опитаме! Хайде, качвай се на коня. Дрехите, които не ни трябват, остават тук.

Пила стоеше като вкаменена.

— Не мога повече — прошепна тя и по бузите й потекоха сълзи.

Клавдий, който вече беше готов да възседне коня си, захвърли юздите и я грабна в прегръдките си.

— Защо искаш да се откажеш? Нима искаш усилията, които положихме досега, страданията, които изтърпяхме, да бъдат напразни?

— Не биваше да те въвличам в тази история — захълца тя. — Ако ме беше оставил да умра на арената, всичко щеше да свърши.

— Да, и нашата любов също. Нима тя не означава нищо за теб?

— О, разбира се, тя е всичко за мен! Тъкмо защото те обичам, се съмнявам, че имам право да разруша живота ти.

— Моят живот? В името на Юпитер, Пила, какво говориш? Какво струва моят живот? Аз съм сигурен, че боговете не искат да умрем. Те са ни определили друга съдба.

— Боговете гледат на нещата по друг начин. Знаеш ли, всеки човек трябва да се научи сам да определя живота си. Никой няма право да разполага с живота на другия. Аз бях робиня и зависех изцяло от волята на чужди хора, но в любовта е друго. Нямам право да изисквам от теб да рискуваш живота си заради мен.

— Но ти не изискваш нищо от мен, аз го правя по своя воля! А сега ми подари една от омайните си усмивки и да тръгваме. — Той потърси устните й и изпи сълзите от бузите й. — Веднъж вече ти казах, че каквото и да се случи, никога не бива да забравяш, че те обичам.

Тя кимна и бързо изтри сълзите от лицето си. Пудрата й се размаза и образува странни шарки по бледите бузи. Клавдий избухна в смях.

— Прекрасен мъж, няма що — подразни я той.

Пътуването им свърши съвсем неочаквано на моста над река Падус. Той беше изцяло зает от колони войници, които се бяха разположили на лагер от северната страна.

— Остани при конете! Ще отида да разузная какво става. Това движение на войски няма нищо общо с вълненията в Рим. Тук става нещо друго.

Пила стисна ръката му.

— Бъди предпазлив, усещам опасност!

— Не се бой, досега решихме всичките си проблеми — отвърна небрежно той. — Рим е пълен с войници, а северната граница е винаги добре охранявана. — Лъжите излизаха леко от устата му. Не искаше да тревожи Пила, но предчувстваше, че това засилено движение на войски има нещо общо с германите.

Той се запъти с големи крачки към моста, като наблюдаваше внимателно преминаващите стотни. Почеса се замислено по главата и отиде при стражите, които охраняваха моста.

— Какво става тук? — попита с привидна загриженост той. — Очаквам товар дъбови трупи от Норикум. Какво е положението, търговците минават ли по реката?

— Добри човече, ти май нямаш представа каква буря се надига. Даже мишките не смеят да пресичат Алпите. Германите нападат, някои племена вече са преминали северната граница. — Войникът се ухили и посочи преминаващите войски. — Мисля, че скоро ще им дадем да се разберат.

— Ами моите дъбове? — Клавдий не се отказваше толкова лесно.

— Забрави ги! Ще трябва да се задоволиш с нашите кедри. Ако отделни търговци все още са оттатък границата, трябва да се молим на боговете да им помогнат за бърза смърт, защото неизбежно ще попаднат в ръцете на варварите.

— Толкова ли е лошо?

— Много по-страшно, отколкото можеш да си представиш. Събрали са се на северната граница и искат да щурмуват Рим!

Клавдий вдигна скептично гъстите си вежди.

— Не вярвам да стигнат толкова далеч.

— О, напротив, вече са започнали. По цялата граница се водят кървави сражения. Този път няма само да ги отблъскваме. Те изникват непрекъснато от тъмните гори и смущават спокойствието ни, затова началниците са решили да ги изтребят до крак. Виж, подкрепленията вече пристигат! А щом се справим веднъж завинаги с варварите, ще имаш възможност да сечеш колкото си искаш дъбове.

Той се засмя гръмогласно и Клавдий го придружи. Двамата се разделиха с приятелско кимане и гладиаторът изчезна в навалицата.

Когато се върна при Пила, Клавдий се постара да изтрие тревожните бръчки от челото си.

— Трябва да променим плана си — каза той. — По този път няма да стигнем до Алпите. Има война с германите.

— Война? С кои племена?

— Нямам представа. Радвам се, че войникът изобщо благоволи да ме осведоми. Във всеки случай проходите са заети и се охраняват много строго.

— Ако бяхме орли и се носехме високо в облаците, никой нямаше да ни настигне — въздъхна отчаяно Пила и погледна Клавдий с очакване.

