Сюзън Уигс
Господарят на нощта (17)

17

Късно вечерта двамата се венчаха със скромна церемония в един от параклисите на църквата „Сан Роко“. Сандро пренебрегна законите за предварителното разгласяване и представянето на особени документи и никой не се осмели да попречи на Господаря на нощта.

Когато положиха брачните клетви, той изпита тиха радост и сложи на пръста на Лаура една от семейните ценности на Кавали, пръстен с прекрасни сапфири. Тя целуна устните му с безкрайна нежност и той си каза, че прекрасната му, безсрамно млада жена никога не е излъчвала такава любов и задоволство.

Тициан, Аретино, Джамал и Ясмин бяха свидетели на церемонията. Усмивките и благопожеланията им стоплиха деня, помрачен от страшните събития на галерата.

Когато излязоха от църквата, Аретино се удари по корема и избухна в гръмък смях.

— Не съм се забавлявал така още от плячкосването на Рим.

— И сигурно никога вече няма да преживееш такова забавление, слава на Бога — отговори през смях Тициан.

Пиетро Аретино погледна изпитателно новобрачните.

— Сигурни ли сте, че не ми разрешавате да облека събитието в стихове? Такава драма! Могъщият Господар на нощта разкрива душата си пред всички знатни на Венеция на борда на държавната галера…

— Стига! — Сандро се извърна настрана, за да не видят усмивката му.

Ясмин прегърна Лаура.

— Утре рано сутринта ще отплаваме към Алжир — съобщи тя.

Лаура не можа да задържи сълзите си.

— Знаех, че ще си заминеш. Само се надявах да не бъде толкова скоро.

— Време е да се върнем при народа си. — Ясмин се обърна към Джамал и попита с усмивка: — Нали?

Африканецът кимна величествено. Макар че в погледа му имаше несигурност, той стоеше гордо изправен и силен, преодолял проклятието на недъга си.

Сандро стисна ръката на верния си приятел.

— Реших да назнача на твое място Гуидо Ломбарди.

Джамал отговори на ръкостискането. Двамата мъже се прегърнаха и се разделиха със сълзи на очите.

Когато четиримата свидетели се разпръснаха по своите си дела, Лаура се притисна до гърдите на Сандро и двамата останаха дълго така. Не им трябваше сватбена вечеря, нямаше да има дълги и предълги тържества в чест на брачния им съюз. Нямаха нужда от благопожелания и безкрайни гости, за да потвърдят любовта си. Достатъчно им беше да се прегърнат и да се потопят дълбоко в щастието си.

— Какъв ден — прошепна трогнато Сандро. — Изпълнен с безкрайна тъга и безкрайна радост.

— Прав си. — Тя обърна лице към него и опря длани на гърдите му. — Преди да се приберем вкъщи, трябва да уредя нещо важно.

— Искаш да отидеш при Челестина, нали? — попита меко той.

— Да. Макар че Магдалена беше убийца, майка й ще тъгува за нея.

— Ще те придружа.

— Не. Знам, че тя предпочита да ме види сама. Никога не е харесвала мъжете, не умееше да общува с тях и мисля, че сега знаем защо.

— Права си. Аз също имам още малко работа.

Лаура потрепери, защото знаеше, че той щеше да изслуша доклада на съдебния лекар и да напише заключение за полицейското разследване.

— Добре — каза тя. — Като свършиш, ела да ме вземеш от манастира.

Сандро излезе на площада, за да го прекоси в посока към палата на дожа. Само след няколко крачки спря и се обърна с усмивка.

— Защо сте толкова весел, господарю?

— Помислих си, че… от днес нататък ще имаме общо легло. Никога не съм си представял, че тази перспектива ще ме направи толкова щастлив.

 

 

Стаята на Челестина беше тъмна. Във въздуха висеше тежка и мъчителна миризма на химикали. Лаура спря на вратата, уморена след безкрайно дългите спорове с монахините, които настояваха, че Челестина не желае посетители.

Пред квадратния прозорец седеше трепереща фигура.

— Сестро Челестина? — Внимателно, за да не се блъсне в отрупаните с разни предмети работни масички, Лаура пристъпи към майката на приятелката си и коленичи пред нея.

— Лаура. — Челестина улови ръката й и я стисна с такава сила, че Лаура едва не извика от болка. — Очаквах те.

— Разбира се. Как можех да не дойда? Магдалена беше най-добрата ми приятелка.

