Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (14)

Тринадесета глава

Руди имаше тайни от нея.

Руди си мислеше, че има тайни от нея. Но тя много добре знаеше с какво се бе заел, какво вършеше скришом от нея, как си играеше с живота на други хора, какво представляваха неговите „китайски кутии“: планове, съставени от по-малки планове, които се състояха от още по-малки.

Тя имаше свои източници, шпиони и лакеи. Те бяха също толкова добри, колкото онези, които Родолф Жирарде изнудваше и принуждаваше да вършат подлости в негова полза.

Всъщност някои от тях бяха същите лакеи.

Мойра не бе слабоумна, за каквато я смяташе принцът. Беше разбрала, че дори бе добре за нея, че мъжът я подценява. Всяка жена би могла да се възползва от подобно положение.

Графинята се смяташе за неповторима актриса. Това бе едно от многобройните умения, които бе решила, че е необходимо да усвои, когато баща й я бе продал на лорд Пейл. Тогава бе едва на шестнадесет години.

Но вече бе загубила невинността си.

Първо бе имала връзка с един коняр от съседната ферма. Все още си спомняше с умиление за дългите лениви следобеди, когато слънчевите лъчи проникваха през процепите в стените на плевнята, и за топлия сладък мирис на сеното, върху което бе лежала.

Следващият бе синът на местния викарий. Беше го съблазнила и придумала да се скрият зад църковния орган по време на седмичната репетиция на хора. Контрастът между святото място и порочната постъпка в него бе в пълна хармония с извратеното чувство за хумор на Мойра, а вибрациите на тръбите особено допринасяха за нейното удоволствие.

За съжаление момчето на викария твърде много се упрекваше за този грях и тя загуби търпение и интерес към него само за месец.

Следващото й завоевание бе висок рус красавец, чието име бе на върха на езика й, но не можеше да си го спомни. Беше се отбил за не повече от две седмици по време на обиколката си из северните провинции, но тя бе успяла да изживее любовта си с него.

Ден след като навърши шестнадесет години, Мойра Мансън бе отведена в Хоури Менър, огромното, но занемарено имение на лорд Осгуд Пейл. Той бе бъдещият й жених, когото никога по-рано не бе виждала.

Тогава лорд Пейл бе на осемдесет години, три пъти женен и три пъти овдовявал. Бе загубил двата си предни зъба и леко фъфлеше. Рядко сменяше бельото си и вонеше на кисело зеле и тор.

Освен това, изглежда, първият и единствен граф Пейл предпочиташе компанията на конете пред човешкото общество. Докато голямата къща, пристройките към нея, жилищата на прислугата и някога впечатляващите представителни градини на Хоури Менър бяха в окаяно състояние, конюшните бяха старателно ремонтирани и обновени. За конете се полагаха отлични грижи.

Благодарение на брачния договор семейството на Мойра бе получило значителна сума — достатъчна, за да покрие дълговете им и да им осигури охолен живот.

За нещастие всички от семейство Мансън бяха привърженици на удоволствията.

Никой от тях, освен Мойра, нямаше капка здрав разум или практичен усет. С парите, които бяха получили за нея, те бяха продължили да живеят екстравагантно и разгулно, както по-рано, и след по-малко от година отново бяха напълно разорени.

Мойра не бе помръднала и малкия си пръст, за да им помогне. Близките й бяха я нарекли неблагодарница.

Поне лорд Пейл бе повече от доволен от сделката. Беше си намерил още една красива и непорочна съпруга. Мойра бе изиграла съвършено ролята си.

В първата им брачна нощ бе проявила подобаващия свян и плахост. Бе застанала пред своя жених разтреперана, с бледо лице и побелели кокалчета на пръстите, стискайки скромната нощница, която бе настояла да не съблича.

Новоизлюпената лейди Пейл дори бе проляла сълзи, бе пищяла достатъчно, за да убеди и най-големите скептици в своята непорочност.

Осгуд Пейл никога не бе разбрал истината. Нито в началото, нито през десетте години на брачния им живот.

