Сюзън Уигс
Господарят на нощта (14)

14

Балната зала на Мантуанския дук събуди в душата на Лаура страхопочитание — и чувството за надвиснала опасност. Тя стоеше до Сандро под високия свод на входа на залата и се възхищаваше на величествения таван с фрески на Белини, на мраморните арки, позлатената гипсова украса и блестящо облечените благородници, които влизаха и излизаха. Всичко я плашеше. За разлика от класическата простота на Сандровата вила, тази къща беше прекалено разкошна и претрупана с всевъзможни украси.

Първите, които ги поздравиха, бяха Тициан, Аретино и архитектът Сансовино, известният триумвират на Венеция.

— Божествени! — изгърмя Аретино и забърза надолу по стълбището. — Колко се радвам, че дойдохте. — Поетът направи широк жест с ръка, за да обхване препълненото помещение. — Тъй като вие не сте във Венеция, Венеция дойде при вас. Нали виждате!

В голямата зала бяха събрани почти всички патриции на града. Под облака скъпи парфюми се носеха весели гласове, прозвънваха чаши, гърмеше музика.

Аретино се обърна към Лаура и я прегърна с обичайната си необузданост.

— Как е моята белисима? Добре ли се отнася с вас Господарят на нощта?

Бузите й пламнаха. Аретино отмести поглед от Сандро към Лаура, после се обърна към двамата си приятели.

— Ето ти на! Не мога да повярвам! — извика той. — Двамата са любовници!

Лаура вдигна високо глава, защото не се срамуваше от страстта си към Сандро.

— Господи, Пиетро — промърмори отвратено Сандро, — никога ли няма да затвориш голямата си уста?

Застаналите наблизо хора вече ги зяпаха любопитно. Жените разтваряха ветрилата си, за да се прикрият, и шепнеха възбудено на съседките си.

Дук Урбино мина покрай Лаура и я удостои с презрителен поглед.

— Вече знаем защо връхлетя като фурия насред заседанието на съвета — изрече високо той. — Излъгала е, за да защити любовника си.

Сандро реагира така бърза, че Лаура изобщо не го забеляза. Само преди миг стоеше до нея; а сега беше сграбчил дука за яката и го раздрусваше с все сила.

— Още само една дума, Франческо, и ще те хвърля в реката.

— Престани, Сандро! — изохка Урбино и лицето му побледня. — Заради нея синът ми е в затвора.

— Не си прав — укори го жената, която току-що беше влязла. — Нашият син сам си е виновен, че седи в габията.

Лаура погледна смаяно дукеса ди Урбино и неволно се поклони.

— Необузданата младеж може да стане опасна — продължи с мека усмивка дукесата. — Крайно време е нашият Адолфо да се научи да се контролира. — Тя взе съпруга си под ръка и го отведе, както майка отвежда непослушното си дете, за да му налее чаша хубаво вино от Марсала.

— Изключителна жена — проговори възхитено Сансовино и побутна Сандро по рамото. — Мисля, че колкото по-бързо сложим край на приказките, толкова по-добре. Сега ще пуснем пикантен слух за Пиетро и всички ще забравят за теб и Лаура.

Тициан хвана ученичката си за ръка и я изведе на терасата.

— Приемам, че казаното от Пиетро е вярно.

— Да, маестро. Но никак не ми е приятно, че месер Пиетро го разпространи на висок глас. Скоро всички ще узнаят и тогава…

— Щастлива ли си, Лаура? Това ли искаше?

— Да. — Проблемът беше, че тя искаше Сандро само за себе си. Завинаги. Но не можеше да го има.

— Чувал съм, че Сандро е много великодушен към метресите си.

Лаура го погледна смаяно. Тициан й подаде чаша с вино от таблата, която разнасяше слугата. Кристалът беше леденостуден.

— Метреси ли?

Тициан примигна изненадано.

— Не може да не знаеш, че повечето мъже поддържат по една или две метреси. Сандро имаше четири — добави полугласно той.

Лаура отпи голяма глътка вино, но хладната напитка не можа да облекчи паренето в гърлото й. Тя отметна глава назад и се опита да се засмее.

— Сандро сигурно е имал и други…

— Той е отдавна вдовец, Лаура. Нима мислиш, че мъж като Сандро Кавали може да живее като монах?

Тя си припомни колко често я любеше Сандро, с каква жажда. Тициан беше прав.

Разкъсвана от ревност, тя се опита да прогони болката. Сандро не й беше обещал нищо. Не й предлагаше нищо, освен страстта, за която тя беше копняла. Беше глупаво да иска повече.

— Научихте ли нещо ново за откраднатите картини? — попита тя, стараейки се да смени темата.

— Не. Подчинените на Сандро не намериха нищо.

Лаура потрепери. Представата, че един чужд човек, един крадец, притежава толкова интимни картини с нейния образ, беше извънредно обезпокояваща.

