Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (20)

Деветнадесета глава

— Какво ще правим, милорд?

Джеймс се отдръпна от старинното дамско бюро в стил „Томас Чипъндейл“, лакирано с китайски лак и украсено с изящни пейзажи, и повтори с тих глас:

— Ще се вмъкнем в къщата на принц Родолф.

Сесил го изгледа с недоумение.

— Правил ли си нещо подобно и преди? — Тя махна с ръка. — Моля те, не отговаряй.

Той се вслуша в молбата й.

— Не биваше да питам — каза тя и извърна глава встрани. — Наистина не е моя работа. — След това смени темата с небрежен тон: — Една бучка захар или две?

— Без захар — отвърна Джеймс, осъзнавайки колко е странно, дори абсурдно това, че ще пие чая си в компанията на една принцеса, докато планираха проникване с взлом в чужда къща.

Естествено щяха да вземат само това, което по право принадлежеше на Сесил. По-точно това, което според законите на честта и морала бе собственост на брат й и на княжеството Сейнт Саймън.

— Сметана?

Джеймс разкопча палтото си и сложи ръка в джоба на панталоните. Тази стая, тази къща и този град го караха да се чувства като лъв в клетка.

— Не.

Сесил вдигна поглед. Между небесносините й очи се появи лека бръчка.

— Чай?

— Не пия чай — равнодушно каза той.

Сесил върна чашата му върху сребърния поднос.

— Бил си собственик на чаена плантация цели петнадесет години, а не пиеш чай?

Джеймс небрежно сви рамене и извади ръката си. Миг след това размисли и отново я пъхна в джоба.

— Именно затова не пия. В Бхарат поднасяха чай всяка сутрин, обед и вечер — обясни той, без да се впуска в подробности, свързани с времето и мястото. — Веднъж в Индия се заклех, че никога вече няма да вкуся от това питие.

Тя се смути за миг.

— Да позвъня ли да донесат кафе?

— Не, благодаря. Не е необходимо.

— Би ли искал нещо по-силно?

— По-силно?

— Може би чаша шери?

Грейстоун нямаше намерение да се държи като капризен гост.

— Рядко пия алкохол. Забавя рефлексите и… — Той вдигна ръка към главата си. — … замъглява разсъдъка.

Сесил не скри любопитството си:

— Тогава какво пиеш?

Джеймс нямаше навик да споделя предпочитанията си. Обикновено тактично избягваше подобни въпроси.

— Мляко, вода, лимонада.

— Би ли искал чаша лимонада?

Той се усмихна едва забележимо.

— Ако не представлява голямо затруднение.

След няколко минути чевръста прислужница му поднесе студена лимонада и бързо се оттегли от всекидневната.

Малкият салон беше едно от трите помещения в това крило на Гест Хаус, използвани за официални приеми. Бе наречен Синята стая, защото, както всеки би предположил, всичко в него бе в син цвят с различен оттенък — от бледосинята облицовка на стените до тъмните като нощно небе драперии.

Сесил вдигна един поднос и го приближи към него.

— Искаш ли сандвич?

— Да — отвърна той с много повече ентусиазъм, отколкото бе изразил, когато му бе предложила чай.

Джеймс наистина бе гладен. Бе пропуснал обяда. Така се бе увлякъл в разгадаването на чертежите за къщата на Жирарде, с които той и Гудинаф се бяха сдобили предния ден от офиса на Мийсън и Джонсън, че бе загубил представа за времето.

В един момент бе осъзнал, че едва щеше да успее да се преоблече и да се представи навреме в Гест Хаус.

Джеймс взе два от тънките сандвичи, всеки от които представляваше нищожна хапка, седна на другия край на небесносиньото канапе и се запита как би могъл да се храни и пие, когато чувстваше, че краката му бяха твърде дълги, за да се поберат под ниската масичка.

След като погълна две чаши лимонада и десетина сандвича, които най-сетне го заситиха, Джеймс реши, че е крайно време да заговорят по същество.

