Сюзън Уигс
Господарят на нощта (2)

2

Лаура бързаше по препълнения мост „Риалто“. Широкият канал под него беше осеян с гондоли, обвити в коприна, с лодки от сушата, които бяха натоварени до ръбовете с хляб и зеленчуци, с малки рибарски и гребни лодки, които се бяха насочили към лагуната, с барки и галери с плосък кил, натоварени с чуждоземни стоки.

Известната арка над „Канал Гранде“, обградена от магазини, която гъмжеше от търговци и купувачи, я накара да спре, за да поеме дълбоко в себе си цветовете и движенията. Засърбяха я пръстите да скицира набързо елегантната контеса, която разглеждаше топ лазурносиня коприна, или важния фламандски търговец, който изучаваше внимателно обсипаната с бисери дамска шапчица. Не по-малко интересни бяха и благородните дами, които потрепваха на високите си токчета и се спираха пред всяка стъклена врата на магазините, препълнени с красиви платове и дрехи.

Една просякиня седеше свита на стълбата пред една църква и протягаше ръка към минувачите, за да получи по някоя монета. Лаура нямаше пари, затова отвърза шала си от тънка коприна и го сложи в ръката на жената. За трети път този месец, каза си тя, и прие с усмивка горещата благодарност на просякинята. Извиненията й пред мадона де ла Рубия ставаха все по-недостоверни, дълговете пред благодетелката й нарастваха непрекъснато.

Млади кавалери в тесни панталони и дръзки червени барети подсвиркваха подире й и се опитваха да я ощипят; тя се смееше и добродушно ги отблъскваше.

Лаура никога не беше напускала Венеция, но посетителите отвън твърдяха, че няма град на света, който да се сравни с нея, и тя им вярваше с цялото си сърце. Тя обичаше своята „Ла Серенисима“^[1] със същата страст, с която обичаше живописта.

Въпреки това градът на водата, стъклото, светлината и дантелите имаше и своята тъмна страна. По тесните му улички дебнеха бандити с остри ками и стилети. Всички бяха благодарни на мъжете като Сандро Кавали, които бяха посветили силите си на борбата с престъпниците.

Лаура потрепери от февруарския студ и отново си припомни разговора между Сандро и Тициан. Даниеле Моро бил убит, докато се занимавал със служебните си дела. Трябвало да занесе на печатаря списъците на поканените на „Празника на морето“, ритуала на символичното бракосъчетание между Венеция и морето, който се извършваше всяка година. След посещението при печатаря, Моро трябвало да отиде при Тициан, за да уговори среща между художника и дука.

Секретарят не беше спазил нито една от двете уговорки. Сандро смяташе, че дожът е бил последният човек, който го е видял жив.

Лаура знаеше по-добре. Чувството за дълг я караше да разкаже на „Господаря на нощта“ всичко, което беше научила от Ясмин.

Тя остави търговския квартал зад себе си и най-после спря пред дома Кавали. Масивното палацо с бели мраморни колони изглеждаше наистина величествено. Светлите синьо-златни „пали“ се забиваха като копия в небето и улавяха светлината. Могъщият портал беше украсен с разкошни фрески. Лаура позна работата на Белини, а чувствените гравюри, които украсяваха върховете на колоните, без съмнение бяха изработени от скулптора Сансовино.

Тя огледа голямата къща с нарастващо възхищение. Знаеше, че Господарят на нощта е богат, но не беше подготвена за лукса и могъществото на фондако Кавали.

Опитното й око погълна жадно величествените колони и острите покриви. Первазите бяха украсени с всевъзможни фигури, които я зяпаха враждебно. Великолепният вход се охраняваше от страж, загърнат в тъмносиня наметка, който не помръдваше от мястото си. Беше въоръжен с къс меч и церемониален жезъл.

Мъжът я гледаше с неприкрит интерес. Усмивката й беше измъчена.

— Трябва да говоря с господин Сандро Кавали.

Погледът на „дзафото“ стана пронизващ.

— Не знаех, че господарят има вкус към толкова млади момичета.

Лаура отдавна се беше научила да приема спокойно грубите забележки и само изпъна рамене.

— Идвам по служба — обясни делово тя. — Спешно е.

— Трябва да ви претърся за скрити оръжия.

— Да ме претърсите? — Тя го погледна унищожително. — Това съвсем не е нужно.

— Научили са ни да бъдем предпазливи, мадона. — Стражът протегна ръка и я сложи на рамото й. — Убийците са най-различни… — Пръстите му се плъзнаха от ребрата към талията. — … високи и ниски, едри и крехки…

Лаура стискаше здраво зъби и си заповядваше да не мърда. Много скоро щеше да дойде денят, когато не само щеше да приема милувките на мъжете, но и да им се наслаждава — или поне да се преструва на възхитена.

Ала когато ръцете му слязоха на хълбоците и горещият му дъх опари деколтето й, тя реши да отложи упражнението за друг път. Този мъж беше гражданин, а нейните любовници щяха да бъдат благородници. Разликата е от земята до небето, каза си сърдито тя и изписа на лицето си най-очарователната си усмивка.

— Знаете ли, господине, един въпрос не ми излиза от главата.

Лицето на „дзафото“ потъмня от желание.

— И какъв е този въпрос?

— Питам се дали господарят Сандро ще се зарадва, когато узнае колко основно сте ме претърсили.

Постът я пусна, сякаш се бе докоснал до горещи въглени.

— Хайде, вървете, щом сте дошла по работа. — Той направи жест към вратата. — Влезте и все направо.

Лаура се зарадва, че инстинктът не я беше излъгал. Сандро Кавали се отнасяше към жените с уважение и настояваше подчинените му да се държат по същия начин.

