Сюзън Уигс
Господарят на нощта (1)

1

Република Венеция

Февруари, 1531 година

Денят на Сандро Кавали се обърна към лошо, когато влезе в проветривото, заляло от слънчевата светлина студио и видя голата жена. Макар че не беше в характера му да зяпа нищо неподозиращи голи жени, той се спря под сянката на една мраморна арка, забравил, че трябваше спешно да обсъди нещо с художника Тициан.

Тридесет и девет години беше живял като почтен човек и в края на краищата именно това го накара да издаде присъствието си и да отвърне възхитения си поглед, докато жената се покрие с тънкия воал, захвърлен до нея на дивана.

За първи път в живота си Сандро Кавали установи, че може да бъде изцяло зависим от чувствата си.

Жената не го беше забелязала. Тя се взираше замечтано през прозореца, от който се виждаха два купола с форма на луковици, множество комини и червените покриви на Венеция. Ръката й се плъзгаше по сатенената възглавница и в чувственото движение нямаше нищо изкуствено.

Запленен, но измъчван от угризения на съвестта, Сандро поглъщаше красотата й, както познавачът вдъхва с наслада аромата на най-прекрасния парфюм. Редките лъчи на зимното слънце падаха по тялото й. Тя беше протегнала единия си крак, другият беше свит, китката почиваше върху коляното и пръстите на ръката й бяха отпуснати като цветове на лилия. По-интересните части на тялото й бяха обвити в нежна материя, която още повече подчертаваше голотата й.

Не по-малко смущаващ от оскъдното облекло беше цветът на косата й. Във време, когато златните къдрици се смятаха за олицетворение на съвършена красота, косата на тази жена беше черна като нощта, блестеше като оникс, изглеждаше като разстлана черна коприна, която падаше на свободни вълни по гърба й. Една изплъзнала се къдрица се спускаше по рамото и се увиваше около непокритата гърда.

Погледът на Сандро спря именно там, върху бледата плът, сякаш изскочила от фантазията на развратен мъж, с меко розово връхче, което имаше цвета на току-що узряла слива; след малко погледът му се плъзна по безкрайно дългия крак, който завършваше с гладко и сигурно много меко седалище, и към сянката, която криеше тайната на женствеността между бедрата й.

Тя беше като внезапно оживяла мечта, богиня, изникнала от мъглите на времето, за да ощастливи смъртните с омагьосващото си присъствие.

Сандро усети как по гърба му потекоха струйки пот. Той, капитанът на венецианските господари на нощта, никога не беше пожелавал чужди жени. За момент забрави защо беше дошъл при Тициан. Присъствието на тази жена, тайнствената й привлекателна сила му напомниха, че някога беше млад и потъваше в мечти.

В добре подредения му ум нахлуха неканени спомени. Разгневен на себе си, той прогони нежеланите образи и се покашля.

— Къде е маестрото?

Жената отвърна лице от прозореца. Нито се обърка, нито се засрами, само го дари с дружелюбен и любопитен поглед. Виолетово-сините й очи бяха грамадни, лицето младо, свежо и ранимо.

— Излезе да вземе един гълъб — обясни тя и стана от червения диван.

Висока. Тази жена беше необичайно висока, съвършените й форми раздразниха мъжката му потребност. Ядосан от реакцията си, Сандро се загледа мрачно пред себе си, докато жената откачи от куката един син копринен халат, облече го и небрежно затегна колана му. Тя сведе глава настрани и се вгледа внимателно в израза на лицето му, който отразяваше объркване и гняв.

— Вие изглеждате така, сякаш никога не сте купували гълъб.

— И защо ми е… — Изведнъж Сандро се почувства неловко. — Не, наистина не съм.

— Той искаше гълъб за портрета — обясни тя и посочи с плавен, танцуващ жест статива.

Любопитството на Сандро се събуди. Той свали черната си кадифена барета, отвори черната, подплатена с червено наметка, хвърли я на един стол и отиде да разгледа картината. Според него й липсваше само малко сдържаност.

Гениалността на художника и умението му да борави с цветовете бяха намерили драматичен израз на платното. Играта на светлини и сенки придаваше на облегнатата назад жена някакъв странен блясък. Зряла като натежала от дъжда пъпка, тя лежеше върху облак от въздушна материя; стаята й беше отворена към небето лоджия, от широкия отвор върху тялото й се изливаше поток от златни монети.

— Даная — проговори задавено Сандро.

— Да. Девствената принцеса, предложена на боговете. Харесва ли ви?

— Ако бях бог, сигурно щеше да ми хареса. — Сандро не можеше да откъсне поглед от картината. Първото му впечатление беше за похот, но когато се вгледа по-внимателно в лицето на нарисуваната жена, видя, че блаженото изражение идва от съвсем други представи и няма нищо общо с физическата наслада. Жената на картината обединяваше две същества, невинността на младо момиче, което гледа света с широко отворени очи, и земната мъдрост на куртизанката.

