Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (7)

Шеста глава

Тя веднага го позна.

Сесил положи неимоверно усилие да възвърне самообладанието си и да не издаде изненадата си. Защото мъжът, който стоеше пред нея, бе не друг, а високият тъмнокос непознат, с когото се бе разхождала и разговаряла в частната градина, собственост на обитателите на Гест Хаус и Корк Хаус.

Не биваше да разкрива тайната й. Не и тук. Не и сега. Не и в присъствието на нейния чичо, на граф Дюпри и на всички останали от нейната свита, и особено пред елита на английското общество.

Никой не трябваше да научи за срещата им в заключената градина, колкото случайна и невинна да бе тя. Ако някой разбереше, че бе излизала от къщата посред нощ, при това сама, което бе постъпка, противоречаща на всички норми за благоприличие, както Сесил знаеше и без този мъж да й го изтъква, тя никога вече нямаше да получи миг спокойствие и свобода.

Въздъхна тихо и едва забележимо. Истината бе, че нито тя, нито фамилията Жирарде биха могли да си позволят скандал.

Нов скандал.

Сега знаеше името на джентълмена, както и той нейното. Вече не бяха анонимни. Навярно лорд Грейстоун нямаше да издаде тайната й.

Но трябваше да бъде сигурна. Не биваше да стои със скръстени ръце. Налагаше се да предприеме нещо.

Сесил пристъпи напред към него.

— Мисля, че следва нашият танц, лорд Грейстоун.

Изразът на лицето му не издаваше нищо. Тя се почувства едновременно по-спокойна и озадачена. Сигурно джентълменът я бе познал. Дали и той бе толкова умел актьор, колкото тя мислеше, че бе станала през последната година?

Тогава си спомни, че при тяхната среща лицето й бе скрито от качулката на пелерината и от гъстата нощна мъгла. Напълно възможно бе лорд Грейстоун да не се досеща, че това е жената, която бе срещнал в градината.

— Надявам се, че е така, Ваше Сияйно Височество. — Той галантно й подаде ръка и я придружи до танцовата площадка.

Когато оркестърът засвири и валсът започна, никой от двамата не проговори.

Сесил леко наведе глава назад и почти незабележимо я извърна встрани. Така успя да разгледа внимателно джентълмена, без да събуди у някого съмнение.

Джеймс Грей, граф Грейстоун, бе дори по-красив, отколкото й се бе сторил при първата им неочаквана среща, която за нейна изненада не се бе оказала последна.

Всъщност никога не бе виждала по-приятен мъж във всяко отношение. Той бе висок, мускулест и с широки рамене. Чертите му бяха правилни и аристократични. Косите му имаха цвят на кестен: тъмнокафяви и с топъл есенен блясък. Гласът му бе плътен и напевен и я караше да тръпне.

Имаше и още нещо.

За разлика от нощта в градината, сега виждаше ясно очите му. Имаха интелигентен и волеви израз. Бяха големи, с приятна форма и разположението им на лицето му бе в съвършено съчетание с красивите черти.

Освен това тъмнокестенявите вежди и почти черните мигли бяха в неповторим контраст със сивите ириси.

Сесил веднага забеляза, че цветът им бе променлив. В един миг бяха сиви като лондонската мъгла, а в следващия добиваха сребрист оттенък. За момент дори й се сториха прозрачни като пелената, която забулваше хълмовете при проливен дъжд.

Сиви — това бе твърде обикновена дума, за да опише тези необикновени и неповторими очи.

Въпреки че официалният костюм стоеше на графа идеално, Сесил откри, че би предпочела отново да го види с прилепналите панталони и разкопчаната риза без яка.

Тя премигна бързо няколко пъти. Нима бе втренчила поглед в Джеймс Грей? Не биваше да го гледа така. Трябваше да каже нещо. Етикетът изискваше тя да започне разговора.

Сесил леко се покашля.

— Не е ли чудесно времето в Лондон, милорд?