— Аз работих усърдно, маестро. — Тя гореше от нетърпение да разкаже на учителя си за пробива, който бе направила в изкуството. — Разполагам с прекрасно ателие.

— И Сандро ти позволява да рисуваш?

— Разбира се. Вие се мамите по отношение на Сандро, маестро. Той разбира целите ми. Приготвила съм пет картини.

Тициан я погледна слисано.

— Пет? Аз не мога да ги нарисувам за цяла година!

— Знам. Те са… те са различни. Показват душата ми. Това е най-доброто, което съм създала досега.

Тициан кимна и тя знаеше, че я е разбрал. Лаура беше лишена от суета.

— Щом смяташ, че работите ти са добри, значи наистина са такива — усмихна се той. — Ще ти трябват още картини.

Лаура усети в сърцето си тъпа болка. Предчувствието не я беше измамило.

— Какво означава това? Говорихте ли с майсторите в Академията?

— Да. — Тициан хвана ръката й и я преведе през високата стъклена врата на една лоджия. Хладният вечерен въздух не беше в състояние да прогони страха й.

— Не ме приеха, нали? — попита тя, вътрешно подготвена да се сбогува с мечтата на живота си.

— Не е точно така — отговори Тициан. — Молих ги, едва не паднах на колене, но не постигнах нищо съществено.

— Сигурно причината е в това, че картините ми не са достатъчно добри — прошепна съкрушено тя. — Или защото съм жена?

— Никой не посмя да постави под въпрос качеството на работата ти — увери я Тициан.

— По дяволите! — Лаура удари с юмрук каменния парапет и се загледа мрачно към зелената морава и блестящата черна лента на реката. — Ако причината беше в работата ми, щях да я променя, да положа повече усилия, да рисувам по-добре. Но не мога да променя пола си. Как смеят да ме отхвърлят, само защото съм жена?

— Не съм казал, че си отхвърлена. — Тициан се усмихна дяволито. — Казах, че не си приета… засега.

Лаура извика зарадвано, стисна ръцете му и го завъртя в кръг.

— Разказвайте, бързо! Кажете какво трябва да направя.

— Трябват им още картини, за да могат да преценят как работиш.

— Имам, имам. — Лаура потриваше доволно ръце. Никога не се беше чувствала така уверена в себе си, в бъдещето си. Даже мисълта за метресите на Сандро не можа да заглуши радостното й очакване. Щом я приемеха в академията, поръчките щяха да завалят като дъжд; скоро щеше да бъде свободна и независима.

Тогава вече нямаше да има нужда от Сандро Кавали. Тази мисъл помрачи лицето й.

— Утре ще дойда при тебе, за да взема новите картини и да ги отнеса във Венеция — обеща Тициан, който не можеше да скрие несигурността си; той се загледа в статуята на Нептун, поставена в един фонтан, и нервно затропа с крак.

— Какво има? — попита Лаура.

— Има ли между новите ти работи анатомична студия?

Лаура преглътна мъчително. Знаеше, че може да стане калфа, само ако е доказала умението си да рисува човешки фигури. Припомни си безкрайните скици и рисунки, които беше правила на Сандро. Беше го нарисувала във всички възможни пози: легнал в леглото, застанал с гръб към нея до прозореца с чаша вино в ръка. Преди два дни беше започнала истинска картина с маслени бои. Беше пренесла на платното любимата си скица и творението й стана силно, израсна от платното като скулптура от камък. Тя не се съмняваше, че тази работа ще докаже на академиците умението й да изобразява човешки фигури и да им вдъхва живот, патос и сила.

— Да — отговори най-после тя. — Тъкмо работя над една голяма картина. — Сандро беше изразил отношението си към излагането на картината от ясно по-ясно. Той не искаше образът му да бъде показан на цяла Венеция и тя уважаваше становището му, защото кое беше по-интимно и съкровено от Сандро? Но къде остана с уважението към нея и целите й?

Тициан тръгна обратно към залата.

— Изпрати я веднага щом я завършиш. — Той спря на входната врата и се обърна към нея. — Ти ще имаш успех, Лаура. Готов съм да се закълна в това.

— В какво се кълне Тициан? — Сандро влезе в лоджията, когато Тициан се присъедини отново към старите си приятели.

— Толкова съм развълнувана. — Лаура се хвърли в прегръдката му. — Академията е преценила някои от картините ми. Маестрото смята, че щом представя новите, ще бъда приета.

— Не се съмнявам. — Гласът му се промени. Лицето му издаваше обзелото го напрежение.

Лаура искаше любимият й да се радва заедно с нея, но той знаеше не по-зле от нея, че успехът щеше да му я отнеме.

— Ще си обзаведа собствено ателие във Венеция — продължи въодушевено тя. — Ще бъда… ще бъда самостоятелна. — Тя се притисна до гърдите му. — О, Сандро, ще ти липсвам ли?

Той вдигна брадичката й и попита:

— А ти как мислиш?