— Питате се какво си мисли, нали? — Момичето говореше съвсем близо зад него, гласът й беше като мек полъх до ухото му.

Сандро се вцепени. Престори се, че разглежда внимателно облаците на задния план. В действителност се взираше в разкошните гърди на модела.

— Боя се, че не разбирам много от изкуство. — Той се обърна към момичето. Беше прекалено близо до него. Виждаше как зимната светлина се отразява във виолетово-сините очи, виждаше меката извивка на долната устна, нежните косъмчета на слепоочията.

— О! Заповядайте, господин… — Тя прехапа долната си устна, точно на мястото, където Сандро искаше да я целуне.

Мъжът се овладя и отново се покашля.

— Кавали — проговори сковано той. — Сандро Кавали.

Момичето пристъпи по-близо и очите му блеснаха от изненада.

— Вие сте Господарят на нощта.

— Да — отговори той със съзнанието, че титлата дефинира цялото му съществуване. — А коя сте вие?

— Лаура Бандело.

Петрарка, помисли си Сандро. Тази жена можеше да накара всеки мъж да й посвети най-прекрасните стихове. Някой друг мъж, поправи се той. Не Сандро Кавали. Единствените стихове, които той познаваше, бяха римите на престъпниците и метриката на загубените души.

Погледът й беше прикован в лицето му. Да не би да беше с ореол на светец?

— Господарят на нощта — повтори тя. — Чувала съм чудни неща за вас. Спасили сте цял кораб с жени, отвлечени от турците. — Тя започна да изброява заслугите му на пръстите си. — Защитили сте солните мини в Равена от французите. Попречили сте на немските ландскнехти да затворят болницата за сирачета.

Възхитеното лице и задъханият глас му бяха неприятни. Той се покашля многозначително.

— Добре, добре, стига толкова. Чудя се как още не съм се научил да ходя по водата.

Смехът й прозвуча като звън на сребърни камбанки. В този момент му се стори недействителна. Обкръжена от светъл ореол, създаден от светлината, която падаше през островърхия прозорец, тя изглеждаше въздушна като мъглата над лагуната, същество, дошло от етера.

Странно, каза си Сандро и поклати глава, без да е сигурен дали имаше предвид самата Лаура Бандело или отговора и.

— Маестрото ще се върне скоро — рече тихо тя. — Желаете ли чаша вино, докато чакате?

Сандро си припомни обезобразения труп, който бяха намерили на разсъмване. Не биваше да губи време с тази красива млада жена, модел на художника. В следващия момент се чу да казва:

— Да, защо не…

С грациозен жест, който отново го накара да разбере защо Тициан я беше избрал да му позира, тя се запъти към високия шкаф. Внимателно, за да не събори нещо, тя отмести гърненцата с боя и изцапаните четки. Когато се наведе да разгледа стомните, наредени в плетения кош, дупето й се раздвижи изкусително под тънката одежда и Сандро спря да диша. Отново си повтори, че е християнин, защитник на женската чест. В същото време тялото му го уверяваше, че е здрав мъж с гореща кръв.

— Какво вино предпочитате? — попита през рамо момичето.

Предпочитам теб, помисли си мъжът и скръцна със зъби.

Гласът отказваше да му се подчинява.

— Тук има прекрасна марсала — уведоми го тя. — Най-добрата реколта от осемдесет години насам. А може би харесвате вино със стафиди? Един търговец от Смирна го подари на маестрото.

— Все ми е едно — отговори глухо Сандро. — За мен всички вина са еднакви.

Младата жена се изправи рязко. Гърдите й се очертаха примамливо под копринения халат.

— Значи не разбирате нищо от рисуване, не разбирате нищо и от вина. А аз си мислех, че всички патриции са познавачи на виното, литературата, изкуството и науката.

— Аз не съм от тях — отговори с лек сарказъм Сандро.

— Господарю, кой мъж в наше време може да си позволи да не познава различните видове вина? Хайде да опитаме това със стафидите — предложи тя и напълни две чаши от муранско стъкло. — Маестрото смята, че е твърде сладко. — Тя му подаде едната чаша и отпи голяма глътка от своята. Затвори очи и съвсем леко отвори влажните си, блестящи устни. Сега приличаше на Даная, изпаднала в блаженство и изпълнена с надежда, очакваща любовника, който щеше да купи благоволението й.

Тя отвори очи и Сандро едва не се удави в лавандуловата им дълбина.

— Според мен — обяви тържествено тя, — никое вино не е прекалено сладко. — Тя допря ръба на чашата си до неговата. — Салуте, господарю.

— Салуте. — Той изпразни чашата на един дъх. Божичко, това вино беше сладко като мед и също толкова гъсто. Изобщо не беше по вкуса му, но ръката му сама се протегна към момичето, за да напълни втори път чашата му.

— Втората чаша се пие бавно — проговори шеговито Лаура и наля тъмната течност в чашата му. — Наслаждавай се на виното бавно, както на всички житейски радости, така ли беше?