— Но късно вечер е доста влажно и мъгливо, нали, Ваше Сияйно Височество?

Дали той все пак подозираше?

Тя преглътна с усилие и промълви:

— Предполагам, че сте прав.

За миг очите им се срещнаха.

— Обичате ли цветята, Ваше Сияйно Височество?

Въпросът му й се стори съвсем невинен.

— В интерес на истината, да, лорд Грейстоун.

Той говореше със спокоен и учтив тон, но Сесил долови зад тази учтивост нещо друго.

— Доколкото знам, климатът в Сейнт Саймън е особено подходящ за отглеждане на рози — предположи той.

Тя отговори искрено, но доста предпазливо:

— Сейнт Саймън има прекрасен климат за отглеждане на рози.

— Навярно розите там са в изобилие.

— Наистина в моята родина розите и цветните градини са безброй.

— Обичате ли да се разхождате из градините на Сейнт Саймън? — попита той.

Каква бе целта му?

Ако беше вярно, че очите са огледало на душата, нейните сигурно издаваха вътрешното й смущение.

— Позволявам си да прекарвам по няколко часа в градините около двореца.

Той сведе глава встрани.

— Очевидно обичате да вървите пеша.

Сесил не бе напълно сигурна в това. Въпреки че не би скрила, че според нея физическите упражнения бяха добър лек за душевни терзания.

— Обичам тишината и спокойствието в градините — сподели тя.

— А уединението?

Последваха няколко мига мълчание.

— Да, и уединението.

Нейният партньор в танца погледна над рамото й към огромното множество хора в балната зала.

— Тази вечер поне имате възможност да избирате между голям брой кавалери.

За бога, той знаеше!

Сесил затаи дъх. Сърцето й се сви. Лорд Грейстоун я бе познал. Трябваше да бъде много предпазлива и дискретна, докато все още бе възможно да отрича.

— Не съм сигурна дали разбирам намека ви, милорд — призна тя.

Беше се изразил съвсем ясно.

— Навярно си спомняте, че споменах липсата на подходящ кавалер с вас при неочакваната ни среща в частната градина, мадам.

Наистина знаеше.

Тя не можеше повече да се преструва. Най-малко пред този мъж.

Сесил нарочно снижи глас:

— Вие знаете.

— Да.

Бе обзета от любопитство.

— Как разбрахте?

Той изчака, докато се разминаха с няколко други двойки, и призна:

— Познах ви по гласа.

— Разбирам. — Можеше само да се надява и да се моли Джеймс Грей наистина да се окаже толкова почтен, колкото изглеждаше. — Никой не бива да узнае.

Партньорът й кимна:

— Биха последвали неприятни събития, ако някой разбере.

Тя отговори напълно искрено:

— Би настъпило истинско бедствие.

В израза и маниерите му имаше нещо, което й вдъхна увереност още преди Грейстоун да заяви без колебание:

— Никога не бих позволил това да се случи.

Тя не скри облекчението, което изпита:

— Няма да кажете на никого.

— На никого.

Понесоха се из залата. Преливащите се ярки светлини, белите и черни петна се плъзгаха покрай очите й. Виждаше единствено Джеймс — позволи си мислено да го назове с кръщелното му име.

— Сега разбирам защо споделихте, че нашата анонимност е благословия — каза той.

Сесил не можа да сдържи въздишката си:

— Благословена анонимност.

— Това е ирония на съдбата.

— Кое?

Той се опита да й обясни накратко:

— Преди почти две години пътувах към дома от Индия. Бях жестоко ударен и ранен в главата. Дълго време не можех да си спомня къде отивам и дори кой съм. — Тя се запита дали съзнателно бе свил в юмрук ръката, която бе обвил около кръста й. — Бях готов на всичко, за да си спомня, но не можех.

Сесил внезапно разбра положението.

— А аз бих искала да забравя поне за няколко мига.