Без да чака отговор, той впи устни в нейните и целувката му беше така завладяваща, че Лаура изви гръб и се вкопчи с две ръце в раменете му. Той я притисна към себе си, обхвана задника й и издаде бедра напред. Краката й се вдигнаха от пода. Тя се опря на стената, вдигна единия си крак и се опита да не мисли за утре.

— На това го научих аз — обади се язвителен женски глас.

Стресната, Лаура се освободи от Сандро, стъпи на земята и се обърна. Озова се срещу четири красиви жени, които я зяпаха с неприкрито любопитство. Жената, която беше заговорила първа, беше дребничка, красиво закръглена, с буйни червени коси. Русата дама до нея удари ръката си с коприненото си ветрило.

— Може би, Джиола, но едва след като аз ти казах, че му харесва.

— О, Барбара, не бъди толкова високомерна — възрази третата, едра, стройна жена с изпитателни кафяви очи. — Не виждаш ли, че новата играчка на Сандро е абсолютен оригинал?

— Права си, Арнета — отговори последната жена. — Още има жълто около устата.

— Смешно — промърмори Сандро и потърка брадичката си. — А аз си мислех, че съм си имал работа с истински дами. Днешното ви поведение ми показва колко измамно нещо е паметта. — Той говореше с подчертана небрежност, но Лаура усети обзелия го гняв. Топлината на тялото му излъчваше потискана ярост. — Мадона Лаура — продължи церемониално той, — позволете да ви представя мадона Барбара, мадона Джиола, мадона Арнета и мадона Алисия. Бивши… познати.

Метресите му. Лаура спря да диша. Един ден той щеше да нарече и нея бивша позната.

— Много се радваме да се запознаем с вас — проговори с изкуствена сърдечност Арнета, хвана Лаура за ръка и буквално я издърпа от Сандро.

— Ние имаме много общи неща — продължи Джиола. — Елате, изпийте чаша вино с нас.

Сандро направи крачка напред, но Лаура поклати глава. Можеше да се справи и сама с тези женски лешояди, които дебнеха нейната плячка.

— Останете тук, господарю — каза тихо тя, като наподоби съвършено начина на говорене на дамите. — Аз горя от нетърпение да опозная по-отблизо бившите ви познати.

Щом Сандро изчезна от погледа й, Джиола попита високомерно:

— Ти за каква се мислиш, малката?

Лаура примигна изненадано.

— Нали току-що ни представиха официално. — Тя изгледа възрастната жена с подчертано съчувствие. — Чувала съм, че след определена възраст паметта на жените отслабва.

— Никога няма да забравим безсрамието ти — изсъска ядно Алисия.

Лаура потръпна от безименен ужас. А може би тези дами знаеха за нея от самото начало. Може би именно те бяха наели бравите да я убият. Без да съзнава какво прави, тя се дръпна назад.

— Сега си мислиш, че ни превъзхождаш по всички линии, но той ще се справи и с теб — предупреди я Джиола.

— Виждаш ли онзи мъж в дъното на залата? — Арнета показа възрастен шотландски благородник с карирана пола, който се беше настанил удобно в тапицирано с кадифе кресло и се взираше унесено в празната си чаша. В другата си ръка стискаше стик за голф, който използваше като бастун. — Това е дук Дън. Невероятно богат.

— Впечатлена съм — промърмори Лаура. — Ваш ли е?

— Случайно е мой годеник. — Дамите разтвориха ветрилата си и смръщиха носове. — Сандро уреди годежа. В момента търси кавалери и за другите дами.

— О! — Лаура подръпна нервно избродирания с бисери корсаж. — Колко жалко, че не ви е дал възможност да си изберете съпрузите сами. — Дамите я погледнаха възмутено и тя едва не се изсмя.

— Слушай, малка мръснице — изсъска Джиола. — Ние знаем коя си и откъде идваш.

— И къде ще свършиш — допълни Арнета.

— Господарят на нощта е паднал много ниско — усмихна се надменно Алисия. — Как е могъл да си вземе една изложена на продан девственица от бордея?

Арнета посочи гневно към стария дук.

— Ето какво те очаква, ако останеш с него.

Като имаше предвид предразсъдъците на Сандро и собствените си планове, Лаура знаеше, че е повече от невероятно да остане дълго време с любимия си. Но в никакъв случай нямаше да признае това на четирите хиени.

— За разлика от вас, скъпи дами — отговори с подигравателен реверанс тя, — аз имам професия. Нямам нужда от мъж, който да ме издържа.

— Така ли? Но ти обичаш мъжете. Както чух, задоволила си всички.

Лаура можеше само да се надява, че ярката светлина на свещите е прикрила внезапното й побледняване. Макар че се беше научила да се владее, страхът продължаваше да я мъчи. Тя измери жените от главата до петите, като се опита да изглежда колкото може по-безсрамна.

— Аз пък чух, че вие не можете да задоволите никого.

