Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (21)

Двадесета глава

Как да се държи с една жена?

Джеймс размишляваше върху най-старата дилема, пред която всеки мъж се изправяше рано или късно. Просто не бе очаквал самият той да се сблъска с нея точно тази нощ и жената да бъде именно принцеса Сесил.

Никой не би се досетил, че стройното създание, облечено в черно от главата до петите, с ниско нахлупена шапка и намазано с театрален грим лице, е Нейно Сияйно Височество Сесил, принцесата на Сейнт Саймън. В момента тя по-скоро приличаше на коминочистач или улично хлапе.

Но все пак плътно прилепналите черни панталони и тясната риза подчертаваха женствените форми на прелестното й тяло.

Как да постъпи с нея?

Джеймс знаеше какво би искал да направи. Изпитваше желание да измие грима от лицето й, да смъкне смешните дрехи, с които е облечена, да свали шапката от главата й и да извади една по една всички фиби, които придържаха косите й. След това с радост би наблюдавал как гъстите черни къдрици се разпиляват по голите й рамене.

Джеймс въздъхна. Не би спрял дотук, разбира се. Това щеше да бъде само началото. А един джентълмен не биваше да започва нещо, което не можеше и не трябваше да завърши.

Бедата бе, че Сесил вървеше право към него и че бе настояла да остане.

Тъмните дрехи и гримът странно подчертаваха цвета на очите й.

Нейните прекрасни очи.

Бяха му добре познати. Очите, които го гледаха от неговите сънища.

Джеймс повдигна ръка и разтри подутината зад ухото си. Рядко правеше това.

Сесил застана точно пред него и прикова поглед върху лицето му. Вдигна ръка, свали шапката и зарови пръсти в косите му.

— Странно е — промълви тя и плъзна поглед по лицето му. — Тъмният грим, който прикрива чертите на лицето ти, така подчертава цвета на очите ти, че единствено те се открояват в мрака.

— Помислих си същото за теб — призна той.

— Никога не съм срещала друг мъж със сиви очи — сподели Сесил Жирарде.

— А аз си мисля, че никога не съм виждал очи с необикновения син цвят на твоите — каза той задъхано и малко колебливо.

— Освен… — подкани го Сесил.

Джеймс помисли около половин минута, преди да отговори:

— Освен насън.

Тя застина.

— Сънувал ли си ме някога, Джеймс Грей?

— Да. — Да й каже ли всичко? — Ти си в моите сънища всяка нощ.

Принцесата прехапа върха на езика си.

— А ти си в моите — бе нейното признание.

Трябваше да сподели с нея и останалото:

— Сънувам те отдавна.

След кратка пауза дамата въздъхна дълбоко и попита шепнешком:

— Откога?

При всеки удар на сърцето си той усещаше пулсираща болка в старата рана зад ухото.

— От около година. — Грейстоун размисли. — Повече от година.

Сесил затаи дъх.

Джеймс побърза да обясни, въпреки че за това нямаше логично обяснение:

— Знам, че звучи странно, защото се познаваме едва от два месеца.

— Това не е най-странното — каза тя с израз на изумление. — Почти съм сигурна, че аз също те сънувам от около година. — Устните й бяха тънки и бледи. — Очите ти. Мисля, че никога не бих могла да забравя твоите очи.

В гласа му прозвуча нотка на напрежение:

— Все още ми се явяват твоите очи, лицето и…

— Какво?

— Сънувам, че лежим в едно легло.

— А аз сънувам, че се навеждаш над мен, целуваш ме и ме галиш — разказа Сесил и на челото й се появиха леки бръчки от смущение.

Джеймс издърпа ръкавиците си и насочи вниманието си към нейните. След това свали вълнената й шапка и я хвърли до своята. Хвана ръката й и я поведе към банята.

— Елате с мен, мадам.

Джеймс я настани на мека табуретка пред мивката. Отвори съд с крем за лице, който според Гудинаф бе най-доброто средство за отстраняване на театрален грим, и капна от него върху ръката си. След това внимателно намаза лицето й.

— Затвори очи — каза той.

Втри от успокояващия балсам в кожата на челото, между очите, по извивката на носа, по бузите, брадичката, ушите и тила й.

След това взе кърпа и започна внимателно да изтрива крема и грима. Когато успя да свали повечето, Джеймс навлажни меко парче плат, добави малко от своя сапун с дъх на лимон и изми лицето й.

— Вече приличаш на себе си — отбеляза той и отстъпи назад, за да й позволи да се огледа.