— Преди да започнем, чувствам, че трябва да те предупредя за напълно реалната опасност от физическо нараняване, с която е свързан нашият план — каза той като увод.

Сесил спокойно отпи глътка чай.

Той погледна ръката й.

— Впрочем как е лакътят ти?

— Много по-добре, благодаря.

Джеймс смяташе, че е избрал вярната тактика. Трябваше да убеди Сесил да не се включва активно в самото проникване в къщата, но без да й го казва директно.

Той се покашля.

— За да успее този план, са необходими много специални умения.

— Така и предполагах.

Тя навярно си представяше какъв бе рискът.

— Ще влезем в чужда собственост. Това е абсолютно незаконно. Да не споменаваме неудобното положение, в което бихме изпаднали, ако ни хванат.

Тези думи я накараха да настръхне.

— По-малко нарушение на закона ли са извършили крадците на короната, кралския скиптър и свещения потир, които по право са собственост на моя брат?

— Разбира се, че не.

Сесил каза откровено:

— И двамата сме интелигентни човешки същества, сър, затова нека да бъдем честни един с друг. Говорим за проникване в резиденцията на чичо ми посред нощ. Това би могло да се окаже изключително опасно. Независимо колко добър е планът ни, десетки, стотици неща биха могли да се объркат и накрая само късметът би могъл да ни помогне да се измъкнем живи.

Явно тя си даваше сметка за опасността.

— Именно затова ви моля да оставите това на мен, мадам.

— Невъзможно, сър.

— Не искам да пострадаш, Сесил — каза той.

— А аз не искам ти да пострадаш, Джеймс — отвърна тя.

Той едва прикри раздразнението си.

— Но, Сесил…

— Още в началото ти казах, че ще изпълня своя дълг. Трябва да участвам във всяка стъпка. Споразумяхме се и ти ми даде своята дума на джентълмен.

Той въздъхна дълбоко:

— Зная.

Тя бе напълно искрена:

— Или ще действаме заедно, или нищо няма да предприемаме.

— Упорита, вироглава млада жена си, Сесил Жирарде — отбеляза той.

— А ти си упорит, вироглав мъж, Джеймс Грей — отвърна тя. — Сега нека да обсъдим плана си за влизане в къщата на Родолф.

Той сподели с нея добрата новина:

— С Гудинаф успяхме да се сдобием с копие от чертежите на архитекта, проектирал резиденцията на Жирарде на Парк Лейн.

Тя отвори широко очи.

— Имате план на къщата?

Джеймс кимна:

— Би могъл да се окаже много полезен, ако Негово Сияйно Височество наистина е скрил откраднатите предмети в своята лондонска резиденция.

Сесил явно бе убедена, че е сторил именно това.

— Не вярвам след всички усилия, които е положил, за да се сдобие с тези „дарове“, чичо ми да ги остави далеч от погледа си.

Джеймс сподели мнението й.

— Следващата стъпка — осведоми я той — е ние двамата да запомним къде се намира всяка стая и накъде води всеки коридор. Трябва да знаем разположението на всеки прозорец и врата, всеки начин за влизане и излизане от къщата.

Тя се стремеше да запомни внимателно думите му.

Джеймс продължи:

— Ще се промъкнем в къщата нощем. Трябва да го имаме предвид. Ако видиш нещо необичайно, докато разглеждаш плановете, искам незабавно да го споделиш с мен.

— Защо?

Той й обясни:

— Възможно е да съм пропуснал някоя незначителна на пръв поглед подробност, която би ни помогнала да открием къде принцът съхранява съкровищата от Сейнт Саймън.

От коридора навън се чу шум.

Джеймс бързо сгъна листа и го прибра обратно в джоба на сакото си.

— Лейди Ан е — каза му Сесил, след като се заслуша. — Казах й всичко.

Той повдигна вежди в знак на разбиране.