Тя прекоси тесния коридор и се озова в открита градина. Тя беше изключителна и Лаура се оглеждаше смаяно. Алеите бяха покрити с чакъл. Водоскокът, който отдалеч напомняше за Нептун, се намираше в средата на малък басейн със стени и дъно от мозайка. Миртовите растения в големи глинени гърнета бяха изрязани в съвършени кръгове и бяха строго подредени в средата на вътрешния двор. Даже бръшлянът, който се виеше по стените, беше подрязан до последното листенце. Лаура си представи, че вижда синхронно плуващи рибки в малкия басейн, където падаше водоскокът.

От дясната й страна се намираше голяма врата и тя предположи, че води към склада, защото венецианските търговци имаха обичай да съхраняват стоките си в своите домове. Отляво имаше редица прозорци, през които се виждаха десетина писари, надвесени над работата си.

Лаура понечи да попита някой от писарите, когато средната врата, обградена от две гръцки урни, се отвори с трясък. На двора излезе млад мъж, толкова красив, че тя зяпна смаяно. Никога не беше виждала легендарния Давид на Донатело, но й го бяха описвали, и за момент беше абсолютно убедена, че творението на флорентинския майстор е оживяло, застанало е само на няколко метра от нея и й се усмихва.

— Здравейте — поздрави непринудено младежът. — С кого имам честта?

Лаура се овладя и гласът й прозвуча почти спокойно:

— Аз съм Лаура Бандело. Дошла съм да говоря с господин Сандро Кавали.

Красивото лице се опъна, приликата със статуята стана още по-голяма.

— Баща ми очаква ли ви?

— Не, аз… значи той ви е баща? — Лаура потърси някаква прилика, но не можа да намери нищо. Чертите на Сандро бяха по-корави, белязани от зрелостта и опита, от мъдростта и отегчението. Бащата, реши бързо тя, има характер, докато синът е само красив, в него няма нищо човешко, нищо характерно. Ако й позволяха да нарисува единия от двамата, тя щеше да избере бащата.

— Тогава значи сте Маркантонио. — Тя се усмихна и направи реверанс, с който мадона де ла Рубия би се гордяла.

— Нима татко ви е разказвал за мен? — Младият мъж я погледна изненадано и разтърси великолепната си коса. Цветът й напомняше за бледо, излъскано до блясък дъбово дърво. Косата на Сандро имаше силния цвят на тъмен кестен и беше пронизана със сребърни нишки. — Това е много странно — продължи Маркантонио. — Татко никога не разговаря с непознати за семейството си.

Лаура избухна в смях.

— Боя се, че бях доста настойчива.

Маркантонио я измери с внимателен поглед от главата до връхчетата на сандалите, които се подаваха под ръба на кафявата дневна рокля. Ръката му беше опряна небрежно на кръста и насочваше вниманието на наблюдателя към добре подплатената копринена торбичка отпред, закрепена със златни шнурове за късия до коленете панталон. Позата и изразът на лицето разочароваха Лаура. От мъж с такова лице се очакваше поне малко интелигентност. Ала в очите му имаше само чисто мъжко желание.

— Моля ви, мога ли да говоря с баща ви? — попита тихо тя. — Въпросът е спешен.

Младежът направи дързък жест с глава. Светлите къдрици се разсипаха по челото му.

— Минете оттук.

Той я поведе по мраморната стълба, която миришеше на лимоново масло. Влязоха в широк коридор, по стените на който бяха окачени картини. Лаура много искаше да спре, за да разгледа майсторските произведения на изкуството, но не беше прилично. За човек, който твърдеше, че няма понятие от изкуство, Сандро Кавали беше събрал впечатляваща колекция. Тя позна един пейзаж от Белини, една алегория от Карпачо и няколко декоративни работи на Закара.

Маркантонио я придружи до вратата в дъното на коридора, почука и влезе, без да изчака отговора на баща си.

Сандро промърмори полугласно някакво проклятие, което се случваше рядко, и вдигна глава от писалището си. Гневът му се превърна в изненада — и неохотна радост, когато позна Лаура Бандело. Сияещата й усмивка събуди в душата му чувство, което всеки друг човек би нарекъл топлина. Днес младата жена беше съвсем различна. Чувствената й голота беше прикрита под проста светлокафява рокля, украсена с бели маншети и чиста бяла престилка, и тя приличаше на смирена ученичка. Гъстата черна коса беше сплетена на две дебели блестящи плитки.

Сандро погледна сина си и изтръпна. Очите на Маркантонио бяха жадно впити в красивото моминско лице.

Мъжът се покашля многозначително, опря длани в покритото с кожа писалище и стана.

— Мадона Бандело — проговори учтиво той, — не съм очаквал да ви видя отново.

Лаура разглеждаше почтително планините от документи, фактури и доклади на писалището му. Всяко нещо си беше на мястото. Сандро държеше много на реда, но днес присъствието й го накара да проумее, че е прекалил с точността.

— Днес имате щастлив ден — отбеляза с мека усмивка тя. — Надявам се, че не ви преча.

— Лаура е дошла да ти каже нещо много важно — обади се Маркантонио и сложи ръка на гърба й. Младата жена се обърна и го дари със сияещ поглед, изпълнен с благодарност.

На Сандро не му хареса, че синът му нарече посетителката по име, и се ядоса на това, че си беше позволил да я докосне. Господи, аз съм само един дребнав егоист, укори се веднага той. Ала когато заговори, в гласа му имаше необичайна рязкост.

— Тогава ще се наложи да ни оставиш сами, Маркантонио, за да обсъдим проблема.

По бузите на младежа пролази предателска червенина, очите му изразиха несъгласие, но той не посмя да се противопостави открито на баща си.

— Разбира се. Аз също трябва да подготвя нощното си посещение на Понте ди Тетти.