— Не съвсем — възрази Сесил и започна да сваля фибите, докато най-сетне косите се спуснаха по раменете й. Разтърси глава.

— Ще се върна веднага.

Джеймс донесе сребърните четки от бюрото си, застана зад нея и сръчно разреса великолепните й коси.

— Никога по-рано не ме е ресал мъж — призна Сесил тихо.

Джеймс не искаше единствено да разреше косите й. Копнееше да зарови носа, устните и цялото си лице в тях. Да вдъхне от аромата им и да изпълни ноздрите и дробовете си с неповторимото ухание на Сесил. Искаше да увие дългите черни кичури около пръстите си, да ги задържи в шепи, да долови вкуса им, вкуса на Сесил, да усети допира им до устните, лицето и тялото си.

Джеймс простена и затвори очи.

Когато отново ги отвори и погледна напред, той видя отражението им в огледалото с позлатена рамка. Един висок мъж, облечен в черно, който в момента имаше странен вид, застанал зад жена също в черно облекло. Жената бе красива и в погледа й се долавяше нещо, което не бе виждал от нощта в павилиона.

Това бе желание.

Джеймс отпусна ръце.

— Сега е ваш ред, сър — настоя Сесил, обърна се и го побутна по рамото, докато най-сетне той седна на табуретката, която бе освободила.

Отсипа от крема върху дланта си. Потопи пръсти в голямата капка течност и започна да нанася от нея върху лицето му.

Джеймс потръпна. Тя втри балсама в кожата му, масажирайки нежно лицето, врата, областта около ушите, брадичката и тила му.

Джеймс Грей никога не бе изпитвал такава наслада от докосването на жена. Бе прехапала долната си устна и това издаваше съсредоточението й, но пръстите й бяха нежни и ласкави.

— Сигурно вече чувстваш умора в раменете — предположи той, когато тя се наведе над него.

— Напротив — уверено отвърна Сесил и се приближи, за да види дали не е пропуснала някое петно. — Трябва да си свалиш ризата — каза тя накрая.

— Но…

— Иначе не бих могла да измия всичко.

— Но, Сесил…

— Вече два пъти съм те виждала без риза при други обстоятелства, Джеймс — отбеляза тя. — Мисля, че е късно да се преструваме на срамежливи.

Щом тя мислеше така…

Джеймс стана от меката табуретка и издърпа краищата на ризата от черните си панталони. Най-сетне ги освободи.

— Седни.

Той седна.

— Моля те, вдигни ръце нагоре.

Джеймс я послуша.

Сесил хвана подгъва на ризата му и я придвижи нагоре през раменете, главата и ръцете му. След това старателно я сгъна и я остави встрани.

Заобиколи го, капна още крем и го втри в тила и над ключицата му. При всяко движение Джеймс усещаше допира на гърдите й до гърба си.

Въздействието на тази жена би могло да се окаже убийствено за него, защото при всяко нейно докосване, всеки път, когато втриваше крем в кожата му и изтриваше грима с чиста кърпа, той чувстваше ласката й.

Всяко нервно окончание, всяка кост или мускул, всяка частица от тялото му тръпнеше при допира й.

Джеймс знаеше, че дълго време не е проявявал интерес към жена. Въпреки това вярваше, че никоя друга не би могла да има толкова неустоимо въздействие върху него, колкото Сесил.

Усещаше все по-силна възбуда. Тесните панталони се впиваха в плътта му до болка. Единственото, което го възпираше, бе фактът, че е седнал.

Тихо се засмя на себе си. Къде бе изчезнало завидното му самообладание?

Слава богу, че Сесил навярно не знаеше какво става с него. Тя натопи чиста кърпа в мивката и започна да изтрива последните следи от грим. Подсуши лицето и влажните къдрици на тила му, докосна брадичката му и погледна резултата от усилията си.

— Вече приличаш на себе си — каза тя, повтаряйки неговите думи. — О, забравих нещо.

Взе сребърните му четки и започна внимателно да разресва косите му, както той бе постъпил с нейните.

— Никога не ме е разресвала жена — призна той с думите, които тя бе използвала.

Сесил се изсмя и каза:

— Лъжец.

Джеймс се намръщи.

Тя отново се засмя и започна да разсъждава на глас:

— Предполагам, че когато си бил малък, те е разресвала майка ти или твоята бавачка.

