Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (25)

Двадесет и четвърта глава

Сесил бе усетила злокобното му присъствие в къщата още преди да чуе гласа му в коридора, стъпките по мраморния под и краткия разговор с иконома.

Бе познала Родолф Жирарде, принца в изгнание на малката идилична страна на Средиземноморското крайбрежие — Сейнт Саймън.

Нейно Сияйно Височество Сесил, принцесата на Сейнт Саймън, прикова поглед в мъжа, когото презираше най-дълбоко от всички човешки същества. Всъщност той бе единственият човек, към когото изпитваше омраза. Ръката й стискаше здраво револвера.

— Виждам, че удобно си се настанил на своя трон — отбеляза тя с искрена ненавист.

Родолф седеше на стол от позлатено дърво, украсен с изящни орнаменти и множество гравюри. Възглавниците бяха избродирани в стила на средновековните гоблени, изобразяващи забулени дами, рицари в доспехи и замъци с кули. В облегалката с герб бе втъкана дори необикновена корона, изработена със златисти и сребристи конци, към която бяха прикрепени истински скъпоценни камъни.

— Подходящ е за крал… или принц, не мислиш ли?

Въпросът бе риторичен. Той се обърна с лице към неканените посетители с напълно спокойно изражение.

— Откъде го открадна? — попита тя, имайки предвид скъпоценния стол.

— Тц-тц. Сигурен съм, че вашите родители са ви учили на по-добри маниери, мадам. — Принцът не изчака отговора й. — Впрочем, щом ви интересува, този трон е бил сред многобройните съкровища на Луи Шестнадесети.

— Луи Шестнадесети е бил обвинен в измяна на своя народ и страна и осъден да умре на гилотината. Отсекли са главата му. Нима си забравил това?

Жирарде не обърна внимание на думите й, отпи още една глътка коняк и я задържа за миг в устата си.

— Какво право имат хора, навлезли в частната собственост на един джентълмен, да му изнасят лекции по древна история?

— Не толкова древна — поправи го Сесил.

Чичо й направи небрежен жест с ръката, между чиито пръсти с изящно оформени нокти държеше пурата.

— Трябва да си призная, че не мога да си обясня защо сте в такова странно облекло. Да не би да сте предрешени като нощни разбойници?

Сесил даде воля на отдавна потискания си, но не и забравен гняв:

— Разбойникът тук сте вие, сър.

— А вие коя сте, мадам?

Бе напълно уверена, че чичо й я е познал. Той си играеше с нея, както винаги.

Тя се изправи в цял ръст и каза уверено:

— Аз съм Нейно Сияйно Височество Сесил, принцесата на Сейнт Саймън.

— Не ми приличате на принцеса.

— А вие, сър, нито приличате на принц, нито се държите като такъв. — Сесил само се подготвяше за съществената част. — Вие сте човек, достоен за съжаление. — Замълча за миг. — Не, вие сте жалко същество, което се крие в тайната си бърлога посред нощ, за да се любува на символите на суверенитета на Сейнт Саймън. Никога не ще разберете тяхната значимост и със сигурност никога няма да ви принадлежат.

Родолф Жирарде отново отпи глътка коняк и всмука от скъпата пура. Леко вдигна глава и изпусна ароматния дим във въздуха.

— Надявам се, че не сте си устроили коронация — добави Сесил и погледна олтара пред него.

Бе застлан с изящна пурпурна покривка, върху която старателно бяха подредени короната, скиптърът и свещеният потир на Сейнт Саймън.

— Достатъчно ми е да притежавам символите на суверенитета на Сейнт Саймън — каза най-сетне чичо й, — а Александър никога няма да ги има.

— Напротив — без колебание отвърна Сесил.

— Ако си въобразяваш, че ще допусна ти и твоето приятелче да ми отнемете тези трофеи, лъжеш се. — Жирарде й се усмихна снизходително, дори със съжаление. — Впрочем, скъпа моя Сесил, виждал съм те и в по-привлекателен вид. Този костюм — той направи широк жест с ръката, в която държеше пурата — не ти отива особено.