— Ще се обърнем на запад и ще препуснем по Виа Емилия към Лигура. Там ще видим. Вероятно ще се наложи да заобиколим Алпите от запад.

Пила нямаше сили да се изправи.

— Не знам дали ще издържа — обясни с мъка тя.

— Какво ти е, болна ли си?

— Чувствам се смъртно изтощена, тялото ми е празно, а пък тежи. Понякога имам чувството, че нещо дълбае стомаха ми.

Клавдий я прегърна и я помилва загрижено.

— Може би трябва да потърсим лекар.

— И да открие клеймото ми? О, не, сигурно бягството е причината. Дългата езда ме е изтощила и е изсмукала цялата ми жизнена енергия. Надявам се скоро да стигнем целта на пътуването си, за да се успокоя.

Клавдий въздъхна облекчено.

— Добре, но те моля да ми кажеш, когато се чувстваш много зле и не можеш да продължиш.

Пила кимна и направи опит да се усмихне.

— Обещавам ти…

 

 

Виа Емилия минаваше през равнината на Падус, без да прави завои. След седмица пристигнаха в Плаценция, където решиха да си починат поне един ден. Пила беше много зле и Клавдий се разкъсваше от тревога.

— Ще си вземем стая в странноприемница и ще си почиваш. Аз ще ида да заложа останалите накити и ще потърся добър лекар да те прегледа.

— Не, моля те, не искам лекар! По-добре да си спестим парите за бягството. Сигурна съм, че почивката ще ми се отрази много добре.

Клавдий се поколеба.

— Е, добре, но ще ти взема някои билки и лекарства за стомашните болки. Ще поръчам хубаво ядене. И моят стомах се бунтува. В последно време живеем само на сурови плодове и крадени яйца.

Клавдий отиде на пазара, а Пила се заключи в стаята. Ужасните събития в Ариминум не искаха да се изличат от съзнанието й. С Клавдий се бяха уговорили как да почука той, за да му отвори тя вратата.

Клавдий намери дискретен търговец, при когото заложи още няколко от накитите на Ромелия, и с получените пари купи всичко необходимо. Купи билки за чай, хляб, сушено месо и две дебели вълнени наметки. Спря пред един обущарски дюкян и огледа витрината. Зимата наближаваше и двамата имаха нужда от здрави обувки. Огледа изложените дебели сандали и ботушки, но не можа да реши какво да избере. Взе в ръка един калцеус^[2] и го огледа изпитателно.

— Колко струват ботушите? — попита нерешително той.

— Триста сестерции — гласеше отговорът.

— Ти си полудял! За триста сестерции ще храня семейството си цяла година.

Обущарят вдигна равнодушно рамене.

— Не те задължавам да ги купуваш. Който търси здрави обувки, трябва да има сериозна причина.

— Причината е лошото време — отвърна сърдито Клавдий.

— А лошото време е скъпо. Вземи тези „калиги“^[3], те са с подсилена подметка и ги купуват за войниците. Щом те преминават с тях Алпите, ти сигурно ще успееш да се добереш от къщата си до пазара, нали? Струват само сто сестерции.

— Съгласен съм, но ми трябват два чифта.

— Това прави двеста сестерции. Ето, разбрахме се.

Клавдий плати исканата цена и скри сандалите под наметката си. Форумът на Плаценция беше пълен с хора и той не забеляза двете подозрителни фигури, които го следваха.

— Видя ли какви накити заложи? — попита единият и другарят му кимна. — Сигурно има още от тях. Трябва да го държим под око.

В гостилницата Клавдий поръча хубава вечеря от задушено свинско, пушена сланина, лук и чесън и помоли гостилничаря да я донесе в стаята. Поръча и голяма кана вино.

Гостилничарят едва бе внесъл таблата с вечерята, когато Пила притисна ръка към корема си. Тя извъртя очи и повърна пред ужасения Клавдий.

— Прощавай, но не мога да понасям тази миризма — обясни тя и се отпусна на сламеника, като трепереше с цялото си тяло. На челото й изби студена пот.

— Веднага ще повикам лекар — прошепна Клавдий.

— Не, вземи яденето и слез в кръчмата. Трябва ми покой, само покой…

Клавдий я погледна объркано, но взе таблата и отиде в кръчмата. Пила явно беше сериозно болна. Бягството им беше поставено под въпрос. Може би беше добре да останат още няколко дни в Плаценция.

 

 

Ала още на следващия ден Пила се почувства отпочинала и свежа и апетитът й се възвърна. Хапна две големи палачинки със сироп и сладки плодове, после лучена супа с копър и сушено грозде с ядки. Камък падна от сърцето на Клавдий. Той я прегърна и я завъртя в кръг, после облиза трохичките от устата й и я целуна жадно.

