Сюзън Уигс
Господарят на нощта (15)

15

— Джамал смята, че трябва да започнем търсенето от площад „Сан Марко“ — обясни Ясмин.

Лаура се изправи и нетърпеливо зачака леката лодка да спре на кея пред големия византийски площад. Величествената камбанария и крилатите лъвове на Сан Марко се издигаха в цялото си великолепие над развълнуваното множество. Минаваше някаква процесия; Лаура разпозна украсения със златни ресни чадър, който бяха разпънали над дожа. Това се правеше при всяко негово излизане, независимо от времето.

— Защо точно тук? — попита сърдито тя и скочи от лодката.

Лодкарят, който още не беше вързал въжетата, изруга сърдито.

След няколко минути тя получи отговор на въпроса си и този отговор беше страшен.

Тя се смеси с навалицата и си проби път към подскачащия червен чадър на дожа. Две дълги редици стражи вървяха от двете страни на главата на Републиката. Носилката беше заобиколена от държавните инквизитори. Следваха ги девет членове на съвета. Десетият вървеше най-отзад, ръцете му бяха вързани отпред.

— Сандро! — прошепна с болка Лаура, полузадушена от любов и съчувствие. Не можеше да понесе гледката на умореното, напрегнато лице, угасналите очи, кървавите ивици, която камшикът беше оставил по гърба му. Копринената риза беше напоена с кръв. — Господи! — проплака измъчено тя. — Какво са му направили?

Едрият мъж с месарска престилка, застанал до нея, смръщи чело.

— Сега ли си дошла?

— Да. — Тя се опита да пробие редиците на стражите, които не допускаха множеството до процесията, но един грамаден войник я задържа.

— Закъсняла си — продължи месарят и лицето му потъмня от възмущение. — Интересното свърши.

— Кое беше интересното? — попита страхливо Лаура.

— Бичуването. — Месарят изтри ръце в престилката си. — Господарят на нощта не издаде нито звук. Стоеше като статуя и се взираше Бог знае къде. — Мъжът поклати глава. — Градът е възмутен, защото господин Кавали е бил винаги добър с нас. Той беше единственият, който заставаше между простите граждани и благородниците.

— Щом всички са възмутени, защо не правят нищо? Защо не го защитят, защо не протестират?

— Срещу онези? — Месарят посочи мрачните войници, въоръжени с копия и мечове. — Как да протестираме?

Сърцето на Лаура се късаше от болка. Тя се хвърли отново към процесията, но месарят я задържа.

— Излишно е. Не се излагай на опасност. Водят го в габията.

— Искат да го затворят? — В гърлото й се надигна гадене. Припомни си краткото си пребиваване във влажния мрак и се потърси от отвращение. Колко ли време щяха да го държат там?

— Не! — изпищя тя и отчаянието й даде сила. Този път успя да пробие редиците на стражите. Знаеше, че не може да помогне на Сандро, но не бе в състояние да стои така и да гледа как го унижават пред очите на града, който беше всичко за него.

Тя се плъзна настрана, за да избяга от ръцете на ядосания войник, и излезе смело пред дожа.

— Веднага им заповядайте да спрат! — изкрещя тя.

Андрея Грити я погледна с хладен гняв. Сандро изруга. Двама мъже се хвърлиха към нея и посегнаха да я уловят.

— Пуснете ме! — изсъска ядно тя и мъжете отстъпиха. — Забравихте ли ме вече, Ваша Светлост?

Дожът я погледна с присвити очи, после се обърна към съветниците си, за да потърси помощ.

— Последния път, когато постъпихте несправедливо със Сандро Кавали, излязох в негова защита — обясни бавно и отчетливо Лаура. — Той е посветил целия си живот на сигурността и благото на Венеция. Защо се отнесохте така жестоко с него?

— Жената е права — извика някой и Лаура позна месаря. Надигнаха се и други гласове и множеството се раздвижи заплашително.

Сандро гледаше Лаура с безизразно лице. В този момент тя забрави изпълнените с омраза думи, които беше хвърлил в лицето й в нощта на изчезването си. Закле се пред себе си, че ако може да облекчи болката му, цял живот ще понася безропотно капризите му.

— Не се меси, Лаура — прошепна дрезгаво той.

— Млада госпожице, ще платите скъпо за безсрамието си — заговори дожът. — Господин Сандро наруши закона.

