Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (6)

Пета глава

Той закъсня.

Естествено бе тръгнал с нежелание. Гудинаф бе извадил официалните му черни панталони, сако и жилетка, както и бялата риза, вратовръзката и дори чифт бели ръкавици. След това старателният младеж бе останал при него, както би постъпил всеки добър камериер, в случай че лорд Грейстоун имаше нужда от още помощ.

Джеймс не можеше да се отърве от задължението си по никакъв начин. Беше се облякъл и бе пристигнал с каретата час или два след всички останали гости на тържествения бал в чест на Нейно Сияйно Височество Сесил, принцесата на Сейнт Саймън.

Джеймс пристъпи в разкошната бална зала. Пред погледа му се откри огромно море от лица на танцуващи джентълмени, облечени в официални черни костюми, и дами с бели вечерни тоалети и ръкавици, окичени с множество перли.

В долния край на залата бе оркестърът, който свиреше валс. От свещите на полилеите струеше ярка светлина. Покрай стените и до остъклените врати към терасата бяха поставени саксии с палми. От дясната страна на Джеймс бе салонът за карти, а вляво от него — вита мраморна стълба, която водеше надолу към разкошен бюфет.

Той не се интересуваше от карти, защото смяташе, че те са само последно убежище за дами с побелели коси, които имат твърде много свободно време и твърде много диамантени огърлици над едрите си бюстове. Не го привличаха и танците, нито пък храната, и понеже не успя да открие никой познат, Джеймс Грей застана в един удобен ъгъл и се загледа в множеството пред себе си.

Не бе имал намерение да подслушва, но не можа да го избегне.

В залата влязоха две млади дами. Спряха се и постояха няколко минути съвсем близо до него. Докато си бъбреха, и двете развяваха копринените си ветрила.

— Видя ли я? — запита първата млада жена.

— Да — отвърна втората.

— Тя е най-красивото създание, което някога съм виждала — прошепна събеседничката й с нотка на завист.

Другата поклати красивата си глава.

Той изчака.

Това не бе всичко.

— И роклята й е великолепна.

Втората млада дама заговори съвсем тихо и Джеймс трябваше да напрегне слуха си, за да чуе думите й:

— Мама каза, че само платът за ушиване на такъв тоалет струвал почти сто лири на метър.

Коприненото ветрило сякаш застина във въздуха. Девойката отвори широко очи.

— Наистина ли?

— Наистина.

Първата млада дама не остави приятелката си да смята, че знае повече от нея.

— А аз чух, че големият син скъпоценен камък на диадемата й бил рядка находка и се казвал „Сесилит“. Всъщност бил единствен по рода си и го нарекли така в чест на принцесата.

— Колко романтично! — възкликна събеседничката й. — Представи си какво е да притежаваш ценен камък, който носи твоето име.

Първата подсмръкна и изрази искреното си разочарование:

— Надявах се един ден да кръстят на мое име поне някоя роза, но и това не изглежда много вероятно.

„Роза с друго име…“, помисли си Джеймс, след като двете продължиха напред в залата.

Скоро след тях влязоха двама възрастни джентълмени.

— Мислиш ли, че са истински, Кесъл? — попита единият, около шестдесетгодишен мъж, и се наведе към събеседника си.

— Проклет да бъда, ако знам, Лойд-Уърт — промърмори вторият. — Но се говори, че господинът бил червив с пари.

Първият не направи усилие да снижи гласа си. Навярно смяташе, че възрастта му дава право на тази привилегия.

— Казват, че Жирарде бил принц на някаква област, вярно ли е? Предполагам, във Франция. Изглежда, отвъд Ламанша титлите се раздават с широка ръка. Всеки втори французин, когото срещнеш, е наследник на някоя благородническа фамилия.

— Но обедняла фамилия. Като че ли никой от тях не е особено богат — отбеляза вторият.

— Повярвай ми, този наистина е.

— Дамата е красавица. — Кесъл побутна с лакът събеседника си и се захили: — Явно е доста по-млада от Жирарде. Обзалагам се, че добре се забавлява с нея, ако разбираш какво искам да кажа.

— Не бих имал нищо против поне веднъж и аз да се позабавлявам — бе шеговитият отговор на другия.

— Тогава би намерил смъртта си, Лойд-Уърт — предсказа неговият връстник. — В случай че дамата не поиска твърде висока цена.

— Значи смяташ, че са истински.

— Сигурен съм — уверено отвърна другият и двамата бавно тръгнаха покрай стените на залата.

Джеймс се изкуши да ги последва. Трябваше да признае, че разговорът им бе запалил любопитството му.

— Разговор? По-скоро си разменяха клюки — промърмори той под носа си полуизненадан, полуядосан на себе си заради това, че бе проявил интерес.

— Да не би да си започнал да си говориш сам, Грейстоун? — каза някой зад него с плътен баритонов глас.