— Хайде, хайде! — Пиетро Аретино изникна незнайно откъде и простря ръце над групата. — Най-после се запознахте. Отдавна чаках да видя тази среща.

— Звяр! — изръмжа гневно Алисия.

— Слушайте, Лаура, знам, че Сандро ви е представил тези добри жени, но се съмнявам, че е възхвалил по достойнство добродетелите им. Уверявам ви, че за жени на тяхната възраст те са наистина достойни за възхищение.

Озлобените дами кимнаха величествено и се отдалечиха. Лаура затвори очи, облегна се на ръката на Аретино и въздъхна дълбоко.

— Много ви благодаря, месер Пиетро.

— Но вие нямате нужда от спасител — обади се мелодичен женски глас. — Справихте се великолепно.

Лаура отвори очи и погледна изненадано дамата, която я беше заговорила. Непознатата беше изключително красива — кестеновокафява коса, висока, стройна фигура, елегантна, със съвършено оформени черти и меки тъмни очи. В лицето й имаше нещо толкова познато, че Лаура забрави правилата за добро държание и попита:

— Адриана?

Дъщерята на Сандро й протегна бледата си, тясна ръка.

— Повечето хора ме познават веднага, толкова приличам на баща си.

— Съжалявам. — Лаура стисна хладната й ръка. — Не исках да…

— Няма нищо. — Адриана кимна приятелски на Аретино и отведе Лаура до масата, отрупана с ядене. Очите й святкаха весело. — Даже ако не носехте моята рокля, щях веднага да разбера коя сте.

Лаура се изчерви и погледна роклята, която беше избрала за бала. Тя имаше висока талия и беше ушита от сапфиреносиньо копринено кадифе. Раменете бяха украсени с гранати, разрязаните ръкави бяха подплатени с блестяща бяла коприна. Никога досега не беше носила толкова луксозна дреха.

— О, мадона, може би не биваше да… Каква дързост от моя страна.

— Не ставайте глупава — засмя се Адриана. — Синьото ви отива много. Господ Бог ми е дарил само едно тяло и няма да имам достатъчно време да износя всичките си рокли. Благодарение на Франко и баща ми притежавам достатъчно, за да облека всички просяци на Венеция. Понякога ме е срам от себе си.

Лаура разбра веднага защо при малкото случаи, когато беше споменавал дъщеря си, Сандро винаги говореше за нея с обожание и обич. Адриана имаше всичко, което липсваше на Маркантонио: тя беше честна, очарователна, интелигентна, великодушна.

— Много ви благодаря, мадона. Радвам се, че не се сърдите.

— Лаура. — Адриана стисна ръката й. — Аз не се сърдя на нищо, което правите. — Тя я взе под ръка и я поведе през балната зала. Кимаше на познатите си благородници и прелати, спираше се тук и там и представяше Лаура с думи, които биха поласкали и светица. Само Лаура забеляза, че при вида на слисаните гости Адриана едва се сдържаше да не избухне в смях.

Тъй като Адриана беше свързана със Съвета на десетте както чрез баща си, така и чрез сина на председателя му, тя се ползваше с голямо уважение във Венеция. Като излагаше на показ доброто си мнение за Лаура, тя й създаваше приятели, полезни връзки.

— Оценявам високо онова, което правите — прошепна трогнато младата жена. — Но няма да има никаква полза. Аз съм от долен произход; живяла съм в бордей и синовете на тези хора ме отвлякоха, за да се гаврят с мен. Искам също да знаете, че аз ги презирам и нямам желание да стана една от тях.

— Аз се опитвам само да облекча живота ви, Лаура.

Двете спряха в един отдалечен ъгъл настрани от множеството. Лаура пусна ръката на Адриана.

— Защо правите това? — попита тихо тя.

— За да ви благодаря за онова, което вие направихте за мен. Знаете ли, сигурно ще ви се стори егоистично, но аз няма да ви лъжа.

Лаура отново беше поразена от приликата между бащата и дъщерята.

— Аз не съм направила нищо за вас.

Адриана се засмя весело.

— Напротив. Дадохте ми бащата, когото винаги съм мечтала да имам.

— Не разбирам…

— Вие го променихте. През целия ми живот е бил строг и взискателен. Почти никога не съм го виждала да се усмихва, камо ли да се смее истински. А я го вижте сега. — Тя махна с ръка към залата.

Сандро беше застанал в другия край и беше прегърнал с едната си ръка Тициан, а с другата Аретино. Тримата пееха с пълен глас. Лицето на Сандро беше зачервено, очите му искряха, позата му издаваше пълна отпуснатост.

— Винаги съм го смятала за стар, даже когато бях малко момиченце. Вие му върнахте младостта. — Очите й се напълниха със сълзи. — Преди малко, докато вие бяхте навън с Тициан, той танцува с мен — за първи път в живота ми. И… и ми каза, че ме обича.