— И мое дете.

— А сега е при Бога.

— Знам. Детето ми не беше лош човек.

— Не. — Лаура прехапа устни. — Лудост ли беше, сестро?

— Моето дете не беше лудо. — Челестина говореше рязко и убедено. — Само… нетърпеливо.

— Не разбирам, сестро.

— Магдалена гореше от желание да въздаде справедливост. Когато планът се провали, тя реши да вземе нещата в свои ръце.

— Планът? — Лаура не можеше да скрие объркването си. — Вие знаехте ли за плана, сестро?

Челестина се изправи, дръпна Лаура да стане, после я натисна да седне на твърдото дървено столче.

— Чух, че си била ранена.

— Нищо страшно. Стъклото не се счупи и отровата не изтече.

— Ще те превържа.

Лаура не каза нищо. Челестина запали малката газова лампа. Ако превързването на една толкова незначителна рана ще й донесе утеха, няма да се противя, каза си Лаура.

Фитилът на лампата пламна и към миризмата на химикали се примеси мирис на талк. Челестина вдигна запалената лампа и погледът на Лаура беше привлечен от кожената папка, захвърлена под масата. На капака се виждаше служебният печат на дожа. Това беше чантата, която Даниеле Моро бе носил в нощта на убийството.

По гърба на Лаура пропълзяха студени тръпки.

— Дай да видя раничката… — Челестина се обърна към нея. В ръката си стискаше остро ножче.

 

 

Сандро беше запалил няколко свещи и работеше в кабинета си в правосъдната палата. Не изпитваше задоволство както преди, когато разкриваше поредното убийство или друго престъпление. Имаше чувството, че нещо му се изплъзва. Трима мъже бяха мъртви, една объркана млада жена сама бе сложила край на живота си. Дожът на Венеция едва не бе вдигнат във въздуха, а после бе изобличен пред най-влиятелните благородници на града.

Само перспективата да прекара щастлива сватбена нощ го предпазваше от пълното отчаяние.

Той обмисли отново всички подробности на случилото се, постара се да вникне в мотивите на престъпницата, да я разбере. Магдалена беше убила трима мъже и ги беше обезобразила по най-жесток начин, за да може да взриви държавната галера.

„Защо?“ — запита се за кой ли път Сандро. Защо й беше нужно да вдигне във въздуха кораб, пълен с непознати хора, за да си отмъсти на омразния баща, който беше изоставил майка й? Защо просто не се промъкна при дожа и не го прониза с отровния си стилет?

Вече знаеше, че предупрежденията, дошли през лъвската паст, бяха от Магдалена. И двете писма се отнасяха до Лаура.

Нещо не се връзваше. Магдалена не искаше Лаура да пострада, а в същото време беше наела брави да я убият. И после: защо съобщи на Сандро какво се готви на „Бучентаур“, а после го удари по главата и отиде да изпълни дяволския си план?

Тук се криеше някаква загадка и разрешението й може би беше в обърканите мисли на един болен мозък. Във всеки случай Магдалена беше отнесла тайните си в отвъдното и никой никога нямаше да ги научи.

В коридора отекнаха стъпки и Сандро се изтръгна от тежките мисли. Той вдигна глава и видя едра фигура, загърната в тъмна мантия.

— Доктор Марино. — Сандро се изправи, за да поздрави съдебния лекар.

Карло Марино се поклони почтително. Изглеждаше развълнуван, но очевадно се колебаеше.

— Господарю… искам да ви кажа нещо за трупа.

— На онази жена… на Магдалена?

— Там е работата, господарю. Трупът… не е на жена.

Сандро присви очи.

— Скъпи доктор Марино, опитайте се да се изразите по-ясно.

— Магдалена се е родила като момче. Ако се съди по вида на трупа, кастрацията е била извършена веднага след раждането.

Сандро имаше чувството, че някой е стегнал гръбнака му в железен пръстен.

— Искате да кажете…

— Магдалена е израснала като момиче. Извършената… промяна е причина за гладката кожа и меките мускули.

— Казвате, че кастрацията е направена веднага след раждането?

— Да, вероятно.

Сандро се вцепени от ужас. Магдалена не беше действала сама. Тя беше оръжие в ръцете на майка си.

На Челестина, която в този момент беше сама с Лаура.