— Може би си права, но това е било толкова отдавна, че съм забравил — оправда се той и затвори очи, за да се наслади на безкрайната й нежност.

Тогава Джеймс почувства как устните й докоснаха неговите и долови сладкото ухание на кожата и косите й, усети как кракът й се притисна до бедрото му, а ръката й обхвана голото му рамо. Бе започнал да губи самообладание.

Внезапно осъзна какво ставаше.

Сивите му очи се отвориха и приковаха поглед в безбрежната синева пред тях.

— Знаеш ли какво правиш?

— Целувам те — задъхано призна тя.

Джеймс направи още един опит да се държи като джентълмен.

— Има около десетина сериозни причини, поради които трябва веднага да си тръгнеш — каза той и я отдалечи от себе си.

— Но има много повече причини да остана — отвърна Сесил и отново се приближи към него. — Сънувам твоите целувки и ласки. Искам да изживея сънищата си.

След тези думи му бе още по-трудно да се владее.

— Сигурна ли си, че аз съм този мъж?

— Да. — Отговорът й прозвуча искрено и уверено.

„Нещата са такива, каквито са.“

Те не биха могли да бъдат други.

Което бе писано, щеше да стане.

Най-сетне реши, че няма причина да крие от нея.

— Вярвам, че ти си жената от моите сънища.

Сесил сложи ръце на раменете му и го погледна в очите.

— Защо сънуваме едно и също?

Джеймс не бе сигурен.

— „Сънувах сън, който не бе съвсем сън“ — цитира той.

Тя остана неподвижна и замислена няколко секунди.

— Лорд Байрон.

— Така е и с нас, нали, Джеймс?

Той кимна.

— Това, което си спомняме, не е било само сън. — Тя потръпна. — Наистина се е случило.

— И аз мисля така.

Сесил хвана кожената лента, която Джеймс винаги носеше на врата си. Беше се завъртяла, докато изтриваше грима. Между веждите й се появи лека бръчка.

— Какво има в нея?

— В нея ли?

Тя леко повдигна глава.

— Кожата е увита около нещо.

Джеймс погледна надолу към каишката.

— Не знам.

Тя примигна недоверчиво.

— Никога не си я разтварял, за да видиш?

Той помълча и помисли няколко мига.

— Спомням си…

Жената наостри слух.

— Какво си спомняш?

Пулсиращата болка отново се появи. Старата рана на рамото му също запари.

— Спомням си… — Джеймс замълча и без да напряга паметта си, изчака картината да изплува в съзнанието му. — Спомням си, че беше изключително важно никой да не разбере какво има в лентата. Затова я вплетох така.

— За да скриеш това, което все още е вътре?

Сърцето на Грейстоун щеше да изскочи. Би се заклел, че почти долавяше учестеното биене на нейното. Вдигна очи и погледите им се срещнаха.

— Мисля, че е време да разберем, нали?

Тя едва раздвижи устни:

— Да.

— В чекмеджето зад теб има малка ножица.

Посочи й къде да я търси.

Сесил бързо извади ножицата.

— Искаш ли аз да срежа каишката?

— Да.

Тя притисна старата кожа между острите ръбове и се опита да я разреже, но безуспешно.

Джеймс взе от нея малкия инструмент, откри участък от кръга, който изглеждаше изтъркан, и го притисна. С усилие успя да направи малък разрез. Остави ножицата, сграбчи износените краища и с рязко движение разцепи кожата.

Преплетените ивици се разделиха в ръцете му.

На строгото му лице се изписа напрежение. Беше нужно толкова малко време, за да унищожи това, което, както сега си спомни, му бе отнело дни, навярно дори седмици — да сплете здраво тези ивици.

Тогава това бе единствената му грижа, единственото, което му даваше сили, единственият смисъл да продължи да живее.

Започна да разплита по-бързо. Забеляза нещо лъскаво и още повече забърза движенията си. Кожените ленти паднаха в краката му и върху дланта му остана само малък лъскав предмет.

Сесил застина.

— Това е златна халка — каза Джеймс след няколко мига.

И двамата затаиха дъх.

Най-сетне Сесил посегна с трепереща ръка към халката, но внезапно промени решението си и я отдръпна.

— Има ли надпис от вътрешната страна?

Джеймс повдигна пръстена към светлината на лампата, наклони глава настрана и видя няколко думи, издълбани в златната пластина.

— Да, има.

Напрежението бе осезаемо.

— Какво пише? — попита тя.

Джеймс прочете на глас:

— Vous et Nul Autre.