Той вдиша дълбоко и издиша, преди да отговори:

— Не зная кое от двете е по-жестоко проклятие.

Смаяна от собствената си дързост, тя каза:

— Надявах се никога да не откриете коя съм.

Тези думи събудиха любопитството му.

— Защо?

— Това променя всичко.

— Всичко?

Сесил помисли по какъв друг начин да се изрази.

— Някои неща.

Грейстоун продължи да любопитства:

— Какви неща?

Тя отвърна откровено:

— Отношението на хората към мен и начинът, по който разговарят с мен.

На челото му се появи бръчка. Той строго стисна устни.

— Моето отношение и начинът, по който разговарям с вас, различни ли са, мадам?

Сесил помисли няколко секунди.

— Не, сър.

Явно бе решил да продължи с неизменната си прямота:

— Обстоятелствата, при които се срещнахме за първи път, бяха нетрадиционни. — Той леко повдигна и сви широките си рамене. — Аз не държа твърде много на условностите. Вие също, предполагам.

— Може би — съгласи се тя.

— Винаги ще бъдете за мен на първо място жена, мадам, а след това принцеса.

Това бе всичко, което Сесил Жирарде някога бе желала: да се отнасят към нея като към жена. Рядко го бе получавала, всъщност никога, преди да срещне този мъж.

Трябваше да узнае повече за Джеймс Грей.

— Мислите ли, че сте отвикнали от условностите, защото сте прекарали известно време в чужбина?

— Известно време? — На строгите му устни се появи иронична усмивка. — Прекарах цели петнадесет години в Бхарат, Индия.

Сесил изведнъж разбра колко наивно бяха прозвучали думите й.

— Това е доста дълго време.

Граф Грейстоун бавно въздъхна:

— Стори ми се цял живот.

— Навярно сте били младеж, когато сте напуснали Англия — предположи тя.

— Нямах и двадесет години.

„Толкова млад — помисли си Сесил, — а е бил толкова далеч от дома.“

Любопитството и интересът й бяха искрени.

— Говорите ли езика на страната?

Изражението на Джеймс Грей не се промени.

— Владея едно-две местни северни наречия, както и класически санскрит и хинди.

Тя го погледна с удивление.

— Наистина е впечатляващо, сър.

— Щом става въпрос за Индия, не мисля, че е така. Там има повече от осемстотин местни диалекта.

Тя примигна.

— Удивително.

— Истинско мъчение за полиглотите.

— А вие полиглот ли сте, лорд Грейстоун?

— Знам по няколко думи от доста езици, Ваше Сияйно Височество. Разбирам малко повече, отколкото говоря. Но не съм полиглот.

Сесил не бе сигурна дали е съгласна с твърдението му, но не виждаше смисъл да го оспорва.

— Виждали ли сте Тадж Махал, сър?

— Да, мадам.

— Вярно ли е всичко, което се говори за него?

— А какво се говори?

— Че бил най-красивата сграда в света — отвърна тя задъхано.

Върху привлекателното мургаво лице на Джеймс Грей се изписа израз на възхищение.

— На земята има само едно място, което смятам за по-красиво.

— Кое е то?

— Грейстоун Аби. Както навярно предполагате, това е мое лично пристрастие.

— Тогава мисля, че бих искала да посетя това ваше имение Грейстоун Аби — отбеляза тя.

— Може би ще имате възможност, докато сте в Англия.

— Бих искала да видя и Тадж Махал, разбира се — добави Сесил като послеслов. — Помислете само колко силна трябва да е била скръбта на Ша Джахан по любимата му съпруга, за да издигне в нейна памет мраморен мавзолей с несравнима красота и великолепие.

— Все пак е била любимата му съпруга.

Сесил леко повдигна веждата си.

— Мога ли да попитам колко жени е имал Ша Джахан?

— Бих казал, малко по-малко, отколкото са съществуващите в Индия диалекти.

— По отношение на брака имам консервативни разбирания.

Той изглеждаше озадачен.