Джеймс се обърна. Лицето му бе познато. Гласът също. Дори закачливата усмивка му напомняше за някого. Но не можа да свърже това лице, този глас и тази усмивка с нечие име.

— Не сме се срещали от петнадесет години. Ще ти припомня, стари приятелю — весело каза приятният на вид мъж. — Бяхме заедно в Оксфорд.

Джеймс замислено смръщи вежди.

— Оксфорд.

Беше толкова отдавна.

— Ще ти подскажа още малко — каза джентълменът с усмивка. — Веднъж ходихме заедно на лов в имението на моето семейство в Шотландия и ти простреля два пъти повече птици, отколкото всеки друг от компанията. Беше забележително постижение.

— Силвърторн.

Ръкуваха се.

— Грейстоун. — Той енергично разтърси ръката му. — Как си, за бога?

— Добре, а ти, Силвърторн?

— Аз също.

И двамата се засмяха.

Граф Силвърторн, първородният син и законен наследник на Норткътския херцог, бе достатъчно висок, за да гледа Джеймс Грей право в очите. Малко хора го можеха.

— Доколкото си спомням, ти напусна Оксфорд и замина за Индия — каза той с въпросителна интонация.

Джеймс кимна:

— Прекарах там петнадесет години.

— В армията ли?

Той поклати глава:

— Не, във връзка с вноса на чай.

Джеймс Грей рядко говореше за Индия и никога за своите усилия в полза на кралицата и страната. Всички, освен няколко официални лица, знаеха само, че бе такъв, за какъвто се представяше: собственик на просперираща чаена плантация.

Освен това бе доста добър в събирането на специална информация, беше изключителен стрелец и си служеше невероятно добре с шпага или нож… е, толкова по-добре за него при обстоятелствата, в които понякога попадаше.

— Радвам се, че си се завърнал, стари приятелю. — Изражението му подсказваше, че бе искрен.

— Аз също се радвам, че отново съм у дома.

Силвърторн погледна към множеството танцуващи двойки и бъбрещи наблюдатели.

— Навярно това ти се струва доста отегчително след всичко, което си преживял по света.

Джеймс не бе много словоохотлив.

— Може би е малко глуповато.

Силвърторн, изглежда, не бързаше да завършва разговора.

— Къде си отседнал, докато си в Лондон?

— В Корк Хаус.

— Вярно. Вече имаш роднини там, нали?

Джеймс потвърди:

— Племенницата ми Алиса се омъжи за маркиза миналата година.

Силвърторн изглеждаше добре информиран.

— Разбрах, че щели да прекарат сезона извън Лондон.

Отговорът му бе леко завоалиран:

— Лорд и лейди Корк решиха да пропуснат това удоволствие, защото очакват раждането на първото си дете.

— Не съм имал честта да се запозная с лейди Корк — каза някогашният му състудент. — Но съм чувал доста неща, които ме карат да смятам, че твоята племенница е изключителна млада дама.

— Така е.

— Корк е късметлия.

— Голям късметлия — съгласи се Джеймс.

— Аз все още съм ерген — довери му Силвърторн, докато все още стояха един до друг, загледани в преливащите се цветове и заслушани в непреставащата музика.

— И аз — отвърна Грейстоун. Но за миг се почувства малко несигурен в това.

— Повечето от роднините ми решиха да отскочат до Тоскана — осведоми го графът. — Проклет да бъда, ако зная защо. — След дълга пауза добави: — Мисля, че внезапната промяна на времето ги е накарала да заминат.

Джеймс си спомни, че херцогът и херцогинята на Норткът и деветте им деца бяха известни в обществото с това, че често нарушаваха общоприетите норми. Бяха голямо, щастливо и доста шумно семейство. Това бе една от причините, поради които Джеймс винаги бе харесвал първородния син на херцога.

— Може би просто са си намерили повод да избегнат суматохата по време на балния сезон — намекна той на Силвърторн.

— Щом не ти харесва, защо си дошъл?

— Бях поканен.

И двамата знаеха от кого.

— Да, разбирам защо не е било възможно да откажеш.

— Ти поне знаеш кои са участниците в тази жестока игра — промърмори Джеймс. — Засега си единственият човек тук, когото си спомням и който ме позна.

Лорд Силвърторн направи крачка назад и бързо прецени Джеймс с поглед.

— Не мога да си обясня защо. Не си се променил толкова много от оксфордските ни дни, Грейстоун.

— Ти също, Силвърторн.

Приятният мъж изведнъж сниши гласа си и тихо промълви:

— Приготви се.

— За какво?

— Граф Дюпри идва право към нас.

— Граф кой?

— Дюпри. Той е нещо като личен съветник и дясна ръка на Нейно Сияйно Височество, принцеса Сесил.

— И какво от това?

Старият му приятел нямаше време и възможност да отговори.