— Прави ме невидима.

Мрачните зли очи проблеснаха в задимената стая.

— Но аз те виждам — изсъска чичо й. — Винаги съм имал способността да те виждам.

Сесил не биваше да допусне той да долови страха й. Знаеше, че би могъл.

— Но преди няколко минути, когато влезе, ти не разбра, че съм в библиотеката. Не ме видя, чичо.

Изражението и цветът на лицето на Жирарде се промениха. За първи път привидно непроницаемата му броня се пропука.

— Това бе малък пропуск.

— От твоя страна — продължи Сесил своето словесно нападение. — Ето че не си неуязвим. И ти допускаш грешки, скъпи чичо.

— Но ти също допусна една, скъпа племеннице. — Принцът се опита да отвлече вниманието й, като се обърна към мъжа до нея: — Предполагам, че твоят съучастник е неизменният ти спътник и кандидат за ръката ти граф Грейстоун.

Джеймс отговори сам:

— Приятно ми е, Жирарде.

Принцът кимна съвсем леко:

— На мен също, Грейстоун. — Изсумтя. — Предполагам, че се смятате за достоен противник.

— Вие го казахте, не аз.

Принц Родолф посочи откраднатите предмети върху масата в средата на малкото тайно помещение.

— Заради тях ли е тази мелодраматична сцена?

Отговорът на Джеймс бе кратък:

— Да.

— Значи се опитвате да помогнете на племенницата ми да върне короната, княжеския скиптър и свещения потир в Сейнт Саймън, за да може Александър да бъде коронясан за следващия монарх на онова незначително парче земя с китни селца, кози и козари.

Сесил забеляза, че Джеймс все още стои отвън до вратата, без да влиза в помещението зад етажерката. Видя, че е скрил пистолета си.

— Ако това са истинските ви чувства, чудя се защо изобщо сте си направили труда да ги откраднете — намеси се Джеймс. — В края на краищата вие, Жирарде, си живеете като крал и от двете страни на Ламанша.

— Така е — отвърна мъжът с нескрито самодоволство.

Джеймс повдигна вежди в знак на разбиране.

— Но именно в това се крие ключът, нали?

— Какъв ключ?

Грейстоун дръзна да засегне егото на нейния чичо:

— Живеете си като крал, но вие не сте крал.

— И никога няма да бъдеш — добави Сесил.

Жирарде скочи на крака, рязко хвърли неугасналата пура върху скъпия килим и я смачка с тока на елегантната си обувка. Остави чашата с коняк и каза с язвителен тон:

— Щом аз не мога да се възкача на трона, никой няма да го притежава.

— Не си прав — възрази Сесил. — Скоро принц Александър ще заеме мястото, което му се полага по право. Той ще бъде следващият княз на Сейнт Саймън.

Красивите черти на принца се изкривиха в отблъскваща ехидна гримаса.

— Това никога няма да стане. Трагичната участ на Александър и на Сейнт Саймън са третият и последен етап от моя замисъл и той ще завърши със същия успех, както предишните два. — За миг Жирарде сякаш забрави за тяхното присъствие. Потърка длани. — Събитията се развиват според плана ми.

— Лъжеш! — осмели се да каже Сесил право в лицето му.

Джентълменът отвърна с усмивка, от която сякаш ледени стрели пронизаха сърцето й:

— „Какво е лъжата, ако не добре маскирана истина?“ Мисля, че лорд Байрон бе драснал тези думи. — Принцът възвърна самообладанието си. — Скъпа моя Сесил — започна той и отмести поглед към Джеймс, а след това отново към нея, — ти също беше част от великия ми план.

Сесил внезапно се смути.

Жирарде прикова поглед върху Джеймс Грей.

— Предполагам, че вашите намерения към моята племенница са почтени.

— Напълно почтени.

— Значи искате да се ожените за нея.

