Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (9)

Осма глава

Сънят й винаги започваше и завършваше по един и същи начин.

Започваше с нужда, копнеж, гореща и страстна прегръдка на силен мъж, чиито ръце чувствено я притискаха и закриляха. Устните му се впиваха в нейните и я изгаряха с целувки, които я успокояваха и изпълваха с трепет, целувки, които сякаш преобразяваха света около нея от бледорозов в аленочервен.

Сънят започваше с покоряващия шепот на баритонов глас, който я галеше, вдъхваше й увереност и я съблазняваше. Две необикновени очи срещаха погледа й.

Започваше с открехването на една врата. Нещо я караше да се чувства сигурна, че този, който я отваряше, бе същият мъж. През малката пролука тя виждаше един нов свят. Свят на сбъднати надежди, видения, добили реален облик, и осъществени копнежи. Един свят, който бе за нея истински земен рай.

Но сънят винаги завършваше с кошмарна смесица от противоречиви чувства, объркани мисли, гневни гласове и надвиснала заплаха от насилие: почти виждаше тази заплаха, усещаше мириса и вкуса й.

В края на кошмара тя винаги инстинктивно чувстваше неговата близост и това я изпълваше с уплаха.

Тази нощ Сесил се бе събудила както много пъти по-рано: с разтуптяно сърце, задъхана, с измачкана нощница и влажни разрошени коси.

Без да запали свещта, тя отметна завивките, придвижи се слепешком до тоалетката и взе сребърната четка за коса със своите инициали. Плитката й вече бе почти разплетена. Беше й нужно малко време, за да разпусне косите си напълно. Прокара четката през тях няколко пъти, докато усети болка в напрегнатите мускули на ръката си.

Тази нощ бе съдбоносна.

Скоро щеше да се облече, да наметне пелерина с качулка — бе стигнала до разумното решение, че е по-добре да избере тъмно облекло за тайната си разходка — и да се срещне с Джеймс Грей в заключената градина.

Нямаше друг избор.

Не можеше да има доверие никому.

А трябваше да се довери на някого.

Нуждаеше се от помощ.

От неговата помощ.

След месеци подготовка най-сетне бе дошъл моментът да приведе плана си в действие, да стори необходимото, за да привлече джентълмен като Джеймс Грей на своя страна.

Трябваше да се домогне до Джеймс Грей. Нямаше по-подходящ от него.

Сесил остави четката и съвсем тихо смени нощницата си с дрехи за излизане. Не би могла сама да пристегне корсета си, затова не го сложи. Крайно важно бе да се придвижи през Гест Хаус с възможно най-малко шум, за което множеството фусти и волани биха попречили. Тя остави и тях, както и всички други женски дреболии.

Наближаваше три часът, когато Сесил взе ключа, измъкна се безшумно от огромната къща и се отправи към портите на частната градина.

Джеймс Грей я очакваше, както бе обещал.

— Вие сте тук — прошепна тя задъхано.

— Тук съм — каза той и излезе от скривалището си зад една бреза наблизо.

— Благодаря ви, че дойдохте, сър.

— Няма за какво, мадам.

„Може би преди края на тази нощ ще разберете, че има“, искаше да му каже Сесил.

— Да се поразходим — предложи тя.

Грейстоун й подаде ръка. Сесил я пое и ефирната й ръкавица докосна ръкава на палтото му.

Не бе толкова хладно и влажно, колкото в първата нощ, когато случайно се бяха срещнали в градината. Щом се отдалечиха от портите от ковано желязо, Сесил свали качулката на пелерината си и я остави да се спусне до раменете й.

— Имахте ли затруднения при излизането от Гест Хаус? — попита той.

Беше се промъкнала като призрак през множеството коридори, скрита в сенките.

— Не.

— Сигурна ли сте, че никой не ви видя?

— Напълно — увери го тя. — Знае ли някой за вашето излизане от Корк Хаус?

Отговорът му бе убедителен:

— Не.

Сесил се поинтересува не само от любопитство:

— Имате ли някой, на когото бихте могли да се доверите?

Джеймс Грей кимна:

— Прислужникът ми Гудинаф.

Последва кратко мълчание. Изминаха още няколко крачки по пътеката и Джеймс попита:

— А вие?