— Разбира се, че ви обича. Винаги ви е обичал.

— Да, но не ми го е казвал. До тази вечер.

— Сигурно му се отразява добре, че е далече от Венеция.

— Престанете да увъртате — засмя се Адриана. — Причината е във вас. Любовта му към вас го промени.

— Той не е влюбен в мен — отговори бързо, с отчаяние Лаура. — Отрича го и това е добре. Ако свържем сърцата си, всичко ще се обърка. Животът ни ще стане невъзможен.

— Е, мисля, че е твърде късно за такива размишления. Той ви обича. Всички го виждат.

— Тогава чувствата му ще се променят, и то много скоро.

— Истинската любов не се променя, тя израства и става по-дълбока.

— С него е различно. — Сериозна като никога в живота си, разкъсвана от болка, Лаура й разказа за картината. — Трябва да я изложа пред Академията, разберете. Искам да бъда приета, искам да стана художничка.

— Толкова ли е важно това за вас? — попита съкрушено Адриана. — Наистина ли сте готова да рискувате любовта си към баща ми, за да ви приемат в Академията?

— Аз съм само негова метреса. — Лаура се извърна настрана. — Нима нямам право на собствени мечти и цели?

Адриана я дръпна за ръката.

— Разбирам ви. Според мен това, което правите, е прекрасно. Изпратете картината в Академията, Лаура. Татко ще се научи да поставя любовта над гордостта.

Лаура поклати глава.

— Баща ви никога няма да предпочете любовта пред гордостта — заключи тъжно тя.

 

 

Лаура въведе Сандро в ателието и сложи ръце на очите му. Сърцето й биеше като лудо.

— Само още няколко крачки — пошепна заговорнически тя.

След като Тициан беше отнесъл петте картини, ателието изглеждаше странно пусто. Маестрото остана възхитен от картините, нарече ги най-добрите й произведения. Лаура се радваше, че ги е отнесъл. След като ги беше нарисувала, тя се освободи от кошмарите си; те вече бяха минало и щяха да престанат да я мъчат.

Липсваше й само бикът. Но само докато завърши портрета на Сандро.

— Няма да чакам още дълго — обади се той. Беше в много добро настроение.

Лаура стоеше зад него и го буташе към статива.

— Обещай ми само едно — пошепна тя, притиснала буза към гърба му, успокоена от ритмичните удари на сърцето му. — Обещай ми, че ще разгледаш много внимателно картината, преди да решиш харесва ли ти или не.

— Толкова ли е лоша?

— Не. — Тя продължи с твърдо убеждение: — Добра е. Но вероятно трябва да минат няколко минути, преди да я оцениш.

Опитвайки се да скрие треперенето на ръцете си, тя откри очите му и застана отстрани, за да види реакцията му. Сърцето й се молеше той да разбере.

Сандро примигна и картината го връхлетя изведнъж, проникна до дъното на душата му, в най-интимната му част, и го заплени.

Макар че гордостта му се разбунтува, по-добрата част от него съзнаваше с ужасяваща яснота, че това е най-доброто творение на Лаура.

И, по дяволите, той го мразеше. Тя го беше нарисувала изправен до прозореца, облегнал рамо на каменния перваз и вдигнал едното коляно, стъпалото опряно на ниско столче. Сцената беше нощна. Единственият източник на светлина беше млечната мъгла около диска на луната, която влизаше през отворения прозорец и заливаше като водопад мъжкото тяло.

Другите предмети в стаята бяха приглушени от сенките и погледът на зрителя се съсредоточаваше върху мъжа. Той беше гол, и то не само физически.

Лаура беше постигнала непостижимото — беше нарушила обичайните правила и го беше показала такъв, какъвто бе в действителност, а не такъв, какъвто искаше да бъде. Беше подчертала дългата, разрошена коса, пронизана от сребърни нишки. Беше позволила на светлините и сенките да покажат истинската му възраст. С немилостив, но не равнодушен поглед тя бе представила всеки белег и всяко калено в битките сухожилие по тялото му.

Лицето му беше в профил. Коравата линия на брадичката беше омекотена и му придаваше странно противоречив израз, който го правеше едновременно войнствен и замечтан. Зрителят неволно се питаше какви събития бяха довели до този напрегнат, замислен израз? Дали тъкмо беше станал от леглото на любимата си, или беше воин в навечерието на битката? Дали мислите му бяха плътски, или се рееха във висините на духа? Човек ли беше той или бог?

Сандро почувства как в гърлото му заседна буца. Тази жена беше ограбила душата му, беше разкрила съкровените му глъбини пред целия свят. И ако някой от зрителите продължаваше да храни съмнения, трябваше само да прочете написаното в долния ляв ъгъл: „Господарят на нощта“.

— Е? — попита бързо Лаура, когато мълчанието стана непоносимо.

— Тази картина е… — Той се покашля, за да прочисти гърлото си. — Същата като онази с бика.