— Ваша Светлост! — Гръмкият глас на Пиетро Аретино отекна над главите на тълпата. Следван от Тициан и Сансовино, както и от някои членове на Академията, грамадният поет си пробиваше път през множеството. Зад тях идваше драпирана в червено носилка, в която седеше съпругата на Андрея Грити. До нея вървеше Адриана, устремила поглед в баща си. От очите й капеха горещи сълзи.

— Велики княже — заговори Тициан с почтителността, която клиентите му ценяха извънредно високо, — не бива да затваряте най-новия член на Академията.

Коленете на Лаура омекнаха.

— Значи ли това, че… аз…

Тициан се засмя тържествуващо.

— Да, маестра. Последната картина убеди всички скептици. Портретът на Господаря на нощта.

Лаура го погледна объркано.

— Картината изчезна от студиото ми.

— Вече я видя половин Венеция — увери я Джакопо Сансовино. — А другата половина гори от нетърпение да го стори.

— Картината е изключителна — потвърди жената на дожа и слезе от носилката. Бенедета Вендрамин Грити говореше на мъжа си, но проницателният й поглед обхождаше лицето и фигурата на Лаура. — Не смей да посягаш на тази прекрасна художничка, Андрея. Смятам още сега да й възложа първата поръчка.

Мислите на Лаура бяха в пълен хаос. Джамал се оказа прав. Сандро беше рискувал гордостта и свободата си, за да подпомогне избора й в Академията.

Безкористното му дело разкъса сърцето й.

— С ваше позволение, княже — обади се Аретино.

Грити кимна с глава и му позволи да се приближи. Поетът се наведе и пошепна нещо в ухото му.

Дожът пребледня. Отвори уста да каже нещо, но не можа. След няколко секунди се овладя и извика на стражите:

— Веднага освободете Сандро Кавали!

* * *

Когато застана пред вратата на чистата, скромна къща в Мерсерия, Сандро се почувства зле. Държеше се като болен от любов обожател. След случилото се на площад „Сан Марко“ бяха минали осем дни. Осем богати на събития, мъчителни дни.

Дожът го отведе в палата, обсипа го с похвали и подаръци и го помоли отново да заеме мястото си и да поведе Господарите на нощта.

Защо, беше попитал Сандро, който знаеше, че Андрея Грити не се ръководи от приятелство, нито от съчувствие.

Оказа се, че причината е била страх. Именно страхът беше накарал дожа да отмени заточението.

Докато Сандро живееше спокойно в извънградското си имение, Грити се беше убедил във вината на Адолфо. Сега стана ясно, че се е излъгал. Миналата нощ беше извършено още едно убийство. Жертвата беше обикновен работник от корабостроителницата в Арсенала.

Значи трябваше да стане убийство, размишляваше мрачно Сандро, за да накара дожа да отмени заточението ми.

През седмицата Сандро нямаше време за Лаура. Тя му изпращаше по няколко писма дневно, идваше лично да го види, но той беше наредил на помощниците си да я отпращат. Не искаше благодарността й.

Лудостта беше свършила; тя бе постигнала целта си и сега беше член на Академията, а той бе поел отново ролята, която му пасваше като стар ботуш.

Макар че имаше една голяма разлика.

Той не беше същият човек, водил живота, делата и службата си като добре смазан часовников механизъм. Новият Сандро Кавали изпитваше болка и страст, веселие и тъга, радост и мъка. Лаура му бе разкрила богат свят от чувства и въпреки че се върна към добре подреденото си, трезво съществуване, познато от недалечното минало, той не можа да го забрави.

В продължение на осем дни си бе внушавал, че може да живее без нея. Но тази сутрин, докато стоеше до прозореца и следеше с поглед птичите ята над лагуната, които се носеха волно с позлатени от слънцето крила, разбра друго. Обърна се към спартанската си закуска от сух хляб, кораво сирене и разредено вино и си спомни как Лаура лежеше гола в леглото и поглъщаше с наслада фурми от Смирна и мед от кошерите в имението.

В този момент намери решението. Не беше нужно да живее без нея.

За да си вдъхне смелост, той си припомни писмата и посещенията й.

 

 

Букетчето в ръката му беше лепкаво. Не можеше да повярва, че наистина й носеше цветя. Откакто беше видял Лаура за първи път, той вече не беше предишният.

Сандро почука силно на вратата и дъхът му спря. Млада слугиня му отвори и го пропусна да влезе.

