Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (8)

Седма глава

— Време е ние с теб да си поговорим, Гудинаф — решително каза Джеймс Грей, след като бе повикал своя камериер в кабинета в Корк Хаус.

Беше на сутринта след официалния бал в чест на принцеса Сесил. Закуската бе приключила, вестниците бяха прочетени, отговорите на поканите бяха изпратени, сесията на Парламента все още не бе започнала, а Грейстоун бе напълно готов за новия ден.

Истината бе, че на Джеймс никак не му се започваше.

Крачеше нервно пред огромното махагоново бюро, което заемаше половината стая. До него бе поставен голям глобус. Той го завъртя енергично и докато пред погледа му преминаваше територията на Индия, няколко пъти зърна мястото на Бхарат.

— Всъщност името на Индия е от гръцки, а не от индийски произход — каза той на себе си.

— Така е, милорд.

Гудинаф бе влязъл в стаята през страничната врата откъм коридора за прислугата и бе направил точно три крачки навътре.

Неговият камериер бе изключително точен.

А той самият вече не се намираше в Бхарат. Джеймс изпита искрено съжаление при тази мисъл. Тук не се чувстваше в свои води. В Англия, особено в Лондон, той бе чужденец.

Чужденец в чужда земя.

Знаеше точно какво бе нужно да се направи. Дори знаеше как да действа. Трябваше да бъде дискретен. Трябваше да бъде подозрителен. Трябваше да бъде изключително предпазлив.

Тук се намесваха сили, за чиито цели можеше само да гадае. Освен това, в един момент през нощта бе стигнал до извода, че не би могъл да осъществи замисъла си сам. Бе прекарал ужасно дълга, неспокойна, безсънна нощ, която бе решил да оползотвори, като обмисли проблема от всички възможни гледни точки. Имаше нужда от помощ.

Помощта на Гудинаф.

Джеймс отново започна да крачи нервно пред бюрото с ръце, небрежно хванати зад гърба, с преплетени пръсти и смръщени вежди, забил поглед в скъпия килим под краката си.

Спря и се обърна.

Гудинаф все още стоеше там в очакване — с вдигната глава, стегнати рамене, изправен гръб и събрани пети. Бе втренчил поглед над дясното рамо на своя работодател.

Джеймс не желаеше да го мъчи. Всъщност целеше точно обратното.

Той се покашля и направи опит да успокои камериера си:

— Откога се познаваме с теб, Гудинаф?

— Едва от месец, милорд.

— Толкова отдавна? — Това, разбира се, съвсем не бе дълго време. — Ти имаше доста добри препоръки. Репутацията ти беше безупречна. — Безупречна колкото външния вид на младежа.

Гудинаф не промени изражението си.

— Благодаря, милорд.

Джеймс вдигна една порцеланова фигура от бюрото. Представляваше съвършено подобие на двойка оседлани коне в бяг, поставено върху овална порцеланова платформа. Той предположи, че украшението бе изработено век по-рано в Кантон.

— Доколкото си спомням, преди си работил в дома на Дийкинския херцог.

— Така е, милорд — отвърна Гудинаф и добави: — Моят вуйчо Дженкинс стана прислужник на Негова Милост, след като Нейна Милост назначи предишния слуга за иконом.

Джеймс бе сигурен, че рано или късно ще проумее смисъла на думите му.

Гудинаф продължи:

— Ако имам право да изразя мнение, милорд, бих нарекъл херцогинята на Дийкин най-организирания човек, когото съм имал честта да познавам.

Това наистина бе голяма похвала. Джеймс прояви любопитство:

— В такъв случай какво те накара да се откажеш от работата си при херцога и херцогинята?

— Навярно Тяхна Милост са решили, че една промяна би се отразила добре на кариерата ми.

Джеймс бе озадачен.

— Дженкинс беше работил като прислужник на Негова Милост по-малко от две години. Бантър…

— Слугата, когото са назначили за иконом?

— Точно той, милорд. Е, Бантър също е доста млад. За мен нямаше надежда да получа повишение в близките няколко години, може би дори десетилетия.

