Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (4)

Трета глава

Беше видял призрак.

Това бе първата мисъл на Джеймс Грей. Но след миг разбра, че създанието, което се приближаваше към него през градината, бе жена, облечена в бяло — от върховете на сатенените чехли, които се подаваха под полите й, докато вървеше, до качулката на пелерината.

„Жената в бяло.“

И двамата внезапно спряха.

Въпреки че бяха на няколко крачки един от друг, Джеймс не виждаше лицето й. Нощният мрак, гъстата мъгла, която бе забулила градината, и качулката прикриваха чертите й.

За миг останаха безмълвни.

След това с любезен тон и лек акцент, който може би бе френски, италиански или дори виенски — Джеймс не бе сигурен — дамата попита, сякаш бе нейно право да знае:

— Кой сте вие?

— Смея ли да попитам кой се интересува? — дръзко отвърна той.

Не получи отговор веднага. Младата жена вдигна глава съвсем леко, но достатъчно, за да различи Джеймс очертанията на волевата брадичка под кожения ръб на качулката.

— Чувствам се длъжна да ви уведомя, сър — решително каза тя, без да прикрива раздразнението си от внезапната му поява, — че това е частна собственост.

Джеймс бе не по-малко ядосан от това, че не беше сам в градината.

— Този факт ми е добре известен, мадам.

Тя каза с лека нотка на надменност:

— Всъщност, за да се влезе в тази jardin^[1], е необходим ключ.

Аха! Правилно бе предположил: беше французойка.

Джеймс пъхна ръка в джоба на панталоните си и извади ключа, който му бе дал Гудинаф. Вдигна го срещу слабата светлина от газовия фенер на ъгъла, която едва се процеждаше през мъглата и дърветата.

— C’est ca, mademoiselle.^[2]

На свой ред, младата жена извади ключ, еднакъв с неговия. Джеймс не видя къде точно го бе скрила преди.

— Този ключ, сър.

Джеймс Грей шумно издиша:

— Изглежда, и двамата имаме правото да бъдем в градината.

— Така изглежда — съгласи се тя с неохота.

— Аз съм гост в Корк Хаус — каза той и извърна глава към внушителната сграда зад себе си.

— А аз съм отседнала в Гест Хаус — отвърна тя.

Бяха стигнали до задънена улица.

— При тези обстоятелства предлагам да продължите разходката си, сър. — Между краищата на пелерината се подаде изящна и нежна ръка, която посочи натам, накъдето се бе запътил. — Аз също ще продължа своята.

Едва сега Джеймс Грей дойде на себе си. Прочисти гласа си и каза уверено:

— Дългът ми на джентълмен, мадам, не ми позволява да отмина, без да ви предупредя, че тук не е подходящо място за една дама в този нощен час.

— Благодаря за вашата загриженост, сър.

Като джентълмен, той нямаше избор: сега носеше отговорност за нея.

— Боя се, че би трябвало да настоя.

Тя застина.

— Да настоите за какво?

— Да се върнете незабавно в Гест Хаус — каза той ясно и уверено.

Джеймс чу гневната й въздишка.

— Ще се разхождам, където и когато желая, сър — решително отвърна тя.

Въпреки че дамата говореше чудесно английски, явно не беше го разбрала. Може би не бе запозната с обичаите на изисканото общество.

Джеймс реши, че трябва да опита отново:

— Една млада жена с добро възпитание като вас, не бива да излиза нощем, дори денем, без да бъде придружена от своята камериерка или от подходящ кавалер.

— Камериерката ми спи. Не бих искала да я безпокоя по това време — каза тя и леко подсмръкна.

— А какво бихте казали за подходящ кавалер?

Сесил умело избегна по-нататъшното развитие на разговора:

— Искам да бъда сама. Ако бях излязла с кавалер — подходящ или не, — не бих могла да го постигна.

Джеймс почувства, че губи търпение.

— Невинаги получаваме това, което искаме, мадам.

— Това ми е добре известно, сър.

— Не бива да се разхождате в градината без придружител.