Я виж ти, Лаура имаше слугиня. Много бързо беше уредила новото си домакинство.

— Маестрата е в ателието си — обясни момичето. — И не желае посещения.

— Сигурен съм, че мен ще приеме — отговори хладно Сандро и мина покрай нея. В края на коридора се виждаше заляна от слънцето зимна градина.

Лаура стоеше зад статива си, поставен в средата на помещението, изпълнено с бои, четки и платна. Светлината влизаше свободно през отворения стъклен покрив. На работната маса бяха натрупани скици на Бенедета, съпругата на дожа. Всичко, което се виждаше от Лаура, бяха чифт боси крака, които се движеха непрекъснато, и омазаният край на полата й. Докато работеше, тя си тананикаше някаква мелодия.

Заля го вълна от нежност, последвана от панически ужас. Лаура изглеждаше напълно доволна, докато той едва не умря от копнеж по нея.

Сандро се покашля смутено. В същия миг през вратата към градината нахлу малкото черно-кафяво куче Фортунато, изръмжа заплашително и впи зъби в десния му ботуш. Обичайната жертва.

— Фортунато! — Лаура издърпа кучето и го мушна под мишницата си. — О, господарю, не бива да го предизвиквате така.

Сандро хвърли гневен поглед към побеснялото от гняв животинче.

— Исках да ви кажа, че получих писмата ви — започна той и веднага се прокле за скованата церемониалност на гласа си.

Лаура пусна кучето в градината и затвори вратата, без да обръща внимание на ядния му лай. После забърза към Сандро като възбудено дете. Косата й беше небрежно вързана с шнур, лицето и ръцете бяха омазани с бои. Никога не беше изглеждала така красива и плашещо млада. Сандро никога не беше изпитвал такова напрежение. В същото време изтощението му заплашваше да вземе връх; гърбът му още пареше от ударите с камшик.

Лаура го прегърна, вкопчи се в него, обсипа с целувки брадичката и бузите му, слезе надолу към шията, зарови се под яката. Преди няколко седмици Сандро щеше да се опасява, че дрехите му ще се изцапат с боя; днес дори не помисли за това. Той имаше достатъчно дрехи, но Лаура беше само една.

Отдели се внимателно от нея, опитвайки се да отрече неизказаната си радост от новата среща, и й подаде букетчето.

— За теб е. Боя се, че малко посмачка карамфилите, но…

— Ти се шегуваш, нали? — Тя взе цветята, зарови лице в тях и вдъхна дълбоко сладкия им аромат.

— Да се шегувам? — попита сковано той. — Това е под достойнството ми.

Лаура се засмя щастливо и вдигна лице.

— Може би, но явно не е било под достойнството ти да ми донесеш цветя. Оценявам високо този благороден жест.

Бог да ми е на помощ, помисли си Сандро.

— Мисля, че трябва да изкажа и няколко благопожелания — продължи все така сковано той. — Или не?

— Аз си ги отправям всеки ден от една седмица насам. — Тя разпери ръце и се завъртя в кръг. — Виж какво имам, Сандро! Сеньора Грити нае тази къща специално за мен, с три слугини и достатъчно пари, за да си купя материалите, от които имам нужда. Тя иска да имам всички удобства, докато работя над портрета й.

— Много се радвам.

— И за всичко това трябва да благодаря на теб! След като се скарахме и особено когато открих, че картината е изчезнала, аз се уплаших от най-лошото. Мислех си, че си я унищожил. Дори насън не бих помислила, че ще направиш такава жертва.

„За теб бих направил всичко.“

Той се постара да се усмихне непринудено.

— Оказа се, че не е чак толкова лошо да вися гол на стената на галерията. Изтърпях няколко шеги, но те бяха безобидни. — Той реши, че е по-добре да премълчи пороя покани от венецианските дами, които явно горяха от желание да го опознаят по-отблизо. Огледа уютното помещение и заключи: — Ти получи онова, което искаше.

— Да. — Съгласието й не беше особено въодушевено. — Защо идваш едва сега?

„Защото ме беше страх.“

— Имах работа.

Лаура се опря на масата и го погледна втренчено.

— Станало е още едно убийство, нали?

Кръвта замръзна във вените му. Искаше да я предпази от този ужас.

— Да — отговори глухо той. — Откъде знаеш?