Внезапно страните на Сесил поруменяха. Промълви плахо:

— Е, не съвсем… но почти всичко. — Джеймс забеляза, че ръцете й леко затрепериха. Сесил остави чашата си и добави: — Впрочем Ан стои отвън до вратата на всекидневната и се грижи да не ни безпокоят.

Джеймс извади листа и го разгъна върху дивана между тях. Посочи горния и долния етаж на внушителната четириетажна сграда.

— Логично е да изключим някои части от къщата — кухните, килерите и стаите на прислугата. Ще се съсредоточим върху помещенията, които чичо ти ползва лично.

— Струва ми се разумно.

Джеймс все още разсъждаваше на глас:

— Не мисля, че би скрил откраднатите вещи на място, където някой слуга или гост би могъл да се натъкне на тях.

Сесил се съгласи.

Той шумно въздъхна.

— Остават само спалнята на Родолф, гардеробната, кабинетът му и още три-четири стаи.

Тя решително се обърна към него, протегна ръка, потупа го по рамото и го увери:

— Ще намерим начин.

— Откъде си толкова сигурна?

Принцесата бе непоколебима:

— Разбирам какъв е залогът. Трябва да вярвам, че ще успеем. Не мога да си позволя да мисля какво би станало, ако се провалим. Освен това зная, че справедливостта е на наша страна. — Сесил събра целия оптимизъм, на който бе способна, и попита: — Кога ще претърсим къщата на чичо ми?

— Най-рано след няколко седмици.

— Защо трябва да чакаме толкова?

— Имаме дълъг списък от неща за обсъждане и планиране. Например какво ще облечеш.

Сесил остана озадачена няколко секунди и попита:

— Нима мислиш за модата в такъв момент?

— Не за модата. От практична гледна точка. И двамата трябва да бъдем изцяло в черно. Впускал съм се в подобни начинания и по-рано и зная какво е необходимо за самия мен. Но за теб ще бъде нужно женско облекло, което да ти позволява да се придвижваш бързо и лесно и да тичаш, ако се наложи.

— Това е просто. — Красивото лице на дамата засия. — Ще бъдем с еднакви дрехи.

Джеймс си спомни дългите прилепнали панталони и ризата, с които бе облечен при изпълнението на една тайна задача в Бхарат — местно облекло, боядисано така, че да се слива с цвета на нощта, което се бе оказало изключително подходящо.

— Може би ще стане — промърмори той на себе си.

— Кое?

— Панталони.

Сесил естествено прояви любопитство:

— Имаш предвид нещо като разделените на две поли, с които най-дръзките жени карат велосипеди?

Джеймс поклати глава:

— Имам предвид мъжки панталони. — Разсъждаваше бързо. — Мога да опиша на Гудинаф това, което ще ни бъде нужно. Той ще се погрижи. Много е надежден. Да, ще го възложа на него. — Обърна се към Сесил и прикова поглед върху нея. — Би ли се изправила, ако обичаш?

Принцесата стана грациозно, изправи гръб и зае горда поза.

— Моля те, направи пет крачки в тази посока и бавно се завърти — упъти я той.

Дамата изпълни молбата му.

— Мога ли да попитам за какво е това?

— Колко си висока?

— Около метър и шестдесет и пет — отвърна тя.

— Така и предполагах.

Джеймс си спомни за вечерта на официалния й бал. Дори със сатенените пантофи с високи токове Сесил достигаше едва до брадичката му.

— Колко тежиш?

— Не мисля, че теглото ми е от значение за вас, сър — решително каза принцесата и вирна нос.

Джеймс прочисти гласа си.

— Просто ще кажа на Гудинаф, че си елегантна и стройна. Приблизително петдесет килограма — предположи той. — Мога ли да взема чифт твои обувки?

Тя учудено зяпна.

— Защо?

— За това приключение ще ти бъдат необходими подходящи обувки. Трябва да съобщим на обущаря точните размери.

Тя присви устни.