— Вие също сте сам.

— Това е съвсем друг въпрос — каза Джеймс и побутна едно камъче с върха на ботуша си.

— Защо?

Дамата нарочно се преструваше на наивна.

— Защото аз съм мъж, а вие сте жена.

Тя въздъхна ядосано.

— Значи един мъж има право да постъпва така, както желае, а една жена — не.

— Точно така.

Може би създанието срещу него най-сетне щеше да го разбере.

— Защо?

Явно бе очаквал твърде много разсъдливост от страна на една млада жена. Дамата отказваше да размисли и да постъпи разумно. Явно бе твърдо решена да го постави в трудно положение. Държането й бе предизвикателно. Това го вбеси.

Добре, щеше да се включи в нейната игра. Въпреки че Джеймс без колебание би признал, че нямаше никакъв опит в това изкуство. Истината бе, че винаги се бе провалял в словесните двубои с представителки на нежния пол.

Проклятие! Бе загубил нишката на мислите си.

— Какво „защо“? — промърмори той.

Дамата явно изгаряше от желание да продължи този мъчителен за него разговор.

— Защо един мъж може да постъпва според желанията си, да ходи където иска и да се среща с когото иска, докато от жената се изисква да спазва обществените порядки?

— Защото така е прието. Защото винаги е било така.

— Чудесно!

Не биваше да избухва. Не биваше да употребява груби изрази, колкото и силно да бе изкушението. Реши да направи последен опит да й обясни ясно и логично ситуацията.

— Мъжът може да прави каквото пожелае, да ходи където пожелае и да се среща с когото му е приятно, мадам, защото по природа е по-едър и силен и следователно може по-добре да се грижи за себе си.

Жената в бяло изправи гръб. Беше доста висока на ръст, удивително висока, въпреки че стигаше едва до брадичката на Джеймс, както му се стори. Тя го осведоми:

— Ръстът ми е колкото този на повечето джентълмени, които познавам, сър. Освен това съм срещала жени, които са и по-едри, и по-силни от всеки нормален мъж.

Отново не бе го разбрала.

— Нямам предвид физическия ръст и сила, мадам.

Тя леко извърна глава встрани.

— Тогава, моля ви, кажете ми какво имате предвид?

Трябваше да мисли бързо.

— Ами, първо, мъжът остава спокоен пред лицето на опасността.

— Както и много жени. Предполагам, че бихте се съгласили, че запазването на хладнокръвие при рисковани обстоятелства зависи по-скоро от темперамента на човека, отколкото от пола.

Той реши да не обръща внимание на последната й реплика.

— Мъжът е свикнал да си служи с пистолет, сабя и други оръжия.

— Аз лично умея да стрелям доста добре — похвали се тя.

Джеймс Грей почувства, че един мускул на лицето му затрептя.

— Все пак изисканото общество има правила и норми.

Дамата остана напълно спокойна.

— Обществото рядко се оказва истински изискано, ако човек погледне под повърхността му.

Джеймс стисна зъби.

Тя продължи:

— Нещо ме кара да мисля, че вие също не сте човек, който държи твърде много на очакванията и нормите на обществото. Ако не беше така, едва ли бихте скитали в градината по това време на нощта, при това полуоблечен.

„Полуоблечен?“

По дяволите, облеклото му бе съвсем прилично! Освен това, за коя се мислеше тя? За кралицата на Шеба? Джеймс бавно преброи до десет.

— Проявявам към вас загриженост на джентълмен, който от детството си е бил възпитан в уважение и закрила на нежните представителки на човешкия род.

Тя отново не трепна.

— Вашето уважение и закрила, в което цял живот сте били обучаван, за всички жени ли се отнася или само за някои от тях?

Джеймс внезапно осъзна, че е свил ръце в юмруци.

— За всички дами.

— А ако някоя жена не смята себе си за дама? Това би ли променило нормите и правилата на обществото?

Създанието го бе притиснало. Беше на път да полудее.

Едва сдържаше гнева си, но изпитваше и някакво необяснимо вълнение.