 

 

Превъртането на ключа отекна като предсмъртно хъркане. Челестина пъхна ключа в джоба си и се обърна спокойно към Лаура.

— Не искам да ни пречат — обясни с усмивка тя. — Знам, че имаш много въпроси.

Лаура беше онемяла от страх. Очите й не се откъсваха от блестящото острие в ръцете на монахинята. Но след малко се овладя.

— Значи вие сте в основата на заговора. Защо обвинявате дожа, след като никога не сте му казали за Магдалена?

— Аз бях готова да му простя. Всъщност той не е виновен. Но има и нещо друго.

— Той изглеждаше много тъжен, когато заговори за любовта ви. — Може би щеше да успее да отклони вниманието на Челестина. Трябваше да спечели малко време. На Сандро щеше да му омръзне да я чака пред манастира и сигурно щеше да се качи да я вземе.

— Когато забелязах, че съм бременна от Андрея, той беше тръгнал на война — започна разказа си Челестина. — Не помня точно за какво воюваха, струва ми се, че причината бяха солниците на папата. Затова се обърнах към баща му. Знаех, че е могъщ човек, но изобщо нямах представа колко жесток и безмилостен може да бъде.

— Безмилостен? В какъв смисъл? Не предложи ли да ви помогне?

Челестина изкриви лице.

— Каза, че ще се срещнем на кораба му, закотвен на река Брента, и аз глупачката, му повярвах и отидох. Той не беше там, но беше изпратил приближените си. Тридесет и един пияни мъже.

Лаура преглътна мъчително.

— О, господи! Не!

— Напротив. Трентуно. Наказанието ми за това, че обичах сина му. Всички мъже, които се погавриха с мен през онази нощ, бяха събрани на кораба днес.

— Какво? — попита невярващо Лаура.

— Поканиха ги на „Бучентаур“. Аз се погрижих за това.

Лаура започна да разбира. Челестина беше променила списъка с поканите, като беше включила в него тридесет и едно нови имена. Имената на мъчителите си.

— Преди исках да ги убия един след друг, но това беше твърде опасно. Можеха да ме хванат, преди да си свърша работата.

— Разбирам. Но защо убихте другите?

— Защото така трябваше.

— И ги… обезобразихте.

— Така трябва да постъпваме с всички мъже. Даже с Гаспари, младия словослагател. Той нямаше нищо общо с мъчителите ми, но въпреки това узна силата на гнева ми. Представи си сцената, Лаура. Тридесет и един мъже, а аз бях бременна! Сигурна съм, че детето ми се роди гърбаво само заради онова, което изтърпях през онази нощ.

Лаура изпита дълбоко съчувствие към Челестина. И тя познаваше ужаса, безпомощността, унижението и безсилния гняв.

— Не разбирам защо наехте брави да ме убият, Челестина. Аз нямам нищо общо с вашия план.

— Ти отказа да използваш напитките и кремовете, които ти дадох.

В гърлото на Лаура се надигна гадене.

— Били са отровени…

— Да.

— Защо, Челестина? Та вие ми бяхте като майка!

— Защото не си замълча, Лаура. Аз бях обмислила много внимателно плана си и не можех да допусна някой да ми попречи. Ти непрекъснато задаваше въпроси и носеше новините на господин Кавали. А после… — Челестина въздъхна, очите й потъмняха. — Възникна проблем с Магдалена.

— Какъв проблем?

— Магдалена беше влюбена в теб.

— Тя ме обичаше като приятелка, Челестина, и… — Лаура млъкна, защото забеляза, че монахинята не я слуша.

— Такова хубаво бебе — прошепна замечтано тя, докато пръстите й милваха ножа. — При раждането все още не личеше гърбицата. Боже мой, той беше едно мило ангелче, изпратено от небето да облекчи страданията ми.

— Той?

Челестина кимна уморено.

— Синът ми. Само че аз не исках син, а дъщеря. Затова се погрижих да го превърна в момиче.

Лаура погледна ужасено острото ножче, припомни си другите жертви на Челестина и прозря страшната истина. Изпита неописуема болка и дълбока тъга по унищожения в зародиш живот на Магдалена.

— Да, той те обичаше — продължи да размишлява на глас монахинята. — Аз му отнех мъжествеността, но нямаше как да изрежа чувствата му към теб.

Лаура си спомни унищожените картини. Значи това не беше дело на едно ревниво момиче, а на полудял от мъка любовник.