— Моята придворна дама Ан Фарадей, но се опитвам да я държа в неведение относно това.

— Защо?

При тези обстоятелства той имаше право да задава въпроси.

— Заради собствената й безопасност — решително отвърна тя.

Честността винаги бе най-добрата политика. В случая Сесил бе длъжна да следва това правило докрай.

Грейстоун спря в средата на пътеката и се обърна към нея:

— Нима съществува опасност?

— Сериозна опасност.

Признанието й сякаш съвсем не го изненада.

— Така и предполагах.

Сега бе ред на Сесил да запита:

— Защо?

Мъжът, който стоеше до нея, излъчваше почти осезаемо напрежение.

— Инстинктът ме накара да го помисля.

— Имате ли остър инстинкт за опасността? — тихо попита тя.

Отговорът на графа бе кратък, но без следа от скромност:

— Да.

— Много остър?

Той помълча няколко мига и най-сетне сподели:

— Изключително.

Отново не бе проявил никаква скромност, но Сесил не смяташе, че Джеймс Грей се хвали или преувеличава качествата си. Всъщност дори й се струваше, че й казва за тях с известна неохота.

Тя го изгледа изпитателно.

— Мога ли да попитам, сър, тези ваши изключителни способности имат ли нещо общо с годините, които сте прекарали в Индия?

Изражението му остана сериозно.

— Оцеляването ми в Индия зависеше изцяло от тях.

Сесил продължи да любопитства. Трябваше да узнае всичко.

— В голяма опасност ли бяхте?

— Понякога.

— Съществуваше ли риск за живота ви?

Грейстоун повдигна ръка и прокара пръсти през къдриците на тила си. Този жест издаде неговата нерешителност при разговори на подобна тема.

— Имаше такива моменти.

— Били ли сте принуден някога… — Сесил замълча и въздъхна дълбоко, преди да опита отново: — Налагало ли се е да се отбранявате с оръжие?

Не се осмели да попита Джеймс Грей дали бе убивал, за да защити себе си или някой друг.

Красивото лице на мъжа доби напрегнат израз. Сребристите лунни лъчи, които на моменти се промъкваха иззад облаците, му придаваха изтощен вид.

— Правех всичко, което бе необходимо, мадам.

Явно бе открила човека, който й беше нужен. Продължиха безмълвно разходката си и стигнаха до сърцето на частната градина, недалеч от причудливия фонтан и павилиона. Най-сетне можеха да бъдат сигурни, че са сами. Тук нямаше пронизващи погледи. Нямаше любопитни наблюдатели. Нямаше приглушен шепот.

Сесил свали кафявите си ръкавици и ги сложи в джоба на пелерината. Наведе се леко напред, протегна ръка и подложи пръстите си под струята студена вода, която се стичаше от устата на каменната риба.

— Бих искала да ви разкажа една приказка, лорд Грейстоун.

— Истинска ли е?

— Да. — Тя отърси капките вода от пръстите си и попита: — Чували ли сте историята на Сейнт Саймън?

— Само отделни факти — призна той.

— Тогава, ако обичате, сър, изслушайте моя разказ за страната и семейството ми.

— Моля, продължавайте, мадам.

Сесил го послуша.

— Общоизвестен факт е, че Сейнт Саймън е било важно пристанище още по време на римляните. — Тя добави: — Всъщност Юлий Цезар е поел към Гърция именно от Сейнт Саймън преди битката с Помпей.

Грейстоун я осведоми, че има солидни познания по римска история.

Сесил взе разумното решение да спомене само най-важните дати и събития:

— Пристанищното селище Сейнт Саймън е съществувало дори преди римляните. Изградено е от финикийците около шест века преди новата ера. В началото на петнадесети век папата е приписал Сейнт Саймън на Генуезкия княз от династията Жирарде. Първият княз на Сейнт Саймън е бил Максимилиан I, който се е възкачил на престола през 1426 година.

Излишно бе да разказва всичко с подробности. Тя осъзна това и завърши:

— Казано накратко, сър, четиристотин и петдесет години наред княжеството е било управлявано от преки наследници на династията Жирарде.

Граф Грейстоун не каза нищо.

Сесил бе малко смутена.

