Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (17)

Шестнадесета глава

Къде, за бога, бе изчезнала?

Защо не бе останала в египетската галерия, както й бе казал? На строгото лице на Джеймс се появи закачлива усмивка. Защото една жена не търпеше да й заповядват, особено ако бе упорита и решителна като Сесил Жирарде. Тя бе дама, която твърдо отстоява своето мнение.

Джеймс се върна до мястото, от което бяха наблюдавали Портландската ваза, и се отправи през поредицата коридори и изложбени зали към египетската секция.

Никъде не успя да открие Сесил.

Вдигна ръка, прокара пръсти през кичурите на тила си. Как ги бе нарекла Сесил? Меки като коприна? И промърмори на себе си:

— По дяволите!

Къде е тя?

Бе притеснен, но нямаше намерение да вдига тревога, с което би накарал граф Дюпри, лейди Ан Фарадей и всички служители от музея веднага да дотичат. Навярно щяха да открият принцесата, седнала някъде, спокойно да се наслаждава на кратките мигове на уединение. Те наистина бяха малко в живота й.

В такъв момент трябваше да се действа дискретно. Тихо и старателно сам щеше да потърси Сесил. Щеше да повика останалите само в краен случай.

Безспорно вината за това положение бе изцяло негова. Той я бе оставил и бе хукнал след обезумелия уредник, а причината се бе оказала просто една паднала статуя.

Естествено статуята бе имала значителна археологическа стойност, а се бе превърнала в хиляди парчета, разпилени по пода на музея.

Уредникът бе изтрил цял порой сълзи от прашните си бузи. Джеймс бе помолил за извинение и се бе върнал при Сесил… по-скоро там, където бе очаквал да открие Сесил.

Лицето на Грейстоун доби напрегнат израз.

— Точно тук стоеше, когато я оставих — промърмори той. — Къде би могла да отиде?

Навярно неговата компания бе омръзнала на дамата. Все пак през последните три седмици бяха прекарали заедно почти всеки час на деня. Примамката бе подействала съвършено. Противникът бе заблуден. Наистина цялото английско общество вярваше, че граф Грейстоун ухажва Нейно Сияйно Височество, принцесата на Сейнт Саймън.

Всички гадаеха как щяха да се развият събитията.

Слухът се бе разнесъл от Мейфеър до Парк Лейн и дори бе достигнал до Бъкингамския дворец. Джеймс бе узнал от най-сигурния източник — от своя камериер и личен детектив Гудинаф — че навярно скоро щеше да бъде обявен годежът между граф Грейстоун и принцесата.

Джеймс изруга тихо.

Може би се бе опитал да постигне твърде много неща наведнъж. Ако не внимаваше, със сигурност щеше да допусне сериозна грешка. Надяваше се само да не причини болка на принцесата… или на самия себе си.

Вече бе сгрешил. Не биваше допълнително да усложнява вече достатъчно сложното положение. Не биваше да си позволява волности с принцесата в онази нощ. Той носеше по-голяма вина. Бе светски човек, а тя бе невинно създание. От него зависеше да овладее опасното положение.

Неговото завидно самообладание.

Какъв фарс!

Истината бе, че нощ след нощ, докато лежеше буден, Джеймс чувстваше възбуда само при спомена за допира на устните й до неговите и за извивките на тялото, притиснато към него.

Дори сега усети възбуда.

В съзнанието на Джеймс внезапно се прокрадна една мисъл. А ако дамата знаеше за физическото си въздействие върху него? Може би бе доловила възбудата му и дори мисълта за това я отблъскваше. Джеймс стигна до извода, че неговата отговорност бе по-голяма. Сесил бе невинна жертва. Ако й се случи нещо, то би тежало на неговата съвест.

Изведнъж сърцето на Грейстоун започна да бие учестено, но съзнанието му бе ясно. Сетивата му бяха изострени до крайност. Така се чувстваше винаги, когато бе изправен пред лицето на опасността.

Дали наистина съществуваше опасност?

Джеймс не бе сигурен. Предполагаше, че има известна вероятност изчезването й да е свързано по някакъв начин с мисията, която бе предприела. Каквото и да бе, той щеше да разкрие тази загадка на всяка цена.

Ако от красивата глава на Сесил паднеше дори един косъм, той щеше да накара виновния да си плати… при това скъпо.

Джеймс знаеше какво трябва да направи. Трябваше да намери принцесата и да й се извини за лекомислената си постъпка в павилиона. Да я успокои и може би да я целуне, за да й вдъхне увереност. След това трябваше да придружи дамата до нейния антураж. Но преди всичко трябваше да се държи като истински джентълмен.

Той закрачи по дълъг пуст коридор, надничайки в изложбените зали, галериите с творби на изкуството и складовете, пълни с купища малки и големи предмети.

Джеймс извика:

— Ваше Сияйно Височество, тук ли сте?

Не получи отговор.

Нито звук.

Прекоси друг коридор, огледа помещенията от двете страни, но отново безрезултатно. Жената сякаш се бе изпарила.

Джеймс застана в средата на последния коридор с широко разтворени крака и ръце, свити в юмруци, загледан в топящата се следобедна светлина.

Къде, по дяволите, бе тя?

Дори за миг не му хрумна, че Сесил Жирарде може би се шегува с него. Това не бе в стила й. Но след като изминаха още десет минути, а той все още не бе открил и следа от дамата, истински се разтревожи. Неговите остри инстинкти, на които бе разчитал толкова години, му подсказваха, че тя не бе просто изчезнала. Може би дори животът й бе застрашен.

Бе обзет от напрежение. Сви по страничен коридор, през който не бяха минавали. Спря се, вдигна глава и се заслуша.

Туп. Туп. Туп.

Джеймс отново напрегна слуха си, но бе съвсем тихо. Дали наистина бе чул ритмично повтарящия се тъп звук, или просто така му се бе сторило?

Навлезе в широк склад, пълен с най-различни предмети. Видя купчина камъни, които вероятно бяха останки от гръцки храм. До тях се издигаше огромна глава на Буда. Забеляза очукани доспехи на рицар и странна каменна стена точно пред себе си. Там!

Отново чу тъпия звук, този път по-силно.

— Сесил? За бога, Сесил, ти ли си?

В отговор чу едва доловим вик:

— Джеймс!

Тя бе зад каменната стена. Трябваше да има начин да влезе. Но той не успя да открие какъв, след като внимателно огледа помещението. Обикновено в такъв случай трябваше да се търси скрит механизъм, който задвижваше невидима врата.

— Отдръпни се назад! — извика Джеймс, като се надяваше тя да го чуе. След това опря рамо на стената и я блъсна с все сила.

Безполезно.

Опита още няколко пъти на различни места, но отново без успех.

В израз на искреното си отчаяние Джеймс вдигна юмрук и го стовари по проклетата стена. Тя леко се плъзна встрани.

Зад каменната фасада се криеше тясна и съвсем тъмна камера. В нея едва можеше да се побере един човек.

— Сесил.

— Джеймс.

— Мили боже! — извика той, когато дамата падна в ръцете му.