Дребният оплешивяващ мъж се спря пред тях, събра пети и направи лек учтив поклон, при което златистите ресни на еполетите му се залюляха, подпря се на бастуна със сребърна дръжка и каза с ясен глас:

— Лорд Силвърторн, лорд Грейстоун. Помолиха ме да ви представя. Аз съм граф Дюпри.

Всеки от двамата му отвърна с лек поклон.

Графът се обърна към Джеймс:

— Нейно Сияйно Височество Сесил, принцеса на Сейнт Саймън, пожела вие, лорд Грейстоун, да й бъдете представен официално преди танца.

— Преди кой танц? — Думите сякаш сами излетяха от устата му.

Внезапно усмивката изчезна от лицето на графа и изражението му стана строго.

— Вие сте Джеймс Грей, граф Грейстоун. Нали не греша, милорд?

— Същият.

Сдържаната усмивка се появи отново.

— Тогава няма никаква грешка. Вие сте джентълменът, който ще има честта да танцува следващия валс с Нейно Сияйно Височество.

Графът направи крачка встрани, отново удари по пода с бастуна си и го подкани с учтив жест:

— Елате с мен, ако обичате, лорд Грейстоун.

— Довиждане, стари приятелю — каза Силвърторн и леко го потупа по рамото, преди да се разделят.

Навярно бе станало недоразумение, реши Джеймс, докато вървеше през огромната бална зала рамо до рамо с довереника на принцесата, и сърцето му заби в такт с потракването на бастуна.

Защо ли принцесата бе пожелала да танцува с него? Кога за последен път бе танцувал с дама? Кога бе държал жена в обятията си по какъвто и да е повод?

Джеймс мислено прокле замъгленото си съзнание. Трябваше да се подготви предварително, като усъвършенства маниерите и особено умението си да танцува. Все пак това беше бал.

Вече бе твърде късно за това.

Внезапно осъзна, че безброй хора наблюдават всяко тяхно движение.

— Преследват ни, нали, графе? — Той реши да обясни какво имаше предвид: — Неколкостотин чифта очи.

Граф Дюпри не се обърна нито надясно, нито наляво, а продължи да гледа право пред себе си.

— Мисля, че сте прав, лорд Грейстоун.

— Не е възможно да гледат мен — замислено каза Джеймс с лека ирония. Всъщност не го интересуваше, дори ако цялото население на Британия го наблюдаваше.

— И е, и не е.

Той започна да осъзнава какво предстоеше.

— Заради принцесата е, разбира се.

— Ще бъдете удостоен с голяма чест, милорд — бе отговорът.

Джеймс почувства, че го полазват тръпки. Съвсем не бе молил за тази проклета чест. Не бе канил младата дама, принцеса или не, да танцува с него. Въпреки всичко, нито моментът, нито мястото бяха подходящи да се държи непочтително.

— Да, предполагам, че е така — най-сетне отвърна той.

Бяха на десетина крачки от крайната си цел, когато Джеймс Грей изпита някакво странно неприятно чувство. Не се опита да го разсее. Много отдавна на много далечно място бе научил, че не бива да пренебрегва инстинктите си.

Това чувство се появи отново.

Сивите му очи леко сведоха поглед.

— Мога ли да попитам кой е високият тъмнокос джентълмен, който стои до дамата в бяло? — обърна се той към графа.

— Принц Родолф, чичото на Нейно Сияйно Височество — гласеше дискретният отговор.

Джеймс бе напълно убеден в едно. Младата дама, която разговаряше с принц Родолф, обърната с гръб към тях, докато се приближаваха към кралския подиум, или го ненавиждаше, или се страхуваше от него… или и двете.

Тогава Джеймс чу гласа й. Беше сигурен, че му бе познат отнякъде. Той затвори очи. Да, така беше. Това бе същият глас, който бе чул в частната градина преди две нощи. Беше гласът на жената в бяло.

Граф Дюпри спря.

Джеймс го последва.

Тя извърна глава. Профилът и чертите й бяха съвършени.

— Да, графе.

— Ваше Сияйно Височество, позволете да ви представя граф Грейстоун, който ще има честта да танцува с вас следващия валс.

Принцесата се обърна.

Джеймс застина. Невъзможното се бе превърнало в реалност. Тази реалност му се стори невероятна, дори невъзможна. Границата между лъжа и истина изчезна. Светът, неговият свят, внезапно се преобърна.

— Лорд Грейстоун.

Тя произнесе името му на съвършен английски, почти без акцент.

Джеймс направи усилие да се опомни и да постъпи както подобаваше.

— Ваше Сияйно Височество — отвърна той и се поклони.

— С нетърпение очаквам нашия валс — учтиво каза тя.

— Аз също — отговори той със същата любезност.

Познаваше този глас.

Познаваше това лице.

Явно напълно си бе загубил ума, реши Джеймс Грей, докато стоеше там, приковал поглед в Нейно Сияйно Височество Сесил, принцесата на Сейнт Саймън.

Защото нейното лице бе на младата жена, която го преследваше в сънищата му…