— Тъй като не мога да направя и крачка, без Гуидо да тръгне след мен, стигнах до извода, че отново се занимаваш със заговора. — Тя потърка ръце, сякаш изведнъж й беше станало студено. — Убийството е същото като предишните, нали?

Грозната картина се появи отново пред очите му и той кимна мрачно. За учудване на хората си този път беше отишъл лично в дома на жертвата, за да съобщи на близките. Беше изслушал писъците на младата вдовица, плачовете на двете малки деца. Семейството беше останало съвсем без средства. Преди да обикне Лаура, нямаше да има смелост да преживее тъгата на близките.

— Коя е жертвата? — попита Лаура.

Ако не й кажеше, тя щеше да разпита чужди хора и пак да научи, каквото искаше.

— Името му е Солони. Работел в Арсенала, на корабите. Когато го убили, тъкмо правел факлите, които ще осветяват държавната галера при церемонията следващата седмица.

Сандро беше абсолютно сигурен, че мястото на престъплението не беше случайност. Всички жертви имаха някаква връзка с дожа. В този момент полицаите претърсваха огромната държавна галера сантиметър по сантиметър.

— Значи Адолфо не е убиец? — попита с треперещ глас Лаура.

— Не. Когато е станало последното убийство, той е бил в габията.

— Имаш ли предположение, кой може да бъде?

— Не. — Но Сандро усещаше, че развръзката наближава. Беше забелязал светлинка в тунела. Започваше да разбира атентатора, усещаше студеното задоволство от убиването.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, по дяволите! Дръж се настрана, Лаура. Не те моля, те ти заповядвам. Умолявам те.

— Чудесно го каза — усмихна се щастливо тя. — От заповед към молба.

Сандро пое дълбоко въздух.

— Искам да ти предложа повече от закрила.

Тя го погледна изненадано.

— Лаура — продължи бързо Сандро, преди смелостта да го е напуснала окончателно, — искам да ти направя едно предложение.

— Какво предложение?

— Искам да ми станеш метреса — обясни делово той, вдигна ръката й и я поднесе към устните си.

— Да ти стана… метреса?

— Ще ти купя къща — каквато искаш. Ще имаш най-доброто ателие и цяла армия слуги.

— Не. — Гласът й беше съвсем тих и издаваше панически ужас. — Аз не се нуждая от теб, за да ми купуваш къщи, накити и рокли. — Тя изтръгна ръката си. — Аз искам повече.

— Не те разбирам.

— Аз те искам целия, Сандро, и ако не можеш да ми се отдадеш напълно, не искам нищо от теб. Нищичко.

Сандро усети неприятно присвиване в стомаха. Дали пък не му се беше наситила, дали си беше намерила млад любовник? Или се беше отказала окончателно от мъжете?

— Не можеш да ме отблъснеш — отговори сърдито той. — По дяволите, Лаура, във вилата бяхме щастливи. Харесваше ти да се любим, да се храним заедно, дори да седим и да мълчим.

— Вярно е — отговори тъжно тя. — Но нямах представа, че раздялата ни ще бъде така… унищожителна.

Той стисна ръцете й.

— Не бива да се разделяме, Лаура.

— Не можем да останем заедно. Аз не мога да приема твоите условия.

— Защо не? Онова, което ти предложих честно и почтено, е най-доброто решение.

Лаура се отдръпна назад.

— За теб може би. Аз имам много работа. Когато узнаха за поръчката на сеньора Грити, патрициите се заинтересуваха от мен и вече имам нови поръчки. През следващите години ще имам много работа.

— Не можеш да посветиш целия си живот на изкуството.

— Аха, значи трябва да използвам свободното си време, за да ти служа? — Гласът й го улучи като удар с камшик, косата й затанцува пред очите му като черен огън, красивото лице потъмня от гняв. — И когато ти омръзна, ще ме омъжиш за някой възрастен лорд, както стори с другите си метреси, така ли? За теб всичко е просто, Сандро, но за мен не е така.

— Защо си обидена? Та ти искаше да станеш куртизанка, Лаура!

— Да — отговори разгорещено тя, — но никога не съм се чувствала така евтина и незначителна, както се чувствам сега пред теб. — Тя му обърна гръб и посегна към четката. — Моля ви да си отидете, господарю. Чака ме работа.

 

 

— Решението ти е мъдро — отсъди Магдалена. — Правилно си постъпила, като си му отказала. Гордея се с теб.

