Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 18гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63(2009)
Разпознаване и корекция
Еми(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Сюзън Уигс. Господарят на нощта

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 2000

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-032-6

История

  1. —Добавяне

16

В деня на тържественото бракосъчетание на Венеция с морето Сандро седеше сам в голямата зала на палата. Погледът му беше устремен към зейналата паст на лъвската муцуна; беше намерил там важни новини, но нито една, която да има някаква връзка със заговора срещу дожа. Прелисти докладите, които един полицай му беше донесъл само преди минути — кражба на барут, вероятно за фойерверк; частен спор в Мерсерия; един стъклар от Мурано, който продаваше тайните на занаята на германците.

Сандро стисна ноздрите си с две ръце и се опита да се пребори с умората, която заплашваше да го надвие. Как да стигне до човека, който беше в основата на заговора? Хората му бяха претърсили всяко ъгълче на държавната галера; патрициите, които щяха да се качат на борда, бяха подложени на продължителни разпити. Никой, даже старите приятели на починалия дож, не участваше в заговор срещу живота на Андрея Грити.

Господарите на нощта бяха на всяка крачка, а във флотилията за церемонията беше разположена цяла армия. Скоро и Сандро щеше да се присъедини към тях, защото умираше от безпокойство. Следата на ужасните убийства водеше към днешното тържество.

По време на ежегодния спектакъл, който венецианците наричаха „Спозалицио дел Маре“, държавната галера излизаше в лагуната, придружена от безброй лодки, натоварени с благородници, богати търговци и членове на религиозни ордени. С много музика, песни, фойерверки и оръдейни залпове градът щеше да положи клетва пред морето, на което трябваше да благодари за съществуването и благосъстоянието си.

Макар да знаеше, че скоро трябва да тръгне, Сандро нямаше никакво желание да участва в празненството. Даже тази символична сватба щеше да посипе сол в раните му.

Той я бе загубил.

Може би завинаги.

От дълбочините на душата му се оформи смътен план. После израсна, разцъфтя, придоби живи измерения. Това беше единственото решение, което му оставаше.

Трябваше да се ожени за Лаура.

Тежестта на това последно решение го накара да потрепери. Ако се оженеше за Лаура, щеше да загуби чувството за чест, което го поддържаше жив. Ако се оженеше за Лаура, щеше да заживее с друг вид чест — щеше да обича искрено и да живее свободно, не от чувство за дълг. Той я желаеше със страст, която бе разрушила окончателно някогашните му убеждения.

Ако Лаура го искаше.

Обзеха го съмнения. „Не искам да се жениш за мен — бе казала тя във вилата. — Искам само да ме обичаш.“

Дали говореше сериозно? Преди това му беше казала, че не иска деца. Тя беше млада и здрава; той също не беше за изхвърляне, макар и в напреднала възраст. При честотата и силата на любовните им сливания беше твърде възможно тя да е забременяла.

Може би имаше и друга причина за отказа й. Пред нея имаше дълъг и интересен живот. Тя беше достатъчно умна да знае, че макар да се наслаждаваше на любовта със Сандро, един ден би могла да си намери друг мъж. По-млад.

Тази мисъл възпламени вътрешностите му. Нищо, даже цяла армия турци, не му беше вдъхвало такъв панически страх.

Тя го обичаше. Със сигурност го обичаше. Но дали беше готова да му отдаде бъдещето си?

Сандро се закле да го узнае колкото се може по-скоро. Беше готов да преглътне гордостта си, да се унижи, да я умолява, ако е нужно.

Изведнъж изпита странно умиротворение. През целия си живот се беше ръководил от строги правила, определени от семейството му, от военачалниците, под чиято команда се беше сражавал, от дълга си пред Републиката. Никога не беше правил нищо просто защото така е искал. Всички решения бяха взети вместо него: бракът, сделките, кариерата му като Господар на нощта.

Нито веднъж не го бяха попитали какво иска. Нито веднъж не си беше направил труда да се попита сам.

Сега го направи и отговорът запали огън в главата му. Щеше да се ожени за Лаура, даже ако това означаваше да се откаже от благородническата си титла. Високото му положение, богатството, поклоните и ласкателствата на подчинените не означаваха нищо за него, ако не можеше да има Лаура.