— Ти мразеше бика.

— Да — потвърди той, усетил безкрайна умора и потиснатост. — Мразех бика.

— Това не ме изненадва. — Тя говореше бързо и нервно. — Повечето хора не обичат да се гледат на картини. Честно казано, и аз изпитвам нещо като облекчение, че някой открадна картините на Тициан, на които бях изобразена. Те бяха майсторски произведения, но не ги обичах.

Сандро я погледна изненадано.

— Как е възможно? Картините са изключителни. Те показват истинския характер на изображението.

— Както тази показва твоята истинска същност — усмихна се Лаура.

Сандро не се поддаваше на ласкателства, но въпреки всички съмнения трябваше да признае, че изпитва страхопочитание пред голямата честност на портрета.

— Мисли за онова, което ми обеща — каза тя. — Не искам веднага да ми кажеш оценката си.

— Кога ще позволиш да ти я кажа?

Лаура въртеше между пръстите си една чиста четка.

— О, когато успея да спечеля благоволението ти.

— Аха! И как ще го направиш?

— Ето как — отговори просто тя и започна да разкопчава жакета му. — Както направих картината. — Тя мушна ръка под яката му.

Кожата му настръхна под докосването й. Жакетът и ризата паднаха на пода.

— И… как я направи?

— Вие имате най-прекрасното лице, което човек може да си представи, господарю. За да покажа това, използвах четка от свинска кожа и по-скоро издялах лицето ви с длето, вместо да го нарисувам плоско. — Сръчните й пръсти отвориха панталона му. Замаян, Сандро не усети как събу ботушите си и застана гол пред нея.

— Въпреки привидната суровост — продължи съвсем тихо тя и топлият й дъх помилва гърдите му, — в тебе има някаква нежност, която можах да представя на картината само като замазах контурите с това. — Четката в ръката й се плъзна бавно по пъпа му и продължи надолу. — Това е най-хубавата четка — обясни все така тихо тя. — Изработена е от най-фини косми.

— Господи — изскърца със зъби Сандро, когато четката започна да рисува по корема му невидима картина. Фините косми на скъпата козина галеха члена му, изпитваха твърдостта му, проправиха си пътека по хълбоците и очертаха контурите на гърба му. — Лаура… — започна сърдито той, но веднага забрави какво искаше да каже.

Никога не беше преживявал такова изкушение. Беше си изработил строг кодекс за отношенията между мъжа и жената и го спазваше, но как да регулира поведението на мъж, възбуждан така немилостиво от жена, въоръжена с художническа четка.

— Пак ли се замисли? — попита укорително тя. — Нищо не убягва от вниманието ми, нали знаеш. Ето тук, между веждите ти, се очертава дълбока бръчка. — Четката намери точното място. — Не искам да мислиш какво трябва да направиш. Поне веднъж в живота си се остави сърцето да те води.

Сандро потрепери от възбуда.

— Ако продължаваш така, ще загубя сърцето си и… — Гласът му замря и той я притисна към себе си. Беше учудващо просто да се подаде на необикновеното изкушение, особено за човек, който доскоро се ръководеше единствено от повелите на разума си.

Само след минута я разсъблече и взе четката от ръката й, за да я измъчи на свой ред с бавни, дразнещи движения, докато двамата паднаха върху разхвърляните си дрехи. Любиха се с необуздана жажда, непомрачена от внезапни угризения на съвестта и съмнения редно ли е онова, което правеха. Бурната й реакция, неподправената й радост го тласнаха към нови нежности, докато и двамата се понесоха във вихрушка от ослепителни багри, която ги остави на брега сити, доволни, препълнени от любов, преплели мокрите си от пот крайници.

— Е? — попита най-после тя и опря брадичка на гърдите му. — Какво ще кажеш за картината?

Сандро погледна към статива, измери с недоверчив поглед голия, загрижен, мечтаещ мъж, облян от лунната светлина. Образът му разкриваше твърде много. Лаура го познаваше много добре и това го уплаши, защото й даваше власт над него.

— Според мен ти си ми придала известна… сила — отговори с леко смущение той.

По лицето й пробяга усмивка.

— Вярно е. Сандро, това е най-хубавата ми творба. Другите бяха пробивът, но тази… тя доказва, че го имам.

— Кое?

— Дарбата. Магията.

— Наистина го имаш, Лаура.

— Тогава е достатъчно.

— За какво?

— За да ме приемат в Академията.

Леденостуден страх пропълзя като змия в стомаха му. Той я бутна настрана, стана и се облече бързо, с трескави движения. Тя направи същото, като през цялото време го поглеждаше крадешком.

— Какво не е наред, Сандро?

— Затова значи беше цялата тази игра — процеди през здраво стиснати зъби той. — Поиска да ме омаеш, за да се съглася.

Лаура го погледна стъписано.

— Не, за бога! Но аз трябва да представя картината на Академията. Иначе няма да ме приемат.