Явно това не бе всичко, което тя желаеше да му каже.

— Следователно, ако някоя жена, не по своя воля или заслуга, се е родила в семейство от по-нисша класа, тя би имала право да ходи където пожелае, да постъпва както желае и да се радва на свободата, която по принцип е право само на мъжете, но една дама с благородно потекло, особено ако не е омъжена, трябва да живее като пленница в позлатена клетка.

Джеймс разроши с пръсти къдриците на тила си и се замисли за истинските си чувства. Този път каза искрено:

— Всички сме в плен на традициите в по-голяма или по-малка степен.

— Да. Смятам, че сте прав — каза тя замислено.

Можеше да разбере желанието й да се почувства свободна и нуждата да бъде сама. Поради същата причина той бе изпратил Гудинаф отново да си легне. Джеймс бе пожелал да остане сам.

— Просто не мога да ви позволя да се разхождате без придружител посред нощ. Не е безопасно — каза той.

— Чувствам се достатъчно сигурна. Уверявам ви. — Тя се замисли за момент. — Ако не се лъжа, сър, вие все пак не сте джентълмен.

Разбира се, че беше джентълмен.

С малко дързък и доста ироничен тон Джеймс каза:

— Бъдете спокойна, мадам, с мен сте в пълна безопасност.

— Тогава няма за какво да се тревожа, докато се разхождам в градината, независимо дали е ден или нощ.

— Някой безскрупулен негодник би могъл да прескочи оградата — предупреди я той, въпреки че вероятността да се случи нещо подобно му се струваше нищожна.

— Дори в най-разкошните салони на висшето общество е пълно с безскрупулни негодници — решително отвърна тя. — В интерес на истината, няма място, където една дама би могла да се почувства истински защитена.

— Повтарям, мадам, с мен сте в безопасност.

— Тогава, щом толкова настоявате, че не бива да се разхождам сама, сър, бихте могли да ме придружите.

По дяволите! Джеймс Грей се почувства хванат в собствения си капан, но вече бе твърде късно.

 

 

Той беше самонадеян.

Беше непоносим, арогантен, високомерен и типичен англичанин.

Но бе най-красивият мъж, когото Сесил някога бе виждала.

Въпреки че в този момент бе намръщен и силуетът на мъжествената му фигура и чертите на лицето му едва се открояваха под бледата светлина на фенера, която достигаше до тях през клоните на дърветата, привлекателният непознат накара Сесил да затаи дъх.

Беше висок и мургав, с широки мускулести рамене. Бе му намекнала закачливо, че е полуоблечен. Истината бе, че небрежното облекло едва прикриваше тялото му. Малко от познатите й джентълмени — всъщност в момента не се сещаше за никого от тях — биха се осмелили да излязат само по чифт прилепнали панталони за езда и разкопчана риза без яка.

Ризата на мъжа бе отворена почти до средата на широките му гърди. Косите му имаха цвета и блясъка на кестените, които отрупваха земята всяка есен. Бяха леко чупливи и когато той движеше главата си, краищата им се плъзгаха по тила му.

Речта и маниерите му безспорно издаваха, че е джентълмен по произход и възпитание. Косите му бяха малко по-дълги, отколкото бе модерно напоследък, но това му отиваше.

По време на пътуването си от Сейнт Саймън през Южна Италия, цяла Франция и голяма част от Англия, Сесил бе срещнала много благородни младежи с дълги коси. На някои от тях те придаваха изкуствен чар, при други сякаш бяха белег за чувствителна душа на поет или изстрадал художник, а трети изглеждаха твърде женствени.

Този мъж не би могъл да се сравни с никого от тях. В него нямаше нито прекалена чувствителност, нито женственост, нито фалш. Въпреки че интуицията на Сесил й подсказа, че характерът на непознатия е по-сложен, отколкото й се бе сторило отначало, тя реши, че й допада.