— Да.

Лицето на принц Родолф прие доволен израз.

— Явно сте влюбен в нея и сладката Сесил също ви обича. — Той издаде слаб звук с език, сякаш да каже: „Колко жалко“. — От това би могъл да се получи брак по любов.

— Нашите чувства един към друг не ви засягат — прекъсна го Джеймс.

Принцът обиколи два пъти трона и се спря зад него. Наведе се леко напред, опря лакти на облегалката, поклати глава и каза с делови тон:

— Мой дълг е да ви уведомя, Грейстоун, че не можете да се ожените за нея.

Сесил изпита желание да прекрати този разговор. Не би довел до нищо добро. Повдигна пистолета си и нареди:

— Престани, чичо, или ще стрелям.

— Не си способна да ме застреляш — предизвикателно каза Жирарде и направи крачка към нея.

— Може би сте прав за нея, но ви уверявам, че аз съм напълно способен да го направя — намеси се Джеймс, докосна ръката на Сесил и насочи пистолета й към сърцето на принца. — А сега искам от вас обяснение.

— Моля те, Джеймс, остави.

— Не се бой, Сесил.

— Колко мило — каза принцът. — Така самоотвержено я закриляте, скъпи ми Грейстоун. Чудя се дали ще продължите да я защитавате и след като научите истината.

Джеймс присви очи.

— А вие как бихте могли да знаете истината, Жирарде?

— Естествено аз самият организирах хода на събитията. Планирах отмъщението си още преди двадесет години, когато по-големият ми брат Макс ме изрита от моята родина. Реших да отмъстя на цялата фамилия Жирарде до последния мъж, жена или дете.

— Вие сте негодник.

— Знам. — Жирарде съвсем не изглеждаше засегнат от определението, с което го бе назовал другият джентълмен. Всъщност сякаш бе по-скоро доволен. — Предпочитам да не споделям с вас каква бе първата част от моя велик замисъл, но втората беше падението на Сесил, а третата — унищожението на Александър.

Джеймс стоеше напълно неподвижен до нея.

— Какво имате предвид под „падението на Сесил“?

Принц Родолф се обърна първо към нея:

— Сигурен съм, че си спомняш, скъпа, че някога ти беше ухажвана от всички достойни европейски принцове, благородници и дори един-двама крале на малки държави.

Разбира се, че си спомняше.

— После родителите ти загинаха при злополука и ти преживя период на траур, както е прието. Но траурът отдавна отмина, а ти все още не си получила дори едно предложение за женитба. — Жирарде докосна брадичката си с гладката си бяла ръка. — Питам се защо.

— Моят избор и причините за него не ви засягат, сър — дръзко отвърна тя.

Две сини очи, които никак не приличаха на нейните, внезапно светнаха. Чичо й продължи, сякаш не бе чул думите й:

— Ще ти кажа. Защото в една нощ, не дълго след трагичната гибел на твоите родители, някой сипа в питието, което ти поднесоха преди лягане, особен прах. Беше будна и в съзнание, но не бе в състояние да се съпротивляваш на въздействието му. Спомняш ли си как бе пренесена от замъка до един кораб в пристанището?

Тя си спомни.

Неговата жестокост не знаеше граници и задръжки.

— А как бе съблечена и се озова съвсем гола в леглото на един мъж, също гол? До един непознат, обикновен моряк без минало, бъдеще и дори истинско име?

Сесил усети, че в очите й напират сълзи, но се закле да не позволи на този злодей да види, че плаче.

Принцът изглеждаше невероятно доволен от себе си.

— Естествено аз бях планирал този инцидент. Беше част от великия ми замисъл. Целта ми бе да се погрижа Сесил завинаги да бъде лишена от възможността за добър брак, да бъде опетнена, унизена… — Той изричаше всяка дума бавно и отчетливо, с искрена наслада. — … съсипана.