Реши да я посети след церемонията. Слава богу, тя си беше у дома, на сигурно място.

Той стана, за да се приготви за тръгване, и попипа камата, окачена на колана му. Стресна го тих, едва доловим шепот. Наостри уши и огледа внимателно голямото помещение.

Празно.

Тилът му настръхна и той се запъти към лъвската паст. Погледна вътре и видя смачкано листче хартия.

Когато прочете вестта, ръцете му затрепериха. „Лаура ще присъства на празника на борда на галерата. Спрете я, иначе ще умре с другите.“

Обзе го паника. В първия момент беше неспособен дори да мисли. След това изскочи като луд през страничната врата и се спусна по тясната стълбичка на улицата. Тъкмо когато стигна до отвора, на главата му се стовари нещо тежко и остро, кораво като желязо. Пред очите му затанцуваха звезди и той изкрещя от болка и гняв. Посегна към камата си, но бе улучен от втори удар. Третият го просна на стълбата.

— Не! — изохка безсилно той, когато пред очите му се спусна черен мрак. — Не сега…

 

 

Лаура гледаше към брега на Венеция, който бавно се отдалечаваше. Днес градът изглеждаше великолепно. По балконите цъфтяха цветя, вееха се пъстри копринени знамена, арката на Лидо беше покрита с флагове. От мястото й на голямата държавна галера островърхите палати приличаха на кукленски къщи от захарен памук.

След държавната галера плуваха безброй барки, по-малки галери, търговски корабчета, гондоли и десетки гребни лодки. Слънцето, което бавно слизаше към хоризонта, се отразяваше във водата. Денят беше прекрасен.

Не, не съвсем.

Лаура се опря на позлатения релинг. Никога не се беше чувствала така вътрешно празна. Сандро й липсваше толкова много, че чак я болеше.

— Хайде, малката, събери смелост — проговори мелодичен глас зад гърба й.

Тя се обърна и се усмихна с обич на Флорио. Днес певецът носеше великолепна дреха от синьо копринено кадифе със златни ширити. На рамото му беше закрепена траурна брошка. Под украсената с паунови пера барета се развяваше дълга къдрава коса.

— Какво има, Лаура? — попита загрижено той. — Имаш вид, като че се готвиш да скочиш в лагуната.

Лаура се опита да се засмее.

— Няма такава опасност, приятелю. Вече имам толкова много клиенти, че мога да рисувам без почивка до дълбока старост. — Тя беше застанала точно до една поставка за факли, но едва сега усети пронизващата миризма на катран и парафин.

— Защо тогава изглеждаш тъжна?

Флорио й беше приятел и притежаваше мъдрост. Можеше да му довери грижите си.

— Влюбена съм в Сандро Кавали.

Флорио подсвирна изненадано.

— В Господаря на нощта?

— Да.

Певецът разтърси русата си грива.

— В този стар досадник? Той е твърде консервативен за теб.

Лаура се засмя развеселено, защото само тя знаеше колко чувствителен и добър е в действителност Сандро Кавали.

— Той е съвършеният мъж за мен — обясни тихо тя. — Макар че не иска да го признае.

— Тогава трябва да го принудиш.

— Не знам как.

Флорио се изкиска весело.

— Прекара шест месеца в бордей и не знаеш как?

Лаура си припомни изпепеляващата страст, която бе опознала в обятията на Сандро. Споменът за разменените нежности я заля като топла вълна, но тя бе последвана от студена празнота.

— Не говоря само за любовното сливане, Флорио. В това отношение си подхождаме съвършено. Ние сме от различни класи.

Флорио застана до релинга, за да направи път на двама мъже в ливреи.

— По дяволите — промърмори той. — Този кораб е препълнен с Господари на нощта. — Помилва ръката на Лаура и продължи: — Приемам, че Сандро Кавали защитава собствеността си.

— Аз не съм негова…

От носа на галерата прозвуча сигнал. Факлоносците запалиха стотиците факли, които бяха окачени по стените на огромната галера. Очите на Флорио засвяткаха възбудено.

— Трябва да вървя. Идва ред на изпълнението ми, а веднага след това ще открият картината ти. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Може би някой ден и аз ще те помоля да ме нарисуваш.

