Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- You and No Other, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентина Атанасова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 27гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сюзън Симънс. Принцеса Сесил
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1997
ISBN: 954-459-572-4
История
- —Добавяне
Двадесет и трета глава
Денят бе за честните, а нощта — за крадците.
Тази нощ той щеше да бъде крадецът, осъзна Джеймс Грей, когато облегна гръб на седалката в скромната черна карета.
Вдигна бастуна си и почука два пъти по тавана.
— Спри тук.
Кочияшът дръпна юздите. Двата черни коня, избрани по-скоро заради своята бързина и надеждност, отколкото заради красотата си, защото външността би могла да се окаже измамна, веднага се подчиниха.
Джеймс подаде глава между спуснатите завески на прозореца.
— Чакай тук — тихо нареди той на кочияша.
— Да, милорд.
Понеже бе недискретно и рисковано Джеймс да се срещне със Сесил пред Гест Хаус в този късен час, бяха съставили друг план. Тя щеше да излезе през страничен вход и да се срещнат в съседната пресечка.
Грейстоун изчака.
Не чу и не видя нищо, докато най-сетне съвсем леко се почука на вратата на каретата.
— Джеймс — прозвуча познатият глас.
— Да.
Той бързо завъртя дръжката и отвори. Стройната тайнствена жена влезе при него. Беше облечена със същите прилепнали черни дрехи, с които бе по време на тренировката в Корк Хаус.
Джеймс тъкмо щеше да затвори вратата, когато още един женски силует последва Сесил и седна до нея.
— Какво, за бога… — извика Грейстоун.
Трима души — двама в каретата и един, седнал върху нея — едновременно прошепнаха:
— Шшшт.
— Това е лейди Ан — обясни Сесил. — Настоя да дойде.
Джеймс прехапа устни, за да устои на изкушението да изрече думи, които един джентълмен обикновено избягваше в присъствието на жени, особено ако бяха дами.
— Така значи.
Русокосата млада жена с тъмнокафява пелерина с качулка каза решително:
— Няма да позволя на принцесата да тръгне сама тази нощ.
— Принцесата не е сама, мадам — напомни Джеймс на придворната й дама. — Ще бъде с мен.
— И с мен — увери я още един плътен глас и през прозореца надникна мъж с кестеняви коси.
Красивото лице на лейди Ан се намръщи.
— Мога ли да попитам кой е този човек?
— Аз съм Гудинаф.
Джеймс й предложи по-задълбочено обяснение:
— Това е моят помощник Гудинаф.
Сесил реши, че е уместно тихо да се включи в разговора:
— Казват, че колкото повече хора участват, толкова по-весело става.
— Не и в този случай — упрекна я Джеймс. — Колкото повече хора се включат в това начинание, толкова по-голяма е вероятността нещо да се обърка, което означава, че рискът да ни хванат е по-голям.
Сесил протегна ръка и го потупа по коляното.
— Нищо няма да се обърка, Джеймс.
Той не бе убеден.
Както и лейди Ан Фарадей очевидно.
— Преди около година стана „инцидент“, милорд. Тогава успяха да ме убедят да оставя Нейно Сияйно Височество да излезе сама нощем. Оттогава съжалявам за това всеки миг, час и ден. Не бих могла да живея в мир със себе си, ако отново допусна с приятелката ми да се случи нещо подобно.
— Достатъчно, Ан — укори я Сесил.
— Това е истина. И двете го знаем. Онази нощ се оказа злощастна, лорд Грейстоун. Прекрасно осъзнавате — решително каза русокосата жена и строго изгледа Джеймс.
— Не съм сигурен какво искате да кажете, лейди Ан — призна той. Наистина нямаше представа. — Но зная, че нито моментът, нито мястото са подходящи за изясняване на подобни въпроси.
— Може да почака — намеси се Сесил.
Джеймс отстъпи. Почти нямаше избор. Времето бе от съществено значение.
— Щом вече сте тук, лейди Ан, можете да останете. Но само ако обещаете при никакви обстоятелства да не напускате тази карета. Разбрахте ли?
— Да, милорд.
— Ти също не мърдай от мястото си, Гудинаф — бе следващата заповед.
— Да, милорд — тихо отвърна той.
— И двамата трябва да стоите тук, независимо какво смятате, че се случва в резиденцията на принц Родолф. Аз лично ще се грижа за безопасността на принцесата. Не искам да се наложи да се тревожа и за вас.
— А за теб, Джеймс? — попита Сесил.
— Мога сам да се грижа за себе си. Справял съм се и при далеч по-трудни обстоятелства, повярвай ми. — Той се обърна към своя камериер и кочияш за тази вечер: — Гудинаф, ще спреш зад ъгъла на улицата, на която е нашата цел. Ние с Нейно Сияйно Височество ще продължим пеш. — Отново почука два пъти по тавана. — Да тръгваме.