Сесил внезапно изпита страх, че мъжът до нея щеше да нападне чичо й и сам да пострада. Почувства гнева, който се излъчваше от него, сякаш бе осезаема сила.

Жирарде втренчи поглед в Джеймс.

— Е, както виждате, Грейстоун, вие не можете да я имате.

— Напротив — уверено каза той.

— Не можете.

— В моите очи тя не е нито опетнена, нито унизена или съсипана — отвърна той с непоколебима решителност.

— О, пречката за вашия брак съвсем не е нейната порочност. — Принцът съзнателно заобикаляше най-съществената част. Най-сетне нанесе своя удар: — А защото Сесил вече е омъжена.

Краката на Сесил се подкосиха, но тя успя да запази самообладание.

Вече нищо не можеше да накара Родолф Жирарде да премълчи края на своя разказ:

— Двамата бяха открити in flagrante delicto^[1]. Не можеше да се направи нищо друго, освен капитана на кораба незабавно да извърши ритуала. Естествено брачното свидетелство е у мен. — Джентълменът едва сдържаше смеха си. — Моята племенница, последната принцеса на Сейнт Саймън, е съпруга на беден, окаян скитник на име Гатиър, когото оттогава никой не е виждал, нито пък е чувал нещо за него. Обикновено обществото не прощава подобни неща, лорд Грейстоун. Не можете да живеете в грях с нея. Не можете и да се ожените за нея. Това би било двубрачие.

— Не сте прав — каза Джеймс, без да помръдне от мястото си.

— Една жена не може да има двама съпрузи — отбеляза принцът със задоволство от успеха на собствените си машинации.

— А от друга страна, очевидно мъжът има право да живее с две любовници — намеси се гневен женски глас от прага на библиотеката.

Всички се обърнаха.

— Ти ме прати за зелен хайвер, Руди — каза Мойра, лейди Пейл, премина между етажерките с книги и се спря зад тримата.

— Повикай помощ, Мойра — нареди принцът. — Не виждаш ли, че ме ограбват? Вдигни тревога.

— Не съм длъжна, ако не желая — рязко отвърна графинята. — Не аз съм хваната в крачка, в лъжа и с пистолет, насочен към сърцето. — Тя свали хермелиновото наметало от голите си рамене и го преметна върху един стол. Беше с рокля от сребрист сатен с дълбоко деколте. — Повтарям, не обичам да ме правят на глупачка, Руди. Отидох в къщата на джентълмена, както ми каза. Промъкнах се в леглото му и го зачаках. Но той не дойде.

Последва мълчание.

Мойра отметна глава назад и се засмя на собственото си случайно изречено остроумие:

— Той не дойде.

— Разбира се, че не е дошъл, глупачке. Не е бил в дома си. Грейстоун стои точно пред теб.

Мойра пристъпи напред и погледна покритото с тъмен грим лице на Джеймс Грей.

— Мисля, че повече ми харесвате без грим, милорд. Бяхте доста по-красив, когато ви видях на бала в чест на Нейно Сияйно Височество. — Тя отново погледна към принца. — Благодарение на твоя блестящ план, Руди, едва не преспах с някакъв долен лакей.

Отговорът му бе язвителен:

— Убеден съм, че нямаше да ви бъде за първи път, скъпа графиньо.

Явно лейди Пейл не се почувства засегната от неговото решение.

— Мислите ли, че никой не знае за вашите собствени развлечения, Ваша Сияйна Низост? Нима наистина вярвате, че посещенията ви в полусрутеното общежитие до пристанището са тайна?

— Млъкни, Мойра.

— Или в публичния дом на улица „Шу Лей“?

Родолф Жирарде се изчерви.

— Предупреждавам те!

Тя хвърли истината право в лицето на принца:

— Мойра знае всичките ви малки мръсни тайни.

— Аз също зная твоите — отвърна Жирарде. — Знам например, че ти си отговорна за злополуката с моята племенница в Британския музей.

Сесил зяпна от изненада.