Сандро стисна до болка ръба на писалището и се постара да се овладее. Маркантонио обичаше да дразни баща си, като излагаше на показ пороците си; на Понте ди Тетти можеха да се намерят най-евтините уличници.

Когато шумът от затварящата се врата отекна в помещението, Сандро въздъхна облекчено. Между двамата мъже цареше стаеното напрежение, но то се усилваше с всеки ден и можеше да предизвика експлозия, подобна на онази в Арсенала, и да разпръсне на всички посоки славата и имуществото на семейство Кавали.

— Моля, седнете — обърна се той към посетителката си и посочи столовете пред мраморната камина.

— Благодаря ви. — Лаура гледаше унесено тавана. — Господарю, въпросът, по който съм дошла, е от компетенцията на Господаря на нощта. Мога ли да говоря открито?

— Разбира се. — Сандро улови ръката й и я поведе към малката маса, зад която седеше помощникът му и преписваше някакъв документ. — Мадона Бандело, бих искал да ви представя частния си секретар Джамал.

Лаура зяпна смаяно и Сандро се усмихна развеселено. Джамал се надигна и се поклони тържествено. Кожата му беше черна като кората на абаносовите дървета, които растяха в родната му Африка, лицето и тялото му блестяха, мускулите бяха силни като на андалуски жребец, изобщо впечатлението беше внушително. Мъжът носеше широк панталон от египетски памук и въпреки хладния ден беше облечен само с брокатен елек без ръкави. Силните рамене бяха украсени с широки златни гривни; на лявото ухо висеше златна халка.

Джамал кимна величествено на посетителката, после погледна към Сандро и Господарят на нощта потръпна от проницателния поглед на стария си приятел. Лаура се усмихна дружелюбно и зачака отговора на Джамал.

— Той не може да говори — обясни рязко Сандро.

Усмивката изчезна от лицето й.

— О, господин Джамал, това е ужасно!

Негърът разпери огромните си ръце и показа устата си.

— Турците са му отрязали езика — преведе жестовете му Сандро.

— Божичко! — прошепна нещастно Лаура. — Как така?

— Заробили са го. Султанът го е поискал като знак на лоялност.

— Как се запознахте? — попита любопитно младата жена.

Сандро умееше да избягва личните въпроси, но спрямо тази жена беше безпомощен, разкриваше й дори най-грижливо пазените си тайни.

— Преди години имах работа със султана, но не можах да завърша преговорите. Приех Джамал като част от заплащането.

Лаура смръщи неодобрително красивото си чело.

— С други думи, господин Джамал е преминал от едно робство в друго.

Джамал заклати сърдито глава. Очите му с цвят на оникс помолиха Сандро за обяснение.

— Аз веднага му върнах свободата и му предложих да се върне в родината си — обясни търпеливо Сандро. — Джамал сам реши да остане при мен. — Той не искаше да й разкрие, че Джамал го бе молил да остане, защото не можеше да понесе позора да се върне при народа си без език. — Можете да говорите спокойно пред него — продължи той, стисна ръката й и я поведе към столовете пред камината. — Аз нямам тайни от Джамал.

Лаура седна и Сандро зае място срещу нея. Огънят пращеше весело в мраморната камина.

— Да не би да сте в конфликт със закона, мадона?

— Разбира се, че не — отговори сърдито Лаура и скръсти ръце в скута си. — Имам информация за Даниеле Моро, господарю.

Думите й отекнаха като гръм в главата му. Той я погледна невярващо.

— Откъде знаете за Моро?

— Ами аз… — Тя навлажни с език пресъхналите си устни. Сандро познаваше жени, които биха дали цялото си богатство, за да постигнат този наситеночервен цвят на устните, но Лаура очевидно не използваше червило. — Трябва да ви призная нещо, господарю.

На езика му беше да възрази. Не, тя не можеше да има нищо общо с убийството на Моро. Не и тя. Всеки друг, но не тя.

— Продължавайте — помоли дрезгаво той.

— Чух как говорихте с маестро Тициан за Моро. — Тя се приведе към него и продължи с нарастваща бързина: — Простете ми, но бях ужасно любопитна и не можах да се овладея. Но може би така стана по-добре, господарю, защото сега имам сведения, които вероятно ще ви помогнат да се справите с тази загадка.

Той не искаше помощта й. Не можеше да си представи как това невинно агънце беше дебнало в тъмнината, беше подслушвало на вратата, за да чуе истината за страшното убийство, което го караше да се чувства омърсен.

Без да мисли какво прави, той скочи, сграбчи я за раменете и я изправи на крака. Макар че усещаше нямото неодобрение на Джамал, заби нокти в меката плът на раменете й. Вдъхна дълбоко уханието на море и жасмин, което излъчваше тялото й, видя отблясъците на огъня в красивите, разширени от страх очи.

— Проклето да е нахалството ви — изсъска през здраво стиснатите си зъби той. — Нямате право да си пъхате носа в делата на Господарите на нощта.

Избухването му не я впечатли особено, не я трогна и грубата му прегръдка. Брадичката й беше упорито вирната.

— Съзнавам, че постъпих зле, господарю, но нали още в самото начало ви казах, че съм много любознателна…

— Май още в самото начало трябваше да ви кажа, че нямам полза от жените — нито от любознателните, нито от мързеливите.

Тя вдигна ръце и ги притисна нежно до гърдите му.

— Причинявате ми болка, господарю.

Мъжът я пусна също така рязко, както я беше сграбчил.

— Извинете ме.

— Аз не се сърдя, но маестро Тициан ще ме укори за сините петна по раменете. Нали знаете, че му позирам.

Сандро изведнъж намрази представата за Лаура, която лежеше небрежно изтегната на червения диван на художника, докато той увековечаваше красотата й на платното.

— Наистина ли нямате полза от жените, господарю? — попита с усмивка тя. — Това е рядко явление, особено когато става въпрос за красив мъж като вас.