— Челестина — проговори меко тя, — трябва да си вървя.

Очите на монахинята се проясниха.

— Не постигнах целта си. Съжалявам, но не мога да те пусна да си отидеш. Вече никой не бива да ми пречи.

Тя вдигна ножа и се хвърли срещу Лаура.

 

 

Демоните на страха гонеха Сандро по петите и той тичаше като безумен по улиците на Венеция. През целия си живот бе обичал този великолепен град. Но днес, тази нощ, Ла Серенисима беше страшно място. Град, родил една луда. Жената, която искаше да убие любимата му.

Божичко! Ами ако Лаура беше вече мъртва?

При тази мисъл Сандро ускори темпото. Още не, молеше се той, докато стъпките му отекваха по тъмните улици. Моля те, още не!

Той се втурна като вихър през портата на манастира, прекоси тихия двор и уплаши до смърт монахините, тръгнали на нощна молитва. Някои по-смели се опитаха да го спрат, но той ги подмина и изкачи на един дъх двата етажа.

След като прекоси безброй тесни ходници, той се озова пред вратата на Челестина. Знаеше, че ще я намери заключена, но въпреки това задърпа бравата.

Шумът от чупещо се стъкло и злокобните звуци на водеща се борба проникнаха навън.

— Лаура! — изрева той.

— Тук съм — отекна отчаяният й вик. — Помогни ми!

Сандро се хвърли срещу якото дърво. Нарани рамото си, но вратата издържа.

Той изруга яростно, спусна се надолу по стълбата и се изкатери по стената на сградата. Стигна до покрива с изранени пръсти и колене, с изтръпнали ръце. Наведе се над стръмния покрив и видя прозореца на няколко метра под себе си.

Не можеше да стигне до него.

Нямаше време за губене. Той затвори очи, хвана се за издадения перваз над прозореца, притисна брадичка към гърдите си и се преметна презглава.

Приземи се на пода в стаята с глух удар. Парчета стъкло от счупения прозорец се забиха в раменете му. Без да се бави, Сандро скочи на крака и видя, че Челестина е притиснала Лаура към стената. Острието на ножа беше насочено право към сърцето на младата му съпруга.

— Не! — изкрещя той и прескочи ниската работна масичка. Една лампа падна на пода. Пламъкът се плъзна по каменните плочки и облиза крака на близкия стол. Сандро протегна ръка и улови китката на Челестина. Изтръпналите й пръсти изпуснаха ножа. Парче сяра се запали и по стаята се посипаха искри.

Челестина изтръгна ръката си и избяга през огъня. Сандро прегърна останалата без дъх Лаура.

— Нищо ми няма — изплака тя, а после: — Челестина, не!

Сандро се обърна и видя как монахинята поднесе към устните си шишенце с цвят на кехлибар. Огънят в стаята се разгаряше и вече беше стигнал до края на расото й. Тя вдигна шишенцето в безмълвен тост и погълна наведнъж съдържанието му.

— Можете да си вървите — проговори с чужд глас тя. Макар и заобиколена от пламъци, изглеждаше съвсем спокойна. Хвърли шишенцето и то падна в краката на Сандро. — Погрижила съм се за всичко.

Треперещ, Господарят на нощта вдигна шишенцето. Помириса го и се потърси. Челестина беше погълнала достатъчно отрова, за да убие бик.

 

 

След седмица Лаура се усмихваше нервно на съпруга си. Устните й оформиха думите: „Обичам те“.

Сандро стисна ръката й, без да отмества поглед от подиума. В залата беше събран целият съвет, освен това присъстваха всички знатни хора на Венеция, пратениците на чуждите държави. Тук бяха и приятелите му.

Лаура тръгна напред, водена от мъжа си, като за кураж си припомняше сватбената си нощ. Кога бе станала негова жена? Нима преди цяла седмица? Никога нямаше да забрави как той я бе държал дълго в прегръдките си, как двамата плакаха заедно, а после се любиха така нежно, че тя отново се разплака.

Струваше й се, че са заедно от цяла вечност.

Ала въпреки силата на Сандро, въпреки искрените му уверения в любов и уважението, което четеше в погледа му, Лаура се страхуваше до смърт от явяването пред дожа.

Поканата прозвуча зловещо. Лаура не се съмняваше, че днес Сандро ще загуби всичко. Даже нейната любов, така страстна и чиста, нямаше да го спаси от наказанието. Сандро беше извършил престъпление, като се ожени за обикновена гражданка, и щеше да загуби благородническата си титла и всичките си длъжности.

