Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (5)

Четвърта глава

— Какво, по дяволите, прави тя в Лондон? — попита жената, която лежеше до него.

Измачканите сатенени чаршафи прикриваха тялото й едва до кръста и голите й гърди бяха съвсем открити. Кожата й бе безупречно гладка, а фигурата, поддържана със старателни грижи, бе така стегната, че тя изглеждаше невероятно жизнена за тридесет и петте си години. Никога не излагаше тялото си на слънчевите лъчи и за нищо на света не би допуснала върху него да се появи някоя нежелана бръчка или петънце.

Върху всеки сантиметър от завидно добре запазената й фигура ежедневно се полагаха специални кремове и екзотични маски, внесени от Изтока. Веднъж бе чул камериерката й да описва начина на приготвяне на една от тях — от стрити тестиси на рядък вид сиамски тигър.

Мойра, лейди Пейл, беше хедонистка.

Обичаше удоволствията. Харесваше й да дарява и получава наслада, особено в леглото. Беше ненаситна. Никой не знаеше това по-добре от Родолф Жирарде.

Изведнъж се почувства отегчен от нейното присъствие. Прекрасната Мойра притежаваше много прелести, но понякога му се струваше малко повърхностна. Родолф се измъкна от завивките и взе копринения си халат.

Чу зад гърба си приканващ и чувствен глас:

— Върни се в леглото, Руди.

„Руди!“

Така ненавиждаше това галено име.

Но нарочно не бе споделил това с последната си любовница. Защото всеки път, когато Мойра се обърнеше към него с омразното име, Родолф отново се замисляше колко дълбоко презира тази дама, на която едва ли подобаваше да носи титлата лейди — въпреки безбройните си умения.

Защото Мойра, скандалната лейди Пейл, бе вдовица на покойния легендарен лорд Осгуд Пейл. Поне така твърдяха хората, които Родолф бе наел да проучат състоянието й, а те бяха най-добрите.

За тях принц Родолф бе един от най-взискателните клиенти. Не биваше да отминават и най-малката подробност; бяха длъжни да сторят всичко, което бе по силите на всеки от тях, и, разбира се, не трябваше да постъпват с него нелоялно — дори ако от това зависеше собственият им живот. Но възнаграждението за добре свършената работа бе значително и си струваше усилията.

Той старателно събираше сведения за лорд и лейди Пейл. Купът бележки вече бе висок почти двадесет сантиметра и съдържаше всяка подробност от живота на двойката.

Очевидно, след като бе надживял три съпруги, едната от които се бе оказала безплодна, а другите две бяха починали при раждане заедно с новородените си деца, на осемдесетгодишна възраст лорд Пейл бе решил да се ожени за шестнадесетгодишната Мойра Мансън, дъщеря на амбициозен земевладелец от северните провинции.

Сделката беше осъществена.

Церемонията се бе състояла.

След това бе избухнал скандал.

Тогава част от обществото бе изразила мнение, поне в тесен кръг, че този брак би трябвало да бъде заклеймен от морални съображения. Те настояваха, че „скандалният“, „похотлив“, дори „развратен“ старец, какъвто бе според тях възрастният свободомислещ мъж, бе първият и единствен граф Пейл. (Всъщност, ако лорд Пейл имаше потомци, те бяха незаконородени и следователно според обществото нямаха никакви права.)

Около десет години след като бе направил Мойра своя графиня, Осгуд Пейл бе открит мъртъв върху червената кадифена покривка със златисти ресни на леглото на известна лондонска проститутка. Причината за смъртта му не бе нито сърдечна слабост или апоплексия, нито напредналата му възраст, а отравяне с арсеник.

Бе последвал нов скандал.

Въпросната „фльорца“ бе изчезнала мистериозно. Нямаше друг заподозрян и случаят бе останал неразгадан.

Добър начин за отърваване от ненужната смет.

Накрая законната наследница на графа — красивата млада вдовица Мойра, бе получила завидно състояние.

Арсеник. В последно време често назоваваха това вещество „наследнически прах“. Не бе избрала твърде хитър начин да отстрани своя похотлив съпруг, помисли си Родолф.

Но като размисли, не му се стори толкова чудно, че на графинята й липсваше остроумие и изисканост. Вкусът на лорд Пейл бе известен на всички.

От друга страна, принц Родолф се смяташе за джентълмен, който ценеше изяществото и разнообразието в живота.

