Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (16)

Петнадесета глава

„Голи безглави жени“, неволно си помисли Сесил, когато видя известните гръцки мраморни статуи.

Нямаше намерение да се подиграва с ценните експонати в Британския музей. Всъщност колекцията от статуи на жени, които някога бяха красили Партенона в Атина, бе великолепна, а и телата им бяха загърнати с мраморни тоги.

Но Сесил се бе нагледала на скулптури и фрески с най-различна големина и история, археологически чудеса, безценни произведения на древни и съвременни майстори, крепости, дворци и дори паркове.

Вече цели три седмици Джеймс Грей изпълняваше съвършено ролята на ухажор.

Той бе внимателен, загрижен, галантен, мъдър и нежен. Бе отзивчив, приятен събеседник и невероятно учтив кавалер. Никога не бе направил опит да я целуне или дори да я докосне, освен когато й подаваше ръка, за да пресекат улицата, когато танцуваха и когато слизаха от каретата.

Всичко това бе изненадващо, озадачаващо и непоносимо.

Уредникът продължи с монотонен глас:

— А това е Розетският камък, Ваше Сияйно Височество.

Сесил отвърна изключително учтиво:

— Този, по който френският изследовател Шамполион е съставил принципа за разчитане на египетските йероглифи. В резултат на усърдния му труд, продължил няколко десетилетия, древните тайни на изчезналата цивилизация най-сетне били разгадани.

Джентълменът й направи комплимент:

— Нейно Сияйно Височество има завидни познания по история.

— Моите родители — тоест покойните ми родители — смятаха, че за една дама е също толкова важно да бъде образована, колкото и за един джентълмен — отговори тя.

— Забележително — възкликна уредникът и намести очилата си.

— Да, родителите ми бяха забележителни хора — каза тя.

Сесил забеляза, че по ръкава на палтото, което бе наметнал набързо, когато му ги бяха представили, е полепнал сив прах.

Сега и върху лицето му се появи сивкаво петно.

— Сигурен съм, че Нейно Сияйно Височество ще се съгласи с мен, че вече отнехме доста от ценното ви време, сър — намеси се Джеймс. — Сега с удоволствие бихме се разходили из музея сами.

Интелигентният джентълмен се поклони и се отправи към изхода на внушителната изложбена зала, чийто таван се издигаше почти на петнадесет метра над главите им.

— Да. Естествено. Разбира се, че можете да разглеждате колкото искате.

Сесил заговори от свое име и от името на придружителите си, които този следобед бяха неизменните й спътници — лейди Ан, граф Дюпри и Джеймс.

— Благодарни сме, че бяхте така любезен, сър.

Джеймс насочи вниманието й към една витрина в съседното помещение.

— Мисля, че бихте се радвали да видите Портландската ваза, Ваше Сияйно Височество. Предполага се, че е изработена в Италия около новата ера.

— Прекрасна е — възкликна Сесил, докато разглеждаше внимателно вазата от синьо и бяло стъкло, изкусно гравирана с традиционни митологически символи. Обиколи експоната. — Удивително е, че се е запазила почти две хилядолетия.

— Имало е опасност да бъде унищожена — каза Джеймс. — През 1845 година вазата е била счупена от някакъв разгневен посетител на музея. Възстановена е от над двеста парчета.

Изминаха няколко крачки, оставяйки лейди Ан и графа до забележителната ваза.

— Джеймс, време е да поговорим — прошепна тя.

— Струва ми се, че през последните три седмици правим само това — промълви той.

Сесил хвърли многозначителен поглед към него.

— Нямам предвид подобни разговори.

— Нито пък аз — каза той с едва забележима усмивка.

— Трябва да направим следващата стъпка.

— Съгласен съм.

— Трябва да съставим план.

— Отново сме на едно мнение.

— Време е да действаме.

— Точно така.

— Щом сме съгласни по въпроса, какво предлагаш да предприемем?

Джеймс, който вече се бе отправил към съседното помещение, се спря и застана с лице към нея.

— Да разгледаме древноримските експонати.

Тя не прие това за шега.

— Знаеш, че имам предвид друго.

— Знам. — Той се приближи. — Смятам, че е време най-сетне да ми опишеш по-подробно трите липсващи предмета.

Разбира се, Джеймс бе прав. Трябваше да започнат именно с това.

— Ще започна от короната — предпазливо каза Сесил. — Представлява малък златен кръг. Горната ивица е гладка и завършва с остра издатина отпред. В средата има огромна продълговата перла, обградена със ситни диаманти без особена стойност, нешлифовани рубини и множество аметисти и тюркоази.