Лаура се усмихна подире му, но когато мина покрай събраните на палубата благородници, духовни лица, Господари на нощта и монахини, веселото настроение я напусна. Андрея Грити и жена му седяха на високи столове под червения празничен балдахин. От двете страни бяха запалени дебели свещи в позлатени урни. На няколко метра беше стативът с покритата картина.

Когато дожът се надигна и заговори пред събраните благородници за изключителния талант на най-младата венецианска художничка, Лаура наведе смутено глава и в сърцето й се разля топлина. Повтаряше си, че в този момент би трябвало да тържествува, но вместо това изпитваше тъга. След днешния ден тя щеше да поеме по свой път и да се раздели завинаги със Сандро Кавали. Беше положила всички усилия да го обича истински, да стане част от живота му. И се беше провалила.

Помощникът на дожа се приготви да открие портрета. Флорио, застанал на носа на галерата, запя тържествен химн. Лаура затаи дъх.

Съзнаващ ролята си, младият момък свали платното с тържествен замах.

Множеството простена ужасено.

Лаура погледна творението си и изпищя от ужас. Без да обръща внимание на гневните гласове, които се надигнаха сред събралите се благородници, тя притисна ръце към стомаха си и заотстъпва назад, докато не се опря в релинга.

И тази картина беше унищожена. Портретът на сеньора Грити беше нарязан на парченца и набоден с нож.

Трепереща от ужас, мадона Бенедета повика художничката.

— Знаете ли нещо за това? — попита тихо тя.

— Не. — Устните й бяха мъртви, езикът й отказваше да се движи, цялото й тяло беше сковано от студ. — Кълна ви се, че не знам нищо, нищичко!

— Стражите на Андрея ще открият кой се крие зад това грозно дело, гарантирам ви — заяви твърдо мадона Бенедета. Един от помощниците на дожа отнесе унищоженото платно под палубата. — Съжалявам, Лаура. От днес нататък всичките ви платна ще бъдат охранявани ден и нощ.

Лаура благодари с няколко нищо незначещи думи, поклони се и побърза да се оттегли. Празненството продължи и много скоро повечето присъстващи забравиха зловещата гледка. Само Лаура нямаше да я забрави никога.

Въпреки че априлската вечер беше топла, тя трепереше с цялото си тяло. Магдалена беше унищожила портрета на сеньора Грити също както беше постъпила с останалите. Но защо, защо? От какво беше предизвикана безумната омраза, която я разяждаше?

Двете бяха приятелки от детинство. В последно време обаче пътищата им се разделиха. Въпреки това Лаура не желаеше да изложи на риск приятелката си. Най-добре беше да й поиска обяснение на четири очи и да открие какво я бе накарало да унищожи толкова скъпи и ценни картини. Може би Магдалена й завиждаше за приемането в Академията? Може би се отвращаваше от представата, че Лаура има любовник? Но, каквото и да беше, тя трябваше да се опита да я разбере.

Лаура изложи лицето си на хладния бриз. Чувстваше се ужасно притеснена в празничната одежда от копринено кадифе, обсипано с бисери. Отново закопня за дните във вилата, когато ходеше облечена като селянка и Сандро я прегръщаше под дърветата, докато идващият от реката бриз развяваше косата й.

Тя разтърси глава и изведнъж й се дощя да се махне оттук. Но къде можеше да се скрие от непоносимата болка, от дълбоката, изпепеляваща любов, която Сандро беше отблъснал?

Флорио запя баркарола и топлият му глас се понесе надалеч. Благородниците, изпълнили галерата, зашепнаха одобрително. Никога не бяха чували такъв ангелски глас.

— Ако на този препълнен кораб имаше достатъчно място, непременно щях да ви поканя на танц, мадона — заговори я един мъж, застанал наблизо.

Лаура се опита да му се усмихне, но само кимна сковано с глава. Мъжът беше красив, с малко груби черти, жълтеникави зъби и кръгли, пронизващи очи. Кадифената му наметка беше с протрити ръбове. Той свали шапка и се поклони.

— Моля ви, скъпа, не допускайте това позорно дело да ви развали вечерта.

— Аз изобщо не мислех за картината — отговори искрено тя.

— Много добре. Аз съм дошъл тук да се забавлявам. Преди повече от двадесет години бях в свитата на стария дож, бащата на Андрея. Знаете ли колко се изненадах, когато синът му ме покани на празника и видях много от другарите си от онова време?