Понякога човек просто трябваше да се задоволява с това, което имаше.

Той върза колана на халата си около все още стегнатия си кръст и закрачи из великолепната спалня. От масивните златни рамки на огледалата до копринената облицовка на стените в стил „Луи Четиринадесети“ — това бе спалня, достойна за крал. Беше струвала цяло състояние, но за щастие той можеше да си го позволи.

Родолф се спря до украсеното със златни орнаменти лъскаво черно бюро, отвори една тайна врата, зад която стояха редица бутилки с отбрани питиета, наля чаша вносен коняк, отпи голяма глътка, задържа течността над езика си няколко мига и преглътна.

— Руди, какво, по дяволите, прави тя в Лондон? — повтори Мойра въпроса си.

Принцът продължи към прозореца, застана до него и погледна към почти пустия булевард навън. Едва след няколко минути каза:

— Предполагам, че имаш предвид племенницата ми.

— Разбира се, че имам предвид руменобузата ти племенница.

Принц Родолф усети, че гърбът му се схвана. Бавно извърна глава и погледна към създанието, което се протягаше в леглото му. Предупреди я с по-спокоен тон:

— Или ще назовавате моята племенница с нейната титла, графиньо, или изобщо не говорете за нея. Тя се нарича Нейно Сияйно Височество Сесил — принцеса на Сейнт Саймън, не го забравяйте.

Мойра не бе нито ограничена, нито наивна жена. Съзнателно бе пропуснала титлата. Изведнъж тонът й стана необикновено учтив:

— Не ми каза, че Нейно Сияйно Височество ще прекара сезона в Лондон.

Той бе на мнение, че съвсем не е длъжен да казва всичко на своята любовница.

— Аз самият разбрах скоро — отвърна й.

Това не бе нито лъжа, нито самата истина, както и почти всичко останало, свързано с живота на Родолф Жирарде.

Жената в леглото му глезено нацупи красивите си устни. Сега, в зрялата й възраст, тази гримаса нямаше толкова силно въздействие върху мъжете, колкото когато бе на осемнадесет-деветнадесет години.

Все пак графинята беше най-красивата жена, която принцът някога бе виждал, поне ако човек не бе склонен да вярва, че истинската красота идва отвътре. Тя притежаваше рядката комбинация от порцелановобяла кожа, очи с цвят на тъмен кехлибар, естествено златисти коси и съвършена фигура. Освен това Мойра успяваше да създаде илюзията за младост, на което малко жени бяха способни.

— Разбрах за това съвсем случайно снощи на вечерята у лейди Уайтхаус. Трябва да ти кажа, Руди, че се почувствах като пълна глупачка, защото единствено аз не знаех.

— Искрено се съмнявам, скъпа. — Той дори не й предложи питие. Впрочем тя не можеше да оцени хубавия коняк. — Доколкото те познавам, никой не би могъл да те направи на глупачка.

Но не успя да отклони вниманието й.

— Защо е дошла тук?

Той внимаваше да не издаде по никакъв начин вътрешното си безпокойство.

— Предполагам, защото публично бе разгласено, че Сесил желае да посети Лондон през пролетта.

Мойра, изглежда, прие това суховато обяснение.

— Навярно Сейнт Саймън е ужасно скучно място.

Родолф зае небрежна поза. Задържа чашата в едната си ръка, а другата пъхна в джоба на халата.

— Неведнъж съм ти споменавал това, скъпа. Какво друго би могло да ме накара сам да се обрека на изгнание още в младостта си?

— Освен скуката?

— Именно. В Сейнт Саймън няма нищо, освен кози и козари, планински ливади и малки села, които досущ си приличат. — Той артистично повдигна ръка, за да прикрие прозявка. — Освен прекрасния изглед към Средиземно море и колекцията от картини в замъка, една забележителна рицарска броня и няколко ценни семейни реликви, там няма нищо интересно.

— Но не и ако станеш княз на Сейнт Саймън — отбеляза тя. — Тогава ти ще бъдеш владетел, абсолютен монарх на своята държава. В нашия век има толкова малко абсолютни монарси.

Мойра далеч не бе толкова умна, за колкото се смяташе. Едва ли почти явната обида от страна на богата куртизанка би могла да извади Родолф Жирарде от равновесие, понеже той отдавна бе свикнал да не реагира на подобни забележки.