Сандро се престори, че не е чул неискрения й комплимент, и се замисли за четирите си метреси. Барбара, Арнета, Джойя и Аличе бяха различни и в същото време еднакви като четирите сезона. Години наред бяха удовлетворявали потребностите му с дискретността и приличието, които той изискваше от тях. А той ги беше настанил в красиви къщи и беше осигурил бъдещето им.

— Това е моя работа — отговори сухо той и се облегна назад в креслото си. Не погледна Джамал, защото и без това знаеше, че приятелят му се е ухилил развеселено.

— Мисля, че сведенията, с които се сдобих, могат да ви бъдат полезни. — Тя го погледна крадешком. Тънката кафява рокля подчертаваше изкусително прелестите й. — Разбира се, ако се интересувате от тях, господарю.

Тя се отпусна грациозно в креслото си и той втренчи поглед в твърдите млади гърди, които се вълнуваха под памучната рокля.

— Разбира се, че се интересувам.

Лаура се усмихна с откритата, замайваща усмивка, с която беше започнал да свиква.

— Случайно споменах за убийството на Моро пред добрата си приятелка Ясмин…

— Велики боже! — изкрещя мъжът. — Нима наистина не разбирате? Случаят е тежък и… може да стане опасно за вас. — Той се залови здраво за облегалките, за да не скочи от мястото си. — Нямате право да раздрънквате полицейските тайни пред целия град.

— Не съм издала тайните ви — отговори с искрено учудване тя. — Разказах случилото се само на едно лице.

— Излагате се на опасност, мадона. Убиецът все още е на свобода.

— О! Не съм свикнала да се тревожат за мен…

— Аз съм длъжен да се тревожа за всеки един гражданин на Републиката.

Младата жена се местеше неспокойно на стола си.

— Всъщност, това няма значение. Намерих човек, който е видял Даниеле Моро в нощта, когато е бил убит.

Сандро скочи като ужилен.

— Какво?

— Ще ви представя това лице, господарю.

— Ако го направите, ще се опитам да ви простя подслушването.

 

 

— Водите ме в бордей? — Сандро стана и ниската, тясна гондола се наклони на една страна. Гондолиерът заби пръта си във водата, за да уравновеси нестабилното превозно средство и да го спре пред широкото стълбище. — Свидетелят ви живее в бордей?

— Да. — Лаура, която никога не се беше возила в такава разкошна гондола, пое протегнатата ръка на гондолиера и изкачи с леки стъпки стъпалата към величествения дом на мадона де ла Рубия, най-красивата сграда в квартала Кастелето.

Тя застана до вратата и махна с ръка на Сандро и Джамал да я последват. Когато лакеят с разкошна ливрея ги покани да влязат, в гърлото й заседна буца. Знаеше, че мадоната нямаше да бъде поласкана от неочакваното посещение на висшия магистрат. Лаура изпъна крехките си рамене и закрачи решително към големия салон. Великолепното помещение беше украсено със статуи от розов мрамор и алабастър. Прозорците бяха с жълти и виолетови стъкла. От градината се носеха весели смехове, чуваше се музика.

Лаура посегна към стъклената камбанка, с която гостите известяваха пристигането си, и дръпна шнура.

Мадона де ла Рубия влетя в залата като грамаден търговски кораб с опънати платна. Когато забеляза Лаура, приветствената й усмивка се изпари и челото й се смръщи заплашително.

— Дете, само не ми казвай, че пак си загубила шала си. Знаеш, че няма дълго да търпя… — Тя млъкна изведнъж, защото забеляза Сандро Кавали и придружителя му. Когато ги позна, лицето й се разведри. Тя беше водещата „руфиана“ на Венеция, разполагаше с две дузини куртизанки и познаваше по лице всички патриции в Републиката. Ярко начервените й устни се изкривиха в усмивка и тя вдигна ръка към меката си руса коса.

— Добър ден, господарю — поздрави тя с най-изискания си глас. — Добре дошли в дома ми. Какво желаете?

За учудване и тайна радост на Лаура по лицето на Господаря на нощта пролази червенина. Този мъж беше невероятно привлекателен: толкова мил и човечен, че тя не можеше да не го обича.

Сандро се поклони със съвършена учтивост.

— Държавни дела. Дойдох, за да разпитам един от вашите… обитатели.

Безмилостно оскубаните вежди на мадона де ла Рубия се вдигнаха възмутено.

— Моите момичета и аз спазваме предписанията, господарю. Плащаме честно всички данъци, с които ни облагате. Уверявам ви, че няма да намерите нищо незаконно. — Лаура наблюдаваше сводницата с вниманието на художничка. Беше започнала портрета на благодетелката си и се стараеше да използва всеки удобен случай, за да открие многобройните й лица. Ако мадоната харесаше портрета си, сигурно щеше да опрости поне част от нарастващите й дългове.

— Не съм дошъл за това — обясни търпеливо Сандро и се усмихна с ледена учтивост. — Трябва само да задам няколко въпроса. — Той посочи дискретно кесията с монети, която беше вързана за колана му. — Естествено ми е ясно, че времето ви е ценно, мадона.

Възрастната дама хвърли предупредителен поглед към Лаура.

— Кого искате да видите?

— Флорио — отговори Лаура. — Ще ги заведа горе. — Тя отпусна рамене и се поздрави, че бе преодоляла първото препятствие. По-късно тук щеше да настане истински ад, но мадона де ла Рубия беше вложила много пари в новата си питомка и не можеше да си позволи да я изхвърли тъкмо сега. Освен това портретът на „руфианата“ не беше завършен; суетата й не позволяваше да остави една започната работа наполовина готова.