— Каква е приблизителната й големина?

Тя смръщи вежди.

— Колкото човешка глава, разбира се.

Джеймс тихо се засмя:

— Така и предполагах. Колко тежи?

Момичето присви устни.

— Навярно около петнадесет-шестнадесет унции.

Той спря и огледа две мраморни статуи на хрътки, открити край Рим. Бяха част от внушителна колекция, дарена през осемнадесети век от любителя Чарлз Таунпи, както бе отбелязано на табелата върху платформата.

— Значи търся средно голяма корона, която би могла да бъде скрита почти навсякъде — промърмори Джеймс по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Сесил поклати глава и го поправи:

— Ние търсим средно голяма корона.

— Права си.

Тя продължи:

— Изчезналият скиптър е от слонова кост и злато. Много прилича на бастун, но е по-дълъг. Дръжката е украсена с голям полускъпоценен камък и бял гълъб от слонова кост.

— Уникално.

— Така е.

Сесил извади от черната кадифена торбичка на колана си ленена кърпичка с дантели по края и изтри прахта от ръкава на роклята си.

Джеймс я насърчи да продължи:

— А свещеният потир?

— Това е златна ритуална чаша, висока около двадесет сантиметра — каза тя. — Долната й част има формата на мида. Столчето представлява пластина, усукана три пъти. Върху самата чаша е гравиран фамилният герб на династията Жирарде: гълъб с меч в ноктите на единия крак и маслинова клонка в другия.

— Символите на войната и мира.

Тя кимна.

— И трите изчезнали предмета са уникални — каза Джеймс.

Принцесата отново поклати глава.

Минаха покрай няколко зали, без да влизат. Едва след две-три минути Джеймс отбеляза:

— Защо е толкова важно тези предмети да бъдат налице, за да се осъществи коронацията на брат ти? — Той махна с ръка. — Разбирам, че такава е традицията в Сейнт Саймън, но наказанието е прекалено сурово.

Сесил прибра кърпичката. Опита се да обясни:

— Съществува поверие, че ако бъдещият монарх на Сейнт Саймън не успее да опази тези три предмета, той не би могъл да защитава своята страна и поданици.

Джеймс завъртя глава.

— Ясно. Но все пак не разбирам.

— Същото може да се каже и за традициите на много други държави — отбеляза тя. — Може би затова са традиции, независимо дали са английски, индийски или на Сейнт Саймън.

— Напълно разбрах намека — отстъпи той.

— А сега накъде? — попита Сесил.

Придружителят й бе разтревожен.

— Не знам — отвърна той със закъснение.

Този път Сесил бе задала въпроса си буквално.

— По десния коридор ли да тръгнем или по левия?

Джеймс вдигна глава и се огледа.

— Да разгледаме ли още римски антики или предпочиташ египетските?

Всъщност тя смяташе, че това не бе от значение за разговора им. Но все пак трябваше да направи избор. Сесил каза:

— Египетските.

— Тогава — насам.

Спряха се пред две черни статуи на фараона Аменофис Трети.

— Представяш ли си каква дързост, наглост, безочливост и абсолютна низост е това? — гневно каза Сесил.

Джеймс я изгледа с недоумение.

— Извинете, мадам?

— Виж. — Тя посочи някакво петно. — Тук, зад лявата пета на по-голямата статуя.

Джеймс погледна натам.

Ясно се виждаше едно име, издълбано в черния гранит. Сесил го прочете на глас:

— Белцони. — Не можеше да скрие презрението си. — Дръзнал е да се нарече археолог. Този човек е бил разбойник. Знаеш ли с какво си е изкарвал прехраната Белцони, преди да започне да копае в Египет?

Джеймс призна, че не знае.

— Показвал е мускулите си по лондонските панаири.

Преди да продължи да му разказва за прегрешенията на италианския дарител на антики, в помещението се втурна уредникът с изкривени очила и яка и извика с треперещ глас:

— Лорд Грейстоун, слава богу, че ви открих.

Джеймс веднага насочи вниманието си към дребничкия джентълмен:

— Какво има, сър?

— Злополука. — Той намести очилата си. — Стана злополука.

— Къде?

— В римската секция.

— Пострадал ли е някой?

— Не знам. Не знам. — Уредникът преплете пръстите на ръцете си и отново ги освободи. — Моля ви, побързайте, милорд.

Джеймс се обърна към нея:

— Най-добре е да останете тук, Ваше Сияйно Височество, докато видя какво се е случило. Веднага ще изпратя при вас лейди Ан и граф Дюпри.