Когато стигнаха, Джеймс даде последните си наставления, преди той и Сесил да слязат от каретата.
— Ще се върнем след два часа.
След това бързо изчезнаха от погледа на двамата, които останаха в каретата.
Джеймс и Сесил се придвижваха безшумно.
Придвижваха се скришом в сенките. Самите те почти се бяха превърнали в сенки.
Джеймс само се надяваше сведенията, които бе получил, да се окажат точни: тази вечер Жирарде бе на прием в негова чест. След приема щеше да остане да играе карти, както твърдяха източниците му. Изглежда, Негово Сияйно Височество обичаше играта на карти, особено когато печелеше — което редовно успяваше да постигне, и вероятно щеше да се забави.
Всъщност за никого не бе тайна, че Родолф Жирарде не се нуждаеше от измама, защото бе най-добрият картоиграч в своята компания. Неговите приятели и познати често участваха само за да му доставят удоволствие, като през цялото време знаеха, че ще загубят.
Естествено слугите на принца щяха да бъдат в къщата. Това трябваше да се предвиди. Но навярно всички, с изключение на личния му камериер и иконома Ранк, вече бяха заспали.
По време на съставянето на плана Джеймс бе избрал един страничен вход на внушителната четириетажна къща.
Ключалката не бе трудна за отваряне, а освен това през тази врата бе най-краткият път от коридора до стаите на принца.
Планът им бе прост: със Сесил щяха да започнат претърсването на спалнята и гардероба на чичо й. В случай че не открият нищо, щяха да продължат с личния му кабинет и библиотеката.
Бързо се справиха с ключалката и влязоха. Спряха се в преддверието и наостриха слух. Нямаше никаква реакция. Никакви необичайни звуци.
Джеймс даде знак на Сесил и посочи към задното стълбище. Мислено начерта разположението на всяка стая.
С меките си кожени обувки двамата се изкачиха по стъпалата, преминаха през коридора на втория етаж и се вмъкнаха в спалнята на принц Родолф, вдигайки не повече шум от мишки.
Имаше пълнолуние и лунната светлина нахлуваше през редицата прозорци откъм булеварда, осветявайки стаята така силно, сякаш бяха запалени десет свещи.
Принцът безспорно знаеше как да живее като крал, помисли си Джеймс, когато той и Сесил се заеха с най-важната част от работата си. Стаята бе разкошна: с копринени тапети на стените, огледала с гравирани позлатени рамки, старинни мебели, между които и едно легло с балдахин, украсен със златисти нишки, което навярно бе пренесено от някой френски замък.
Претърсваха подробно и старателно.
Предварително се бяха уговорили за процедурата. Не биваше да личи, че нещо е било премествано или докосвано. Никой не трябваше да узнае за влизането им в къщата.
Слушаха гласа на разума. Изчезналата корона, скиптърът и потирът не бяха малки предмети. Освен това бе твърде вероятно да са скрити на съвсем очебийно място. А това не бе обикновен обир. Нито пък мотивът на Родолф Жирарде бе обикновен. Той бе човек, който с радост би изваждал своите „трофеи“, за да ги съзерцава и да им се наслаждава насаме. Това би го накарало да почувства най-силно своя триумф.
Джеймс се зае със спалнята, а Сесил — с гардероба. Когато изтекоха тридесетте минути, които бяха решили да посветят на тази част от къщата, те не бяха открили нищо, освен факта, че Жирарде е суетен човек с огромен гардероб.
Беше време да се придвижат към долния етаж.
Джеймс прошепна в ухото на Сесил:
— Следва кабинетът.
Тя кимна и го последва навън от спалнята.
Преминаха по коридора с гърбове, долепени до стената, и стигнаха до огромното стълбище. Добраха се до кабинета без инциденти.
Кабинетът бе просторен и внушителен. В него имаше голямо махагоново бюро, кожено кресло, черно канапе от конски косми, множество маси и столове и бюфет с екзотични и скъпи питиета. За щастие нямаше дребни украшения.
В един миг Сесил се удари в ръба на бюфета и се чу тих звън на стъкло.
Джеймс почти долови въздишката й, преди тя да успее да закрие устата си с ръка.
И двамата застинаха.
Изчакаха пет минути. След това още пет. Джеймс пропълзя до вратата на кабинета и я открехна. Нямаше признаци, че внезапно ще светне някоя лампа. Не се долавяше никакво движение. Слава богу, изглежда, никой не ги бе чул.
След по-малко от четвърт час Джеймс се убеди, че изчезналите предмети не са в кабинета на Жирарде. За първи път, откакто бе започнало всичко, той започна да се съмнява.