Лаура му обърна гръб и се загледа към морето. Галерата беше заобиколена от множество гребни лодки, пълни с бедни младежи и девойки, които просеха от изисканите аристократи монети и храна. Тенорът на Флорио се издигна замайващо към потъмняващото небе. Миризмата на горящите факли беше непоносима; много скоро щяха да започнат фойерверките и оръдейните залпове. Нощта наближаваше, а нощта беше времето на Сандро Кавали.

Лаура копнееше поне да го зърне. Копнееше да чуе от устата му, че я обича и уважава. Но съзнаваше, че клетвата, която Венеция всяка година полагаше пред морето, щеше да бъде единствената, изречена през тази нощ.

 

 

Сандро се молеше да стигне навреме до галерата. Главата му бучеше, болката на върха на черепа беше непоносима. Мускулите му бяха напрегнати до скъсване. След като дойде в съзнание на тъмното стълбище, той не загуби нито миг да размишлява или да търси виновника; просто скочи в най-близката лодка и загреба към галерата.

„Бучентаур“ се издигаше величествено на хоризонта, целият в златни и червени светлини, претоварен с най-достойните хора на Венеция.

Никой от тях не подозираше, че е заплашен от страшна смърт.

Сандро се проклинаше, че не беше отгатнал истината по-рано.

По дланите му се образуваха мехури и започнаха да се пукат. Без да обръща внимание на адското парене, той продължи да гребе. Залязващото априлско слънце изгаряше тила му, но той не забелязваше нищо. Знаеше само едно: трябва да стигне по-бързо до галерата.

Корабът беше само на сто метра. По релинга бяха наредени факли, от които се издигаха гъсти кълба дим.

Лодката на Сандро се сблъска с една гондола и се разлюля застрашително. Без да каже нито дума на ругаещия гондолиер, Сандро продължи пътя си, като машина, тласкана от мускулна сила, пот, страх и решителност.

„Защо?“ — питаше се непрестанно той, въпрос, който отдавна дълбаеше в съзнанието му. „Защо не се сетих по-рано?“

Всеки удар на греблото носеше ново убедително доказателство. Променената програма на печатаря, която съдържаше имената на мъже, които дожът не можеше да си спомни да е поканил. Тези мъже трябваше да умрат. Последните думи на убиеца в болницата. Той се бе опитал да насочи вниманието на Сандро към заговора, към намерението на заговорниците да взривят кораба. И накрая доказателството, което беше получил само преди няколко часа: кражбата на барут.

Предупреждението, пуснато в лъвската паст, допълни картината.

Трябваше по-рано да прозре пъкления план. Ала мъчителната любов към Лаура обърка духа му и не му позволи да разсъждава разумно и трезво. Сигурно ударът по главата беше прояснил мозъка му.

До галерата оставаха по-малко от петдесет метра. Една-единствена мисъл блъскаше като с чук в главата му: някой се готвеше да взриви „Бучентаур“ с всичките му пътници.

По-късно щеше да се пита кой беше измислил този хладнокръвен план и кой го бе нападнал на стълбата. В момента можеше само да се моли да стигне навреме до галерата.

Вече започваха да палят фойерверките, чуваха се и артилерийски залпове. При всяка експлозия Сандро присвиваше очи и се привеждаше към греблата. Невероятно красив мъжки глас пееше баркарола.

Най-после лодката му се удари в корпуса на галерата. Той грабна едно от огромните гребла, вкопчи се в него и се изтегли нагоре, без да обръща внимание на ядните ругатни на гребеца. Ала съседното гребло направи широк замах, удари го и го запрати в лагуната.

Студена солена вода проникна в очите му и опари раната на главата. Сандро изскочи на повърхността и пое дълбоко въздух. За голямо забавление на хората в близките гондоли и лодки, той сграбчи отново греблото и бързо се изтегли нагоре. Този път успя да стигне до корпуса на кораба. Напъха единия си крак в дупката за греблото, хвана се за релинга и се прехвърли на палубата.

Посрещнаха го възмутени погледи. Без да се извини за мокрите си дрехи, Сандро се изправи на крака и изкрещя като безумен:

— Веднага напуснете кораба! Скоро ще полетите във въздуха!

Никой не се помръдна. Дожът и жена му размениха изумени погледи.