През последните години Сандро не се наслаждаваше на нищо, освен на работата си — на съмнителното удоволствие да лови престъпници и крадци, да вкарва в правия път тлъстите благородници.

— Официално ли сте тук, господарю? — попита момичето.

— Да.

Смехът й иззвъня отново.

— По краткия отговор разбирам, че няма да ми кажете подробности.

В тази жена има нещо непостоянно, установи с неудоволствие Сандро. Сякаш не може да стои на едно място нито за секунда. Беше непрекъснато в движение: приглаждаше къдриците си, играеше си с колана на халата, прокарваше пръсти по рамката на прозореца. Как ли Тициан беше успял да я запечата на платното?

— Не — отговори след малко той. — Мъж с моето положение трябва да бъде дискретен.

— Дискретен — повтори тя и вкуси думата като виното. Сложила ръка на хълбока си, тя повтори думата досущ като него. — От жена в моето положение надали може да се очаква да бъде дискретна. Сестра Лучия отдавна ми чете лекции за дискретността.

Сандро си напомни, че няма право да се осведомява за живота на това възхитително момиче. Въпреки това неописуемият й чар го изкуши да попита любопитно:

— Коя е сестра Лучия?

— Много мило от ваша страна, че попитахте. Веднага разбрах, че сте добре възпитан човек. — Тонът на гласа и весело искрящите очи бяха изпълнени с безмилостно неуважение. — От манастира Санта Мария Челесте. — Тя отвърна лице от прозореца и се загледа към канала, който гъмжеше от търговци с гондоли и патриции, които се занимаваха с всекидневните си дела. Жълтите „каорлини“ бяха натоварени с хранителни продукти от сушата. Срещу къщата на Тициан имаше няколко големи палаци, чиито фасади бяха красиво украсени с истрийски камък, издълбан като най-фина дантела. — Там съм отраснала — обясни тя и потърка ръце, сякаш й стана студено. — Не познавам баща си.

Като внимателен и добре възпитан мъж той просто трябваше да попита:

— А коя беше майка ви?

— Тя ме е дала в манастира. Или по-точно казано ме е продала. — Гласът й звучеше делово, като на купувач, който избира стоката си; като че ли не забеляза моментното стъписване на Сандро.

— Продала ви е?

Лаура се обърна към него и той видя меланхолията в очите й, видя как тя се стараеше да скрие ранимостта си.

— Сестрите имаха нужда от работничка и ме взеха с радост. — Сякаш усетила бурята, която се надигаше в душата на Сандро, тя побърза да допълни: — Бяхме бездомни и отчаяни. Мама взе парите и напусна Венеция. — Погледът й се плъзна встрани, очите й се напълниха с мрачните сенки на миналото. — Каза, че ще дойде да ме вземе, но… — Раменете й се вдигнаха грациозно. — За последен път я видях, когато бях на седем години. Изчезна и никога вече не се появи.

Сандро потърка брадичката си, за да прогони напрежението. Не можеше да си представи тази красива млада жена като уплашено момиченце, изоставено от майка си в ръцете на чужди хора.

— Значи сте отказали да положите обет за монахиня — отбеляза колкото можеше по-равнодушно той.

— Не ми се наложи да взема това решение. — Тя отиде до масата, на която беше поставена купа със сбръчкани зимни ябълки, взе една и му я подаде. Той я пое с колебание. Само една мисъл се въртеше в главата му: Ева.

Лаура приседна на ниския червен диван.

— Никога не съм имала амбицията да стана монахиня. Намерението ми е да стана велика художничка.

Сандро, който тъкмо беше поднесъл ябълката към устата си, спря насред движението. Лаура избухна в смях, който звучеше по-сладко от птича песен.

— О, господарю, гледате ме, сякаш съм ви казала, че смятам да сляза в ада. Абсурдно ли е, че искам да стана художничка?

— Не чак толкова, но… Според мен е… нередно.

Тя се приведе напред и на устните й затанцува дяволска усмивка.

— Разочаровате ме, господарю. Очаквах, че човекът, който поддържа мира във Венеция, ще бъде малко по-свободолюбив. Жените имат само три възможности: да станат съпруги, монахини или куртизанки. Нима ме обвинявате, че искам да стана нещо друго?

Погледът му се плъзна по тялото й и думите сами излязоха от устата му:

— Две от тези възможности могат да се разширят… на някои места.

Лаура удари с ръце по коленете си.

— Аха, значи все пак имате чувство за хумор.

— Може би, но ме спохожда твърде рядко. — Той захапа ябълката и с учудване установи, че е изненадващо сладка и добре запазена. — Питам се дали ще успеете да понесете страданията и борбата на художническата професия.

Младата жена вдигна едната си тъмна вежда, изправи се и му протегна ръка.

— Защо не се опитате да прецените сам работата ми и да ми кажете дали си струва да се боря за нея?