— Нали ти казах, че за всичко е виновна дългата езда! Днес се чувствам отлично. Трябва да продължим пътя си, докато времето е добро. На север есента често е дъждовна.

— А за зимата изобщо не искам да мисля — допълни весело Клавдий. Двамата събраха багажа си и продължиха на запад.

Зарадван, че Пила се бе възстановила толкова бързо от тайнствената си болест, Клавдий отново не забеляза двете фигури в тъмни наметки, които ги следваха на почтено разстояние.

 

 

След два дни стигнаха до едно кръстовище. Два пътя водеха към лигурския бряг, третият към западните Алпи.

— Ще почиваме в близост до пътя и утре рано ще потеглим към планината — реши Клавдий.

Приготвиха постелята си, запалиха огън. Пила приготви проста вечеря с храната, която си носеха. После се сгушиха един в друг.

— Как ще преминем границата? — попита загрижено Пила.

— Още не съм решил. Обикновено граничните постове са подкупни. А ако няма друга възможност, ще тръгнем по козя пътека.

Пила въздъхна едва чуто.

— Мисля, че най-лошото тепърва предстои.

Двамата заспаха дълбоко, но Пила се събуди посред нощ.

— Какво има? — попита сънено Клавдий.

— Нищо, продължавай да спиш. Май съм пила твърде много чай. — Тя се надигна и изтича към близките храсти, за да се облекчи.

Чу зад себе си неясен шум, след това стъпки.

— Клавдий? Защо се промъкваш след мен като котка? — попита през смях тя.

Ала не получи отговор. Вместо това чу тропот на копита. Това беше повод за тревога! Тя се втурна към огъня и изписка задавено. Клавдий още лежеше на мястото, където го беше оставила, но багажът им липсваше и конете също!

— Клавдий! Събуди се! — Тя го раздруса и се опита да го обърне към себе си. Когато докосна главата му, усети на пръстите си нещо топло и лепкаво. — Клавдий!

Пила погледна ужасено окървавената си ръка. Клавдий се раздвижи бавно и простена.

— Какво стана, любов моя? — попита с треперещ глас Пила.

Клавдий отвори очи, но не можа да се изправи. Пила донесе веднага стомната с вода и сложи мокра кърпа върху раната на тила. Беше отчаяна. Бяха нападнати от разбойници! Вече не притежаваха нищо!

Клавдий дойде в съзнание, раната на главата престана да кърви. Но се чувстваше замаян, черепът му се пръскаше от болка.

— Не се движи — помоли Пила. — Трябва да си почиваш, иначе раната ще се отвори.

Скоро се разсъмна и тя можа да се огледа. Крадците им бяха взели всичко. Вече не притежаваха нищо, освен дрехите, които носеха на гърба си. Пила изгуби целия си кураж и избухна в плач. Дълго седя до Клавдий, докато сълзите се стичаха по лицето й, а той се мъчеше да преодолее страшната болка и да разсъждава трезво. Край! Всичко свърши! Без пари и без коне нямаше да стигнат доникъде.

Клавдий прекара няколко часа в полусънно състояние, докато болката отслабна. Пила го беше завила с наметката си и не мръдваше от мястото си.

— Трябва да стигнем до брега — проговори като на себе си той.

— Клавдий! Какво има? — Пила се наведе над него и попипа лицето му.

— Помогни ми да стана. Не бива да губим време. Отиваме на брега. До Генуа има три или четири дни път. Ще се опитаме да преминем с лодка.

Пила се сгърчи като от удар.

— Не!

— Какво ти стана? Вече не можем да избягаме през Алпите. Единствената ни възможност е морето. Виж какво има тук! — Той отвори наметката си. — Не са се сетили, че нося парите до тялото си. — Той потупа доволно кожената кесия.

— Не можем ли да купим други коне? — попита плахо Пила. Мисълта, че трябва да излезе с лодка в морето, й причиняваше гадене.

— Не, парите няма да ни стигнат. Ще ги използваме, за да подкупим някой рибар, който да ни отведе до брега на Галия. Сигурно ще ни поиска доста голяма сума.

— Наистина ли нямаме друг изход? — попита отчаяно Пила.

Клавдий не посмя да поклати болезнено пулсиращата си глава. Само я погледна тъжно.

— Не, мила.

 

 

Генуа се оказа шумен пристанищен град, окаден с типичните миризми на катран, риба и солена вода. Къщурки, прилични на зарове, бяха струпани безредно край пристанището, където бяха хвърлили котва безброй търговски и военни кораби. Рибарите бяха завързали малките си лодки в другия край на залива. По целия плаж бяха проснати да съхнат рибарски мрежи. След като ги наблюдава в продължение на няколко часа, Клавдий реши, че е намерил подходящия човек. Рибарят беше едър и силен, лодката му беше малка, но изглеждаше стабилна — и беше сам! Преговорите бяха дълги и мъчни. Най-после се разбраха за цената, кожената кесия смени собственика си и двамата можаха да продължат пътя си по море.