— Можеш ли да се придвижваш безшумно?

— Два пъти се измъкнах незабелязано от тази къща посред нощ и се върнах няколко часа по-късно, а никой не разбра за отсъствието ми — отбеляза Сесил Жирарде с искрено задоволство.

Джеймс не би могъл да го оспори.

Той смени темата:

— Докато сме в къщата на принца, ще разговаряме само когато е абсолютно необходимо и ще си шепнем съвсем тихо. За да можем да общуваме през останалото време, ще измислим подходящи жестове.

Сесил го изгледа дръзко.

— А ако е твърде тъмно и не можем да виждаме ръцете си?

— Тогава трябва да се движиш плътно до мен — каза Джеймс със строго изражение, но с леко шеговит тон.

— Мога да се справя — невинно каза тя. — През последните три седмици научих това от теб.

Той не можа да се сдържи. Отметна глава назад и се засмя:

— Ти си забележителна жена.

— А ти си забележителен мъж.

— И си бърза.

— Ти също.

— Имам предвид — с пъргав ум, мадам.

Сесил се върна до синия диван и седна.

— И аз имах предвид същото.

Джеймс продължи обсъждането:

— Аз имам известен опит в проникването в чужди къщи, а ти никога не си го правила… — Изгледа я строго. — Не си, нали?

— Така е.

— Тогава трябва да тренираме — предупреди я той.

Дамата се обърна към него с въпрос:

— Как предлагаш да стане това?

Той имаше готов отговор:

— Първо ще проникнем в Корк Хаус.

 

 

Играта започваше.

Костюмите бяха ушити по поръчка и платени от индийски джентълмен, който не говореше много добре английски. Все пак бе успял да даде на шивача от Ийст Енд точно описание на това, което искаше.

Обувките бяха изработени по скици, представени от шотландец, който не си бе направил труда да обясни за какво му бяха нужни обувки от толкова мека кожа. Обущарят бе предположил, че е нещо, свързано с жигата, която бе популярен танц на север.

Черните шапки за мъж и момче бяха набавени лесно от малък магазин на Дили Роу, както и тъмните чорапи и двата чифта ръкавици. Покупката бе направена от скромен човечец, на когото никой не би обърнал внимание.

Гримът бе доставен от малка театрална трупа, която пътуваше от село на село и никога не бе влизала в истински лондонски театър. Изпълняваха пиеси на Шекспир и в момента играеха някаква съкратена версия на „Отело“. Една вечер в Бъруик он Рай трупата получи щедро дарение от заможен почитател на драматическото изкуство в замяна на няколко опаковки театрален грим. Нямаше никакви въпроси и отговори.

Приготовленията бяха завършени. Сцената бе подредена. Актьорите бяха репетирали многократно ролите си и бяха запаметили всяка подробност.

Бе време за генералната репетиция.

 

 

Сесил бе преповторила всички стъпки десетки пъти преди тази нощ. Бе усвоила всичко до съвършенство.

Стана от леглото си и без да запали свещта, нахлузи черните панталони, ризата и меките кожени обувки. Прихвана косите си на тила и прибра няколко непокорни кичура под момчешката шапка.

Бързо седна пред тоалетката и намаза лицето си с грима. Изтри останалото по ръцете й мазно вещество и сложи ръкавиците.

Превъплъщението бе завършено.

Сесил знаеше плана наизуст.

Целта бе да влязат в Корк Хаус, да претърсят четири големи стаи, приличащи на онези помещения в къщата на Родолф, на които се бяха спрели, да открият ковчеже с „откраднати“ предмети, чието местонахождение бе известно единствено на Гудинаф, който го бе скрил, и да се измъкнат със „съкровището“.

Вратите и прозорците на Корк Хаус щяха да бъдат заключени.

Обитателите на къщата не знаеха нищо за техния замисъл.

Всичко съвпадаше — освен една подробност. Гудинаф знаеше, че ще дойдат. Но не знаеше кога.

