Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (18)

Седемнадесета глава

След няколко секунди, когато Сесил отвори очи, Джеймс бе надвесен над нея с уплашено изражение. Беше я вдигнал на ръце, а главата й бе отпусната на рамото му.

Цветът на очите му бе почти тъмносив. В тях проблесна гняв.

— Как, по дяволите, се озова тук?

И в гласа му се долавяше гняв.

— Къде?

— Зад тази… — рязко протегна ръка към камерата — … стена.

Сесил вдигна ръката, в която чувстваше болка, и изтри внезапно бликналите сълзи.

— Какъв е този килер?

Джеймс извади от джоба си чиста ленена кърпичка и внимателно попи влагата от лицето й.

— Прилича на стара монашеска килия.

Сесил извърна глава към малката тъмна камера, в която бе попаднала, и потръпна. Запита се колко дълго бе стояла затворена в това тясно помещение. Бе загубила представа за времето.

Джеймс нетърпеливо търсеше отговори.

— Готова ли си да ми разкажеш какво се случи?

Въпреки усилията си да изглежда спокойна, гласът на Сесил прозвуча тихо и колебливо:

— Спомням си, че се бях унесла в… мечти. — За нищо на света не би признала на джентълмена, че тези мечти бяха свързани с него. — В един миг осъзнах, че съм се отдалечила от мястото, където ме остави.

Той я изгледа строго.

— Продължавай.

Тя овлажни устни.

— Опитах се да се върна, но не можах да се ориентирам. — Погледна Джеймс и плахо се усмихна. — Обикновено имам безпогрешен усет.

Той почти бе обзет от гняв.

— Явно този следобед усетът ти е изневерил.

— Прав си — призна тя. — Не зная как се озовах тук. Разглеждах…

— И внезапно си се блъснала в стената и си попаднала в килера — довърши Джеймс вместо нея.

— Не беше точно така.

— А как беше?

Тя отвори уста, но не се осмели да заговори.

Сесил се опита да събере мислите си. Въпреки всичко, чувстваше се невероятно бодра. Дали бе резултат от случилото се? Или защото все още беше в прегръдката на Джеймс?

— Можете да ме пуснете, сър. В състояние съм да стоя на краката си.

— Както желаете, мадам.

Тя стъпи на земята, изтупа полата си и изправи гръб. Джеймс отново я подкани:

— Щеше да ми разкажеш какво се случи.

— Разглеждах склада и тази стена привлече вниманието ми. Стори ми се, че чух стъпки. Извиках твоето име, защото помислих, че най-сетне си успял да ме откриеш, и тъкмо щях да се обърна, когато някой ме блъсна.

Грейстоун я погледна загрижено.

— Някой те е блъснал?

Сесил кимна:

— Той сложи ръцете си на гърба ми и ме тласна напред. Точно тогава политнах към каменната стена. Не зная как тя се раздвижи и паднах вътре. Преди да осъзная какво става, стената се затвори зад мен.

Джеймс каза гневно:

— Значи не е било случайно.

— Не беше — увери го тя.

Красивото му лице доби мрачен израз. Думите му прозвучаха отсечено:

— Видя ли лицето ма нападателя?

— Не, през цялото време беше зад мен. Не можах да видя никого.

Той присви тъмните си очи, чиито ириси сега изглеждаха почти черни.

— Как разбра, че е мъж?

Въпросът накара Сесил да се замисли.

— По ръката, която докосна гърба ми. Стори ми се твърде голяма и силна, за да бъде на жена.

— Чу ли гласа му?

— Не. Не каза нито дума.

Сесил залитна.

Изведнъж Джеймс се разтревожи.

— Нарани ли се?

— Ударих си лакътя в ръба на един камък — каза тя припряно. — Извини ме, че те притеснявам, но ми се струва, че ще припадна от болка.

Джеймс бързо й подаде ръка и я поведе към един сандък. При тези обстоятелства щеше да свърши работа. Нямаше на какво друго да седне. Сесил се отпусна върху сандъка и потрепери.

Той стисна устни.

— Тази ръка ли?

— Да.

— Ще ми позволиш ли да я прегледам?

— Разбира се.