— Консервативни разбирания?

Хареса й това, че шеговитият й намек го бе накарал да се замисли.

— Че една жена е — или по-скоро би трябвало да бъде — достатъчна за всеки мъж.

— Една съпруга би могла да се окаже повече от достатъчна — каза той с лека насмешка.

След като направиха мълчаливо още една обиколка на залата, Грейстоун каза:

— Има и друга причина да се отнасям така към условностите.

Явно искаше да събуди интереса й и да я накара да попита каква бе тази причина. Сесил го направи:

— Каква е тя?

— Не очаквах, че ще наследя титлата, привилегиите и отговорностите, които се полагат на господаря на Грейстоун. Бях по-малкият син и това ми даваше право сам да решавам как да живея и да вървя по свой път. — Искреността му я изненада. — Често този път бе в противоречие с обществените норми.

— Завиждам ви — сподели тя.

— За какво?

За толкова много неща.

— За независимостта, която сте постигнали. За това, че сте били свободен да пътувате където, когато и както пожелаете.

Върху аристократичното лице на нейния партньор за миг се появи усмивка.

— Отново се върнахме на въпроса за нещата, които мъжът може да прави, а жената — не — отбеляза той.

— Мисля, че сте прав — потвърди тя.

— Но навярно не бихте предпочели да бъдете мъж — предположи той.

Сесил усети, че страните й пламнаха.

— Бих искала само да имам привилегиите, на които се радва всеки джентълмен.

Лорд Грейстоун бе твърде учтив, за да се засмее на думите й.

— Не всички желания са осъществими, Ваше Сияйно Височество.

Тя знаеше, че е прав.

Наближаваше краят на техния валс. Сесил не искаше танцът й с графа да свършва толкова скоро. Погледна към оркестъра и щом привлече вниманието на диригента, направи грациозен жест. Диригентът се поклони учтиво и вдигна палката. Без да пропуснат дори такт, музикантите засвириха същия популярен валс отначало.

Дори ако някои от присъстващите на бала в нейна чест бяха повдигнали вежди в израз на недоумение, на принцеса Сесил й бе все едно. Каква полза имаше от това, че е принцеса, ако не можеше от време на време да си позволи по някой каприз?

Продължи разговора, сякаш не се бе случило нищо необичайно:

— Нашите спорове са доста странни, сър.

— Така е, мадам.

Сесил отвърна искрено:

— Но ми харесват.

— На мен също.

Отново се понесоха из голямата зала. Беше изненадана от лекотата, с която успяваха да съчетават движенията си. Той нито веднъж не я настъпи и не наруши ритъма. Струваше й се, че цял живот бяха танцували заедно.

— Вие сте невероятно добър танцьор, милорд.

Грейстоун отметна глава назад и искрено се засмя. Това бе неочакван радостен изблик.

Сесил хареса приятния му смях.

— Моля ви, сър, кажете ми кое ви се стори толкова забавно? — попита тя.

— Уменията ми на танцовата площадка са последното нещо, за което бях очаквал да получа комплимент — решително каза той. — Дори не си спомням кога за последен път съм присъствал на бал и съм танцувал с дама. Навярно е било преди години. Всъщност тази вечер, когато граф Дюпри ми съобщи, че ще имам честта да танцувам с вас, съжалих, че не съм подготвен.

— Не разбирам защо — откровено каза Сесил. — Вие танцувате прекрасно.

Удивлението на джентълмена все още бе очевидно.

— Мисля, че не аз правя този танц така прекрасен.

— А кой?

— Вие, разбира се.

Това бе обикновен комплимент. Обикновен, но искрен. Принцеса Сесил бе свикнала да бъде обсипвана с фалшиви ласкателства и мигновено долови разликата.

Но се питаше защо сърцето й изведнъж бе започнало да бие двойно по-бързо.

 

 

Джеймс Грей смяташе себе си за човек с изключително твърд характер. „Бистър ум, кораво сърце и ледени хималайски води във вените вместо кръв“ — така обикновено го описваха.