— Нарисувай друга картина.

— Не. Трябва да бъде тази.

— Тогава изобрази мъжа с друго лице.

— Не мога да променя лицето. За това тяло има само едно лице. Всичко друго би било лъжа, а аз рисувам само истината. — Тя погледна портрета и безкрайната любов в очите й го накара да потрепери… и да се замисли. Него ли обичаше тя, или мечтания герой, пресъздаден на платното?

— Няма да го допусна. — Той посочи гневно към картината. — Как мислиш, ще се чувствам, когато ме изложиш на показ пред цяла Венеция?

— Портретът е благороден. И много честен. Всички ще те гледат с уважение.

— Ах, уважение! — Гневът се събираше в душата му като буреносен облак. Тя го изкуси, само за да наложи волята си; той трябваше да я накаже за това, но и защото го бе накарала да повярва, че го обича. — Сега ми е нужно точно това, нали, Лаура? Защото загубих всичко. Заточиха ме от Венеция, отидох в изгнание с една проститутка…

Ужасеното й лице го накара да млъкне. Веднага разбра, че бе отишъл твърде далеч, че я беше засегнал твърде дълбоко. Като животно, притиснато до стената, той бе преминал в нападение, за да я нарани, да разкъса нежното й сърце.

— Не исках да кажа това, Лаура — проговори дрезгаво той.

Тя беше побледняла като платно, а широко отворените й очи бяха като езера на отчаянието. Тя отстъпи няколко крачки назад и потърси нещо на работната си маса. Когато отново се обърна към него, стискаше в ръка остро ножче.

Божичко, помисли си смаяно Сандро. Тя щеше да го убие, за да задуши възраженията му.

Той пристъпи към нея, вътрешно подготвен да отрази първия удар с двете си ръце. Лаура сякаш не го забелязваше. След миг тя нададе изпълнен с болка вик и се хвърли към картината. Ножът беше насочен право към лицето на нарисувания мъж.

— Не! — изкрещя като безумен Сандро и се втурна да й отнеме оръжието. Успя да улови ръката й и я изви назад. — Какво правиш, по дяволите?

— Защо нарисувах тази картина, защо? — изплака тя и се разхълца сърцераздирателно.

Той я притисна до гърдите си и я зацелува, за да изпие болката й, да прогони тръпките от изстиващото й тяло. Ръката й продължаваше да стиска дръжката на ножа.

— Недей, Лаура — помоли тихо той. — И двамата сме… изтощени.

Ножът падна на пода.

— Добре — отговори с треперещ глас тя. — Лека нощ, Сандро. Спи спокойно.

Той я остави да си отиде. Сърцето го болеше непоносимо, защото тя беше невероятно крехка и ранима и всеки момент можеше да се строполи надолу по стълбата. Част от него поиска да я последва, но другата част знаеше, че думите, които беше казал, не можеха да бъдат върнати.

Той погледна отново картината и от устата му се изтръгна ядна ругатня. Това беше истинско произведение на изкуството. И той щеше да се погрижи да я приемат в Академията.

Трябваше само да й позволи да я представи.

Трябваше само да се унижи пред цяла Венеция, да разголи най-интимната си същност. Защо тази картина беше така важна за нея? Тук бяха щастливи, само двамата, прекарваха дните си в любов или във весели разговори с Ясмин и Джамал. Нима животът в имението не беше достатъчен за нея?

Не, разбира се, каза си мрачно той. Тя искаше повече. Той също искаше повече. Щастието им нямаше да бъде истинско, то беше като доволството на птицата в кафеза. Отказът му беше само средство да я задържи тук, защото досега не беше намерил други средства.

Изведнъж прозрението го осени с цялата си сила. Причината за конфликта беше неговият страх, неговата мания. Ако й позволеше да представи картината, той щеше да я загуби и тя щеше да се пренесе завинаги в далечните простори на изкуството, да стане една от водещите художнички на Венеция. Поръчките щяха да валят, в това нямаше съмнение, и тя нямаше да има време за него.

Ако обаче си останеше ученичка, щеше да бъде зависима от него. Да му принадлежи.

Думите, които беше казал на Джамал, изникнаха в ума му с ужасяваща яснота: „Ако я освободиш и тя те напусне, значи не те е обичала истински“.

Тогава се смяташе за мъдър; как самодоволно се беше изразил. Сега най-после разбра паниката на Джамал при мисълта, че би могъл да дари свободата на горещо обичаната жена.

Сандро погледна отново своя портрет и неволно се възхити на проницателността й. Трябваше да реши какво ще прави. Да освободи Лаура… и да я загуби. Или да й откаже и да я задържи.

 

 

Лаура се събуди посред нощ. След като напусна Сандро, тя се прибра в стаята си и си легна. Не знаеше кога е заспала, помнеше само отчаяното си взиране в тавана. Събуди се изтощена. Горчивите, изпълнени с омраза думи тежаха в гърдите й. „Загубих всичко. Заточен от Венеция, в изгнание с една проститутка…“

Стаята й беше чужда. Не помнеше откога не бе спала тук. Сандро я беше взел в леглото си. А тя, глупачката, бе повярвала, че я е взел и в живота си.

