Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (27)

Двадесет и шеста глава

Докато отключваше портата на тайнствената градина за последен път, Сесил осъзна, че най-сетне е постигнала това, за което бе дошла в Лондон преди три месеца.

Бе открила короната, княжеския скиптър и свещения потир и щеше да успее да се завърне у дома с трите съкровища преди коронацията на Александър. Любимият й брат щеше да заеме мястото си на трона, което му принадлежеше по право. Опасността, свързана с бъдещето на родината й и нейните поданици, бе премахната.

Бе потърсила отговор и на своите лични въпроси. Сега знаеше всичко. Бе намерила душевен покой.

Благодарение на естествения ход на събитията и може би на безкрайната Божия милост и мъдрост, справедливостта напълно бе възтържествувала.

Мислено изрече кратка молитва за изтерзаната душа на Едмон Дюпри. Навярно някога щеше да намери сили да се помоли и за Родолф Жирарде… но не и сега.

Оставаше само Джеймс.

Как да постъпи с него?

Той бе неин съпруг и все пак не бе съвсем сигурна в това. Бяха се венчали, но не по своя воля и решение. Подобен брак не можеше да бъде валиден в очите на закона, на църквата и може би дори на Бога.

Но тя бе влюбена в Джеймс Грей, обичаше го искрено. Той бе най-добрият мъж, когото бе познавала — в душата, сърцето и съзнанието си. Притежаваше всичко, което една жена би могла да търси у един мъж, приятел или съпруг.

Сесил остана до изящния фонтан в средата на тайната градина, наведе се и потопи пръсти в хладната вода в басейна. Рибите, които наподобяваха малки сребърни, златни или бронзови пластини, се втурнаха към повърхността и докоснаха пръстите й.

Неволно се засмя тихо и осъзна, че именно тук, в това светилище, в тази градина, с Джеймс бе изживяла част от най-щастливите мигове в живота си — мигове на несравнима радост, истинско спокойствие и задоволство, искрена страст — и всички желания на женското сърце.

Това бе мястото, което щеше да остане завинаги в сърцето й. Споменът за него щеше да й дарява радост, когато се нуждаеше от нея. Щеше да й носи утеха в дните на тъга по това, което би могла да има. Да я изпълва с приятно вълнение в самотните й часове в продължение на много години, до сетния удар на сърцето й. В този последен миг тя щеше да мисли за Джеймс.

 

 

Джеймс я откри до няколко храста, натежали от бледорозови, яркочервени и бели цветове и нежни пъпки. В този пролетен ден тяхната красота би могла да се сравни единствено с прекрасното лице на Сесил.

„О, да бъдеш в Англия, щом април настъпи.“

Браунинг бе избрал подходящи и мъдри думи.

А той, Джеймс Грей, тази година не бе пропуснал английската пролет. Беше си обещал това някога във влажния корабен трюм и най-сетне бе успял да го осъществи.

Не бе пропуснал нито месец април, нито пролетта, възраждането на живота в тази великолепна градина, раззеленяването на дърветата и разцъфването на розите, азалиите и рододендроните.

Но най-важното чудо, което бе преживял, бе възроденият стремеж към нов живот. Тази жена му бе дарила надежда и вяра в живота.

Тихо премина по пътеката през градината.

Навярно Сесил бе чула стъпките му, но не даде знак. Наведе се над розите и вдъхна от незабравимия им сладък аромат.

Почти несъзнателно Грейстоун изрецитира стиха:

„О, сладък нежен, розов цвят!

Кажи й, че губи ценно време,

прошепни ми,

че когато я наричам с твойто име,

тя знае как прекрасна е за мен“.

Сесил вдигна глава и срещна погледа на Джеймс. Изправи гръб и каза:

— О, колко красиво се леят стиховете от вашата уста, сър!

Грейстоун смръщи вежди и възрази:

— Нито съм добър рецитатор, нито притежавам блестяща дарба на танцьор.

Тя се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

Той обясни:

— Не аз направих онзи валс така прекрасен, а ти.

— А красивите думи?

— Не умея да рецитирам поезия, отново всичко е благодарение на теб, Сесил. Само на теб. Защото, повярвай ми, никоя друга жена не ме е смятала за добър рецитатор или танцьор.