— Вие май окончателно загубихте разума си, господине? — попита ледено дожът.

Сандро се огледа отчаяно за Лаура. Над лагуната падаше здрач. Стотици хора се блъскаха на палубата. Къде беше Лаура?

— На кораба е скрит експлозив — продължи отчаяно той. — Трябва веднага да се махнете оттук. Не знам кога ще експлодира, но…

— Къде виждате експлозив, господине? — попита все така ледено дожът.

Сандро изскърца със зъби и прекоси палубата, като шляпаше оглушително с мокрите си ботуши.

— Не съм сигурен. Аз…

Той млъкна, защото не биваше да губи време в празни спорове. Добре облечените патриции нямаше да рискуват скъпите си дрехи, като скочат във водата. Единственият му шанс беше да намери експлозива и да го хвърли в морето.

Миризмата на напоена с парафин факла го удари право в носа. Смъртта на човека, който отговаряше за осветлението на галерата, изникна в ума му. Едва сега разбра причината: заговорниците го бяха заместили със свой доверен човек.

— Факлите! — извика той и се втурна към най-близката. Хвана я за дръжката и я метна във водата. На мястото, където беше закрепена факлата, се появи тлеещо парченце въже. Цокълът на поставката изглеждаше от масивно дърво, но всъщност беше от гипс и започна да се рони между пръстите му.

Сандро отстъпи крачка назад и изрита поставката с все сила. Цокълът се разпадна. На палубата се посипа дъжд от черен барутен прах.

Застаналите наблизо благородници зашепнаха уплашено.

— Добре се справихте, господине — отбеляза спокойно дожът. — А сега, след като свършихте тази работа…

— Не съм свършил — прекъсна го рязко Сандро и се хвърли към следващата факла, метна я в морето и разтроши напълнената с барут поставка. После хвърли гневен поглед през рамо.

— Помогнете ми, по дяволите!

Благородници и Господари на нощта свалиха бързо дрехите си. Две дузини мъже се спуснаха към позлатените релинги и започнаха да обезвреждат бомбите. Сандро заповяда на една от групите да слезе долу и да претърси долната палуба.

Най-после той видя Лаура на носа и се хвърли към нея. Докато тичаше, очите му поглъщаха жадно великолепната пурпурночервена одежда, шапчицата от златен брокат, тъмната мантия на косата, която падаше свободно по гърба. Дори ако досега не я обичаше, днес щеше да се влюби в нея с цялото си сърце.

— Искам веднага да напуснеш кораба — извика той.

— Не. — Тя тъкмо измъкна фитила от поредната поставка, при което смъртоносният барут почерни ръцете й. Флорио, който не се отделяше от нея, се бореше със съседната факла.

Сандро стисна зъби, за да не изкрещи.

— Направи го, Лаура. Ела, аз ще ти помогна…

— Няма да се махна, Сандро. Не можеш да ме принудиш.

Паниката на борда беше неописуема. Някои мъже работеха трескаво, но други само кършеха ръце и се вайкаха. Жените пищяха истерично. Джамал, който беше в една от близките лодки, се качи на борда и се включи в гасенето на факлите. А те бяха стотици. Животът на знатните пасажери беше в ръцете на Сандро. Най-после всички факли бяха угасени. Корабът се потопи в пурпурната вечерна светлина. Сандро усети как по вените му се разля облекчение, подобно на топло вино.

Само след секунди обаче Лаура се вкопчи в ръката му и пошушна ужасено:

— Сандро, дожът!

Дожът и съпругата му продължаваха да седят на кърмата под червения балдахин. Двете огромни свещи в украсените със злато урни догаряха.

— Велики боже!

Сандро се хвърли като луд към кърмата. Трябваше да си пробива път през паникьосаното множество. Разбута настрана патрициите, духовниците и монахините, без да го е грижа за ядните им проклятия. Една графиня, която не можа да се отдръпне достатъчно бързо, се строполи на палубата.

Сандро извика предупредително, но никой не му обърна внимание. Трябваше да обезвреди последната и най-голяма бомба. Когато хвърли поглед назад, той видя, че Джамал и Флорио го следваха по петите.

Слабите пламъчета на свещите разпръскваха весели искри, които танцуваха по подложките. Сандро изтръгна чашата с вино от ръката на един гост и изля съдържанието й върху едната поставка. Фитилът изсъска протестиращо и продължи да гори.