Сандро не искаше да държи ръката й, не искаше да усети допира на кожата й. Ала духът му се подчини на отдавна потисканото желание и той улови протегнатата ръка. Кожата й беше мека, костите под нежната плът бяха крехки като на птичка. Тя парфюмира косата си с жасмин, установи с леко потръпване той. Толкова фин и примамващ аромат, че всеки се изкушаваше да спре, да затвори очи и да го вдъхне дълбоко.

Все пак той устоя на порива и я последва към един страничен алков на ателието. Бледа светлина откъм морето, забуленият блясък на Венеция, се изливаше през редица полукръгли прозорци. В средата на малкото помещение беше поставен статив.

Мъжът пусна ръката й и се вгледа в картината. Необичайна сцена, нито библейска, нито митологична, каквито бяха повечето картини от онова време. Тази показваше семейство. Любовта на художника към предметите личеше от всяко движение на четката. Семейството беше събрано в градина, подредена като разкошните извънградски имения на благородниците по течението на река Брента. Жената седеше в тревата, капчиците утринна роса блестяха, простата й бяла одежда беше подредена на тревата като букет цветя. На скута й беше положена книга със златна обвивка, а до нея беше полегнало малко момче, чието лице напомняше за весело херувимче. Зад нея беше застанал едър господин, елегантно облечен като кондотиер^[1], и тъкмо отмахваше една къдрица от тила на жената.

Четвъртата фигура на картината създаваше някакво странно безпокойство. Тъмно облечена, тя стоеше настрана в сянката на разцъфналото кестеново дърво. Лицето й беше извърнато, профилът беше в полусянка. Напрегнатата й поза намекваше, че е решила да избяга. Фигурата беше толкова реалистична, че Сандро усети бърз импулс да я улови и да я върне назад към светлината. Другите лица също бяха като живи, и зрителят изпитваше желание да се присъедини към тях, да изслуша историята, която четеше жената, да докосне меката й, целуната от светлината коса, както правеше господинът зад нея.

— Прекрасна е — проговори развълнувано той.

— Поласкана съм, но само преди минути ми казахте, че нямате понятие от изкуство. — Макар че в гласа й имаше недвусмислена подигравка, бузите й се зачервиха от радостна възбуда. Никога преди това Сандро не беше свързвал радостта с цветовете, но сега сравни кожата й с цвета на току-що разпукнала се роза.

Смутен, той се покашля отново.

— Бях немарлив ученик и не се опитвах да разбера смисъла на изкуството. Но знам кога съм… затрогнат.

Тя улови ръката му и я притисна устремно към гърдите си, преди той да е успял да й попречи. Сърцето й биеше бързо, кожата под копринената одежда беше топла и мамеща.

— О, господарю! — прошепна тя. — Вие или сте безсрамен ласкател или сте изключително добър и чувствителен човек.

Сандро издърпа ръката си.

— Аз не умея да лаская. Ласкателството е като лъжа, а аз мразя лъжата. Освен това не съм нито добър, нито чувствителен. Познавам хора, които биха се превивали от смях, ако чуеха, че са ме нарекли така. Аз съм просто човек, който казва онова, което мисли. Вие сте извънредно надарена художничка.

— Не — възрази младата жена. — Вие бъркате занаята с таланта. Аз трябва да подобря уменията си, затова работя с маестро Тициан. Позирам му за разни картини, а той ми дава уроци. — Тревожни сенки забулиха очите й. — Рисуването е скъп занаят, господарю, а и не мога да работя срещу заплащане, преди да са ме приели в Академията. Което е твърде невероятно, защото жените не са добре дошли там. — Тя посочи картината. — Сигурно сте забелязали, че съм поставила мъжа зад жената.

— За да покажете уважението му към нея, нали?

— За да скрия факта, че не умея да рисувам мъже. — Изненаданото му лице я накара да се засмее невесело. — Трябва да знаете, че жените са изключени от уроците, в които модели са голи мъже.

— Отлично. Радвам се да го чуя.

— Такива са мъжете — промърмори сърдито тя. — Направо да полудееш. — Тя взе една папка от лавицата и запрелиства страниците. — Понякога имам чувството, че туниката е забодена на гърдите му. Освен с мъжката анатомия, имам трудности и с перспективата, а пък скиците ми са…

— По-добре дайте да разгледам рисунките ви — прекъсна я той, взе папката и се вгледа изненадано в скиците на напъпило бадемово дърво, свит на кълбо черен териер, перачка, която носеше на рамото си огромен плетен кош, единствените по рода си увиснали комини на Венеция, на една грациозна африканка с благородни черти на лицето. Той беше дълбоко впечатлен от острото око на Лаура, от начина, по който тя успяваше да улови дори най-незначителното движение и най-лекото душевно вълнение и да вдъхне на предметите живот — като магьосница, която разгаря огън с магическата си пръчица. Погледът му се задържа по-дълго на рисунката, която показваше млада жена с перо в ръка, приведена над огромно писалище. Тя имаше ужасна гърбица, лицето й беше разкривено от болки. Въпреки това фигурата й имаше невероятно вътрешно излъчване, цялото й внимание беше посветено на онова, което пишеше. Лаура не се беше възползвала от неестествената й външност, нито я беше преувеличила. Просто я беше нарисувала с умение и безкрайно съчувствие.