Тонът, с който заговори, бе спокоен, както обикновено:

— Никога не съм предполагал, че ще управлявам Сейнт Саймън. Това беше дълг и отговорност, която винаги съм знаел, че се полага на по-големия ми брат. Повярвай ми, вторият син в семейството разбира това още в детството си.

Мойра се обърна по гръб и косите й се разпиляха по сатенените възглавници. Повдигна оголения си строен крак, посочи с пръсти към изрисувания таван и каза:

— Нима?

Родолф отпи още една глътка коняк и нехайно сви рамене:

— Но бързо открих, че вторият син има и много предимства.

Беше събудил любопитството й.

— Назови поне едно.

— Свободата.

Принцът се запита дали Мойра имаше представа, че когато се намръщи, между прекрасните й очи се появява дълбока бръчка.

— Каква свобода?

Родолф Жирарде не можеше да бъде изненадан. Беше играл тази роля и бе изричал тези реплики толкова пъти през последните двадесет години, че почти бе започнал сам да си вярва.

— Свободата да правя каквото желая. Да пътувам по целия свят. Свободата да живея там, където искам, и така, както искам. Свободата да натрупам богатство, да спечеля власт, земи, да се сдобия с тази къща и малък замък във Франция, както и да се сприятеля с влиятелни хора, и дори да имам любовници от двете страни на Ламанша.

Кехлибарените очи се свиха и зениците им сякаш станаха тесни и продълговати като на котка.

— Какво каза графиня Торнер, когато разбра, че си станал любовник на английска лейди?

Истината бе, че Терез никога не бе споменавала за Мойра или за някоя от другите му изневери. Все пак тя беше истинска французойка и бе особено веща по така наречените сърдечни въпроси.

Родолф реши, че в този момент бе по-добре да излъже.

— Естествено много ме ревнува от теб. Навярно разбираш, скъпа, че твоята несравнима красота и изключително остроумие са известни както тук, в Британия, така и във Франция.

Тези думи доставиха на Мойра огромна радост, както бе очаквал. В много отношения характерът на лейди Пейл бе напълно прозрачен.

Тя отвърна:

— Казват, че принцеса Сесил била много млада и доста красива.

Той допи коняка си и остави празната чаша на бюрото.

— Не съм виждал племенницата си от години. — Не бе съвсем вярно, но това не бе работа на Мойра, освен в случай че решеше да й каже истината, ако би му помогнала да осъществи плана си. — Спомням си я като хубаво дете.

— Вече не е дете.

— Мисля, че си права.

— Тя е жена.

— Трябва да е на… — Той замислено поглади брадичката си и си даде вид, че се опитва да си спомни възрастта на своята племенница. Всъщност принцът знаеше точните й години, дори месеци и дни. Знаеше почти всичко за Сесил, принцесата на Сейнт Саймън. — Сигурно вече е на седемнадесет или осемнадесет.

— Чух, че била на двадесет и три.

Графинята имаше обичай да задава въпроси, на които вече знаеше отговорите. Той самият също често използваше тази тактика. Ако човек умееше да я прилага, тя бе доста полезна.

— Ще има бал в чест на принцеса Сесил — осведоми го жената.

Тези думи привлякоха вниманието му.

— Естествено, Нейно Величество няма да присъства. Кралицата никога не се появява лично на подобни събирания. Но Техни Кралски Височества, принцът и принцесата на Уелс, ще присъстват.

Той не проговори.

— Всички известни личности ще бъдат там утре вечер.

Най-сетне Родолф отвори уста:

— Тогава смятам, че и ние би трябвало да отидем. А ти?

Мойра бавно отпусна крака си, обърна се по корем и застана на колене в средата на леглото. Доволно преплете пръсти. Очите й изведнъж засияха и върху бледите й бузи изби нежна руменина.

— А ние поканени ли сме?

Не „ние“.

Той.

— Разбира се — отвърна Родолф.

Мойра прехапа долната си устна.

— Мислех, че си се отчуждил от семейството си.

— Не отчуждил, а по-скоро отделил. — За да звучи по-убедително, той добави: — Брат ми винаги ми е завиждал за богатството и властта, на които се радвам.

Бръчката между красивите й очи отново се появи.

— Брат ти е покойник, нали?

— Да. Преди няколко години стана злополука. Максимилиан и съпругата му Джудит загинаха. — Родолф сведе ниско глава. — Не обичам да говоря за това.