Бе принуден да се научи да запазва самообладание и при най-застрашителните и рисковани обстоятелства. Някои го наричаха безстрашен мъж заради това качество, но той самият смяташе, че човек, който не изпитва страх, е глупак. Неведнъж завидното му хладнокръвие бе спасявало живота му, както и този на други хора.

А защо сега се изкушаваше да се предаде така безразсъдно?

Защото искаше отговори.

Защото искаше да изкрещи всеки въпрос, който го бе измъчвал през последната година.

Защото искаше да изведе тази красива млада жена от танцовата площадка на огромната бална зала, да излезе с нея на терасата и най-сетне да разбере коя, за бога, е тя и какво става.

Защото искаше да я притисне в прегръдката си и да я целува, докато и двамата останат без дъх, без ум и без воля.

Струваше му се, че най-сетне наистина бе полудял.

Изкушението и мислите не престанаха да терзаят Джеймс. Понеже бе сигурен, че нейното лице е на жената, която отново и отново му се явяваше насън.

Това, разбира се, не бе възможно.

Тя беше Нейно Сияйно Височество Сесил, принцеса на Сейнт Саймън. Изключително гордата и изключително красива принцеса Сесил с гарвановочерните коси и ясните сини очи. Косите й напомняха за беззвездно нощно небе, а очите — за сините води на Средиземно море в безоблачен ден в разгара на лятото.

Или за неповторимия цвят на огромния син диамант в диадемата й.

Какво бяха казали за него двете девойки, които си шушукаха на входа?

Джеймс си спомни. Той бе единствен по рода си в света. Бе наречен „Сесилит“ в чест на принцесата.

Мелодията свършваше. Този път принцесата не би се осмелила да даде знак на оркестъра да изсвири валса отново. Дори това, че веднъж го бе направила, беше неочаквано.

Все още го измъчваха стотици, дори хиляди въпроси, но времето и мястото не му позволяваха да зададе нито един от тях. Вместо това, Джеймс каза:

— Танцът ни завършва, мадам.

— Така е, сър.

— За мое съжаление.

Тя се усмихна за миг.

— Както и за мое.

— Не успях да споделя с вас много неща.

Последва кратка пауза, след което тя каза:

— А аз не успях да споделя с вас дори повече, сър.

— Трябва да бъдем дискретни.

— Особено дискретни. — Очите му срещнаха тревожния й поглед. — Може би утре вечер една жена в бяло ще излезе на разходка в частната градина.

— Може би случайно ще срещна тази дама.

— Може би.

Джеймс Грей снижи гласа си. Отвърна, без да помисли как да се изрази:

— Обещавам… че ще ви открия.

Сесил неволно направи крачка назад, повдигна се на токчетата на белите си сатенени пантофки и го погледна. След миг успя да се съвземе и каза учтиво:

— Благодаря ви за валса, лорд Грейстоун.

— Удоволствието бе изцяло мое, Ваше Сияйно Височество.

Джеймс се поклони галантно и я придружи обратно до кралския подиум.

Последните й думи, отправени към него, бяха:

— Довиждане, сър.

Той отвърна:

— Au revoir, мадам.

 

 

Казват, че да живееш щастливо е най-доброто отмъщение.

Поговорката беше вярна само отчасти. Той бе живял, дишал, планирал и сънувал своето отмъщение нощ след нощ, години, дори десетилетия наред. Сега бе на път да го осъществи и тръпката на очакване наистина бе сладка.

Защото отмъщението бе единствената и всевластна тайна сила в неговия живот. Бе твърдо решен да го постигне, независимо на каква цена. Всъщност беше спечелил богатство, власт и огромно влияние единствено в името на своето отмъщение.