Щеше да му остане само жена му.

Адриана, която също беше в залата, улови погледа на Лаура и й кимна окуражително. Младата жена беше вечната оптимистка. Лаура много искаше да й повярва, но умираше от страх, че един ден Сандро ще я намрази заради онова, което беше изтърпял заради нея.

Пътят до подиума сякаш нямаше край. Минаха покрай куртизанките на мадона де ла Рубия. Порция и Фиамета не можаха да сдържат радостните си сълзи. Флорио й намигна и се усмихна. Гуидо Ломбарди и дзафите стояха мирно, със свалени барети. Посланиците и патрициите я зяпаха с неприкрито любопитство. Най-после двамата стигнаха до подиума и се снишиха в дълбок поклон.

— Прочетох доклада ви, господине — заговори дожът.

Сандро кимна.

— Необикновена история, Ваша Светлост. Истинска трагедия.

— Кълна ви се, аз нямах представа, че баща ми е постъпил така жестоко с бедната жена. — Гласът на Грити трепереше от болка. — Когато се върнах от война, тръгнах да я търся, но ми казаха, че е постъпила в манастир и не желае да ме вижда. Всеки месец изпращах в манастира значителна сума, но никога повече не видях Челестина.

Той се покашля и гласът му укрепна.

— Искам всички да знаят, че онези тридесет и един мъже са наказани със заточение за престъплението си срещу невинната млада жена. Освен това конфискувах имуществото им и създадох фонд за защита на венецианските куртизанки. Знам, че това не е достатъчно и че съм закъснял с двадесет години. Но не мога да направя повече.

— Разбирам, Ваша Светлост. — Сандро се поклони дълбоко и мускулите на ръката му се напрегнаха. Лаура не можеше да сдържи треперенето си.

— А сега да говорим за вас, господине — продължи дожът. — И за необикновената ви женитба. Всички знаем, че се оженихте по любов, защото ни го доказахте по много убедителен начин.

Някой от събралите се избухна в тих смях и Сандро се изчерви.

— Явно съм проиграл личния си живот и достойнството си във всяко отношение. Може би някои от присъстващите тук ще се изненадат, но аз съм готов да го повторя още сто пъти — заяви той и Лаура стисна ръката му. — Аз обичам жена си.

— За да спазя закона, аз съм длъжен да ви лиша от благородническата титла. Разбирате ли, господине, не е редно да се жените за гражданка.

Лаура стисна здраво зъби. Какво ли изпитваше той сега, когато трябваше да се откаже от целия си досегашен живот, от мястото си в него? „Не ме мрази, Сандро, моля те, не ме мрази.“

Сандро очевидно предугади мислите й, защото каза:

— Аз излязох като победител от битката между любовта и честта, Ваша Светлост.

— Вярно е. Но постигнахте и друго, господине. Лаура вече не е гражданка. Смелостта, която прояви и която доказа с дела, я направиха благородница. Днес официално я обявявам за истинска и особена дъщеря на Републиката.

От всички страни се чуха изненадани викове, които преминаха в одобрителни ръкопляскания. Ръкопляскаха всички: художниците и куртизанките, патрициите и дзафите.

Лицето на Сандро блесна от радост. Той се наведе към жена си и я целуна с безкрайна любов. Шумът в залата се усилваше.

Аретино си проби път през навалицата.

— Вижте какво, сеньор Сандро, това е последният ви шанс. Готов съм да създам величествен епос със заглавие „Господарят на нощта“.

Сандро избухна в смях.

— Спестете си усилията, стари приятелю. Никой няма да ви повярва. — Той се усмихна на Лаура и я издърпа по-далече от тълпата. Оглушителният шум и оживлението изчезнаха и двамата се върнаха в собствения си свят.

— Колко е лесно да се живее със смях, когато съм с теб, карисима — каза тихо той.

Сърцето на Лаура беше препълнено с любов, гърлото я болеше и за първи път в живота си не беше в състояние да произнесе нито дума. Но това нямаше значение; предстояха им още много години съвместен живот, дълги златни лета на брега на Брента и безкрайни празници във Венеция. Двамата със Сандро бяха минали успешно през мрачните полета на опасността, но утрото беше дошло и тя беше на сигурно място в прегръдката на Господаря на нощта.