— Имам известни медицински познания — увери я Джеймс и седна до нея. Разкопча редицата ситни перлени копчета на ръкава й и го разтвори.

— Не се и съмнявам, че си ги добил в Индия — отбеляза тя и се опита да запази спокойно изражение, докато той изследваше с пръсти областта около лакътя й.

Джеймс вдигна глава.

— Няма счупени кости.

— Звучи успокояващо.

Той я погали нежно.

— Но ръката ти е лошо навехната.

— Слава богу!

Джеймс се намръщи.

— Слава богу, че е само навехната! Трябва да съм здрава.

Той въпросително повдигна вежди.

— За да можем да се заемем с разследването — напомни му тя.

— А, да, нашето разследване.

Сесил се опита да си поеме дъх, но въздухът в тази част от музея бе топъл и задушен. Съжали, че не бе взела със себе си ветрило.

Съсредоточи вниманието си върху Джеймс.

— Преследва ли ме някой?

Изражението му стана гневно.

— Не бих казал, че някой те преследва. Ако негодникът бе искал да те нарани сериозно, имаше идеалната възможност да го стори.

— Тогава защо ме затвори там?

— Навярно се е опитал да те сплаши.

— С каква цел?

Грейстоун се изправи в цял ръст и закрачи нервно напред-назад.

— Не зная.

По челото и горната устна на Сесил избиха капчици пот. Обляха я горещи вълни и почувства силна треска. Усети главоболие и внезапно свиване на стомаха.

— Джеймс…

Той се спря и я погледна.

— Бледа си като призрак.

— Чувствам се… странно.

— Припадаш ли?

Сесил не успя да отговори. В един миг седеше с изправен гръб върху сандъка, а в следващия се строполи и остана неподвижна.

Според Джеймс човекът, който бе измислил тесния корсет, носеше значителна вина. Тази проклета дреха бе заплаха за здравето на всяка жена, задължена да я носи единствено заради нелепите приумици на така наречената мода.

Наистина бе нелепо!

Сесил лежеше отпусната, със затворени очи. Лицето й все още бе невероятно бледо и по него проблясваха капки пот. Дишането й едва се долавяше.

При тези обстоятелства Джеймс нямаше избор. Можеше да постъпи по един-единствен начин. Той започна да разкопчава предницата на роклята й.

Под нея забеляза дантелен корсет и разкопча горната му част с надеждата, че това би позволило на Сесил да си поеме поне глътка въздух. Огледа се и потърси нещо, което би могъл да използва вместо ветрило.

Бързо откри подходящ предмет. Сред купчината фигури в ъгъла на склада, която навярно представляваше колекция от обредни сувенири, имаше огромно златно палмово листо. Навярно бе много старо. Може би от Египет. Някога бе носило прохлада на самия фараон.

Джеймс го развя пред лицето и шията й.

Сесил издаде тих стон и леко се раздвижи. Бавно отвори очи. Докосна устни с върха на езика си. Джеймс съжали, че не носеше бутилка с някакво питие. В този момент глътка бренди би оказала благотворно въздействие.

— Какво стана? — промълви Сесил и докосна челото си.

— Ти припадна.

Той престана да движи листото и обясни:

— Мисля, че причината е лошата комбинация от пренапрегнатост…

Дамата веднага го прекъсна:

— Никога не съм се чувствала пренапрегната.

Джеймс реши, че учтивостта изисква да отстъпи. Довърши мисълта си:

— Липсата на свеж въздух в това крило на музея и глупавите корсети, които вие, дамите, сте си втълпили, че трябва да носите.

Сесил нервно докосна шията си.

— Разкопчал си роклята ми — каза тя и опита да се изправи.

— Не се безпокойте, мадам, непорочността ви не е накърнена — отвърна той с леко шеговит тон.

Отговорът й го изненада:

— Постъпили сте много разумно, сър. Не можех да си поема дъх.

— По-добре ли се чувстваш?

— Малко.

— Иска ми се да можех да ти предложа глътка бренди, чаша чай или поне вода… — Джеймс се огледа. — Но, изглежда, наблизо няма нищо подобно.

— След минута-две ще се възстановя напълно — уверено каза тя.