Когато старецът беше станал още по-немощен, бе отстъпил брачните си задължения и наслади на един свой приятел. Тогава Мойра бе решила какво да прави.

Беше проникнала в един лондонски публичен дом, който лорд Пейл често посещаваше. Съдържателката бе мошеничка, която не я познаваше. За бутилка евтино уиски се бе съгласила да сложи праха в питието на клиента.

След като бе постигнала целта си и омразният стар развратник бе изпратен в ада — според неговата вдовица дори адът бе твърде добро място за хора като Осгуд Пейл — кралицата на нощта бе изчезнала безследно.

Бе намерила добър начин да се отърве от ненужната смет.

От този ден нататък Мойра бе истински щастлива. Бе получила привилегиите, завидното богатство и имението на Осгуд Пейл. Дори бе открила семейните бижута, които никога не й бе позволено да носи, докато нещастният граф бе жив.

Когато бе намерила ковчежето с огърлици, брошки, обеци и диадеми, заровено под мръсното легло на Осгуд, Мойра се бе отпуснала на пода и избухнала в смях. То бе пълно с великолепни диаманти и кървавочервени рубини, тъмносини сапфири, прекрасни перли и наситенозелени изумруди.

Бе продала всичко, освен бижутата, включително и конюшнята с расови коне на покойника. (Бе получила за тях цяло състояние.) След това Мойра бе купила огромна и внушителна резиденция в една от най-красивите части на Лондон и гордо я бе нарекла Пейл Хаус.

Пейл Хаус бе напълно различна от Хоури Менър. Имаше изтънчен облик. Бе обзаведена с изискан вкус, който впечатляваше посетителя още щом прекрачеше прага и влезеше в огромния салон с кристален полилей. Бе безупречно чисто. Малка армия прислужници всеки ден грижливо лъскаше всичко.

Освен това тази резиденция бе лично нейна собственост.

Никой не би могъл и никой нямаше право да й я отнеме, мислеше си Мойра, докато хлопаше на входната врата на великолепната къща на принц Родолф.

Икономът, елегантен мъж със строго изражение и неразгадаема възраст, незабавно отвори. Поклони се учтиво и поздрави:

— Добър ден, лейди Пейл.

Мойра премина вяло покрай него и влезе в широкия коридор.

— Добър ден, Ранк.

Никой от двамата не даде знак, че графинята е напуснала жилището едва час преди разсъмване, въпреки че именно Ранк я бе придружил до каретата й. Все пак трябваше да се запази известно благоприличие.

Ранк гордо зае мястото си пред огромното стълбище като войник на пост.

— Негово Сияйно Височество не е у дома този следобед, милейди.

Лицето й доби озадачен израз.

— Днес е вторник, нали?

— Да, мадам.

— Значи имам уговорена среща с принца за два часа, за да посетим изложбата на Търнър.

— Навярно уговорката е за следващия вторник, лейди Пейл.

В изблик на гняв Мойра тупна с елегантния си крак и с върха на слънчобрана си по мраморния под.

Този път носеше тъмновиолетов чадър за слънце с жълта копринена ивица и дантела по ръба. Тоалетът й също бе от тъмновиолетова и жълта коприна с дантели и сатенени волани на ръкавите и подгъва. Бе допълнен с красива бяла шапка с извита навън периферия, украсена с няколко рози от лилав сатен и дълго бяло щраусово перо отзад. Косите й бяха навити на гръцка спирала. На ръцете си бе сложила бели кожени ръкавици. Външният й вид бе впечатляващ, а нямаше пред кого да го покаже.

Ранк дискретно се покашля:

— Много съжалявам, лейди Пейл.

Тя направи небрежен жест с ръка.

— Предполагам, че няма да се върне скоро.

Ранк не промени нито изражението, нито позата си.

— Негово Сияйно Височество искрено ще съжалява.

И двамата знаеха, че принцът не би изпитал нищо подобно.

— Не се и съмнявам, че си прав за датата, Ранк. — Мойра бе свикнала да се отнася добре с прислугата и винаги бе имала полза от това. — Не си спомням някога да си сбъркал.

— Благодаря, милейди.