Сесил се придвижи надолу по стълбите, измъкна се съвсем безшумно през страничната врата на Гест Хаус и излезе на улицата.

Джеймс изскочи от сенките. Тя нито го бе видяла, нито бе чул звук, дори не бе усетила присъствието му. Той притежаваше способността да става почти невидим. Сесил знаеше, че бе развил това умение до съвършенство по време на петнадесетгодишното си пребиваване в Индия.

Движеха се бързо, безшумно, без да говорят, без да издадат дори звук.

Тази нощ Джеймс щеше да отвори ключалката на Корк Хаус. Беше я осведомил, че умее да отваря ключалки. Както и че някога бе прекарал дълго време на съвсем тъмно място. Мракът бе неговият кошмар, но и негов приятел.

Можеше да бъде приятел и за двамата.

Движеха се скришом в сенките на дърветата край улицата. Плъзнаха се край масивната ограда на градината и се отправиха към една пътека, която водеше към входа на Корк Хаус.

Движеха се безшумно. Сливаха се с нощта. Не видяха никого и никой не ги видя. До входната врата имаше тъмен ъгъл. Сесил се отправи към него и застана с гръб, опрян на стената. Усети допира на студения камък.

Джеймс се сниши пред вратата. Извади от ръкава си дълго парче тел и го промуши през ключалката. Действаше бързо и уверено.

Щрак.

И двамата затаиха дъх.

След това Джеймс се изправи, завъртя металната дръжка, отвори вратата и влязоха в преддверието на Корк Хаус.

Пропълзяха през стаите, търсейки скритото съкровище. Сесил осъзна, че най-силният звук, който чуваше, е учестеното биене на сърцето й. Това съвсем не бе игра. А следващия път щеше да бъде на живот и смърт.

Гудинаф бе хитър.

Джеймс се оказа още по-хитър. Откри ковчежето с мнимите откраднати предмети в четвъртата стая, която претърсиха. Една по една вещите бяха поставени в чувала, който бяха донесли за тази цел. След това се отправиха към входната врата.

Сесил протегна ръка, за да го спре.

Там!

Джеймс също го видя. Някой се промъкваше в мрака. Може би бе Гудинаф, а може би някой пазач или лакей, или дори икономът, който правеше последния си оглед на къщата.

Те импровизираха.

Вместо да се върнат по обратния път, навлязоха по-навътре в Корк Хаус. Изкачиха се по стълбите в задната част на къщата и преминаха през поредица от коридори, докато стигнаха до една врата в дъното. Джеймс завъртя дръжката и те се промъкнаха в стаята. Той затвори вратата и я залости.

Сесил чу неговата въздишка на облекчение.

— Успяхме! — прошепна тя тържествуващо.

— Успяхме, нали? — каза Джеймс с тих глас, но без да шепти.

Навярно знаеше къде точно се намира свещта, защото само след няколко мига запали фитила, а след това лампата на нощното шкафче и две други.

— Къде сме? — попита Сесил.

Досети се за отговора, преди Джеймс да го изрече:

— Това е моята спалня.

Сесил осъзна, че никога по-рано не е влизала в спалня на мъж. Закрачи из стаята. Безспорно панталоните даваха голяма свобода на движенията, ето защо мъжете толкова ги ценяха.

Тя се огледа любопитно наоколо.

Навярно бе истина, че по обстановката, в която живее човек, би могло да се съди за неговия характер, въпреки че стаята на Джеймс в къщата, в която гостуваше, едва ли разкриваше толкова, колкото би издала собствената му спалня в Грейстоун Аби.

Все пак Сесил реши, че е прекрасно.

Прикова поглед върху книгата на масичката до леглото. Нямаше съмнение, че това е сегашното му четиво.

Прочете на глас заглавието: „Жената в бяло“.

— От Уилки Колинс — допълни Джеймс.