— Разбирам — каза Джеймс Грей, въпреки че не бе напълно сигурен в това.

— В интерес на истината, Тяхна Милост смятаха, че при тях бих пропилял способностите си — завърши Гудинаф.

Невероятна скромност.

— Позволявате ли да бъда откровен, милорд?

— Разбира се.

— Може би всички хора са създадени равни, милорд, но не е възможно наистина да бъдат равни — започна Гудинаф.

Джеймс бе нетърпелив да разбере накъде биеше прислужникът му, защото в един момент от разговора им Гудинаф бе започнал да диктува темата.

Той продължи:

— Чрез роднинската ви връзка с маркиза на Корк, херцогът на Дийкин и съпругата му естествено научиха доста неща за вас и семейството ви. Преди няколко месеца те разбраха, че имате нужда от надежден камериер, на когото бихте могли да имате пълно доверие. Споменаха за специалните обстоятелства и изтъкнаха няколко условия. Накратко, милорд, знаех за репутацията ви още преди да се запозная с вас. Мисля, че не бих напуснал дома на Тяхна Милост, за да постъпя на работа при друг, освен при вас.

Грейстоун бе поразен. И трогнат. Едва след минута успя да промълви:

— Благодаря.

— За мен е чест да ви служа, милорд, каквото и да поискате.

Това бе встъплението, което Джеймс Грей бе очаквал, но все още не бе съвсем готов да пристъпи към съществената част.

— Разбирам, че този първи месец е бил труден за теб, Гудинаф. Тъкмо се настани в Грейстоун Аби и се наложи да отпътуваме за Лондон.

Промяната на обстановката, изглежда, не смущаваше неговия слуга.

— Човек трябва винаги да бъде подготвен, милорд.

За сетен път Джеймс прекоси стаята от бюрото до редицата прозорци, през които лъчите на изгряващото слънце нахлуваха в кабинета. От двете страни на улицата навън се виждаха редици разлистени липи.

— Навярно си прав. — Все още бе далеч от въпроса, който искаше да обсъди. А може би не бе нужно повече да увърта. — Трябва да бъда откровен, Гудинаф.

— Вашето желание е закон за мен, милорд.

Прислужникът му бе казвал това и по-рано.

— Ти почтен човек ли си, Гудинаф?

За миг младият мъж го изгледа недоверчиво. След това Джон Гудинаф леко вдигна глава и погледна с разбиране право в очите на Джеймс Грей. В този момент те не бяха слуга и господар, а двама мъже, които се бяха срещнали може би за първи път.

— Да — решително каза той.

— А можеш ли да бъдеш дискретен?

— Да.

— Способен ли си да защитаваш своето мнение?

— Това е от съществено значение за моята професия, милорд.

— Какво знаеш за мен, Гудинаф?

Джеймс забеляза колебанието на своя камериер и внезапно обзелата го нерешителност, която бе обяснима. Прислужникът повтори въпроса му като ехо:

— Какво зная за вас ли, милорд?

— Говори, ако обичаш.

Гудинаф заговори:

— Вие сте на тридесет и пет години, лорд Грейстоун. Не сте очаквали да наследите титлата и земите на своя брат, затова сте напуснали Оксфорд и сте заминали за Индия, за да натрупате собствено богатство. Било е преди около петнадесет години.

— Продължавай.

— Купили сте и сте разработили голяма чаена плантация. Били сте специалист в отглеждането на чай. Всъщност са ви смятали за добър във всяка дейност, с която сте се залавяли.

Това изявление бе последвано от още една минута колебание.

Джеймс отново насърчи камериера:

— Продължавай.

— Носи се слух…

— Слух?

— Клюки.

— Какви клюки?

Гудинаф се покашля.

— В някои висши кръгове, милорд, се мълви, че докато сте били в Индия, сте се занимавали и с друго, освен с производство на чай.

Джеймс Грей бе смаян. Откъде, по дяволите, бе разбрал Гудинаф? Откъде…

Прислужникът протегна ръце с дланите напред, сякаш за да каже: „Почакайте!“.