Беше доволна, че качулката на пелерината и мракът скриваха лицето й от любопитните очи на непознатия. Той навярно би се изненадал да открие, че страните й са порозовели от задоволство, очите й блестят от вълнение, от време на време овлажнява устни с върха на езика си, дланите й са потни, ръцете й треперят… че тя сияе.

Беше невероятно удоволствие, беше вълнуващо да разговаря и да се разхожда с мъж, който не се отнасяше към нея като към принцеса.

Непознатият, разбира се, не се отнасяше към нея като към принцеса, защото не знаеше, че тя притежава тази титла. А Нейно Сияйно Височество Сесил, принцесата на Сейнт Саймън, която за тази нощ бе просто Сесил Жирарде, искаше нещата да останат така. Бе твърдо решена на всяка цена да запази истинската си самоличност в тайна от този мъж.

А той щеше да бъде нейната тайна.

Дори една принцеса имаше право на малка своя тайна.

Защото тук, в уединението на заключената градина, не съществуваха титли. Нямаше разкош и задължаващи обстоятелства. Нямаше норми за поведение. Нямаше слуги, придворни дами, съветници и компаньони. Нямаше кой да й казва какво трябва или не трябва да прави. Това бе свобода, която Сесил почти никога не бе чувствала през двадесет и три годишния си живот.

Непознатият промърмори нещо на себе си, леко се поклони, завъртя се елегантно и застана до нея.

Преминаха заедно покрай лехите с новозасадени цветя и няколко дървета с натежали от цвят клони. Стигнаха до една статуя на Афродита — или Венера — в естествен ръст и едва тогава мъжът попита:

— Какво ви води в градината в този необичаен час, мадам?

Тя реши да отвърне на въпроса му с въпрос:

— А вас какво ви води тук посред нощ, сър?

Той повдигна широките си рамене:

— Събудих се и не можах да заспя. Идеята за разходка в градината ми се стори добра.

Сесил бе изненадана от отговора му. Явно бе искрен.

— Аз също се събудих и разбрах, че ми предстои дълга безсънна нощ. Понякога имам проблеми със съня.

— И аз — призна той.

— Какви по-точно са вашите?

— Понякога изобщо не мога да заспя — сподели той. — Друг път, както тази нощ, се събуждам и не мога да мигна до сутринта.

Тя раздвижи глава под качулката на бялата пелерина.

— Ще ви призная, че често ме измъчват лоши сънища.

— Аз също сънувам кошмари — каза той.

— Моите са наистина страховити. Мисля, че и аз бих могла да ги нарека кошмари — промълви Сесил с наведена глава и слаб глас.

Полъхна лек вятър, от който листата на раззеленените дървета прошумоляха. Нощният въздух се изпълни с мирис на прясно разровена пръст и нежен аромат на пролетни цветя — лалета, нарциси и зюмбюли.

От едната страна на пътеката имаше малък павилион, а на няколко крачки от него — странен фонтан. Водата струеше от устата на огромна риба и падаше в басейн, украсен с причудливи орнаменти.

Сесил попита:

— Смятате ли, че ние, хората, спим през нощта, защото се страхуваме от тъмнината?

Въпросът й явно го накара да се замисли.

— Може би с някои от нас е точно обратното. Страхът от тъмнината не ни позволява да заспим.

Сесил тихо се засмя:

— Мисля, сър, че това е най-странният разговор, който съм водила с джентълмен.

— Със сигурност е най-странният, който аз съм имал с дама — отбеляза той.

— Може би това е благословена анонимност — въздъхна тя.

— Възможно ли е анонимността да бъде благословия?

— О, да, тя може да бъде истинско чудо. Иначе човек трябва да спазва твърде много условности, да изпълнява твърде много задължения и да поема твърде много отговорности. — Сесил не можа да сдържи още една въздишка. — Толкова много се изисква от него.

Непознатият ритна още едно камъче на пътеката. В този жест имаше нещо почти момчешко, едновременно весело и непокорно.

— Тогава, ако желаете, тази нощ и двамата ще останем анонимни — каза той.

— Много бих се радвала.

Продължиха мълчаливо. След няколко минути тя добави:

— Все още не съм идвала в градината денем.