Принцесата не обърна внимание на обяснението му и каза замислено:

— Всички цветя в градината са разцъфнали.

— Така е.

— Ти обеща да ми покажеш розите, когато цъфнат — каза тя.

— Ето че дойде моментът да изпълня обещанието си — отбеляза той.

Сесил замълча и го погледна.

— Затова ли дойде? Помислих, че е, за да се сбогуваме.

— Да се сбогуваме?

— Скоро заминавам — решително каза тя.

— Заминаваш?

— Връщам се в Сейнт Саймън с короната, скиптъра и потира.

— Връщаш се в Сейнт Саймън?

Сесил изпусна въздишка на раздразнение:

— Защо повтаряш всяка моя дума?

— Защото… — Той почувства празнота в съзнанието си.

— Защото?

— Защото не знаех. Не осъзнавах. Не мислех. — Джеймс разбираше, че не се изразява добре. Изправи се пред Сесил в целия си внушителен ръст и каза: — Не можеш да заминеш.

— Защо?

— Защото аз казвам.

— Това не е довод — засмя се тя.

— Не можеш да заминеш — не отстъпи Грейстоун. — Ти си моя съпруга.

— Но не по ваше желание или каприз, сър, както и двамата добре знаем. Жертва сме на коварния замисъл на моя чичо. Сега той е мъртъв и доказателството може да умре заедно с него. Вие сте свободен.

Грейстоун отново почувства празнота. Едва след няколко минути и още няколко крачки по пътеката той настигна дамата и попита:

— Свободен за какво?

Отговорът й бе ясен и категоричен:

— Да бъдете такъв, какъвто желаете. Да отидете там, където желаете. Да правите каквото желаете. Да се ожените или да останете ерген. Просто сте свободен, сър.

Джеймс осъзна, че сърцето му бие така неудържимо, че навярно тя също чуваше силните му удари.

— Това означава, че ми даваш свободата да прекарам целия си живот в самота.

Сесил внезапно се спря.

— Защото аз ще бъда мъж, лишен от компанията на жената, която обича. Никога не ще позная радостта от бащинството и не ще имам свои внуци. Ще бъда обречен на самотно съществуване. Такава свобода ли предлагаш на мъжа, когото обичаш?

— Страхувам се — призна тя.

Трябваше да узнае.

— От какво се страхуваш?

Очите с цвят на безоблачно небе срещнаха погледа му.

— Боя се, че се чувстваш длъжен да се ожениш за мен, защото…

— Защото се любихме — довърши той.

Сесил Жирарде кимна:

— Аз съм жена с достойнство, Джеймс Грей. По-скоро бих прекарала остатъка от дните си сама, вместо да се омъжа, защото дългът го повелява.

— А аз не се страхувам от това. Боя се от самотата.

— Самотата?

Той побърза да се изрази по друг начин:

— Не, не се боя, че ще остана сам, а че ще трябва да живея без теб. Ще бъдем заедно само в моите сънища. Не бих понесъл това отново… да живея само в съня си, защото единствено там мога да бъда с теб, любов моя.

— О, Джеймс…

— Нима все още не разбираш, Сесил? Когато те намерих, любов моя, аз намерих себе си.

В очите й заблестяха сълзи.

— Омъжи се за мен отново. Ще ти дам свобода, каквато дори не си си представяла, че би могла да имаш. Ще ти подаря луната, звездите и цялата Вселена. Ще имаш свое собствено кралство на крайбрежието… Защото Девън и скъпият ми дом Грейстоун Аби ще бъдат твое владение, твой дом и убежище. Това ще бъде нашият свят, скрит от останалия. Ще бъде свят, създаден от самите нас.

— Значи така е писано да завърши моят сън — сподели Сесил. — Просто до този миг не го знаех. — Тя се повдигна на пръсти, долепи устни до неговите и прошепна: — Най-сетне срещнах наяве мъжа от сънищата си.

А Джеймс Грей осъзна, че най-сетне се бе пробудил, беше си спомнил и наистина разбираше.

Той прошепна в ухото на жената, която обичаше повече от всички на света, дори от самия себе си:

— Ела с мен, любима моя Сесил, и остарей с мен. Най-хубавото предстои.