— Това е Магдалена — обясни младата жена. — Послушница в манастира. Израснахме заедно. — Тя прелисти папката и му показа скицата на красива възрастна дама с монашески одежди. — А това е майка й, Челестина.

— Монахиня? Вдовица ли е?

— Не мисля. Никой не знае кой е бащата на Магдалена. Някои казват, че бил изповедникът й.

— Какви са тези стъклени съдове пред нея?

— В живописта това се нарича дреболии — заобикаляме фигурата с предметите, които показват занаята й. Сестра Челестина е алхимичка.

— Необичайно занимание за монахиня — отбеляза сухо Сандро.

— Необичайното не ви се нрави, така ли, господарю? — попита Лаура и продължи, без да изчака отговора му: — Челестина смесва боите на маестрото. Понякога цветовете й са доста необичайни. Веднъж предизвика експлозия, която подпали цяло крило на манастира. Щяха да я заточат, но някакъв анонимен доброжелател отпусна голяма сума на манастира и я пощадиха.

— Кога напуснахте манастира, Лаура?

Момичето очевидно се зарадва, че я бе нарекъл на малко име.

— Преди около шест месеца. Беше крайно време. Бях украсила почти всеки сантиметър от стените с фрески и бях илюстрирала безброй ръкописи. Абатисата непрекъснато се оплакваше, че давам куп пари за четки и бои, а на мен ми омръзна да рисувам библейски мотиви.

Сандро смръщи чело.

— Нима ви разрешаваха да рисувате в манастира?

Лаура кимна оживено и копринената коса се разпиля по гърба й.

— Когато навърших десет години, ми възложиха да илюстрирам ръкописи. Един от молитвениците бе изпратен лично на Негово Светейшество и той го похвали. Признанието му убеди сестрите да ми дават достатъчно бои. След това започнах да рисувам олтари, триптихи, фрески. Цяла година рисувах пътя към Голгота.

— Странно обучение — промърмори замислено Сандро.

— Да, и се боя, че отдавна съм го надраснала.

— Значи затова напуснахте манастира.

Тя избягна погледа му, знак, който Сандро познаваше и не обичаше.

— Какво премълчавате, мадона?

— Защо смятате, че искам да скрия нещо от вас?

— Вашата сила е в рисуването на картини. Моето главно занимание е да търся истината. Защо напуснахте манастира?

— Аз… не исках да участвам в някои занимания на монахините.

Нещо задраска в гърлото му. Трябваше да се осланя на инстинкта си. Тази жена можеше напълно да обърка добре подредения му живот и методично работещия ум.

— Искате да кажете, че не сте пожелали да участвате в божествените служби, постенето и така нататък?

Младата жена направи грациозен жест с ръка.

— Виждам, че сте решен да ми изтръгнете истината. Някои от сестрите имаха… неприлични връзки със свещениците, които ни посещаваха. Имаше един — Фра Луиджи — който предпочиташе млади послушници. Веднъж ме хвана за коляното, но аз… аз му отказах.

— Браво — похвали я искрено Сандро и острият му ум веднага заработи. Фра Луиджи щеше много скоро да замине на поклонение в Ерусалим, като вземе най-старата и най-тромава гемия, която можеше да се намери в пристанището на Венеция.

Лаура го дари с блестяща усмивка.

— Моето твърдо убеждение е, че жената може да стане интимна с един мъж само когато…

— … го обича — завърши изречението Сандро и уважението му към нея нарасна. — И аз мисля така.

Младата жена избухна във весел смях.

— Чувствата ви са благородни, господарю. Но аз исках да кажа друго: не когато го обича, а когато й се плаща добре.

Сърцето на Сандро се сви от внезапна болка. Той затвори шумно папката с рисунките и се върна в голямото ателие. Проклета да е черната й душа!

Илюзиите му бяха отнети преди много години, но за кратко време бе повярвал отново в невинността, и чувството беше дяволски приятно. Всъщност не би трябвало да й се сърдя, каза си ядно той. Тя е израснала сред жени, които не познават любовта и честта.

Лаура също се върна в ателието с елегантната си плъзгаща се походка. Изглеждаше съвсем спокойна и Сандро се изненада още повече. Твърде малко хора бяха в състояние да се смеят, след като бяха изпитали на собствен гръб легендарния му темперамент, а никой не беше посмял да се засмее така омайващо.

— О, господарю — проговори задъхано Лаура. — Виждам, че ви засегнах. Нека да поговорим за вас.

— Не желая да говоря за себе си.