— Ще почакам тук.

При тези обстоятелства това й се стори най-разумното решение.

— Трябва да дойдете веднага, лорд Грейстоун — настоя уредникът и почти задърпа Джеймс за ръкава.

Джеймс извърна глава назад, като че ли не желаеше да я оставя сама в египетската галерия. Последните му думи бяха:

— Ще се върна колкото е възможно по-скоро.

Сесил нямаше нищо против да остане сама за няколко минути. Уединението бе нещо, което рядко можеше да си позволи. През последните три седмици бе дори по-трудно. Защото бе открила — всъщност още при първата им среща бе разбрала — че Джеймс Грей е човек, който държи на думата си. Беше се зарекъл да я следва навсякъде и правеше точно това.

Джеймс Грей, който държеше на думата си.

Джеймс Грей, съвършеният джентълмен.

Джеймс Грей, страстният любовник.

За стотен път от три седмици насам Сесил се замисли за онази нощ в павилиона. Защо се бе държала по такъв срамен начин? Защо бе позволила на Джеймс тези волности? Защо не го бе спряла?

Причината бе ясна: тя не бе искала да го спре, което означаваше, че този мъж е опасен. Бе събудил у нея някакво чувствено желание, нещо неудържимо, прекрасно и волно.

Но то я караше да изпитва страх.

Целувките му, ласките на ръцете му и допирът на устните му до гърдите й бяха я изпълнили с наслада. Всъщност тя желаеше тази чувствена игра да продължи.

Сесил бе смаяна от истината.

Какво ли си бе помислил за нея?

Знаеше отговора. Явно Джеймс също бе осъзнал грешката си и се упрекваше. От онази нощ не я бе докосвал.

От сега нататък трябваше да бъде нащрек. Очевидно твърде лесно се поддаваше на изкушаващия чар на графа. Бе постъпила лекомислено. Джеймс Грей и неговите целувки я бяха обезоръжили.

Сесил въздъхна. Жалко бе, че никога не беше срещала мъж, който да я привлича така силно.

Вдигна глава, внезапно осъзнала, че не е последвала съвета на Джеймс и е отклонила вниманието си.

Беше се отдала на мечти и бе тръгнала из залите. Сега се намираше в помещение, в което не бе влизала по-рано.

Къде беше влязла?

Сесил се огледа. Бе сигурна, че досега не бе минавала оттук. Нищо не й бе познато. Беше се загубила. Това бе нелепо.

Изправи гръб и леко вдигна глава. Не можеше да се загуби. Имаше отлично чувство за ориентация. Просто трябваше да се върне назад и щеше отново да достигне до египетската галерия.

Но не успя да открие обратния път. Навлизаше все по-навътре в лабиринта от изложбени зали, галерии и прашни складове, пълни с масивни мраморни статуи. Между тях забеляза една глава на Буда. Заобиколи бронзов кон в естествена големина, рицарски доспехи и струпани каменни блокове от гръцки храм, очакващ да бъде възстановен. Отново нямаше изглед да успее.

Сесил застина.

Дали наистина бе чула нещо? Нечии стъпки зад себе си?

— Джеймс, ти ли си? Търсиш ли ме? Не ми се карай, че не останах там — извика тя и се смути.

Не получи отговор.

Не чу нито звук.

Преди Сесил да успее да се обърне, някой грубо я блъсна. Тя залитна към каменната стена и удари десния си лакът в един остър ръб. Внезапно плувна в пот. Силна болка прониза ръката й. За миг се запита дали нямаше счупена кост.

Преди да се възстанови от първия удар, усети нов, още по-груб, между плещите.

Стената пред нея се раздвижи. Отвори се.

Тя се строполи в някаква камера. След това стената се затвори зад нея.

Сесил потърси слепешком дръжка, лост или какъвто и да е начин да се измъкне. Заудря с лявата си ръка; в дясната все още чувстваше непоносима болка. Хвърли се с все сила към стената, но тя не помръдна.

Във въздуха се долавяше слаб неприятен мирис. Опита се да не обръща внимание на пукането под краката си. Отстрани нещо, което взе за паяжина.

Най-сетне извика:

— Хей! — Гласът й отекна в тишината.

Извика по-силно:

— Има ли някой тук? Бихте ли ми помогнали? Аз съм зад стената.

Гробна тишина.

В душата на Сесил се промъкна смътно чувство на ужас. Може би нямаше изход. Около нея бе пълен мрак. Всичко тънеше в мрак.