Без да прояви наглост или неуважение, Джеймс Грей най-сетне проговори:

— А фамилията Грейстоун, мадам, е известна в областта Девън и имението й е собственост на рода ни отпреди кръстоносните походи, преди Вилхелм Завоевателя, и дори преди да е имало свещени римски императори.

Сесил разбра.

— Вие сте потомък на древен и много горд род, милорд — отбеляза тя.

Той отвърна с изключително любезен тон:

— Така е, Ваше Сияйно Височество.

Едва след минута-две тя каза:

— Мога ли да ви помоля за нещо?

Той кимна сковано:

— Естествено, ако е в моите възможности, Ваше Сияйно Височество.

— Нека тук, в тази прекрасна градина, да оставим настрана титлите и задължаващите обстоятелства, да не разсъждаваме кое е правилно и кое противоречи на етикета, да се отърсим от условностите. Съгласен ли сте да бъдем просто две човешки същества, сър, както в онази първа нощ? Съгласен ли сте да бъдем просто вие и аз?

На лицето му се появи съвсем лека усмивка.

— Благословена анонимност?

Тя отвърна на усмивката му и повтори думите.

— Молбата ви ще бъде изпълнена с радост, мадам.

Сесил продължи своята история, откъдето бе прекъснала:

— Както знаете, Сейнт Саймън е малко княжество, но жителите му имат почти толкова древни традиции и обичаи, колкото са тези на английското общество.

Събеседникът й мълчаливо потвърди.

— Когато управляващият княз на Сейнт Саймън почина… — Гласът на Сесил пресекна.

Грейстоун направи крачка към нея.

— Вашият баща?

Тя затвори очи и потръпна.

— Родителите ми загинаха при ужасна злополука.

— Моите най-искрени съболезнования.

Все още със затворени очи — ако ги отвореше, от тях неизбежно щяха да потекат сълзи — Сесил се опита да кимне в знак на благодарност.

С по-тих глас и загрижен тон, в който се долови искрено съчувствие, Джеймс Грей попита:

— Кога стана злополуката?

Сесил отвори очи.

— Преди близо две години. — Тя преглътна и направи усилие да продължи: — По-големият ми брат Александър е прекият наследник. Законът и традицията изискваха известен период на траур за баща ми, който изтече преди няколко месеца. Скоро Александър ще достигне възрастта, на която ще има право да наследи престола. В Сейнт Саймън тя е тридесет години. Следователно официалната му коронация трябва да се състои през първата седмица на септември.

Грейстоун слушаше внимателно.

— Както изисква законът и както е правил всеки монарх, управлявал преди него, Александър трябва да положи тържествена клетва в голямата катедрала в присъствието на архиепископа, поканените уважавани личности от десетина страни и множество жители на княжеството. За да се осъществи това, са необходими три важни предмета.

Вниманието на Грейстоун бе изцяло погълнато от нея.

— Какви са тези предмети?

— Княжеската корона на Сейнт Саймън, която представлява подобие на трънения венец, положен в знак на подигравка върху главата на Исус Христос. Златният скиптър на Сейнт Саймън, който е най-висшият символ на властта и суверенитета. И свещеният потир на Сейнт Саймън, за който се знае, че изкусно гравираният му обков съдържа парче от самия свети граал — каза тя с тържествен тон.

— Звучи съдбовно.

— Така е.

Навярно Джеймс Грей се досети, че това не е всичко. Търпеливо изчака тя да продължи.

— По време на церемонията короната трябва да бъде положена на главата на Александър. Скиптърът трябва да бъде в дясната му ръка. И трябва да отпие от свещения потир.

— А ще стане ли това?

Сесил прошепна отчаяно в отговор:

— Не.

— Защо?

След като бе пазила тайната си толкова ревностно, никога не бе говорила и дори бе избягвала да мисли за нея, би ли могла най-сетне да я изрече на глас?

Той внимателно я насърчи:

— Проблем ли има?

Тя кимна.

— Бихте ли го споделили?

Отново поклати глава нерешително.

Очевидно Джеймс Грей се стараеше да бъде търпелив с нея.

— Желаете ли да ми кажете?

— Иска ми се да не се налагаше, сър — промълви Сесил. — Но наистина трябва и все пак се боя.

— От какво се боите, мадам?

— Замесени са зловещи и подли сили. Страхувам се, че от мига, в който ви се доверя, животът ви ще бъде в опасност.