— Сигурно съм записала погрешна дата в бележника си. — Тя закрачи бързо през коридора и отново се обърна. — Предполагам, че принцът е в своя клуб.

— Навярно е така, мадам.

— Понякога ми се иска и дамите да имаха право на подобни развлечения, но сигурно никога няма да го получим.

— Предполагам, че сте права, Ваша Милост.

Мойра въздъхна артистично и докосна с ръка перото на шапката си.

— Щом съм дошла, мисля, че мога да отдъхна в библиотеката.

— Разбира се, лейди Пейл.

— Бих искала кана кафе и няколко от прекрасните сладки на Анри. — Готвачът на принц Родолф бе от Париж и бе майстор на сладкишите. Хрумна й още нещо. — Има ли днес пресни плодове?

— Мисля, че има ягоди.

— Тогава може и купа ягоди. — Мойра се изкуши да оближе устни. От предната вечер не бе хапвала нито залък и нямаше намерение да чака до традиционното време за чай. — И малко сметана.

Ранк я придружи до библиотеката, отвори голямата двойна врата и учтиво се отдръпна, за да й направи път.

Вратите на библиотеката бяха безценно произведение на изкуството. Бяха изработени в Италия в началото на шестнадесети век и покрити с релефни изображения на екзотични птици и тропически растения. Цялата им повърхност бе облицована със злато.

— Бихте ли почакали само няколко минути, мадам? — попита икономът, докато се оттегляше в коридора.

— Не е необходимо да бързаш, Ранк. — Мойра остави чадъра си на едно кресло и свали ръкавиците си. — Ще ми бъде приятно да се поровя из колекцията на Негово Сияйно Височество.

— Боя се, че повечето книги са на френски или италиански език — учтиво я предупреди той.

— Чета малко френски. Съвсем малко.

Мойра, лейди Пейл, рядко четеше нещо друго, дори на английски, освен модните издания на Чарлз Уърт.

Но този следобед тя бе дошла с мисия. В списъка на срещите й нямаше грешка. Много добре знаеше, че принцът няма да си е у дома. Всъщност неговото отсъствие бе част от плана й. Бе избрала библиотеката със съвсем определена цел.

Неведнъж се бе будила в леглото на принца и бе установявала, че той е изчезнал мистериозно. Дискретно бе задала един-единствен въпрос на подходящо място и бе получила частичен отговор: Руди не бе напускал къщата.

Тогава къде бе ходил?

И защо?

Може би отговорът се криеше тук, в библиотеката, защото това бе любимата му стая.

Мойра огледа помещението и се спря на портрета на принца, окачен над камината, мраморния бюст на гръцки или римски император — тя винаги забравяше тези подробности — поставен върху пиедестал в ъгъла, множеството най-различни сребърни табакери, подредени на една витрина до прозореца, и скрина, върху който стояха няколко десетки ценни миниатюрни фигури.

Руди обожаваше своите малки „колекции“.

Изведнъж Мойра се спря. В библиотеката имаше нов шкаф, който със сигурност не бе виждала по-рано. Беше забележителен и уникален, с месингови орнаменти, гравирани дръжки от слонова кост и множество чекмеджета с различна големина.

Самият шкаф бе направен от тъмно дърво и по патинираните метални части личеше, че е старинен. Изработката бе сложна и напомняше за ориенталския стил. Бе поставен върху ниска платформа между две кресла.

Мойра поглади с ръка горната повърхност и в мига, когато реши да отвори едно от чекмеджетата само за да надникне вътре, Ранк почука на вратата и внесе подноса с поръчаните сладки.

Мойра се завъртя на виолетовите си сатенени пантофки.

— Това е ново, нали, Ранк?

Икономът умело се придвижи с големия сребърен поднос и го постави на една празна маса.

— Така е, лейди Пейл.

— Изглежда старинен.

— Мисля, че сте права, мадам.

— Какво е?

— Доколкото си спомням, Негово Сияйно Височество каза, че е някакъв шкаф — отвърна той.

Мойра сама виждаше това. Обиколи го.

— Знаеш ли какво има в чекмеджетата?