— Аз обаче ще настоявам, докато не чуя всичко, което искам да узная. — Тя отметна глава назад и в черната коса заблестяха сини искри.

Сандро потисна засилващото се възхищение и прокара ръка по яката на батистената си риза.

— Имам една дъщеря, Адриана, която наскоро се омъжи за наследника на председателя на съвета на десетте.

— Председателят на съвета? — Лаура го погледна с разширени от изненада очи и тихо изсвири през зъби. — Това е голяма чест…

Тази жена се подиграваше с него! Сандро се намръщи още повече.

— Синът ми, Маркантонио, се занимава с търговски дела, надзирава семейните кораби и скоро ще има място в сената.

— Сигурно се гордеете с децата си. — В гласа й вече нямаше подигравка, усещаше се дори нещо като тъга. Сандро неволно се запита дали понякога не тъгува за неизвестния си баща, за изчезналата майка. — А съпругата ви, господарю?

— Мъртва е. — Гласът му прозвуча безизразно.

— О, съжалявам. Много ли я обичахте?

— Ожениха ни, когато тя беше на петнадесет години. Брак по сметка, нали разбирате? — Споменът го накара да изкриви лице. Отдавна беше лишен от възможността да взема самостоятелни решения. Първо решаваше семейството му, после собственото му, безмилостно чувство за дълг. — Аз се ожених за персийските подправки, а тя взе моето муранско стъкло.

— Отдавна ли сте сам, господарю?

— Жена ми почина преди двадесет години. — Сандро несъзнателно удряше мраморния под с върха на мекия си кожен ботуш. — Не знам защо ви разказвам всичко това — промърмори замислено той.

— Всеки трябва да говори за онова, което му е на сърцето.

— В моето сърце няма нищо, мадона.

Лаура се засмя малко несигурно.

— Какво говорите, господарю? От какво почина жена ви?

— Сигурно имате предвид дали е починала от родилна треска, от пиянство или се е самоубила? — попита грубо той. Много му се искаше да я удари, защото отново бе събудила в душата му отдавна потискания срам. — Или може би ме питате дали съм бил прекалено голям скъперник или съм се забавлявал с други жени?

— Господарю, ако не желаете да говорите за това…

— Случи се при експлозията на Арсенала през 1512 година. Някой подпали склада за муниции, който граничеше с корабостроителницата. — Той погледна през прозореца към източния край на Венеция, където се намираше Арсеналът, и отново усети паниката, ужаса, болката.

— Не ви разбирам, господарю. Какво е правила жена ви — без съмнение тя е била изискана дама — в Арсенала?

Сандро я погледна пронизващо.

— Срещала се е там с любовника си. Някакъв „галеото“.

Лаура пое тежко дъх.

— Любовникът й е бил гребец на галера?

— Точно така. Изглеждате шокирана, мадона. Съжалявам, че ви обезпокоих с разказа за изневярата на жена си.

Младата жена го погледна дяволито.

— Точно обратното. Питах се в коя област са вашите недостатъци, господарю.

— Аз… — Лицето му пламна от гняв от яката на ризата до върховете на ушите. — Откъде ви хрумна, че имам недостатъци?

— Ами… жена ви вероятно е имала сериозни основания да потърси утеха при друг мъж.

В първия момент Сандро беше твърде шокиран, за да може да й отговори. Никой досега не се беше осмелявал да му намеква за това. Ала дълбоко в себе си той беше убеден, че забележката на Лаура съдържаше зрънце истина. Тъй като коментарът й го бе объркал, а и очакваше с нетърпение връщането на Тициан, Сандро реши, че е по-добре да си мълчи.

— Много съжалявам, че ви разпитвах така упорито — прошепна разкаяно Лаура.

Очевидно обаче в природата й беше да разследва нещата докрай, а и веселостта никога не я напускаше. Затова и сега премина без преход към не толкова личната тема за убийството.

— Бих искала да ми разкажете повече за престъплението, което разследвате.

— Какъв интерес бихте могли да имате към моята работа?

— Аз съм човек на изкуството и се интересувам от всички лица. Мога да рисувам честно, само когато разбирам чувствата на моделите си. Искам да знам дали извършеното престъпление е…

— Няма да говоря за това — прекъсна я грубо Сандро. — Ако ви разкажа, ще загубите младостта и красотата си.

Лаура, която тъкмо си наливаше вино, спря насред движението. Направи му впечатление, че за първи път я виждаше напълно неподвижна, като съществото, майсторски нарисувано от Тициан — великолепно и завладяващо, олицетворение на вечната и незабравима красота.

— О, господарю — прошепна тя, остави чашите с вино на масичката и се втурна към него. Преди Сандро да е осъзнал какво става, тя обви шията му с ръце и се надигна на пръсти, за да го целуне по устните.

Реакцията му беше бърза като светкавица. Обзет от диво, непремислено желание, той се овладя само благодарение на силната си воля, тренирана през годините с желязна упоритост. Тази самодисциплина му позволи да се отдръпне и да я отблъсне от себе си.