Сандро се улови, че следи с жаден поглед изкусително поклащащите се хълбоци на Лаура, която се изкачваше с леки стъпки по тясната задна стълба. Когато беше заедно с тази жена, непрекъснато губеше самообладание. Тази промяна в същността му го плашеше. В нейно присъствие му беше все по-трудно да спазва строгия кодекс на чест и нравственост, който си беше наложил.

И как, по дяволите, се е запознала с тези хора, питаше се непрекъснато той. Сигурно е получила поръчки за портрети. Лаура беше в самото начало на кариерата си и не можеше да си позволи да избира клиентите. Неодобрението му нарастваше. Стана му ясно, че тя познава бордея до последната подробност.

Когато стигнаха до последния етаж, Сандро се усмихваше измъчено. Бордеят не се различаваше от неговия палат: долу стоката, горе жилищата.

Лаура спря пред една врата и почука.

— Влез — проговори тих глас.

Младата жена отвори и махна на Сандро да я последва. Джамал застана в коридора, скръстил мощните си ръце пред гърдите, погледът насочен право напред.

В малката, уютно подредена стая се носеше потискащата миризма на сушени гардении. На масата в средата бяха оставени лютня, спинетина и флейта. До прозореца стоеше едра фигура, загърната в черна наметка. Под ръба на тъмната барета се показваха руси коси.

— Флорио — проговори меко Лаура. — Извинявай, че ти попречихме.

Фигурата пред прозореца се обърна. Лицето беше скрито под сянката на шапката.

— Какво има?

Дълбокият глас изненада Сандро. После изведнъж разбра. Мъж, който живееше в бордей? Той се пребори успешно със слисването и гнева си и наложи на лицето си професионалната маска.

— Аз съм Сандро Кавали от Господарите на нощта. Дойдох, за да ви задам няколко въпроса за Даниеле Моро.

Флорио пое шумно въздух. Широките рамене се раздвижиха, силните ръце разделиха наметката, той свали баретата от главата си. Без този разкошен костюм Флорио би изглеждал много по-добре, помисли си неволно Сандро. Мъжът насреща му имаше остро изрязана брадичка, високи скули, красиво извита уста. А с тези женски дрехи приличаше на проститутка.

— Какво искате да знаете?

Сандро срещна погледа на Лаура и направи кратък, повелителен жест към вратата.

Тя се направи, че не го е забелязала, пристъпи навътре в помещението и посочи крехкия тоскански стол.

— Ще позволиш ли да седна? — попита нежно тя, обърната към Флорио.

Той кимна.

— Лаура ми е приятелка и аз имам нужда от нея в тези мигове на тъга. Нямам тайни от приятелката си.

— Настоявам да останем сами — отговори мрачно Сандро.

— Не — отговори Флорио с непоколебимост, която не подхождаше на външността му. — Аз настоявам. Тя ще остане или няма да ви кажа нищо, господарю.

Сандро изскърца със зъби. Лаура непрекъснато го отклоняваше от същинската му задача. Той трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху Флорио, да следи израза на тъмните очи, да търси убиеца. Е, нищо, беше разпитвал заподозрени и при по-странни обстоятелства и беше успявал да им изтръгне признания.

— Узнах, че в нощта, когато е бил убит, Моро е бил при вас.

— Вярно е. — Флорио направи нетърпелив жест с ръка. — Чуйте, господарю, ще ви спестя въпросите и ще ви разкажа всичко за себе си. Официално аз съм назначен в тази къща като „медзано“, което означава, че радвам сърцата на гостите с любовни песни, пиша пламенни писма за кавалерите, които не могат да четат и пишат, и така нататък.

— А неофициално? — попита с лека усмивка Сандро. — Каква е другата ви задача?

Флорио въздъхна тъжно.

— Даниеле и аз бяхме любовна двойка. В началото той беше само един от многото клиенти, но след това се влюбихме истински. Беше ни трудно да сме заедно, защото дожът заемаше голяма част от времето му, но аз… — Флорио погледна предизвикателно Господаря на нощта. — Аз го обичах.

Сандро погледна сърдито към Лаура; тя вероятно не разбираше нищо от разговора им. Но тя седеше насреща им и наблюдаваше странния си приятел с искрено съчувствие.

— Разбирам. Значи преди две нощи сте имали възможност да съживите приятелството си.

— Да. Той трябваше да изпълни поръчението на дожа, но преди това дойде при мен. Освен това ми беше обещал да помоли дожа да пея за него и патрициите в деня на Възнесение. Знаете ли, най-голямото ми желание е да изпълня една баркарола в деня на бракосъчетанието с морето.

— Флорио е прекрасен певец — обади се Лаура. — Ако му дадат възможност да пее в деня на бракосъчетанието с морето, всички музиканти във Венеция ще се пръснат от завист.

— Не се съмнявам в таланта му — отговори нетърпеливо Сандро и се обърна отново към Флорио: — Как е реагирал дожът на молбата на Моро?

Усмивката на Флорио беше изпълнена с тъжна гордост.

— Поканиха ме да пея на церемонията. Ще бъда на борда на държавната галера.

Лаура пое дълбоко въздух.

— О, Флорио, това е чудесно! Най-после голямото ти желание ще се изпълни.

Мъжът докосна нежно бузата й, прокара палец по крехката линия на брадичката. Като видя този интимен жест, Сандро побесня от гняв. Дълбоко в душата му се надигна грозна ревност.

— Да, но всичко си има цена, нали, белисима? — Флорио изкриви лице. — Даниеле не доживя да види триумфа ми.

Сандро се опита да си напомни, че този мъж беше майстор на измамата. Той беше последният, видял жертвата, и беше толкова очевиден заподозрян, че в главата му бързо се оформи безупречна версия. Двамата влюбени, Флорио и Моро, се бяха скарали. Флорио, който имаше сбъркано отношение към собствената си мъжественост, бе усетил болезнения импулс да лиши любовника си от атрибутите на мъжествеността му.