Лаура въздъхна и продължи нервната си разходка по стаята на Магдалена. Добре познатата обстановка не можеше да прогони безпокойството й.

— И аз се гордея със себе си — отговори тя и се опря на високия шкаф. — Все още ме боли, като си припомня как се отнесе с мен.

— Знам. — Магдалена стана от писалището си, стисна ръката на Лаура, после я целуна по бузата и задържа устата си малко по-дълго. — Много боли, когато загубиш любим човек. Когато ти си отиде, аз бях много нещастна, но знаех, че ще се върнеш при мен.

— Хубаво е, че съм отново тук, че мога да рисувам. Само работата ме поддържа жива. Иначе ще полудея.

— Чух, че са те приели в академията. — Лицето на Магдалена засия от радост. — Над какво работиш сега?

— Поръчката ми е много важна. Затова съм дошла при теб. Трябва ми по-особена боя. Няма да повярваш, Магдалена, но първата ми поръчка е портрет на жената на дожа.

Магдалена я погледна изумено.

— Съпругата на Андрея Грити?

— Да! Не е ли чудесно?

— Не. Дръж се по-далече от дожа и семейството му. Опасно е за теб.

Лаура смръщи чело.

— Не те разбирам. Каква опасност е да рисуваш една изискана дама?

— Знам за убийствата — отговори глухо Магдалена. Ръцете й стискаха с все сила броеницата, походката й издаваше нервност. — Всички жертви имат някаква връзка с дожа. Моля те, Лаура, поне изчакай, докато опасността премине.

— За какво говорите? — Челестина се плъзна безшумно в помещението и в стаята се разнесе миризма на сяра.

— Знаеш ли, мамо — обърна се към нея Магдалена и в гласа й имаше странна настойчивост, — Лаура рисува портрет на сеньора Грити.

Челестина замръзна на мястото си. После в очите й светна гняв. Лаура изпита топло съчувствие към Магдалена. Никога не беше виждала в очите на майката такава пронизваща жестокост.

— Какво те засяга това? — попита студено Челестина.

Магдалена се сви под широката си одежда.

— Според мен това е… опасно.

— Лаура получава признанието, което винаги е искала. Защо не се радваш за нея?

— Не мога да се радвам — отговори остро Магдалена и Лаура изведнъж разбра, че приятелката й съвсем не беше толкова кротка, колкото изглеждаше. — Не искам да й се случи нещо лошо. Ако с нея стане нещо, аз ще умра.

Челестина замахна и зашлеви на дъщеря си силна плесница.

— Стига толкова! — извика гневно тя. — Твой дълг е да обичаш Господа, а не да се месиш в живота на Лаура.

Невярваща на очите си, Лаура се хвърли към Магдалена и я прегърна. После се извърна и погледна укорително монахинята.

— Магдалена с нищо не е заслужила гнева ви. Аз не вярвам, че поръчката, която получих, крие някаква опасност за мен. Въпреки това не мога да допусна да се държите така зле с нея.

Челестина пое дълбоко въздух, бръчките по лицето й се изгладиха, изражението й стана сериозно.

— Права си, разбира се. — Тя хвана дъщеря си за брадичката и я целуна по ударената буза. — Прости ми, дете. Постъпих несправедливо. Знаеш, че обикновено не причинявам болка на невинни.

Тя си отиде и Лаура я последва. Вече нямаше нужда от особената боя.

 

 

В навечерието на Възнесение Лаура излезе тържествено от палата на дожа. Станалият неотменна част от живота й Гуидо Ломбарди я следваше на почтително разстояние. Той гореше от желание да узнае резултата от частната аудиенция, но тя не му проговори. Мислите й бяха заети със сцената в личните покои на сеньора Грити.

Дожът и съпругата му я посрещнаха като почетен гост. Трима слуги внесоха портрета и го поставиха на статива. Лаура беше замаяна от тревога. Първият официално поръчан портрет й беше струвал много дни работа и напрежение, много промени и доизпипване, докато накрая се увери, че картината й е съвършена и непременно ще се хареса на мадона Бенедета.

Тя погледна дамата и свали платното с трепереща ръка.

Андрея Грити и жена му стояха пред портрета и мълчаха.