Устата й беше влажна и трепереше, очите й бяха големи и объркани.

— Прощавайте, господарю, аз се самозабравих…

— Точно така. — Той отпусна ръце, макар да не беше много сигурен, че тя няма да се хвърли отново към него и да го прегърне.

— Работата е там, че никой досега не е проявил загриженост към чувствата ми — обясни тихо тя и притисна нежните си ръце към гърдите. — Вие ме трогнахте, господарю. Вие сте добър и мил човек и аз…

— Не съм — отговори рязко той. — Аз съм човек, който предпочита да върши работата си, без намесата на кокетни млади дами.

— Учтив както винаги, а, Сандро? — прозвуча подигравателен глас откъм вратата. — Всички знаем, че се справяте добре с жените.

— Маестро. — Сандро пренебрегна едва прикритата подигравка и подаде ръка на Тициано Вечелио, най-известния художник на Венеция. — Отдавна ви чакам.

— Както виждам, запознали сте се вече с Лаура.

— Както виждам, вие сте започнали да си водите модели от манастирите.

— Господарят тъкмо ми разказваше за смъртта на бедната си съпруга — намеси се бързо Лаура.

Тициан вдигна изненадано гъстите си черни вежди. Той познаваше Сандро Кавали като сдържан и строг мъж. Ала веднага видя, че Господарят на нощта вече съжаляваше за онова, което беше разкрил на младата красавица, и се питаше какво го бе накарало да бъде толкова откровен.

— Намерихте ли гълъб? — попита Лаура, вдигна полите си и се затича към маестрото.

Тициан се усмихна снизходително. С тъмната си коса и острата брадичка, с впечатляващата си фигура и отмерените движения, той приличаше на сатир, който очаква следващото си завоевание.

— Намерих нещо по-добро — отговори с усмивка той и махна на слугата си.

В ателието влезе закръглено момче на около дванадесет години, което носеше под мишница малко кафяво кученце от неизвестна порода.

— Прекрасно животинче! — извика въодушевено Лаура, отпусна се на пода и се потупа по коленете. Кучето се освободи от ръцете на момчето и се заклатушка към нея, като живо размахваше опашка. Покатери се на коленете й, сложи предните си лапи на гърдите й и започна да ближе лицето й. — Вече съм влюбена в него, маестро.

Сандро я погледна отвратено и извърна глава.

— Не ставайте грубиян — засмя се Лаура. — Елате тук и се запознайте с нашия нов приятел. Ще видите, че е чудесен.

Сандро, който не можеше да си спомни кога за последен път беше галил куче и дали изобщо някога се беше занимавал с кучета, направи няколко крачки към нея. Кучето се освободи от прегръдката на Лаура, хвърли се към него и захапа високия му ботуш. Острите му зъбки се забиха във фината кордовска кожа и проникнаха чак до пръстите на Сандро.

— Велики боже! — изруга той и вдигна крак. Кучето се отдели от пода, но не отпусна зъбите си, само нададе заплашително ръмжене. — За бога, махнете го от мен! — Сандро разтърси крак и кучето отново изръмжа гневно. — Няма ли кой да го изхвърли навън?

— Надявам се, че няма да сторите нищо лошо на бедното малко същество! — извика възбудено Лаура.

— Бедното малко…

— Спокойно, оставете на мен. — Тя затананика някаква мелодия, грабна побеснялото кученце и освободи ботуша на Сандро от зъбите му. Кучето се запъти към наметката му, вдигна небрежно крак и се изпика точно на скъпата червена подплата.

Сандро извъртя очи.

— Знаех си, че днес ми е лош ден.

Тициан се превиваше от смях и непрекъснато бършеше очи.

— Какво означава всичко това, Сандро?

— Нищо. — Сандро стисна зъби с такава сила, че го заболя глава. — Дошъл съм по сериозна работа, маестро.

Тициан се поколеба, доброто настроение изчезна от лицето му.

— Разбирам. Да отидем в златния салон. — Когато излязоха от салона, художникът попита: — Желаете ли малко вино?

— Да, с удоволствие бих изпил още една чаша от онова прекрасно вино със стафиди, което са ви донесли от Смирна.

— О, а аз си мислех, че не разбирате нищо от добро вино — засмя се Тициан.

Лаура стоеше на вратата и гледаше с усмивка след двамата мъже. Сандро Кавали беше интересен, макар и консервативен мъж. Наистина е интересен, повтори си тя и се обърна да влезе в ателието. Никога не беше виждала такова забележително лице, с остри, малко груби черти и властно излъчване, да не говорим за безмилостно дресираното тяло.

— Задръж за малко кучето, Вито — обърна се тя към чирачето. — Залъжи го с нещо, защото аз трябва да изляза.

Вито я погледна с обичайното глупаво възхищение и тя отново изпита желание да го плесне.