— Аз също — отвърна той. — Всъщност я зърнах само за миг при пристигането си в Лондон вчера.

Сесил спря и се наведе над един разцъфнал храст, чието име не можа да си спомни, вдъхна от сладкия му аромат, а след това отново се изправи и попита:

— Познавате ли добре Лондон?

— Почти не познавам града и страната — осведоми я мъжът и добави загадъчно: — Отсъствах доста години и се завърнах съвсем наскоро.

— Идвала съм в Англия като дете. Но бе много отдавна и си спомням твърде малко от преживяванията си и от Лондон — замислено каза тя.

Мъжът отново забави крачката си, за да я изчака. Сесил неволно забеляза, че краката му са необикновено дълги и мускулести.

— Значи и двамата сме чужденци в чужда страна — отбеляза той.

— Цитат от Светото писание — каза тя.

Той сведе красивата си тъмнокоса глава.

— Софокъл също е написал почти същото.

Този път тя кимна:

— Едип нарича себе си „странник в чужда земя“.

Стори й се странно да обсъжда творбата на гръцкия трагик с един мъж, чието име не знаеше, докато се разхождаше с него по пустата пътека в градината в сърцето на Лондон в тъмна и тайнствена нощ.

Все пак принцесата на Сейнт Саймън осъзна, че сега бе по-спокойна, отколкото се бе чувствала от месеци, може би дори години.

Това бе необяснимо.

Някъде в далечината прозвуча напевна и жална мелодия, изпълнена на цигулка.

— Какво е това? — попита тя и леко наклони глава встрани.

— Уличен музикант, който свири, за да припечели някоя и друга пара.

— Знаете ли как се казва песента?

Придружителят й послуша няколко минути. След това явно се досети.

— Сега си спомням — каза той. — Това е стара келтска мелодия, наречена „Спиш ли, Маги?“.

Заслушаха се в тайнствената песен, която навяваше едновременно меланхолия, надежда и радост.

Щом музиката свърши, Сесил тихо прошепна:

— „Видение ли беше или сън? Музиката отлетя. Буден ли съм или спя?“

Мъжът до нея изглеждаше поразен. Спря се и я изгледа изпитателно.

— Извинете ме, мадам.

— Това е стих от „Ода за славея“ на Кийтс.

Той не каза нищо.

След няколко секунди тя добави:

— Мелодията беше и загадъчна, и красива.

Той рязко изправи гръб.

— Права сте.

Може би беше време да споделят впечатленията си от градината.

Сесил реши да започне от една фигура наблизо, която наподобяваше руини на стара крепост. „Древните“ камъни бяха покрити с лишеи, богородичен косъм и мъхове с различен оттенък — от масленозелено до изумрудено.

— Само върху този храст има хиляди пъпки — отбеляза тя и се спря, за да разгледа огромен трендафил, който образуваше свод над пътеката. — Кога ли ще разцъфнат розите?

— За по-малко от две седмици тази градина ще се преобрази — отвърна нейният закрилник.

— Значи все пак ще видя настъпването на пролетта в Англия — каза тя с искрено задоволство. Вдигна очи. — Каква е тази светлина на хоризонта, сър?

— Зората скоро ще разпръсне облаците.

Сесил обикновено се радваше на настъпването на зората след неспокойна безсънна нощ, но този път почувства разочарование.

— Скоро ще се съмне.

— След час, може би дори по-малко.

Не можеше да стори нищо. Не бе възможно да спре изгрева на слънцето.

Сесил закри лицето си с краищата на качулката.

— Трябва да тръгвам, сър.

— Както и аз, мадам — каза той.

Тя внезапно осъзна, че това навярно бе първата и последната й среща с красивия непознат. Бе изненадана от чувството на съжаление, което изпита.

— Сбогом.

Бързо се обърна и пое обратно към задния вход на Гест Хаус.

— Не сбогом — прошепна мъжът, докато силуетът на жената в бяло се отдалечаваше, — а au revoir^[3].