— Исках само да я сплаша. — Лейди Пейл се обърна към принцесата: — Трябваше да бъде само малка шега. Целта ми не беше да бъдете наранена. Здравенякът, когото бях наела, се увлече. — Графинята изгледа по-младата жена от главата до петите. — Впрочем така ви харесвам много повече.

Сесил понечи да каже „благодаря“, но замълча.

Мойра се обърна към принца:

— Не исках да нараня никого. Никога не съм имала подобни намерения.

Родолф изсумтя недоверчиво:

— Нима? А какво е според теб убийството?

Лейди Пейл пребледня. Опита се да изиграе ролята си, но думите й не прозвучаха убедително:

— Повярвайте ми, нямам представа за какво говорите, Ваше Сияйно Височество.

— Не се прави на невинна. От години никой не вярва, че си такава. Имам доказателства, че ти си дала арсеника на онази повлекана, която се е погрижила лорд Пейл да го изпие като добро момче. Вие, мадам, сте поръчали убийството на собствения си съпруг. — Той завърши с прочувствено заключение: — Престъпление, за което бихте могли да увиснете на бесилото.

— Имаш ли представа какво е на шестнадесет години да те продадат за съпруга на вонящ осемдесетгодишен старец? — Мойра потръпна, сякаш внезапно почувства хлад, и скръсти ръце. — Ако наистина съм убила Осгуд, то е било, за да защитя себе си. А какво е твоето оправдание, Руди?

— Да прекратим този разговор — настойчиво и припряно каза той, опитвайки се да смени темата.

Тя рязко вдигна красивата си глава.

— Защо да го прекратяваме? Мислех, че тази нощ ще споделим всичките си тайни. Чух как ти предупреди лорд Грейстоун, че не може да се ожени за своята възлюбена Сесил, защото тя вече била омъжена за някакъв обикновен моряк. Всички разбрахме, че ти си организирал кражбата на тези… предмети. — Мойра посочи короната, скиптъра и потира. — Защо тогава да не им кажем всичко?

— Млъкни, глупачке, или ще се погрижа да свършиш с въже около шията! — гневно изръмжа той.

Заплахата му, изглежда, не трогна лейди Пейл.

— Аз също имам доказателства, които биха могли да те пратят на бесилото, Руди — каза тя с цялата омраза, която бе таила в душата си, и се обърна към Сесил: — Знаеш ли, не е било злополука.

Сесил едва успя да промълви:

— Кое не е било злополука?

— Всичко — каза Мойра с жест, с който сякаш обхвана четиримата, цялата библиотека, огромната къща, Лондон и целия свят. — Разполагам с ценни сведения.

— Ще се погрижа да бъдете възнаградена за информацията — отвърна Сесил с презрение.

— Не се нуждая от милостиня, принцесо. Не всички са отраснали в разкош. Аз съм спечелила всичко, което притежавам, с тежък труд.

— Обещавам, че ще ви възнаградя щедро, лейди Пейл. Аз винаги изпълнявам обещанията си.

Бадемовите очи се присвиха.

— Вярвам ви, Ваше Сияйно Височество. Е, добре. Не е било злополука, а част от отмъщението на Руди.

Той се втурна към своята любовница и разклати трона на Луи Шестнадесети.

— Мойра!

— Руди!

Тя имитира гневното му изражение.

— Изигра ролята си, сега млъкни! — заповяда той.

Графинята хвърли пренебрежителен поглед към него и се изсмя грубо и самодоволно:

— Мисля, че се лъжете, Ваше Сияйно Височество. Вие изиграхте своята.

— Кучка! — изрева той.

— О, Руди, какъв неприличен език — упрекна го красивата жена и заканително размаха пръст. — Впрочем винаги съм знаела, че ненавиждаш името Руди. Именно затова винаги се обръщам към теб така.

Проницателните сини очи засвяткаха гневно.