— Съжалявам, Руди.

— Няма нищо, скъпа.

Мойра се отпусна върху единия си крак, залюля другия отстрани на леглото и въздъхна дълбоко.

— Няма какво да облека.

Родолф вдигна глава.

— За къде?

— За бала.

Той не можа да сдържи смеха си:

— Имаш цяла стая, цяла къща, пълна със скъпи вечерни тоалети.

Лицето на графинята доби унил израз.

— Искам да кажа, нямам нищо ново.

Тази жена бе егоцентрична и суетна и отдаваше твърде голямо значение на модата. Понякога Родолф се питаше защо все още поддържа връзка с нея. Но той знаеше защо…

— Прекара цял месец в търсене на дрехи за пролетния си гардероб — отбеляза той.

— Имам нужда от нещо ново и забележително.

— Ти си забележителна, cherie^[1], независимо с какво си облечена. — Но принцът осъзна, че думите му не биха впечатлили жена, която толкова много държеше да бъде център на вниманието, че бе готова на всичко. — Може би сега е моментът.

Тя веднага наостри уши.

— Моментът за какво?

Можеше да я дразни, без да изпитва и най-малко угризение.

— Пазех това за специален случай.

— Този наистина е специален — побърза да отвърне тя.

— Може би.

— Какво си пазил?

— Една малка изненада.

— Изненада? — Мойра стана нетърпелива. — Къде е, Руди? Моля те, кажи ми! Къде си го скрил?

Гласът й леко затрепери. Очите й жадно светнаха. Едва не разрани устните си от трескаво очакване. Понякога се превръщаше в досадна малка просякиня.

— Нека да помисля. — Той потърка тъмните си вежди. — Къде ли го сложих?

— Руди! — извика тя.

Нямаше никакво настроение за шеги.

— В долното чекмедже на нощното шкафче.

Още преди да довърши думите си, Мойра скочи от леглото и седна гола до шкафчето. Рязко издърпа чекмеджето и започна да рови в него. Това, което търсеше, нарочно бе поставено най-отзад.

Тя извади кутийката за бижута. С треперещи ръце повдигна капака. Той чу шумната й въздишка. Най-сетне тя успя да каже:

— Диаманти.

— Тази огърлица е изработена за една известна херцогиня, която не могла да си позволи да я задържи — разказа Родолф, докато Мойра дотича до него и му подаде огърлицата, за да я сложи на шията й. — Помислих, че би ти отивала.

Той съедини сложната закопчалка и за миг задържа ръцете си върху голите й рамене. Пръстите му докоснаха хладните скъпоценни камъни, а дланите усетиха топлината на тялото й.

Мойра се втурна към най-близкото огледало. Загледа се в отражението си. Изящните й ноздри трепнаха.

— Наистина ми отива. — Обърна се. — Не мислиш ли?

Красивата жена стоеше пред него съвсем гола, само с диамантената огърлица на влиятелната херцогиня, и очакваше одобрението му. Най-сетне го получи.

— Така е.

Тя тръгна грациозно към него, поклащайки бедра и облизвайки устни.

— Трябва да измислите начин, по който да ви се отблагодаря, Ваше Сияйно Височество.

Тялото му реагира така, както бе очаквал. Почувства, че го обзема възбуда.

— Ще го направя.

Погледът й бавно се плъзна надолу по халата му, където коприната трепереше сякаш от само себе си. Опитните ръце проникнаха под ефирната материя и нежно го погалиха.

Мойра му отвърна с дрезгав гърлен смях:

— Мисля, че вече намерихте начин.

— Очаквам да изразите благодарността си неведнъж, графиньо — предупреди я той.

Заби нокът в изгарящата си плът. Това бе единственото, което можеше да направи, за да овладее тялото си.

— Неведнъж? — повтори тя.

— Огърлицата беше много скъпа.

— Струва си всяка лира, франк или рубла, която си броил за нея — отбеляза тя.

Той накара красивата жена да застане на колене пред него и развърза колана на халата си. Обхвана тила й с ръка. Прокара палец по долната й устна, докато тя отвори уста. Не беше нужно повече да я подканва и насърчава.

Всъщност, размишляваше Родолф Жирарде, докато Мойра доставяше наслада на плътта му, той не бе имал предвид този вид благодарност, който тя очевидно предполагаше.

Принцът имаше свои планове относно лейди Пейл.