Лаура се уви в жълтия копринен халат и се качи боса в ателието. Прозорците бяха отворени и лекият бриз гонеше лунните лъчи и сенките в огромното помещение.

Тя отиде до статива, за да види картината си и да потърси причина за внезапния изблик на омраза. Беше изляла душата и сърцето си на платното и резултатът беше обида за него.

Картината беше изчезнала. В гърлото й се надигнаха ужас и невяра. Портретът го нямаше!

Сандро го беше взел. Защо? Как бе посмял? Портретът показваше таланта й, уменията й. Той беше най-доброто й произведение. А Сандро отне бъдещето й. Ограби й перспективата за независимост.

Но защо, за бога, защо го бе отнесъл? За да го унищожи или да го скрие?

Лаура се втурна като луда през къщата, надникна във всички шкафове, претърси кухнята и избата, но много скоро разбра страшната истина.

Портретът беше изчезнал. А с него беше изчезнал и Сандро.

 

 

„Знам къде е отишъл.“

Лаура прочете тези думи на плочата на Джамал и погледна втренчено в сериозното му лице.

После се обърна невярващо към Ясмин, която я притискаше до гърдите си. Лаура беше събудила влюбените от сладкия сън, за да им разкаже случилото се.

— Той е написал, че знае къде е отишъл Сандро — промълви недоумяващо тя.

— Значи е вярно. — Ясмин изтри очите й с крайчеца на роклята си. — Двамата са като братя.

Лаура скочи и задърпа Джамал за кафтана.

— Къде? Къде е занесъл картината ми, за да я унищожи?

„Няма да я унищожи.“

— Откъде знаеш?

— Той познава Сандро — повтори успокояващо Ясмин.

Джамал й показа плочата си.

„Във Венеция. Той е само един глупак, болен от любов.“

Лаура се опита да се овладее. Трябваше да забрави умората, тъгата и объркването си.

— Защо?

„За да отнесе картината в Академията.“

Лаура падна на леглото.

— Никога не би направил такова нещо!

Джамал кимна тържествено, за да я увери в противното. Обзе я паника.

— Не биваше да прави това! Забранено му е да влиза във Венеция.

Лицето на Джамал потъмня. Той надраска нещо на плочата си и й я подаде.

„Аллах да му е на помощ, ако го заловят.“

 

 

Сандро се молеше да не го видят. И без това беше безкрайно унизително да отнесе лично портрета си в Академията, където щяха да го изложат на показ, така че не му трябваха и допълнителните трудности, свързани с тежкото нарушение на условията на заточението му.

Той вдигна яката на наметката си и реши, че опасността да го познаят, е твърде малка. Ранното утро беше забулено в мъгла. Беше влязъл в сградата на Академията през избата, като крадец. Намери в полумрака галерията, където висяха другите картини на Лаура. Макар и слабо осветени, платната й му направиха силно впечатление. Всичките й творения свидетелстваха за рядък и единствен по рода си талант. Той окачи с треперещи ръце портрета си, и то на лично място, където всички щяха да го видят. Много скоро майсторите художници щяха да се съберат в галерията.

Сандро прекоси „Пескария“, където рибарите тъкмо започваха деня си, и забърза към чакащата лодка. Доверените му лодкари бяха получили строги нареждания да не мърдат от местата си.

Група войници от местната милиция прекоси забързано площада. Повечето мъже бяха пияни след бурната нощ. Сандро приведе глава към гърдите си и мина покрай тях, вдъхвайки дълбоко влажния утринен въздух. Един от войниците го зяпна любопитно, но не направи опит да го спре.

Когато мина покрай църквата „Сан Роко“, камбаните забиха тържествено. Облечени в черно вдовици влизаха в църквата за утринната служба. Една от тях едва не се сблъска със Сандро и той помисли, че ще го заговори, но я забрави веднага, след като отмина.

Видя лодката си, вързана в края на пиацата, и неволно се възхити на масивната палуба, която се очертаваше в мъглата. Ято гълъби се издигна във въздуха и приглушените удари на крилата им се смесиха със звъна на камбаните. Той беше донесъл лично картината във Венеция и с това беше нарушил всички строго спазвани досега правила за поведение. Беше престъпил строгата заповед на дожа да не стъпва във Венеция в продължение на четиридесет дни. Беше изложил голотата си на показ пред целия свят.

Постъпи като последен глупак. От любов; първата жертва от този род, която правеше в живота си. Помоли се тази глупост да му бъде последната.

Когато стражите го хванаха тъкмо когато се готвеше да се прехвърли в лодката, той реши, че наистина е направил последната глупост в живота си, и помоли Бог за милост.