— Къде отиваш?

— Ще ги проследя и не искам кучето да ме издаде.

— Лаура! — Вито побледня от страх. — Не прави това! Хората, които подслушват на вратите, рядко чуват нещо добро.

Лаура махна пренебрежително с ръка, излезе безшумно в дългия коридор и се запъти към вратата на златния салон.

* * *

— Знаеш ли, просто не повярвах на ушите си! — обясняваше възбудено Лаура и непрекъснато примигваше от ужас и учудване.

— Изпий това. После ще поговорим. — Ясмин, която стоеше до малката масичка на покрива на къщата, наля чаша вино и я подаде на Лаура. За себе си приготви вода с мед. Тя беше мюсюлманка и не употребяваше алкохол.

Лаура, която седеше с подвити под себе си крака на тясна пейка, тапицирана с кожа, наблюдаваше приятелката си с неприкрито възхищение. Ясмин беше висока и стройна, с вродена грация, със силно, безупречно оформено тяло и всичко това й придаваше забележителен, едва ли не заплашителен вид. Красивият цвят на косата беше мечта за всеки производител на бои — дълбок, излъскан до блясък махагон със златни акценти.

Лаура изпразни чашата си на един дъх и огледа другите жени, които се разхождаха по терасата. Мекият зимен следобед предразполагаше към леност и повечето обитателки на дома бяха излезли да се насладят на слънчевите лъчи. За да опазят перлената си кожа, някои от жените бяха покрили лицата си с парчета сурово телешко месо, натопени в мляко, и не смееха да се помръднат. Други дъвчеха „букери“, най-новата сензация от Португалия. Лаура изкриви лице; силно парфюмираните парченца глина й бяха противни. Дамите носеха сламени шапки с широка периферия, но без дъно, защото искаха слънцето да избели косите им. Лаура никога не използваше „солана“, тъй като нито слънчевата светлина, нито майсторски приготвените тинктури бяха в състояние да променят цвета на косата й.

— Е? — попита тихо Ясмин и отпи голяма глътка от питието си. Тя умееше да седи съвсем тихо, нещо, което Лаура така и не бе успяла да овладее.

Младата жена отвърна поглед от веселата компания, забарабани с пръсти по каменния парапет и прошепна:

— Той разследва убийство, което е станало миналата нощ.

Ясмин примигна с големите си бадемовидни очи.

— Нали това е основната задача на господаря на нощта и неговите „дзафи“?

— Права си, но той беше… — Лаура прехапа устни и споменът за живото описание на Сандро Кавали я накара да потрепери. — Убийството е много по-страшно от всичко, което съм чувала досега…

— В какъв смисъл?

— Ами… — Лаура се надигна и се загледа към червените покриви на Венеция. — Мъжът е бил пронизан в сърцето. Сандро каза, че убиецът е използвал отровна кама. Мисля… — Тя трепереше с цялото си тяло. — … че е познал отровата по миризмата.

— Сандро? Защо го наричаш на малко име?

— Не и когато говоря с него. Знаеш ли, лицето му е необикновено… Ако му кажа „Сандро“, сигурно ще заповяда да ме хвърлят в габията. Исках да ти кажа, че убиецът не се е задоволил да убие, Ясмин. Преди да си отиде, е отрязал тестисите на жертвата.

Приятелката й остана напълно спокойна.

— Много интересно. Сещам се поне за десетина мъже, които с удоволствие бих отвела при този убиец.

— О, Ясмин, не говориш сериозно, нали?

— Разбира се, че говоря сериозно. — Младата жена стана гъвкаво като пантера и се загледа към вътрешния двор, където гостите на мадона де ла Рубия се забавляваха с музика. След малко се обърна отново към Лаура и разтърси глава. — Погледни ме, моето момиче. Мъже ме отвлякоха от родната ми страна. Мъже ме продадоха като робиня на мадона де ла Рубия. Шест нощи в седмицата съм принудена да приемам в леглото си чужди мъже и да се подчинявам на желанията им. Наистина ли мислиш, че имам причина да желая добро на мъжете?

Лаура въздъхна съчувствено.

— Разбирам ожесточението ти, Ясмин.

— Какво още знаеш за убийството?

— Жертвата е частният секретар на дожа — обясни тихо Лаура. — Затова Сандро е много загрижен. Името на убития е Даниеле Моро.

Ясмин потрепери като от удар. Спокойствието й изчезна. Тя отвори изумено очи и едрото стройно тяло се опъна като на диво животно, което се готви за скок.

— Какво ти стана? — Лаура скочи и се хвърли към нея. — Името ти е познато, нали?

Ясмин скри ръце в диплите на удобния си копринен кафтан. Като сводница от най-висш ранг мадона де ла Рубия не се скъпеше за питомките си и ги обличаше в най-изискани дрехи.

Ясмин пое дълбоко въздух и проговори глухо:

— Даниеле Моро беше тук, Лаура. Миналата нощ.