— Боя се, че не, лейди Пейл. — Ранк бе самата дискретност. — Желаете ли още нещо?

— Мисля, че не. — Тя забеляза, че върху подноса има две чаши. — Компания ли ще имам?

Ранк застана мирно.

— Принцът се върна по-рано, отколкото се очакваше, милейди, и ме помоли да ви уведомя, че след малко ще слезе.

Мойра трябваше да прикрие разочарованието си.

— Благодаря, Ранк.

С невероятна бързина принц Родолф влезе в библиотеката точно когато икономът му излизаше.

— Добър ден, скъпа моя графиньо. Разбрах, че е възникнало недоразумение относно уговорката ни.

Мойра взе разумното решение да омаловажи грешката.

— Вината е изцяло моя, сър. Отбелязала съм, че посещението на изложбата на Търнър ще бъде днес вместо другия вторник.

Мойра се запита дали принцът й вярва.

— А, виждам, че си забелязала последната добавка към моята колекция — каза джентълменът и протегна ръка към шкафа.

Тя съзнателно заговори с шеговит тон:

— Коя от колекциите ви, Ваше Сияйно Височество? Имате толкова много.

Родолф Жирарде докосна старинния дървен скрин, сякаш галеше женска плът.

— Това е рядка антика, с която се сдобих едва вчера.

— Какво представлява?

— Нарича се „сандък на изненадите“.

Тя се приближи към него.

— Колко интригуващо.

— Помислих си, че ще ти се стори интересен — каза той с тон, който накара Мойра да изтръпне.

И двамата добре знаеха, че тя проявява неудържимо любопитство към всичко необичайно и странно. Всъщност нямаше нищо против това, което другите намираха за чудато, грозно и дори отблъскващо.

Мойра изпитваше нужда от вълнения.

Копнееше за приключения толкова силно, колкото пристрастеният към опиума копнее за своя наркотик. Вечно търсеше нови усещания, тръпки и еротични изживявания.

Родолф Жирарде бе невероятно учтив.

— Да пийнем ли първо кафе?

Мойра примигна.

— Кафе?

Той тръгна към масата.

— Виждам, че Ранк е донесъл кафе, сладки и… — принцът повдигна капака на сребърната купа — … пресни ягоди.

Мойра излъга:

— Не съм особено гладна.

Той отмести сребърния капак.

— Тогава би ли искала да разгледаме новата ми придобивка?

Тя се опита да скрие нетърпението си.

— Ако имаш желание да ми я покажеш.

Принцът посегна към джоба на жилетката си, извади месингов ключ, пъхна го в ключалката на долното чекмедже и го завъртя. И двамата чуха тихо щракване.

— Сега шкафът е отключен — каза Жирарде, без да е необходимо. Направи крачка встрани. — Би ли искала да отвориш някое чекмедже и да видим какво ще откриеш?

Мойра внезапно стана нервна и облиза устни.

— Кое чекмедже да избера?

Принц Родолф се засмя иронично:

— Вие трябва да решите, графиньо. Изборът е първата половина от играта.

— Това игра ли е?

— Нещо подобно.

Мойра се запита каква ли е тази игра, защото вече познаваше няколко от така наречените забавления, които джентълмените обичаха. Осгуд бе играл подобни игри, но неговите „развлечения“ не бяха забавни или приятни. Винаги причиняваха болка.

Е, да, бе играла според правилата на мъжете и по-рано, и бе научила доста. Сега нямаше доверие на нито един мъж. Не вярваше и на този.

— Аз ще избера първото вместо теб — предложи принцът и посочи едно чекмедже. Отвори го и двамата надникнаха вътре.

— Какво е? — попита тя.

Руди извади малък пакет и го обърна.

— Пише, че в него има кичур от косите на император Наполеон, отрязан малко преди смъртта му.

Мойра потръпна, но не от погнуса.

— Да избера ли следващото чекмедже?

— Заповядай — насърчи я той.

Графинята дръпна една от гравираните дръжки от слонова кост и бързо отстъпи назад.

— Някакво насекомо.