А ако принц Родолф не бе скрил откраднатите предмети в своята къща?
А ако крадецът или злият гений, който се криеше зад тази кражба, не бе принцът?
Нито фактът, че Родолф Жирарде е непочтен човек, на когото Сесил нямаше доверие и не го харесваше, нито предупреждението на родителите й за нейния чичо още в детството й бяха доказателства, че той е откраднал короната, скиптъра и потира.
Истината бе, че малко други мъже — всъщност и жени — биха имали мотив да откраднат княжеските символи на Сейнт Саймън.
Сега не бе време за съмнения.
Джеймс й даде знак. Застанаха до вратата на кабинета. Сесил приближи лицето си към неговото. Дъхът й докосна кожата му и раздвижи косъмчетата на тила му. Това го накара да потръпне при внезапната мисъл, че тя е жена, жената, с която се бе любил ненаситно в своето легло само преди три нощи.
Струваше му се, че е изминала цяла вечност.
През тялото му премина приятна тръпка.
„По дяволите, Грейстоун!“, мислено се упрекна Джеймс. Тази нощ имаше много по-важни грижи. Сега не бе моментът да мисли за секс.
Сесил прошепна:
— А ако не са тук?
Джеймс се отърси от собствените си съмнения. Обърна се, сложи ръка на рамото й и доближи устни до ухото й.
— Тук са. Не губи кураж. Отиваме отсреща в библиотеката.
Библиотеката бе една от любимите стаи на Родолф Жирарде. Бяха узнали това от бъбривата прислужница, която дръзко флиртуваше с боклукчията, който бе дошъл, за да изнесе пепелта от камините един следобед преди няколко седмици. Гудинаф се бе оплакал, че цели два дни се е мъчил да почисти ноздрите си от саждите.
Плътните кадифени пердета бяха спуснати и спираха лунната светлина. Бяха принудени да използват свещите, които бяха донесли със себе си.
Джеймс запали клечка.
Двамата взеха по една свещ и тръгнаха в противоположни посоки. Огледаха стаята и отново се срещнаха там, откъдето бяха тръгнали.
Сесил снижи глас и едва прошепна:
— Тук навярно има хиляди книги.
— Жирарде е колекционер.
Тя посочи един плот в другия край на помещението.
— Има изискан вкус. Тази витрина съдържа скъпоценни миниатюри. Има дори портрети на родителите ми, Александър и мен.
Джеймс усети, че тя потръпна.
— Чудя се какво ли е това — прошепна Сесил и посочи един скрин с множество чекмеджета с различна големина. Безшумно дръпна една дръжка от слонова кост. Безуспешно. Опита с друго чекмедже. То също не помръдна.
Джеймс посочи една ключалка в долната част на необикновения скрин.
— Заключен е.
— Но е твърде малък — промълви тя.
Той разбра какво имаше предвид. Съдържанието на скрина не бе от значение за тях. Предметите, които търсеха, не биха се побрали в никое от неговите чекмеджета.
Бързо и усърдно претърсиха библиотеката. Не бе твърде лесно, защото в стаята имаше множество странни предмети и затулени ъгли. Джеймс застана в средата на помещението и се завъртя. Може би липсващата корона, скиптърът и потирът просто не бяха там. Може би бе пропуснал някоя подробност, която би могла да се окаже съдбоносна и да му помогне да получи отговора, до който явно не бе достигнал. Може би просто си губеше времето. Може би трябваше да започне отначало и да обмисли проблема от съвсем различна гледна точка.
Джеймс забеляза, че Сесил задържа свещта до една от етажерките с книги и започна да разглежда томовете, подредени до стената.
Той се приближи към нея. Всички заглавия бяха на френски, италиански или латински. Част от книгите бяха на историческа тема. Но не бяха обикновени исторически четива. Цялата етажерка бе пълна с томове, посветени на историята на монархиите, възхода и падението на принцове, крале и императори. Един от тях привлече вниманието на Грейстоун. Сам не би могъл да каже защо.
Джеймс прочете на глас думите, гравирани върху кожената подвързия:
— Aut Caesar, aut Nullus.
Сесил прошепна тихо превода от латински:
— „Или Цезар, или никой.“
Джеймс отново почувства, че острите му инстинкти заработиха. Това странно, но познато чувство, което го предупреждаваше за опасността и в което се бе научил да се вслушва през годините.
Застана точно зад Сесил.
— Тук е.
— Съкровището ли?
Той кимна.
— Защо смяташ така?
Джеймс й отговори с жест.
— А, пак онези твои инстинкти.
Отново кимна.
— Къде?
Той посочи с брадичката си.