— Знам какво си мислите сега — заговори решително Лаура. — Искам да ви кажа, че се лъжете. Флорио не би убил никого. — Тя скочи и стисна ръката на певеца. — Аз го познавам, господарю.

Флорио поднесе ръката й към устните си.

— Няма нищо, милата ми. Господинът просто си върши работата.

Ядосан, Сандро продължи разпита. Трябваше да разбере точно кога е дошъл Моро. Узна, че секретарят на дожа избягвал забавленията в салона и винаги бързал да се уедини с Флорио в стаята му. Прекарали около два часа заедно, изпили бутилка вино, след това Моро си отишъл, като не забравил да вземе чантата си.

— Чантата си? — Гласът на Сандро прозвуча съвсем спокойно, макар че в главата му се бе надигнало страшно подозрение. — Сигурен ли сте, че носеше чанта?

— Съвсем сигурен. Беше от мека кожа и на капака имаше печат. Помня, че беше крилатият лъв на Сан Марко.

При трупа не беше намерена чанта.

Правилата изискваха от Сандро да арестува певеца и да го затвори в габията, но той съзнаваше, че доказателствата бяха оскъдни и не беше съвсем редно да прибегне до тази мярка. А като се прибавеше и тази неочаквана нежност между Флорио и Лаура, обичта в погледа му, когато целуна ръката й… Дали певецът беше просто един странен, но невинен човек, или беше болен убиец, който умееше да се преструва? И защо Лаура го обичаше?

Объркан и нещастен, Сандро излезе от стаята на Флорио. Когато се озоваха в дългия, ярко осветен коридор, Лаура извика:

— Ясмин! Почакай! — После вдигна с една ръка полите си и затича към дъното на коридора.

Сандро позна красивата африканка от тетрадката на Лаура. Макар че самата Лаура беше много висока, Ясмин я надвишаваше с половин глава. За разлика от изключително подвижната Лаура, Ясмин беше олицетворение на спокойствието. Лицето й беше сериозно, в черните очи дебнеше непредвидима опасност.

— Ела тук, Ясмин, искам да те представя на господин Сандро и на Джамал. — Лаура хвана ръката на приятелката си и я дръпна към двамата мъже.

Сандро хвърли бърз поглед към Джамал и се сепна. Приятелят му беше спрял като закован на мястото си и гледаше Ясмин с болезнена смесица от копнеж и паника, която късаше сърцето на познаващия го. След малко Джамал вдигна ръка към гърлото си и лицето му се изкриви от болезненото съзнание за немотата му. Сандро разбра, че приятелят му гореше от желание да говори. Никога досега не се беше срамувал така силно от недъга си, никога не беше осъзнавал така мъчително от какво висше благо е бил лишен.

— Хайде, стари момко — проговори окуражително той. — Нека се представим на дамата.

Ясмин поздрави двамата мъже като недоверчива котка, ноздрите й потръпнаха леко, лицето й изрази хладно високомерие. Очите й бяха остри; с един-единствен поглед можеха да проникнат до самата душа на мъжа. Ако се съдеше по израза на лицето й, не беше особено впечатлена от новите си познати.

— Добър ден. — Гласът й беше пълен и кадифен, с напевността на африканската й родина.

— Джамал не може да говори — побърза да обясни Лаура. — Бил е слуга на султана.

Ясмин вдигна изписаните си вежди.

— Мъж, който не може да говори? — Тя пъхна ръка под лакътя на Джамал. — Каква благодат! Какво необичайно предимство пред всички останали мъже!

Очите на Джамал засвяткаха неспокойно, но погледът на Ясмин го укроти. Във въздуха помежду им се стрелкаха невидими светкавици. Лаура веднага усети напрежението.

— Защо не им покажем градината ти, Ясмин? — Тя се обърна към Сандро. — Приятелката ми има чудни растения, господарю. Мирти, жасмин, алое, необикновени подправки. Убеди мадона де ла Рубия, че си струва да внесе някои редки източни растения.

Сандро помисли бегло за важните дела, които го чакаха. После с удоволствие се поддаде на желанието си да остане. Четиримата слязоха заедно на първия етаж. Ясмин, чийто богато избродиран кафтан се развяваше от лекия полъх на вятъра, ги изведе в широкия вътрешен двор, който граничеше с мрачен манастир. В плетените кошници цвъркаха птици, а една малка маймунка, която страдаше от студа, се беше свила на пръчката си.

На един стол беше седнала млада жена и свиреше нежна мелодия на лютнята си. Придружителят й, познат на Сандро от сената, ядеше сушени смокини от сребърна купичка. Край желязна масичка седяха две куртизанки и двама мъже и играеха на карти — обичаната от всички във Венеция игра „Ла Трапола“. Всички поздравиха любезно. Само след няколко часа цяла Венеция щеше да знае, че Господарят на нощта е бил в бордей. Сандро с изненада установи, че му е все едно. Той знаеше, че е почтен човек; знаеше защо е дошъл тук.

Онова, което го тревожеше много повече, беше, че Лаура общуваше с хора с толкова нисък морал. Някой трябваше да се погрижи да й намери по-добро място за живеене.

Ясмин ги преведе под арката в малката си градина. Тук растяха лози, билки и непознати дръвчета.

— През зимата няма много плодове — обясни с усмивка африканката и взе Джамал под ръка. — Ела с мен, искам да ти покажа най-новото си мускатово дръвче. — Тя хвърли бърз поглед към Сандро и обясни: — Знам, че са внесени нелегално, господарю. Но искам да ви уверя, че не продавам подправките си.

Когато двамата се отдалечиха, Лаура се усмихна на Сандро.

— Знаех си, че ще го хареса.

За нейна изненада лицето на Сандро беше потъмняло от гняв.