Родолф Жирарде отново се засмя:

— Не се плаши, скъпа. Мъртво е.

— Какво е? — Мойра побърза да се поправи: — Какво е било?

Принцът взе от чекмеджето листче с надпис.

— Вид африканска съскаща хлебарка. Насекомото се среща в Мадагаскар и обикновено е дълго десетина сантиметра и дебело два пъти колкото човешки палец. — Той остави листчето.

Мойра усети, че очите й заблестяха. Издърпа друго чекмедже, намръщи се и взе малкия плик, който бе вътре.

— Изрезки от ноктите на шотландската кралица Мери.

— Чудя се какво ли ще бъде следващото — каза принцът и избра едно от по-големите.

Мойра се наведе към него и веднага се изправи с недоволна гримаса.

— Какво, за бога?

— Изглежда, е човешки пръст — осведоми я той.

Тя прочете картата:

— Мумифициран пръст, вероятно от ръката на крадец, който дръзнал да посегне на собствеността на своя господар. Лурд, Франция, 1641 г.

— Някога това се е считало за справедливо наказание. Ако хванели някого да краде, отрязвали ръката му.

Сърцето й бе започнало да бие учестено.

— Къде намери този скрин?

— Да кажем, че един джентълмен случайно научи за моята любознателна натура и за колекционерската ми страст. Той ми подари този сандък на изненадите.

— Подарил ти го е?

— Вместо да ми плати в брой.

Мойра можеше да си представи за какво плащане ставаше въпрос. Явно предишният собственик бе имал дълг към принца — което означаваше, че Руди го бе изнудвал — и бяха намерили взаимноизгоден начин да уредят този въпрос.

— Мисля, че още една изненада би била достатъчна за този следобед, милейди. Би ли избрала последното чекмедже?

Мойра посочи най-голямото. Когато видя какво има в него, тя ококори очи и не можа да сдържи въздишката си.

— Я виж ти! — възкликна принц Родолф, докато изваждаше стъкления предмет от подплатената с кадифе кутия. — Това е най-интересната изненада.

— Има ли надпис?

Той се засмя:

— Мисля, че не, графиньо. Предполагам, че и двамата знаем какво е и без описание.

— Толкова е голямо и гладко — отбеляза тя и преглътна.

— Така е — съгласи се принцът и разгледа прозрачното стъклено украшение от всеки ъгъл.

Мойра не можеше да откъсне очи от него… или от красивите пръсти на Руди, които се плъзгаха по повърхността му.

— Смятам да оставим кафето за по-късно — ненадейно каза той.

Родолф Жирарде се приближи към вратите, за да се увери, че са затворени, и превъртя ключовете. Когато се обърна и се отправи към нея, лейди Пейл видя в очите му погледа, който добре познаваше.

Принцът бе възбуден.

Мойра се огледа трескаво и зяпна от изненада.

— Руди, тук ли?

— Тук.

Тя попита задъхано:

— Сега?

— Защо не?

Не можеше да свали очи от стъклената фигура в ръката му.

— Но сега е едва три следобед.

— Така е.

Графинята овлажни устни.

— Прислужниците ще разберат какво правим.

— Не биха могли да ни навредят.

Мойра не можеше да отрече, че е възбудена и дори тръпне в очакване на изживяването, което предстоеше. Руди също знаеше това.

По-късно вечерта, когато лежеше в своето легло в Пейл Хаус, графинята размишляваше за случилото се през деня.

Напоследък се боеше, че Руди е започнал да я отегчава. Но след това, което бе преживяла в библиотеката, се бе убедила в противното. Поне засега принцът все още бе в състояние да й дари тръпката, за която копнееше.

Но все пак не би допуснала да се превърне в играчка в ръцете на който и да е мъж. Нямаше да позволи да стане поредната добавка към колекциите на Родолф Жирарде. Защото той колекционираше не само предмети, а и човешки души.

Ако имаше нужда от друг източник на развлечение, Мойра, лейди Пейл, знаеше къде би могла да го намери. Не преставаше да мисли за лорд Грейстоун и принцесата.

Да, с удоволствие щеше да се възползва от тази възможност.