Когато го осъществи, неговото тържество щеше да бъде пълно, абсолютно и безмилостно. Нямаше да прояви и капка състрадание, независимо колко жестоки биха били обстоятелствата. Щеше да потисне добротата в себе си, ако изобщо бе останала такава. Нямаше да позволи благородството в душата му да надделее. Всъщност сам знаеше, че в нея няма и следа от благородство.

Не бе способен да изпитва жалост.

Родолф Жирарде облиза устни, докато наблюдаваше как племенницата му танцува с граф Грейстоун. Беше дори по-близо до целта си, отколкото се бе надявал да стигне.

Първо, Сесил бе дошла при него тук, в Англия, в Лондон, където той имаше огромно влияние.

Сега бе моментът тя да се влюби с цялото си сърце, душа и тяло. Всеотдайно. Отчаяно. Безнадеждно.

Граф Грейстоун бе не по-малко подходящ, отколкото следващият в списъка. Може би дори бе по-добър избор от повечето кавалери.

После, точно когато тя си мисли, че е постигнала щастието, той щеше да нападне като кобра — внезапно и смъртоносно.

Родолф Жирарде се усмихна и отново облиза устни с пъклено задоволство.

Насладата му бе огромна.

— Какво съзерцавате с такова искрено удоволствие, Ваше Сияйно Височество? — замърка лейди Пейл, която изведнъж се озова до него. Диамантите блестяха над широкото й деколте.

— Помислих си, че са чудесна двойка — отвърна Родолф, когато валсът свърши и племенницата му се отправи към кралския подиум, придружена от Джеймс Грей.

Блестящите кехлибарени очи на лейди Пейл проследиха погледа му с явен интерес.

— Никога по-рано не съм виждала този мъж. — Порцелановобялата й ръка потрепери чак до оголената плът над деколтето на семплата, но впечатляваща вечерна рокля. Мойра бе постъпила разумно, като бе избрала тоалет, който да не засенчва блясъка на великолепната огърлица на врата й. — Кой е той?

Родолф се постара да изрече отговора си така, че да разпали любопитството й:

— Граф Грейстоун.

Тя задържа пръста си върху големия диамант в средата.

— Мислех, че граф Грейстоун е женен мъж на средна възраст, който предпочита провинцията пред града.

— Това беше по-големият брат на този джентълмен, покойният Томас Грей. Джеймс Грей се завърна наскоро от Индия, за да получи титлата и наследството му.

Принцът бе узнал това от сигурен източник. Мойра бе непоправима. Не можеше да откъсне очи от него.

— Джеймс Грей е много привлекателен.

— Както и много богат — добави той, напълно осъзнавайки, че да говори пред нея за красив, представителен мъж, който освен това притежава голямо богатство, бе като да залюлее пържена риба над носа на някоя котка.

— Граф Грейстоун е една от най-уважаваните титли в страната — каза тя.

— Това ми е известно.

— Смятате ли, че Нейно Сияйно Височество проявява интерес към джентълмена? — попита графинята.

— Моята племенница пожела да повторят валса — равнодушно каза Родолф.

— Колко интересно.

Беше очаквал, че тази пикантна подробност ще заинтригува Мойра. Нищо на света не би могло да й достави по-голямо удоволствие от това да привлече вниманието — в леглото или не — на мъжа, към когото принцесата бе проявила интерес.

Това бе в кръвта й.

Беше похотлива по природа.

— Сега, графиньо — Родолф нарочно заговори с язвителния тон, който добре знаеше, че тя ненавижда, — мисля, че джентълменът е изцяло на ваше разположение.

— Престани да злорадстваш — гневно отвърна красавицата. — Мога да проявявам интерес към всеки джентълмен, който ме привлича.

Родолф Жирарде прехапа устната си така силно, че усети вкус на кръв. Трябваше да сдържи усмивката си, за да не се издаде твърде рано. Все пак Мойра не бе глупава. А той разчиташе на нейната ненаситност за мъжки ласки.

Тя щеше да съблазни граф Грейстоун, а това би направило отмъщението му още по-сладко.