— Проклета да сте — процеди през здраво стиснатите си зъби той. — Нима не разбирате какво може да му причини тази жена?

Лаура се отдръпна, наранена от недоволството му.

— Не сте прав, господарю. Джамал сигурно се радва, че се е запознал със своя сънародница.

— Джамал не иска да има нищо общо с родината си след онова, което са му сторили турците. Предпочита да завърши живота си в изгнание, отколкото да застане отново пред народа си. За мен немотата му е само малко неудобство, но за него е непростима грешка. А сега вие разкрихте този страшен порок пред една невъобразимо красива жена. Пред жена, която той никога не може да има.

— И защо да не може? — Лаура погледна към двойката в другата страна на двора. Ясмин разказваше нещо полугласно и нежно докосваше с пръсти цветчетата на канеленото дърво. Джамал я гледаше с обожание и беше очевидно, че изобщо не се интересува от растенията.

— Не бъдете толкова наивна — продължи гневно Сандро. — Разбира се, че не може.

— Не вярвам — отговори упорито Лаура. — Той я харесва.

— Джамал не може да говори!

Лаура го погледна изненадано. Сандро Кавали беше толкова мъдър, лицето му изразяваше дързост и решителност, очите бяха дълбоки и невероятно интелигентни. И въпреки това в някои отношения беше наивен като дете. Тя сложи ръка на ръкава му, наслади се на твърдите мускули.

— Господарю, понякога най-важните неща в живота не се казват с думи.

Мъжът я погледна втренчено, после се обърна и се запъти към близката мраморна пейка.

— Това е смешно.

Без да чака покана, Лаура се настани до него.

— Направих това не само заради Джамал, но и заради Ясмин. Тя мрази мъжете и… — Лаура прехапа устни и се нарече идиотка. Сандро Кавали не вярваше никому; сигурно щеше да заподозре дори собствената си майка.

— Значи мрази мъжете? — Сандро се обърна към нея и вдигна високо едната си вежда, при което веднага й заприлича на дявола.

— Престанете — отговори сърдито Лаура. — Ясмин няма нищо общо с убийството. На нея трябва да благодарите, че се срещнахте с Флорио. Можеше да не ми каже, че Моро е бил тук само няколко часа преди смъртта си. Без нея нямаше да научите за чантата. — Тя се наслади на изненаданата му физиономия. — Нали видях лицето ви, когато Флорио спомена чантата, господарю. Тя е много важна за вас, нали?

— Това не ви засяга. — Сандро усещаше как в душата му се бореха гняв, примирение и почти неприлична привързаност. Зарови пръсти в косата си и се замисли. Още от самото начало знаеше, че мотивът за убийството не е грабеж. Златната служебна верижка все още висеше на шията на трупа, скъпият сапфирен пръстен, дар от дожа Грити, си беше на пръста му. Но Флорио беше сигурен, че любовникът му е носел със себе си чанта. Очевидно убиецът я бе откраднал. Защо, за бога? Какво имаше вътре?

Трябваше веднага да продължи разследването. Понечи да вдигне черната си кадифена барета, но един поглед към Джамал го накара да спре. Ясмин му говореше оживено на арабски и той поглъщаше всяка дума. Още няколко минути, помисли си Сандро и отново се отпусна на пейката. Огледа растенията в лехите и изведнъж се вцепени. Беше открил един корен самакитка, който се сушеше на масичката. От това растение се добиваше отровата аконит. И тази отрова беше в ръцете на Ясмин, която беше познавала жертвата.

— Много мило от ваша страна, че им давате възможност да се опознаят — похвали го Лаура.

Тази жена имаше тайнствената и вбесяваща способност да чете мислите му.

— Бих желал да ви напомня, че не съм мил.

— А аз бих желала да престанете да твърдите, че сте лош.

Мъжът се загледа мрачно в едно загиващо дърво.

— Къде ще отидете, когато с Джамал си тръгнем оттук?

Лаура склони глава настрани.

— Не ви разбирам.

— Като почтен човек, аз не бих могъл да ви оставя сама в това порочно място.

Смехът й отекна болезнено в ушите му. Господи, каза си той, тя е несравнима. Красивите жени във Венеция бяха многобройни като гълъбите по площадите, но Лаура беше нещо съвсем особено. Забулена в магия, лека и грациозна, тайнствена… Тази жена беше олицетворение на невинността; лекото ухание на жасмин, което я заобикаляше, се разнасяше като смеха й от вятъра. Тя беше самата чистота — истинската, непокварената чистота.

— Аз съм си вкъщи — отговори просто тя. — Аз живея тук.

Сандро усети как в гърлото му заседна тежка буца.

— Тук? В този… в този бордей?

— Да. Съжалявам, трябваше преди това да ви обясня…

— Сигурно рисувате портрети на обитателките му. — Сандро произнесе думите бързо, тласкан от потребността да успокои лудо биещото си сърце.

— Разбира се. В момента работя над портрета на мадона де ла Рубия, освен това имам безброй мотиви за скици. — Лаура въздъхна. — Но не мога да рисувам за пари, преди да са ме приели в Академията, защото гилдията забранява. А след карнавала ще имам твърде малко време, за да се посвещавам на изкуството си.

Устата на Сандро пресъхна.

— Защо говорите така?

— Тогава ще имам клиенти и…

— Клиенти? Вероятно говорите за хора, които ще ви поръчват портрети?

— Надявам се, че в крайна сметка ще стане точно така. — Лаура се обърна към него и го погледна в очите. Сложи ръце на коленете му и докосването й беше топло и объркващо. — Господарю, виждам, че не искате да чуете истината. Но е глупаво да обикаляме около котлето с горещата каша, нали? Аз съм куртизанка.