Мойра продължи своето откровение:

— Имам свои шпиони, които много добре се справят със задължението си да събират и продават информация. Зная, че всичко е било замислено и осъществено в името на отмъщението на Руди: вашето отвличане и принудителен брак, кражбата на короната, скиптъра и потира, с цел да бъде осуетена коронацията на брат ви, както и смъртта на родителите ви.

Сесил почувства, че едва се държи на краката си. Ръката, в която бе пистолетът, затрепери. Тази нощ тя за първи път изпита страх.

— Мисля, че би трябвало да обясните смисъла на последната си реплика, лейди Пейл.

Мойра посочи с пръст принц Родолф.

— Той е планирал злополуката. Поръчал е да повредят каретата им. Дори е бил там и е наблюдавал как потъват в реката и се давят. Вашият скъп чичо е убил родителите ви.

 

 

Джеймс видя, че ръката на Сесил трепери. Разбра, че силите почти я напускат и има опасност да припадне и да удари главата си в ръба на етажерката.

Двоумеше се дали да посегне към своя револвер и да остави Сесил да падне, или да я сграбчи, рискувайки Жирарде пръв да се добере до пистолета й.

Грейстоун направи своя избор, обаче преди да успее да се погрижи за безопасността на Сесил, Мойра, лейди Пейл, взе револвера.

— Всички се върнете в библиотеката, където ще мога да ви държа под око — нареди графинята.

— Мойра, скъпа… — глезено каза Жирарде.

— Особено ти — прекъсна тя принца. — Искам да бъдеш добро момче, Руди, и да ми донесеш доказателствата, които си събрал за мен и добрия стар Осгуд.

Мъжът се намръщи.

Мойра насочи оръжието право към сърцето му.

— Стрелям отлично, Ваше Сияйно Височество, и нищо не би ми попречило да убия змия като вас, както постъпих с онзи мръсник Осгуд Пейл.

Никой от присъстващите не се усъмни в искреността на думите й.

Родолф Жирарде отключи един шкаф до изящната витрина със сребърни табакери. Извади от него голяма кожена папка, а след това втора и трета.

Мойра го поведе към камината.

— А сега изгори всичко.

Нямаше избор. Родолф Жирарде хвърли в огъня всички писма и записки — до последното парче хартия, докато всяко писмено доказателство, за което бе платил в брой, се превърна в пепел.

— Пепел при пепелта — промълви лейди Пейл на себе си, докато наблюдаваше как пламъците поглъщат миналите й грехове. След това се обърна към принца: — Разчистихме си сметките. От сега нататък ще ме оставиш на мира, защото все още притежавам доказателства, че ти носиш отговорност за смъртта на Максимилиан Пети и Джудит, княгинята на Сейнт Саймън. Те ще бъдат моята лична застраховка.

— Ти не си и наполовина толкова глупава, колкото смятах — призна Родолф Жирарде.

— А ти самият не си и наполовина толкова умен, за колкото се смяташ — каза тя и отново се засмя. Графинята огледа стаята. — Предполагам, че се питаш какво следва. Какво, по дяволите, да правя с теб?

— Това, което ще направите, лейди Пейл — каза със заповеднически тон мъжки глас зад нея, — е да се придвижите назад съвсем бавно и да ми дадете пистолета, който е в ръката ви.

Джеймс видя, че Сесил най-сетне отвори очи. Тя изправи гръб и възкликна:

— Граф Дюпри, това сте вие! Слава богу, че дойдохте!

Негово Сияйно Височество Родолф, някогашният принц на Сейнт Саймън, впоследствие пребиваващ ту в Париж, ту в Лондон, се облегна на полицата над скъпата старинна камина и каза със сподавен смях, който не промени израза на сините му очи:

— Да, слава богу, че сте тук, граф Дюпри. Идвате тъкмо навреме, за да се включите във веселбата.

Джеймс усети как съпротивителните сили на Сесил напуснаха стройното й тяло. Тя погледна личния си помощник, своя мъдър, надежден съветник и приятел и задъхано промълви:

— И ти ли, Бруте?