Докато чакаше реакцията им, Лаура едва не умря от притеснение. Дали пък не беше проявила твърде голяма смелост? Традиционните художници рисуваха всяко косъмче, всяка шарка на дрехата. Лаура, вдъхновена от стила на Тициан, нарисува онова, което според нея беше същността на дамата. Докато правеше скиците си, тя опозна мадона Бенедета като красива, изискана и много тактична жена. Затова не обърна почти никакво внимание на великолепната одежда, обсипана с перли, нито на скъпоценните накити. Намерението й беше да проникне в сърцето на тази красива и добра жена и в резултат се получи силно въздействаща и твърде необикновена картина.

Ала в тези първи мигове увереността беше на път да я напусне.

Докато мадона Бенедета не каза:

— Портретът е прекрасен.

Съпругът й се съгласи от цялото си сърце. Бенедета предложи спонтанно официалното му показване да стане на подходящо тържествено място: на борда на държавната галера, по време на церемониалното бракосъчетание с морето.

— Утре — каза високо Лаура и ускори крачка. Мислите й се върнаха към настоящето. Имаше чувството, че ще се пръсне. Трябваше веднага да разкаже на някого какво беше преживяла. Гуидо не беше подходящ слушател; той не се и опитваше да разбере любовта й към изкуството. Може би трябваше да потърси Тициан. Той вярваше в нея още от самото начало, когато й позволи да се потопи в света на цветовете и светлината.

Но тя знаеше, че реакцията му ще бъде чисто професионална. А сега й трябваха емоции — радост, учудване, които да потвърдят триумфа й. Имаше само един човек на света, който можеше да й ги предложи.

 

 

Ала когато отиде при Сандро и застана неканена пред писалището му, в душата й се надигнаха съмнения. Последната им среща завърши със скарване, с взаимни обиди. Оттогава бяха минали две седмици.

Днес ще бъде различно, опита се да си внуши тя. Сандро щеше да се зарадва на успеха й, макар че той беше наранил нежната пъпка на любовта им.

Тази мисъл я окуражи, тя почука на вратата и влезе, без да чака покана. Гледката, която се разкри пред очите й, разкъса сърцето й.

Сандро седеше зад писалището си. Косата и облеклото му бяха безупречни — като в деня, когато го видя за първи път. Лицето му имаше същия корав, гневен израз, сякаш се сърдеше на целия свят.

Тя беше почти забравила този Сандро Кавали, тази трезва, вледенена душа. А той беше забравил свободата, смеха и интимността, които бяха преживели заедно.

Сандро вдигна глава. В очите му блесна безумна надежда.

В този момент Лаура осъзна грешката си.

— Не, господарю — проговори тя и направи няколко крачки напред, — не съм дошла, за да ви съобщя, че приемам предложението ви.

Сандро потрепери от внезапен студ.

— О? Какво тогава искате от мен, Лаура?

Тя имаше намерение да му разкаже новините, надяваше се, че той ще я вдигне във въздуха и ще я завърти из стаята. А сега разбра с мрачно разочарование, че разстоянието помежду им е непреодолимо.

— Исках… да ви кажа нещо, господарю. Представих картината си на дожа и съпругата му и те… я одобриха. — Лаура смръщи чело. Разказът й прозвуча безцветно като дъждовен ден.

— Отлично — отговори кратко Сандро и подреди отново съвършено подредената купчина документи. — Не се изненадвам. Никога не съм се съмнявал в таланта ви, Лаура.

— Не, но се съмнявахте, че имам право да живея от него — отговори сърдито тя, вбесена от безучастието му. Той се държеше така, сякаш прекрасните любовни седмици във вилата му бяха само сън, сякаш никога не беше губил контрол над себе си в миговете на страстта.

— Лъжете се — отговори безизразно той. — Моето предложение не означава да се откажете от изкуството си.

— Предполагам, че трябва да ви бъда благодарна за това — отговори остро тя. — Повечето жени в моето положение щяха да се чувстват поласкани. — „Но аз искам повече, Сандро. Искам да стана част от живота ти, не само жената, която ще посещаваш според потребностите си.“ Ала гордостта я накара да премълчи тези думи.

Сандро въртеше перото между пръстите си. Лаура си припомни колко прекрасно беше да усеща ръцете му по тялото си, припомни си тъмната, сладка магия, която завладяваше душата й.

— Къде са Джамал и Ясмин? — попита внезапно тя. Безопасен въпрос, който трябваше да прогони неканените чувства.