Вдигнаха свещите си нагоре и започнаха по-цялостен оглед на стаята. Сесил посегна към книгите пред себе си, сякаш й бе хрумнала блестяща идея, и точно в този миг чуха шум.
Гласове.
Стъпки.
В коридора, точно до вратата на библиотеката, имаше някой. Бързо угасиха свещите. Джеймс прошепна трескаво:
— Да се скрием.
Сесил се огледа.
— Зад пердетата — процеди той през зъби.
Втурнаха се към прозореца и придърпаха завесите от плътен брокат. Застанаха напълно неподвижно.
Вратата на библиотеката се отвори и прозвуча гласът на принц Родолф:
— Можеш да заключиш и да си легнеш, Ранк. Аз ще остана известно време в библиотеката.
— Да, Ваше Сияйно Височество — бе отговорът.
Стъпките на иконома затихнаха в коридора. Вратата на библиотеката се затвори. Настъпи тишина.
Джеймс долови тихите, познати движения на човек, който присъстваше безшумно в често посещаваната стая. От няколкото свещника в помещението до тях достигна светлина. Той бързо се огледа, за да се увери, че нищо не издава присъствието им зад плътните драперии.
Защо, за бога, Жирарде се бе прибрал толкова рано? Бяха очаквали да се върне в дома си едва след няколко часа. Но предвижданията им се бяха оказали погрешни.
В момента Грейстоун търсеше отговор на други въпроси, които не търпяха отлагане. По-важно бе да не бъдат открити и безопасността на Сесил да не бъде застрашена, докато той не измисли начин да се измъкнат от това неудобно положение.
За щастие не се бе оказал неподготвен. Но не бе видял причина да тревожи принцесата, като сподели с нея, че носи нож, прикрепен към крачола на панталоните си. Не бе споменал и за пистолета, който бе пристегнат отзад с колана му.
Винаги в подобни случаи Грейстоун вземаше допълнителни мерки за сигурност.
Джеймс наблюдаваше своя противник през една незабележима пролука между завесите. След като запали камината и пурата си и си наля питие, навярно някакъв вид бренди, Жирарде се отправи към етажерката, до която той и Сесил бяха стояли само преди няколко секунди.
Принцът побутна или издърпа нещо, което Джеймс не можа да види ясно, отдръпна се назад и цялата етажерка се придвижи встрани.
Джеймс не посмя да помръдне дори и мускул.
Забеляза как Сесил едва потисна своя вик на удивление.
Тайна врата.
Защо не бе предвидил тази възможност? Джеймс си спомни какво бе изражението на Сесил в мига преди да чуят гласа на Жирарде в коридора. Тя се бе досетила. Може би при мисълта за преживяното в Британския музей, където се бе ударила или бе блъсната към невидима врата.
Дамата бе на път да открие друго тайно помещение!
Със свещник в едната ръка и чашата с бренди и пурата в другата Жирарде заобиколи етажерката и изчезна зад нея. След няколко минути откъм тайната стая нахлу по-силна светлина.
Какво да правят сега?
Джеймс трябваше да разсъждава бързо. Нямаха друг избор, освен да изпълнят плана си докрай. Не можеха да рискуват с ново проникване в къщата на Жирарде. Въпросът бе сега или никога.
Бе настъпил моментът да разберат какво има в тайната стая на Родолф Жирарде.
Джеймс приближи пръст към устните си, за да напомни на Сесил, че най-важното бе да се действа безшумно. Протегна ръка и й даде знак да остане на мястото си.
Тя енергично поклати глава.
Той втренчи поглед в нея.
В очите й се долови непоколебима решителност.
Нямаше време да спори с дамата и да й изтъква доводите си. Бе упорита и вироглава и накрая, въпреки всичко, щеше да постъпи така, както желаеше.
Джеймс протегна ръка назад и извади револвера си.
Сесил отвори широко очи.
Джеймс разтвори завесите с една ръка, промъкна се между тях и прекоси библиотеката. Стигна до етажерката и надникна зад нея.
Жирарде бе седнал в средата на малкото тайно помещение, пушеше пурата си, отпиваше коняк и съзерцаваше трите уникални предмета, поставени върху масата пред него. В следващия миг отметна глава назад и самодоволно се засмя.
Тогава Джеймс усети, че Сесил стоеше до него. Не само го бе последвала, но също държеше в ръката си револвер.
„Аз самата съм доста добър стрелец.“
В съзнанието му отекнаха тези нейни думи, изречени при първата им среща. Джеймс инстинктивно се досети, че тя възнамерява да се втурне право в устата на лъва.
— Мое — тържествено каза принцът с чувство на задоволство и превъзходство. — Всичко това е мое.
Сесил мина покрай Джеймс и влезе в леговището на звяра.
— Боя се, че не е така, скъпи чичо.