Тя се приближи към бюрото му и докосна комплекта сребърни четки, гравирани с неговите инициали, кожения му портфейл и една снимка на млада жена и красив усмихнат мъж, зад които ясно се виждаха каналите на Венеция.

— Твоята племенница?

Джеймс кимна:

— И съпругът й. Направена е по време на сватбеното им пътешествие миналата есен.

— Единствената ти роднина ли е?

Джеймс отново кимна:

— Но следващата есен ще се появи още един.

Деца. Би трябвало и тя да желае някога да има деца. Но тази мечта бе изчезнала, както и мечтата за любов, съпруг и собствен дом. Въпреки че подробностите все още се губеха в съзнанието й, споменът за онази единствена нощ преди година й носеше известна утеха. Нощта на „инцидента“. Тогава бе изпаднала в положение, което би могло да доведе до скандал. Но не можеше да сподели с никого своето нещастие и нямаше намерение да го прави.

Сесил въздъхна. Никога нямаше да има сватбено пътешествие като това на племенницата на Джеймс.

— Това ли е прозорецът, до който идваш, когато не можеш да заспиш? — попита тя и застана до първия от редицата прозорци, през който се виждаше заключената градина.

В гласа на Джеймс внезапно се долови напрежение:

— Да.

Сесил отвори прозореца и се загледа навън в нощта. Луната бе почти кръгла. Градината се виждаше ясно. Нейните ухания, които сега бяха толкова много, достигаха дори до втория етаж на Корк Хаус.

— „Щом сънуваме, че отново сънуваме, значи скоро ще се пробудим“ — тихо промълви тя.

Обърна се и видя, че Джеймс я гледа. В очите му имаше нещо, което не бе виждала от нощта, в която я бе целунал в павилиона.

Това бе желание.

Сесил искаше отново да я целуне. Искаше да я притиска, докосва и гали.

Тя се държеше странно. Разсъждаваше странно. Но обстоятелствата бяха странни: беше се озовала насаме с Джеймс Грей в неговата спалня посред нощ.

Истината бе, че нямаше друго място на света, където Сесил би предпочела да бъде.

Толкова бе просто.

И все пак толкова сложно.

Може би всичко бе започнало в онзи следобед, когато Ан Фарадей й бе признала, че е влюбена в Александър. Навярно именно в този ден Сесил бе осъзнала, че самата тя е влюбена в Джеймс Грей.

На лицето му се изписа смущение. Той навлажни устните си.

— Става късно.

Тя изпита желание да се засмее, но не се осмели. Може би бе от нерви.

— Още когато започнахме, беше късно.

— Но се получи.

— Прав си.

— Дотук добре — отбеляза той.

— „Всичко е хубаво, когато завършва добре“ — отново цитира Сесил.

— Ще оставим чувала тук. — Джеймс посочи мнимото съкровище в ъгъла. — Ще те изпратя през градината до Гест Хаус.

Сесил поклати глава.

— Какво означава това? — попита Джеймс и имитира движението й.

— Не.

Той се намръщи.

— Не?

— Тоест не искам да ме изпращаш през градината до Гест Хаус.

Нещо проблесна в сивите му очи.

— Невинаги получаваме това, което искаме.

Сесил тихо се засмя:

— Спомняш ли си, че когато се срещнахме за първи път, ми каза точно това?

Той кимна:

— Помислих те за призрак.

— Не бях призрак.

— След това реших, че си жената в бяло.

Тя погледна към книгата с кожена подвързия до леглото.

— Но не тази жена в бяло.

— После си помислих, че сънувам — нежно каза той.

— А ти беше… ти си… точно този, който винаги си бил.

— А кой съм бил?

— Не съм сигурна. — Без сама да осъзнава защо, Сесил попита: — Познавам ли те?

Джеймс смръщи вежди и зарови пръсти в къдриците на тила си.

— Не зная. — Разтърси глава. — Мисля, че трябва да си отидеш.

Сесил се приближи към него, без да откъсва поглед от очите му.

— А аз мисля, че трябва да остана.