Сандро я погледна с лека усмивка.

— В последно време почти не ги виждам. Подготвят един от търговските ми кораби за отплаване и живеят на борда.

— Какво?

— Искат да отидат в Алжир. После ще се върнат при народа на Джамал в Африка.

— Нали Джамал се беше заклел никога да не се връща!

— Ясмин го е разубедила. Знаеш ли, Лаура, истинско чудо е какво може да направи истинската жена с един мъж.

Тя ли го беше променила? Не, животът на Сандро отново беше поел по стария, добре утъпкан път, по който вървеше, преди да се срещнат. С една разлика. Заради нея го бичуваха и унизиха. Заради нея загуби сина си.

— Ясмин ще ми липсва — прошепна с мъка тя. — Нямам много приятели.

— Когато хората видят портрета на сеньора Грити, ще имате повече приятели, отколкото можете да броите — отговори равнодушно той.

Лаура прехапа долната си устна.

— Не е същото. След днешния ден вече няма да знам дали хората ме харесват заради самата мен, или заради онова, което мога да създам на платното.

— Преди много време ви попитах дали ще можете да понесете самотата, борбата и страданията на художническия живот.

— Отговорът ми е непроменен. — Тя опря ръце на хълбоците си и го погледна втренчено. — Не изкуството ми донесе страдания, а това, че бях ваша любовница.

Сандро скочи от стола си и прекоси стаята. Само при вида на стройното атлетично тяло в слабините й лумна диво желание, а когато той я сграбчи и я привлече към себе си, съпротивата й изчезна в миг.

— Моля те, Лаура, не казвай това — прошепна дрезгаво той. Изтика я в ъгъла на стаята и я облегна на покритата със скъпоценен гоблен стена. — Никога не съм искал да ти причиня болка.

Лаура беше забравила вкуса му, собствената си силна реакция на ласките му. Само след секунди полите й бяха вдигнати, краката й обвити около кръста му, сетивата й — в пламъци. Сливането им беше бързо и буйно, страстта унищожителна, а последствията неочаквано мирни.

— Прости ми — прошепна в ухото й той.

— Не бива. — Тя опря чело в неговото, целуна го, после скочи на земята и разтърси полите си. — Аз те исках.

— По дяволите, защо тогава отказваш да приемеш предложението ми?

— Защото не ми е достатъчно, Сандро.

— Ела с мен — покани я той, докато завързваше панталона си. — Искам да ти покажа нещо.

Любопитна както винаги, Лаура го последва в дългата отворена галерия с извити прозорци. Къщата му беше истински приказен палат с безбройните мраморни зали, облените от слънце гостни, тайните градини, просторната тераса на покрива, обградена с екзотични растения в големи бъчви.

Лаура никога нямаше да стане част от тази къща. Метресата на патриция се държеше настрана, ограничаваше се в сенчестата страна на живота му.

Сандро спря пред една малка картина на стената, поставена между две колони.

— Тази е нова — обясни той. — Едва вчера пристигна от Верона.

Картината беше истинско майсторско произведение, обляно от мека светлина, с приглушени цветове. Показваше семейство — шест деца, които играеха на зелена поляна. Жестовете и позите им бяха предадени абсолютно автентично. На заден план бяха застанали мъж и жена, лицата им бяха неясни, но общото внушение на картината беше недвусмислено. Лаура никога не беше виждала такова завладяващо олицетворение на семейната любов и щастие.

— Прекрасна е — промълви тя. — Нарисувана е с много чувство. Това е първата картина, в която художникът е съумял да проникне така дълбоко в детската душа. В сравнение с тези дечица херувимчетата на Рафаел изглеждат сковани и церемониални.

— Значи ти харесва?

— Много.

— И на мен. Аретино ми разказа за художника и аз реших да купя картината, само защото той ми я препоръча. — Сандро очевидно се чувстваше неловко, че се бе поддал на едно моментно настроение.

— Кой е художникът?

— Маестра Каталина Болла.

— Тициан я е споменавал, но аз не знам почти нищо за нея.

— Аретино ми каза, че прави предимно украси. Не смее да рисува големи платна.

— Питам се защо. Тя е много надарена.

— Всички деца на тази картина са нейни.

— Маестрата има шест деца?

— Да. И това не е навредило на таланта й, Лаура. Не познавам друг художник, който да рисува такива прекрасни деца.