Сякаш за да го убеди, Сесил Жирарде изправи гръб, приглади роклята и косите си, прибра единствения кичур, който се бе измъкнал от кока й, и вдиша дълбоко.

В този момент Джеймс забеляза верижката на шията й. Очевидно дамата я носеше под дрехите си, защото със сигурност не я бе виждал по-рано.

Но интересът му бе привлечен не от самата златна верижка, а от малкото кръгло украшение, което висеше на нея. Приличаше на златна халка.

Сесил усети любопитния му поглед. Ръката й трепна и пръстите й стиснаха халката.

— Това е венчалната халка на майка ми — обясни тя.

— Нямах намерение да любопитствам — смутено каза Джеймс.

— Ти не ме попита.

Да, не бе попитал. Но се чувстваше така, сякаш бе изрекъл въпроса.

Сесил седеше напълно неподвижна.

— Надявах се… исках родителите ми да бъдат погребани с венчалните си халки, но някой ги свали. — Тъгата й бе очевидна. — Дадоха ми ги, за да ги пазя за спомен.

Джеймс не знаеше какво да отвърне. Тя прошепна съвсем тихо:

— Vous et Nul Autre.

Сърцето му подскочи. Целият настръхна. Буца заседна на гърлото му. Не можа да промълви нито дума. Внезапно почувства хлад.

— Знаеш ли какво означава това?

Сякаш измина цяла вечност, преди Джеймс да успее да кимне:

— Само ти.

Сесил потръпна и го погледна в очите.

— Това е написано от вътрешната страна на халките.

Той бе потресен.

— Носиш пръстена на майка си.

— Да.

— А къде е халката на баща ти?

Тя преглътна и поклати глава:

— Не съм сигурна.

— Изчезнала ли е?

Тя отвори широко сините си очи и втренчи поглед в него.

— Надявам се, че не.

Джеймс вдигна ръка към врата си. В този миг и двамата чуха суматоха и до тях достигнаха гласове.

— Сигурно са граф Дюпри и лейди Ан — предположи той. — Щях да ги изпратя при теб по-рано, когато уредникът дотича и ме помоли за помощ, но бяха решили да отидат в залата с ръкописи.

Сесил изпита ужас.

— Не бива да ни виждат така.

— Как?

Тя се поправи:

— Не бива да ме виждат с разкопчана рокля.

Дамата бе права.

Тя се опита да закопчае предницата, но ръцете й все още трепереха и не бе в състояние да се справи дори с тази проста задача.

— Ще ти помогна — предложи Джеймс и отмести ръцете й. — Можеш ли да станеш?

Сесил се изправи с малко усилие.

— Разбира се.

Той леко приклекна, за да вижда отблизо копчетата, и бързо затвори корсета и роклята. След това се съсредоточи върху малките перлени копчета на ръкава й.

— Готово! — Джеймс отстъпи назад и я огледа внимателно. — Освен че си малко бледа, по нищо не личи, че си преживяла неприятна случка.

— Благодаря ти, Джеймс — каза тя с прекрасния си глас.

— Винаги на твоите услуги, Сесил.

Тя извърна глава в посоката, от която идваха гласовете.

— Другите ще пристигнат всеки момент.

— Права си — със съжаление отговори Джеймс.

— Имаме още много неща за обсъждане.

— И много планове, които трябва да съставим — добави той.

Тя промълви толкова тихо, че едва успя да чуе думите й:

— Липсват ми нашите разходки в градината.

Той си бе помислил същото.

— И на мен.

Сесил добави:

— Това бяха единствените моменти, в които наистина оставахме насаме.

Джеймс въздъхна дълбоко:

— Така е, но стана твърде рисковано.

Тя също въздъхна и прехапа устната си.

— Навярно си прав. Мислиш ли, че розите вече са разцъфнали?

Бе забравил за розите.

— Може би някои от най-ранните сортове.

Стъпките и гласовете се чуваха все по-силно и по-близо.

— Ще ми обещаеш ли нещо? — побърза да го помоли Сесил, преди останалите отново да се присъединят към тях.

Той дори не попита какво.

— Да.

— Ще ми обещаеш ли да ми покажеш розите в нашата градина, когато разцъфнат напълно?

Джеймс потвърди.

А той бе човек, който винаги изпълняваше обещанията си.