— Повярвайте ми, лорд Грейстоун, ще запазя тайната ви. Ще я отнеса със себе си в гроба — тържествено обеща той.

След минута-две Джеймс попита:

— Има ли и друго?

Гудинаф се оказа истински извор на информация. Изреди фактите, които му бяха известни, като за всеки от тях свиваше по един пръст. Пръстите му не се оказаха достатъчни, но той продължи без прекъсване:

— Вие сте много образован. Известен сте като добър ездач. Рядко пиете какъвто и да е алкохол. Не се подигравате на хората. Стреляте изключително точно с пистолет и малцина биха се осмелили да кръстосат шпага с вас. Напълно сте възстановили здравето и силата, но не и паметта си. Ерген сте. Върнали сте се в Англия преди близо година и през цялото време не сте имали връзка с жена.

Джеймс възкликна:

— За бога!

Гудинаф продължи без смущение и без следа от свян:

— Споменах ви, милорд, че съм любител детектив.

Джеймс избухна в смях:

— Явно първокласен детектив.

— Просто любител.

— Може би сега е моментът да променим това — продължи Джеймс.

Камериерът примигна бавно и преглътна.

— Извинете, милорд, не ви разбрах.

— Естествено, само ако желаеш.

— Боя се, че не разбирам — призна той.

— Как си с паметта, Гудинаф?

— Много добре.

Джеймс кимна със задоволство.

— Не бива да записваш нищо върху хартия — каза той със сериозен тон. — Бележките винаги оставят следа, която може да бъде открита.

— Както пепелта от тютюна.

— Именно. — Джеймс продължи да разпитва: — Умееш ли да се дегизираш?

Прислужникът го погледна с благодарност.

— Мисля, че бих могъл, милорд. Интересувам се от театрално изкуство.

Напълно сериозно Джеймс го предупреди:

— В това, с което ще се захванем, може би ще има риск.

— Винаги в живота съществува елемент на риск, милорд. Човек би могъл да бъде хвърлен от кон или блъснат от карета, да се разболее от непозната и неизлечима болест, да се натрови от развалено месо, да бъде нападнат от разбойници…

Джеймс го прекъсна:

— Картината ми е ясна.

На Гудинаф също му бе станало ясно какво предстои. Той потърка ръце в трескаво очакване.

— Кога започваме, милорд?

— Днес.

— С какво?

— Има няколко личности, за които бих искал да узная повече — осведоми го Джеймс. След това изреди пред Гудинаф имената им.

— Мога ли да попитам какъв вид информация издирвате?

— Не зная.

Гудинаф каза с разбиране:

— Но ще решите, когато чуете сведенията.

— Точно така.

— Няма да ви разочаровам, милорд.

— Зная, Гудинаф.

— Знаете ли какво казваме ние, детективите любители? — дръзко попита той.

Джеймс трябваше да признае, че няма представа.

Гудинаф се усмихна за първи път, откакто се познаваха. Усмивката му бе лека, но хитра. Появи се само за миг, но в нея се долови хищническо задоволство.

— Играта започва.

 

 

Това бе доста опасна игра.

Бе напълно възможно отново да възникне риск за живота му. Джеймс се замисли за тези неща по-късно същия ден, след като разговорът му с Гудинаф бе приключил. Със сигурност репутацията на други хора, а навярно и физическото им съществуване бяха поставени на карта.

Може би най-сетне Джеймс Грей щеше да получи своите отговори. Но не бе убеден, че това ще му помогне да възвърне паметта си.

А ако никога не узнаеше къде бе живял и какво бе правил през последните месеци от своя живот? Дали щеше да може отново да заживее в мир със себе си, да успокои вътрешните си страхове и да прогони демоните?

Една древна и доста трудна за разбиране санскритска поговорка гласеше „Тат туам ази“: „Ти си това, което си“. Джеймс се опита да я преведе свободно и успя да разгадае смисъла й: „Нещата са такива, каквито са“.

Той не би могъл да бъде друг.

Трябваше да приеме действителността такава, каквато бе.