Сандро изруга вбесено и обгърна с две ръце позлатената урна, която имаше големината на бъчва. В мислите си виждаше как бомбата избухва, как го разкъсва на парченца, които се посипват в морето — празнично ядене за рибите и морските птици.

Урната беше дяволски тежка. Фитилът разпръскваше искри в очите му. Джамал и Флорио вдигнаха другата поставка и я понесоха към релинга.

— Побързай! — заповяда си Сандро и изрева гръмогласно: — Помогнете ми, за бога!

Дожът изглеждаше вцепенен от изненада. Сандро се закашля мъчително, защото миризмата на сяра го удари в носа, вдигна с нечовешки усилия урната и я понесе към релинга. Миризмата на подпален барут беше вледеняваща. Само няколко секунди и…

Урната се заклати застрашително и падна във водата. Още по време на падането бомбата избухна с оглушителен трясък.

Морската вода се разплиска на всички страни, издигна се огромен фонтан, който заля палубата. Студената вода удари Сандро в гърдите и го събори на дъските. Корабът се разлюля, сякаш бе улучен от Божията ръка, и се отмести настрана.

Виковете и писъците замряха, на палубата се възцари гробно мълчание. Една чайка изкрещя гневно — обвиняващ, нищо неподозиращ вик към небето.

Сандро се опря на релинга и се изправи бавно, макар че всичките му мускули пареха непоносимо, а коленете му бяха съвсем омекнали. Обърна се тъкмо навреме, за да види Лаура, която летеше към него като вихър, настъпи все още ругаещата графиня и прескочи няколко преобърнати пейки, за да се хвърли в прегръдката му.

Никой не смееше да проговори. Лаура се притисна до гърдите на Сандро и на лицето й грейна облекчена усмивка, която сияеше като звезда. Златната шапчица беше паднала на гърба и косата се развяваше от лекия вятър.

Той простена задавено и я заключи в обятията си. Зарови лице в косата й, после вдигна лицето й към своето.

— Господи, Лаура, за малко не те загубих…

— Ти мен? О, любов моя, какво щеше да стане, ако аз те бях загубила?

— Щеше ли да тъгуваш? — попита тихо той.

Тя сложи ръце на бузите му.

— Много добре знаеш отговора.

— Дойдох да те попитам нещо.

Тя огледа смутено множеството, което ги зяпаше любопитно.

— Тук? Сега?

— Нека си зяпат. — Сандро зарови пръсти дълбоко в копринената топла коса. — Искаш ли да станеш моя жена, Лаура? — Думите бяха произнесени бързо и трескаво. Без да обръща внимание на смаяните слушатели, той продължи да говори. Портретът му висеше в Академията, защо сега да не разкрие душата си? — Моля те, Лаура, стани моя жена. Знам, че съм само един стар войник, че отдавна съм се разделил с младостта, но се кълна, че ще уважавам професията ти, ще те оставя да рисуваш…

— Не говори повече. — Лаура говореше като нетърпеливо дете и смелостта го напусна. — Каза ми всичко, но не чух най-важното.

— Господи, Лаура, ако ме отблъснеш, аз ще…

— Ти ме обичаш, нали? — Тя погледна в изуменото му лице и се засмя щастливо. — Така си и мислех! И кога разбра, че ме обичаш, Сандро? Защо не ми го каза веднага?

Той сложи край на въпросите й с дълга и безкрайно нежна целувка, която имаше вкуса на морската вода, която бе проникнала до костите му, и на отчаянието, което го бе довело тук. Застаналите наблизо дами въздъхнаха сърцераздирателно. Сандро отдели устните си от нейните и й се усмихна с цялата си нежност.

— Не ти го казах, само защото ти не ми даде възможност, карисима.

Той отстъпи крачка назад и прегъна коляно. Още дузина жени въздъхнаха с мъка, но Сандро виждаше само Лаура: влажната рокля, огряна от лъчите на залязващото слънце, тъмния ореол на косата, обкръжаваща лицето на любимата жена. Сега щеше да положи живота си в краката й.

Той взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Вярно е, Лаура. Аз те обичам.

Признанието беше последвано от одобрително мърморене, но Сандро видя само реакцията на Лаура. Лицето й просветна от радост и тя избухна в сълзи.