Грейстоун упорито стисна устни.

— Нямате друг избор, освен да ми кажете.

Очите й се наляха със сълзи.

— Иска ми се да не бе така.

— Не се безпокойте за мен — каза той и лицето му доби решителен израз. — Изправял съм се срещу смъртта и не се боя от нея.

Сесил все още се колебаеше.

— Кажете ми — настоя събеседникът й, явно твърдо решен да достигне до същината на проблема, — в опасност ли сте?

С тих, но уверен глас тя отвърна:

— Да.

Очевидно Джеймс Грей си даде сметка за положението. Без колебание и уклончивост той заяви:

— Не бих понесъл аз да бъда в безопасност, когато вашият живот е застрашен. Трябва да зная.

— Тогава ще научите — съгласи се най-сетне Сесил. Пое си дълбоко дъх. — Короната, скиптърът и свещеният потир на Сейнт Саймън са изчезнали.

Грейстоун бе поразен.

— Изчезнали?

Тя се постара да се изрази възможно най-просто и ясно:

— Сякаш са се изпарили. Няма ги.

— Къде биха могли да бъдат?

Най-трудното бе минало. Най-сетне бе споделила тайната си с някого.

— Няма ги в Сейнт Саймън. Изчезнали са от строго охраняваната кула, където се пазят заключени още от коронацията на първия княз преди повече от четиристотин години. Изчезнали са за първи път от толкова време.

— Кога са откраднати?

— Преди шест месеца.

— А как са се добрали до тях?

— Някой е имал дубликат от ключа. Успял е да подкупи пазачите, от които не очаквахме подобна предателска постъпка. Това е трудно да се докаже, защото пазачите също изчезнаха в онази нощ — разказа Сесил. — Всички, освен един, когото бяха оставили, смятайки го за мъртъв.

— Предполагам, че всичко се пази в тайна.

Тя прехапа долната си устна.

— Само няколко души знаят за случилото се. Брат ми Александър и някои от неговите най-близки съветници, които са служили вярно на покойния ми баща.

Грейстоун повдигна тъмните си вежди и я погледна.

— И вие.

— И аз.

— Естествено и престъпният ум, който стои зад тази кражба. Рядко се случва подчинените сами да сътворят подобен план. — Графът закрачи нервно край нея. В един миг спря, обърна се и я погледна. — Какво ще стане, ако липсващите предмети не бъдат върнати преди коронацията на брат ви?

— Тогава Александър няма да бъде коронясан.

— Какви последици би имало това?

Вероятните последици бяха неописуемо жестоки и Сесил не можеше да ги приеме, въпреки че през последните шест месеца бе принудена да проумее, че опасността бе възможна, дори реална.

— Ще бъде лишен от титлата, земите, по-голямата част от богатството си… — Тя преглътна мъчително. — Има и по-тежка последица.

— Каква е тя?

— Ще бъде принуден да напусне родината си завинаги.

Лорд Грейстоун се намръщи, но не губи време и сили за дълги словоизлияния.

— Обяснете ми как стоят нещата.

— В случай че наследникът на трона не може да бъде коронясан, се постъпва така, както когато няма пряк наследник от мъжки пол.

— Как? — насърчи я той.

— Ако няма наследник от мъжки пол, Сейнт Саймън ще престане да съществува.

— Ще престане да съществува?

Сесил си наложи да запази спокойствие.

— Според закона и договора княжеството Сейнт Саймън не може да продължи да бъде самостоятелна държава. Ще стане част от Франция.

Лицето на Грейстоун доби по-намръщен израз. Бръчките на съсредоточение станаха по-дълбоки. Изведнъж й се стори състарен и видът му я изпълни с уплаха.

— Това наистина е сериозен проблем.

Сесил се опита да прикрие отчаянието си, но не можеше да отрече, че фамилията Жирарде бе изпаднала в крайно тежко положение.

— Ако не успея да върна короната, скиптъра и потира в Сейнт Саймън през оставащите няколко месеца, всичко ще бъде загубено.

Той сви устни в кисела усмивка.

— А брат ви знае ли за това, с което сте се заели?

— Да.

— Имате ли неговата благословия?

— Александър бе принуден да признае, че няма друг изход.