Пила не смееше да признае на Клавдий колко се страхува, но когато разбра, че трябва да се качат на борда, изпадна в паника.

— Остави ме тук! — прошепна умолително тя. — Моля те, Клавдий, остави ме тук! Не мога да се кача в тази лодка.

— Не те разбирам, Пила. Скоро ще постигнем целта си. След три дни ще слезем на брега в Галия и ще бъдем свободни.

— Не искам да съм свободна, искам да остана тук. Искам да умра!

Клавдий я погледна смаяно и видя, че тя трепереше с цялото си тяло и едва се държеше на крака.

— Пак ли се разболя? — попита съчувствено той и вдигна ръце да я прегърне.

— Не, не. Само че не мога да се кача в лодката.

— Това ми е ясно, но защо? — Изведнъж той разбра. — Да не би да те е страх?

Пила кимна засрамено, но не успя да потисне треперенето си.

— Само това ни липсваше! — Клавдий се тупна отчаяно по главата и извика от болка.

— Какво става? — попита нетърпеливо рибарят. — Трябва да използваме благоприятния вятър.

Клавдий стисна ръката на Пила и я повлече след себе си. Тя се опита да се съпротивлява, но той беше по-силен и успя да я настани в лодката. Пила се сви на кълбо върху струпаните мрежи и скри лице в ръцете си.

Без да се тревожи от състоянието на пътниците си, рибарят се оттласна от брега и лодката се понесе в открито море. Пътуването продължи два дни и две нощи все по продължение на брега в посока югозапад. Два дни и две нощи, в които Пила имаше чувството, че всеки момент ще умре. Тя притискаше лице в мрежите и не смееше да се надигне. Отказваше всяка предложена храна и само тихо скимтеше като болно кученце. Клавдий клечеше до нея безпомощен и напълно объркан. От време на време Пила се изправяше, навеждаше се през ръба на лодката и повръщаше. Стомахът й се свиваше на топка, защото в него нямаше нищо, но гаденето не преставаше и тя се молеше на боговете да я довършат.

— Явно морето не й понася — опита се да обясни Клавдий на ухиления рибар.

Мъжът го погледна с разбиране.

— Вие май сте избягали от родителите си. Затова сте се преоблекли така странно.

Клавдий сметна за уместно да не му възразява.

— Майка й не ме хареса. Беше й избрала друг жених. — Клавдий играеше умело ролята си и ако не беше толкова зле, Пила щеше да избухне в луд смях.

— Да, да, познавам такива случаи. Любовта е голямо нещо. Трябва обаче да ти кажа, че моята старица се държи точно така, когато пак е забременяла.

— Какво! — Клавдий зяпна смаяно. — Как така?

— Може наистина да я е хванала морската болест, но вълните изобщо не са високи. През първите месеци на бременността моята жена винаги се чувства много зле. Непрекъснато повръща и често се налага да я гоня от масата, за да не ми развали яденето. Е, вече имаме осем деца и съм свикнал. Впрочем, след два или три месеца това ще отмине.

Клавдий сграбчи Пила за раменете и я обърна към себе си.

— Пила, отвори очи и ме слушай внимателно. — Пила отвори с мъка очи и се опита да се поизправи. Изглеждаше по-зле от всякога. — Аз не разбирам много от тези неща, но кога беше последното ти кръвотечение?

Тя вдигна рамене и го погледна объркано.

— Не помня. Не съм обърнала внимание. Май беше още в Помпей…

— В името на Юпитер, точно сега ли трябваше да се случи! — Клавдий заскуба косата си. — По дяволите, защо не взе предпазни мерки?

— Какви предпазни мерки? — смая се Пила. — Нима е възможно да…

— Всяка проститутка в Помпей знае как да се пази от забременяване. Чувал съм, че използват котешки дроб или орлова папрат. Носят ги в малки торбички на китките. Знам също, че вземат кедрова смола и солен разтвор…

— Аз да не съм проститутка! — врътна се обидено Пила и захълца сърцераздирателно във вонящата рибарска мрежа.

— Съжалявам, не исках да кажа това — извини се съкрушено Клавдий. — Ядосах се и не помислих какво говоря.

— И аз бих искала да се чувствам по-добре, повярвай. Това постоянно гадене ще ме довърши.

— Рибарят смята, че ще мине.

Пила отново скри лице в ръцете си.

— Искам да умра! — изплака за хиляден път тя.

 

 

На четвъртия ден от пътуването си по море видяха брега на Галия. Рибарят ги свали на сушата някъде северно от Нарбо Марциус.