Сандро стана, прегърна я и пошепна в ухото й:

— Нима това е катастрофа?

— Не. Разбира се, че е катастрофа. О, Сандро, не знам какво да кажа! — Тя сложи ръце на бузите му и го погледна право в очите. — Толкова се старах да не искам всичко от теб. Но не можах, разбираш ли, не можах. Исках те целия. Исках да ми дадеш всичко, да не оставиш нищо за себе си.

Той целуна сълзата върху копринената буза.

— Аз ще ти дам всичко, Лаура, повярвай ми. — В очите й блесна недоверие и това я направи още по-прекрасна. Сандро се засмя. — Ще ти даря деца, ако иска Бог. Ще те даря с лениви дни под сянката на маслиновото дърво и дълги зимни нощи, когато ще си в прегръдките ми и ще седим пред камината. Ако желаеш, ще украсявам косите ти с венци или ще танцувам за теб върху бъчва с вино.

Лаура се засмя несигурно.

— Ти жертваш всичко, което ти е скъпо, Сандро. Благородническата титла, положението си в съвета…

Той сложи пръст на устните й.

— За да имам теб, съм готов да се откажа от безсмъртната си душа.

Сандро съзнаваше, че е луд, безумец; искаше му се лудува като момче, да извърши всички грехове, за които по-рано беше твърде скован и горд.

— Най-важното е дали можеш да живееш с това бъдеще или не — пошепна Лаура.

— Слушай, мила — отговори той и сведе глава да я целуне, — най-добре е да се венчаем още преди да е изгряла луната.

Когато устните им се сляха, любовта избликна като фонтан и той разбра, че е взел правилното решение. Тя се вкопчи в него. Устните й бяха сладки, топли и мамещи, изпълнени с обещания, които правеха всичко друго незначително.

В далечината прозвуча весела музика, последвана от прекрасен тенор. Флорио отново издигна гласа си към небето, за да прослави една любов, толкова силна, че Сандро не се побоя да я обяви пред половината град. След малко Лаура се изтръгна от ръцете на любимия си и го погледна почти плахо.

— О, Сандро. Иска ми се да взема този миг и да го заключа някъде, за да не го забравя.

Той се усмихна — глупава, щастлива усмивка, която го направи с години по-млад. Хората отново започнаха да говорят, да се смеят, да пеят и да танцуват.

— Дълго време ще помним този празник! — извика някой.

Лаура се засмя и сърцето й беше пълно с любов. Зави й се свят от облекчение. Все още не можеше да повярва в щастието си. Сандро я побутна и тя видя, че дожът им маха да се приближат. Двамата пристъпиха напред. Дожът и съпругата му станаха да ги посрещнат, което беше рядка чест.

— Сеньор Сандро — заговори тържествено дожът, — нямам думи да ви кажа колко съм ви благодарен.

— Опасността е отстранена — отговори сериозно Сандро, — но все още не сме намерили убиеца.

— Сигурна съм, че ще го заловите — отговори с мека усмивка Бенедета Вендрамин. — Ние имаме пълно доверие в нашия Господар на нощта.

Дожът повика също Джамал и Флорио. Подари на Джамал разкошен накит от огромен рубин, обграден с перли, като го свали от огърлицата на шията си. Джамал прие подаръка с дълбок поклон. Жена дари Флорио със сапфирена брошка. Закачи я на кадифената му одежда и го целуна по бузата.

— Даниеле щеше да се гордее с вас.

Флорио преглътна мъчително.

— Така ми се иска да беше жив днес…

Грити поглади брадата си и погледна Сандро.

— Вашето възнаграждение…

— Ваша Светлост, аз изпълних дълга си и нямам нужда от награда. — Сандро се приведе, целуна Лаура по бузата и слезе на палубата на гребците, за да се увери още веднъж, че всичко е наред.

Лаура остана сама пред дожа и съпругата му. Чувстваше се ужасно неловко. Направи реверанс и беше освободена. Какофонията от гръмка музика и оглушителни фойерверки кънтеше в ушите й. Когато се обърна, видя насреща си Магдалена.

Зарадвана, Лаура отвори уста да поздрави приятелката си, но като видя какво стискаше в двете си ръце Магдалена, не можа да отрони нито дума.