Думите й отекнаха в главата му като църковни камбани. Досега си беше затварял очите пред истината. Нарочно не искаше да я види. Не искаше да приеме очевидното, не можеше да си представи, че Лаура — прелестна, талантлива, болезнено млада — продаваше тялото си на непознати мъже. Тя бе събудила в душата му диво желание да я закриля, и това желание излизаше далече извън обикновеното чувство за дълг. А още по-дълбоко в него се криеше друга, също така ужасна истина: той ревнуваше до полуда мъжете, които тя водеше в леглото си.

— Разочаровах ви — установи с болка тя.

— Да, Лаура, защото сте невероятно глупава. Вие сте талантлива млада жена. Защо ви трябваше да влезете в недостойния занаят на проституцията? Не се ли срамувате?

Бузите й пламнаха. Тя скочи от пейката и застана предизвикателно пред него.

— Знаете ли колко е скъпо да станеш художник? Мадона де ла Рубия пресмята по сто скуди всеки месец за стаята и храната, трябват ми бои и платна и какво ли още не!

Сандро стана и й препречи пътя, опрял ръце на хълбоците, с безизразно лице.

— Потърсете си друг начин да финансирате кариерата си.

— Например? — попита сърдито тя, почака малко и тъй като той не отговори, продължи с нарастващ гняв: — Жените, които шият платна в Арсенала, печелят половината от онова, което мъжете получават за същата работа. — Тя се изсмя подигравателно, щракна с пръсти и се престори, че й е дошла нова идея. — Мога да стана перачка. Когато остарея и побелея, може би ще спечеля достатъчно, за да си купя няколко метра платно, но няма да имам пари за четки и бои. Нямам голям избор, господарю.

— Мразя този занаят — продължи все така безизразно Сандро. — Повечето от престъпленията, които съм разследвал, са били свързани с бордеите на Венеция.

— Ако забраните проституцията, къде ще отиват мъжете, за да задоволят желанията си? — Предизвикателството в гласа й го вбеси. — Къде отивате вие, господарю?

— Аз не изпитвам такива желания — излъга убедително той. — И не мисля, че ако отстраним клоаката, целият град ще бъде залян с мръсотия и поквара.

— Изразявате се доста грубо, господарю. Но то е като с мрачното венецианско време. Можете да го проклинате, щом ви се иска, но не можете да го прогоните.

Сандро мачкаше шапката в ръцете си.

— Защо вие, Лаура?

— И какво, според вас, би трябвало да сторя?

— Да се омъжите.

— Прекрасно! Да се омъжа за някой недодялан работник в Арсенала и да раждам всяка година. Нощем ще кърмя бебето и ще рисувам картините си. Това ли искате?

— Защо мислите, че трябва да бъде обикновен работник? Вие сте красива жена. Бихте могли…

— Бих ли могла да се омъжа за сина ви, господарю? — попита остро тя.

Сандро усети как побледня, как езикът му натежа.

Лаура се изсмя дрезгаво.

— Аха. Разбрах. Класата е нещо много важно, нали?

Цинизмът й го нарани и разруши ореола на чистота, който по погрешка й беше приписал. Без да съзнава какво прави, той прошепна полугласно стиха на Петрарка:

— „Голямата красота и голямата добродетел рядко се срещат в едно лице.“

Лаура вирна гордо крехката си брадичка.

— Ако вашата представа за добродетел е да се омъжа за някакъв надут търговец, тогава я запазете за себе си, господарю, също както еснафските ви забрани по отношение на благородниците.

— Аз само прилагам законите. Патрицият, който се ожени за гражданка, губи благородническата си титла и мястото си във Великия съвет.

— Бог да ми е на помощ!

Той я сграбчи за раменете и я принуди да го погледне в очите.

— За мъжа благородническата титла е също толкова важна, колкото е живописта за един художник или художничка. Нима бихте искали да я загуби заради вас?

— Не — отговори глухо Лаура. — Разбира се, че не.

Сандро я пусна и отстъпи крачка назад.

— Потърсете си подходящ търговец, Лаура.

— Защо? Какво ви е грижа за мен?

„Защото те искам за себе си.“

Сандро прогони тази мисъл и рязко й обърна гръб.

— Безпокоя се за бъдещето ви. На колко години сте, Лаура?

— На осемнадесет, но…

— На осемнадесет е и дъщеря ми Адриана. Може би затова имам чувството, че трябва да ви закрилям.

— Не е нужно. Знам какво правя.

— Наистина ли? Значи познавате опасностите, на които са изложени тялото и душата ви? А познавате ли ужасните болести, които заплашват проститутките? Какво ще правите, когато времето ви отнеме младостта?

— Ако това ви утешава, ще ви кажа, че нямам намерение да остана завинаги в тази къща. Ще се занимавам с този занаят само докато събера достатъчно средства, за да се заема с живописта.

Сандро я погледна унищожително.

— И как ще рисувате без уважение към самата себе си?

Лаура политна назад, сякаш я беше ударил.

— Имам достатъчно уважение към себе си, господарю.

— Сериозно ли говорите? А как се чувствате, когато лежите по гръб и някакъв непознат ви използва по най-интимния начин?

— Засега не знам.

В гърдите му пламна нова надежда. Радостта беше толкова силна, че чак го заболя.

— Значи вие не сте… още нямате…

— Клиентите на мадона де ла Рубия очакват само дами от най-висока класа. Трябва да уча още много, докато мога да забавлявам мъжете по всички начини, които те обичат. Кариерата ми ще започне в последната вечер на карнавала, преди да дойдат постите. Обикновено мадоната организира голям бал с маски, на който представя новата си… дама.

Сандро усети как железният възел в гърдите му се разхлаби. Имаше още малко време. Трябваше да я научи да цени невинността си. Да я свали от пътеката на порока. Да разбере защо, за бога, се чувства като хлапак, срещнал първата жена в живота си.