— Какво искате да ми кажете, господарю?

— Че тя не е допуснала кариерата да разруши живота й.

— Забравяте най-важното — отговори Лаура и се обърна да си върви. Беше твърде наранена, за да му разкаже за ролята си в утрешната церемония. — Тя има любовта на съпруга си.

 

 

Когато излезе с гръм и трясък от къщата на Сандро, Лаура тръгна решително по тясната уличка, без да обръща внимание на виковете му. Беше мъчение да стои пред него, да го гледа в очите и да знае, че той никога няма да й принадлежи изцяло.

Гуидо я следваше смутен; очевидно беше разбрал нещо за отношенията й с Господаря на нощта. Лаура не го забелязваше. Сега имаше нужда от верен приятел.

Тя отиде в манастира и се втурна към стаята на Магдалена. Но приятелката й я нямаше.

Лаура се огледа учудено, после седна на леглото и скри лице в ръцете си. Проклет да е Сандро Кавали. Как посмя да й покаже тази картина? Какво искаше да й внуши?

Нека маестра Болла си рисува семейните сцени, нека си прави декорациите. Нейното удовлетворение беше в семейството. Лаура имаше само своето изкуство. И — за да угоди на Сандро — някоя и друга любовна нощ. Тя искаше повече. Трябваше й повече.

Лаура изтри сълзите си с края на официалната наметка и отиде до писалището на Магдалена, за да й остави вест. Намери счупен молив, но не и хартия.

Затова отиде до шкафа и потърси нещо за писане. Вратите се отвориха със замах и косата й се развя. В един ъгъл блесна яркоцветно петно и Лаура примигна учудено. После поклати глава, взе лист хартия от купчината на най-горната лавица, седна зад писалището и написа на Магдалена, че на следващия ден ще участва в церемонията по бракосъчетанието с морето на борда на „Бучентаур“. Магдалена със сигурност щеше да се зарадва, че приятелката й е била удостоена с тази висока чест.

Когато понечи да затвори шкафа, погледът й отново падна върху цветното петно. Любопитството я накара да се наведе. Отмести настрана чистото расо на Магдалена и онова, което откри под него, беше повече от странно. Мъжко облекло — памучна риза, панталон, долни гащи. Защо Магдалена държеше тези дрехи в стаята си? Може би възнамерява да ги подари на някое бедно момче, реши Лаура и ги остави на мястото им.

Ала зад окаченото расо се появи крайчето на картина.

Лаура изохка уплашено. Имаше само един художник, който работеше с такива щрихи на четката. Това бяха откраднатите картини на Тициан.

Тя измъкна платното на светло и извика уплашено.

Картината изобразяваше Даная. Лицето, гърдите и слабините бяха разрязани с нож и многократно набодени.

Треперейки с цялото си тяло, Лаура измъкна и другите откраднати картини. Всички бяха обезобразени с ярост, която я разтърси до дън душа, нарязани на парченца, прободени на много места с нож.

Лаура загуби ума и дума. Можеше само да стои неподвижна, притиснала ръка до шията си, опитвайки се да се пребори с гаденето в гърлото си. Магдалена беше откраднала картините от къщата на Тициан. Магдалена беше обезобразила лицето и тялото на приятелката си. Магдалена мразеше изображенията й.

Защо, за бога, защо?

Тези картини възвеличаваха женската красота. Магдалена не беше красива и не можеше да се надява, че някой ще я погледне с желание и възхищение. Може би тя изпитваше ревност — отчаянието и безпомощността на жена, обременена от тежък, непоправим недъг. Може би именно тези чувства я бяха тласнали към това безумно, необмислено деяние. Или се отвращаваше от живота, който Лаура беше избрала, вместо да си остане в тихата уединеност на манастира?

Трябваше веднага да повика Гуидо, който я чакаше отвън. Трябваше да дойдат полицаи и да арестуват Магдалена. Сандро щеше да я разпита и да я изправи пред съда. Съдиите щяха да се смилят над бедната гърбава и да я затворят при строг режим в манастира.

Но можеше и да не се смилят, и тогава Магдалена — единствената вярна приятелка на Лаура — щеше да отиде в затвора.

Обзета от смъртоносно спокойствие, Лаура прибра картините обратно в шкафа и затвори вратите. Сложи стъклената мастилница върху бележката си и излезе безшумно от килията. Не можеше да предаде приятелката си.