Два стъклени стилета, по един във всяка ръка.

Без да поглежда настрана, Магдалена се промъкваше напред, силно приведена, което подчертаваше още повече гърбицата й. Очите й святкаха злобно. Очевидно не забеляза Лаура; цялото й внимание беше устремено към дожа.

— Магдалена! — поиска да извика Лаура, но от устата й излезе само ужасен шепот.

Забравили ужаса, гостите празнуваха и никой не забелязваше какво се готви. Никой не обърна внимание на облечената в черно фигура, която се канеше да прониже смъртоносно Андрея Грити.

Без да мисли, Лаура се хвърли върху Магдалена. Блесна стъкло и тя усети пареща болка в китката. Шумът привлече вниманието на Джамал, той скочи светкавично и застана пред дожа, за да го защити. Десницата му се протегна към Лаура и я издърпа на безопасно място.

— Стражи! — извика един стреснат гост.

Войниците се втурнаха от всички страни, за да хванат убийцата. Лаура трепереше с цялото си тяло. Магдалена, приятелката й от детството, беше направила опит да убие господаря на Венеция. Стражите я заобиколиха предпазливо, защото вторият стилет все още беше в ръката й. Бледото й лице се вкамени, тя вдигна хладното оръжие и го насочи със спокойни ръце право срещу сърцето си.

— Не! — изпищя Лаура, откъсна се от Джамал и се хвърли към Магдалена.

Ала закъсня. Смъртоносното острие прониза дрехата на Магдалена и се заби в тялото й. Тя изцъкли очи и се свлече на дъските.

Лаура падна на колене, взе главата на Магдалена в скута си и я залюля като бебе. От раната пръскаше кръв и напояваше черното расо. Покривалото на главата й падна и откри тънките й коси.

— Боже мой, Магдалена — пошепна задавено Лаура и горещите й сълзи опариха лицето на умиращата. — Какво направи!

— Всичко… свърши. — Магдалена говореше едва-едва. — Не исках да те нараня… Винаги съм те обичала…

— Но защо, Магдалена, защо? — Лаура съзнаваше, че смъртта е близо, и искаше да чуе истината. — Моля те, трябва да знам.

— Трябваше да го убия…

— Дожа Грити?

Магдалена примигна и погледът й помътня.

— Той ми е… баща.

Лаура не чу ужасените викове и невярващия шепот на събралите се гости. Усети, че Сандро е застанал зад нея, но цялото й внимание беше приковано върху изстиващото лице на приятелката й. Магдалена изохка задавено, изведнъж изхълца силно и спря да диша.

Лаура гледаше като замаяна мъртвото лице и се опитваше да се пребори с напиращата истерия. Когато се овладя достатъчно, за да заговори, тя вдигна глава и срещна измъчения поглед на Андрея Грити.

— Вярно ли е? Вие ли сте бащата на Магдалена, дъщерята на Челестина?

— Челестина?! — От очите на дожа потекоха сълзи на отчаяние. — Сигурно е така.

Бенедета скри лице в ръцете си.

— Преди много години бяхме… любовници. После Челестина отиде в манастир и вече не я видях. Кълна се в Бога, нямах представа, че имам дете от нея.

Сандро взе от ръцете на Лаура мъртвото тяло и го положи внимателно върху дъските. После я издърпа да стане и я притисна до гърдите си.

— Как е възможно да не ви е казала, Андрея?

Грити се взираше с мрачно съжаление в обезобразеното тяло на детето си.

— Тогава бях кондотиер. Вие знаете, Сандро, нали се биехме рамо до рамо. Отсъствах от Венеция почти година, сражавах се в Кипър, на остров Корфу, в Равена. Но не мога да разбера защо е искала да ми отмъсти сега, след толкова години…

— Аз ще разбера — отговори решително Сандро.

Един свещеник се наведе над трупа, затвори очите му и произнесе последната молитва.

— Всичко свърши — прошепна нещастно Флорио, разкъсван от тъга заради безсмислената смърт на момичето и от бесен гняв заради онова, което Магдалена беше сторила на Даниеле.

— Да — отговори с пресекващ глас Лаура и вдигна замъгления си от сълзи поглед към Сандро. — Всичко свърши. — Тя потрепери и добави с измъчен шепот: — Някой трябва да каже на Челестина.