Сесил бе положила цялото усилие, на което бе способна, за да убеди брат си, че единствено тя може да опита да върне откраднатите предмети.

— Не се и съмнявам, че принц Александър е направил всичко възможно, за да ви отклони от този опасен път — прошепна Джеймс Грей.

— Вече бях в опасност — каза тя тихо. Тези думи го накараха да потръпне. — Но това е въпрос, който трябва да обсъдим друг път.

Той не възрази, но продължи с въпросите си:

— Защо сте тук, в Англия?

— Пазачът…

Грейстоун я прекъсна нетърпеливо:

— Човекът, когото са помислили за мъртъв, а всъщност не е бил?

Тя кимна:

— Все още не се е възстановил напълно, но успя да ни каже малкото, което дочул в нощта, когато бе пребит почти до смърт.

— Какво е чул?

Сесил бе запаметила точните му думи:

— „Господарят обеща да ни възнагради щедро, щом пристигнем в Англия с даровете, които очаква.“

— А в случай че злодеите се провалят?

— Раненият пазач твърдеше, че ако крадците не успеят да се сдобият с желаните „дарове“, никой от тях нямало да остане жив, за да разкаже историята.

— Съмнявам се, че някой от тях е все още жив, дори и да са успели — отбеляза Джеймс Грей.

Сесил осъзна, че неволно бе отворила широко очи.

— Нима мислите, че всички са убити?

— Мъртвите не говорят — рязко отвърна той.

Изведнъж тя почувства непоносима треска. Едва не припадна. Посегна към връзките на пелерината, разхлаби ги и разтвори предниците.

Грейстоун извади от джоба си чиста ленена кърпичка, накваси я със студена вода от фонтана, леко я изцеди и безмълвно й я подаде.

— Благодаря — промълви Сесил и попи потта от челото, пламналите страни, шията и дланите си.

Джеймс Грей бе втренчил поглед в нея. Той осъзна това и побърза да извърне глава. Едва след няколко секунди каза:

— Моля.

След малко по-дълга пауза отново се обърна към нея:

— Какво искате от мен, мадам?

— Вашата помощ, сър.

— За да откриете липсващите предмети.

Това бе по-скоро допълнение към нейния отговор, отколкото нов въпрос.

— Именно.

Събеседникът й я изгледа изпитателно.

— Защо решихте да се обърнете точно към мен?

— Защото вярвам, че сте истински джентълмен, който държи на думата си. Джентълмен, на когото една дама може да има пълно доверие. — Тя внезапно се смути. — Защото и по-рано сте се сблъсквали с жестоки врагове, с опасности и дори със смъртта. Човек не би понесъл лесно това изпитание.

Грейстоун леко сви пръстите на едната си ръка, повдигна я към устните си за миг, докосна с тях кокалчетата и каза замислено:

— За какво ли им е било да крадат държавната корона, княжеския скиптър и свещения потир?

Сесил не бе сигурна дали е разбрала правилно въпроса му.

— За какво им е било да крадат короната, скиптъра и потира ли?

Проницателните му очи срещнаха погледа й.

— Не могат да бъдат продадени.

— Прав сте.

— Много ли са диамантите, инкрустирани в тях?

Сесил поклати глава:

— Не са така великолепни, както скъпоценните камъни в британската корона. А златото и малкото ценни камъни биха стрували нищожна част от сегашната си стойност, ако бъдат претопени.

Той повдигна и отпусна широките си рамене. След това отново попита замислено, без да изрази гласно предположение за извършителя:

— Тогава защо изобщо са ги откраднали?

Сесил предположи:

— Някой не желае Александър да бъде коронясан за следващ монарх на Сейнт Саймън.

Интелигентните сиви очи се присвиха замислено.

— Кой би имал полза, ако вашият брат не заеме престола?

— Не се сещам за никого — призна тя. — Договорът изисква княжеството да стане френска провинция, но в действителност Франция не проявява особен интерес към Сейнт Саймън. Единственото ни предимство е, че разполагаме с голямо пристанище, но Франция няма нужда от още един пристанищен град. Никоя страна не е имала политически претенции към нас.

— Тогава ще повторя въпроса си: Защо някой би откраднал трите символа на суверенитета на Сейнт Саймън?

Сесил вдигна глава.

— Сещам се само за една възможна причина.

— Каква е тя? Отмъщение.